Хирургът

20

Питър Фалко беше изцапан с кръв до лактите. Вдигна поглед от масата, когато Катрин влезе в операционната на травматологията. Каквото и напрежение да бе възникнало помежду им, колкото и смутена да се чувстваше в присъствието на Питър, всичко това отстъпи моментално на заден план. Бяха влезли отново в ролята на двама професионалисти, работещи рамо до рамо в разгорещената битка.

— Пристига още един! — каза Питър. — Така стават четирима. Все още се борят, за да го отделят от колата.

От разреза бликна кръв. Той грабна щипци от тавичката и ги пъхна в отворената коремна кухина.

— Аз ще асистирам — заяви Катрин и разкъса запечатващата лента на една стерилна престилка.

— Не, аз мога да се справя с това. Кимбъл се нуждае от теб във втора зала.

Сякаш за да акцентира върху думите му, сирената на линейка заглуши глъчката в помещението.

— Този е твой — додаде Фалко. — Приятно прекарване.

Д-р Кордел изтича към мястото за паркиране на линейките. Д-р Кимбъл и две медицински сестри вече чакаха отвън, докато светещото превозно средство даваше заден ход. Кимбъл още не беше успял да отвори вратата на линейката, когато чуха виковете на пациента.

Беше млад човек с татуировки по ръцете и раменете. Той се мяташе и псуваше, докато екипът буташе носилката му. Катрин хвърли поглед към окървавения чаршаф, покрил долните му крайници и разбра причината за писъците му.

— Дадохме му един тон морфин още на мястото на катастрофата — обясни санитарят, докато го откарваха към втора травматологична зала. — Като че ли изобщо не му е подействал!

— Колко? — попита тя.

— Четирийсет — четирийсет и пет милиграма венозно. Спряхме, когато кръвното му започна да пада.

— Преместваме, когато кажа „три“! — обяви едната сестра. — Едно, две, три!

— Шибана работа. Боже! Боли!

— Знам, миличък. Знам.

— Не знаеш абсолютно нищо!

— Ще се почувстваш по-добре след минутка. Как се казваш, синко?

— Рик… О, боже, кракът ми…

— Рик кой?

— Роланд!

— Алергичен ли си към нещо, Рик?

— Ама какво ви има, бе, проклети хора?

— Разполагаме ли с жизнените показатели? — намеси се Катрин, докато си слагаше ръкавиците.

— Кръвно сто и две на шейсет. Пулс сто и трийсет.

— Десет милиграма морфин — каза Кимбъл.

— По дяволите! Дайте ми сто!

Докато останалата част от персонала тичаше напред-назад, вземайки кръв за изследване, включвайки пациента към системата, Катрин махна окървавения чаршаф и дъхът й секна, когато видя турникета за спешни случаи, завързан около нещо, което трудно можеше да бъде определено като крайник.

— Дайте му трийсет — добави тя.

Долната част на десния крак се държеше само на няколко късчета кожа. Почти откъснатият крайник представляваше пихтиеста червена маса, а стъпалото беше извито почти назад.

Докосна пръстите — бяха студени като камък. Разбира се, нямаше никакъв пулс.

— Казаха, че артерията изтласквала кръв — обясни санитарят. — Първото ченге, пристигнало на мястото, сложило турникета.

— Това ченге му е спасило живота.

— Морфинът е бит!

Катрин насочи светлината към раната.

— Както изглежда са прекъснати подколенният нерв и артерия. Притокът на кръв към този крак е преустановен. — Погледна към Кимбъл и двамата разбраха какво трябва да се направи. — Да го закараме в операционната — добави Катрин. — Достатъчно е стабилен, за да бъде пренесен. Така ще освободим тази травматологична зала.

— Точно навреме — заяви Кимбъл, тъй като в този момент чуха сирената на друга приближаваща линейка.

Обърна се, за да излезе.

— Хей. Хей! — Пациентът го сграбчи за ръката. — Вие не сте ли лекар? Дяволски боли. Кажете на тези кучки да направят нещо.

Кимбъл хвърли кос поглед към Катрин и каза:

— Бъди мил с тях, момко. Тези кучки ръководят шоуто.

Ампутацията никога не беше лесен избор за Катрин. Ако беше възможно крайникът да бъде спасен, тя правеше всичко, което зависи от нея, за да го закрепи отново към тялото. Но когато половин час по-късно се изправи в операционната със скалпел в ръка и погледна към онова, което бе останало от десния крак на нейния пациент, изборът беше очевиден. Прасецът беше премазан, както и тибията, и фибулата бяха натрошени на парченца. Ако се съдеше по левия крак, десният крайник някога е бил мускулест, добре оформен и силно загорял на слънцето. Босото стъпало, странно запазено въпреки шокиращия ъгъл, който образуваше, беше на по-светли и по-тъмни ивици, резултат от каишките на сандалите, а под ноктите на пръстите му имаше пясък. Този пациент определено не й допадна, не й се понравиха и обидите, с които беше обсипал в болката си нея и другите жени от болничния персонал, но докато скалпелът й правеше разрези в плътта му, докато режеше с трион острите ръбове на счупените кости, тя работеше, обзета от тъга.

Операционната сестра отстрани отрязания крак от масата и го уви в чаршаф. Стъпалото, което до неотдавна се беше наслаждавало на топлината на плажа, скоро щеше да се превърне в пепел, кремирано заедно с останалите пожертвани органи и крайници, стигнали до патологичното отделение на болницата.

Операцията депресира и изтощи Катрин. Когато най-сетне свали ръкавиците и престилката и излезе от залата, не беше в настроение да разговаря с Джейн Ризоли, която я чакаше.

Отиде до мивката, за да отмие миризмата на талк и каучук от ръцете си.

— Полунощ е, детектив. Вие никога ли не спите?

— Вероятно колкото спите и вие. Имам няколко въпроса към вас.

— Мислех, че вече не работите по този случай.

— Никога няма да изляза от случая. Независимо кой какво казва.

Лекарката избърса ръце и се обърна към своята посетителка.

— Не ме харесвате особено, нали?

— Не е важно дали ви харесвам, или не.

— Да не би заради нещо, което съм ви казала? Или съм направила?

— Вижте, приключихте ли тук за тази нощ?

— Заради Мур е, нали? Затова сте ми сърдита.

Джейн стисна челюсти.

— Личният живот на детектив Мур си е негова работа.

— Но вие не одобрявате.

— Никога не ме е питал за мнението ми.

— То е достатъчно ясно.

Ризоли я изгледа с неприкрито презрение.

— Някога се възхищавах на Мур. Мислех, че е уникален по рода си. Ченге, което никога не пресича разделителната линия. Оказа се, че с нищо не е по-добър от другите. Но онова, което не мога да повярвам, е, че причината да оплете конците се оказа жена.

Катрин свали хирургическата шапка и я пусна в кошчето за боклук.

— Той знае, че това е било грешка — отговори тя и отвори вратата, водеща към коридора.

Ризоли я последва.

— От кога?

— Откакто напусна града, без да каже дума. Предполагам съм била само временна грешка в преценката му.

— Това ли беше той за вас? Грешка в преценката?

Катрин спря на място в коридора, премигвайки, за да задържи напиращите сълзи. „Не знам. Не знам какво да мисля.“

— Изглежда вие сте в центъра на всичко, д-р Кордел. Стоите като централна фигура на сцената, фокусирайки вниманието на всички. На Мур. На Хирургът.

Катрин се обърна разгневена към своята събеседница.

— Да не мислите, че искам всичко това? Никога не съм молила да бъда превръщана в жертва!

— Но то ви се случва отново и отново, нали? Между вас и Хирургът съществува някаква свръхестествена връзка. В началото не я забелязах. Мислех, че е убил другите си жертви, за да изживява наяве болните си фантазии. Сега мисля, че всичко е заради вас. Той е като котка, която убива мишки и ги носи на своята господарка, за да докаже, че я бива като ловец. Тези жертви са били жертвоприношение, предназначено да ви впечатли. Колкото по-силен страх ви обзема, толкова по-успял се чувства той. Затова изчака с убийството на Нина Пейтън — докато бъде приета в тази болница, под вашите грижи. Вие сте неговата идея фикс. Искам да знам защо.

— Той единствен може да отговори на този въпрос.

— Вие нямате ли представа?

— Откъде да имам? Не знам дори кой е той.

— Бил е във вашата къща с Андрю Капра. Ако това, което казахте под хипноза, е вярно.

— Андрю е единственият, когото видях през онази нощ. Андрю е единственият… — Тя спря. — Може би истинската му идея фикс не съм аз, детектив. Мислили ли сте за това? Може би е Андрю.

Джейн се намръщи, поразена от казаното. Катрин внезапно осъзна, че е улучила истината. Центърът на света на Хирургът не беше тя самата, а Андрю Капра. Човекът, когото опитваше да надмине или може би дори боготвореше. Съдружникът, когото Катрин му беше отнела.

Вдигна очи, тъй като в този момент повикаха името й по болничната система за предаване на съобщение.

— Д-р Кордел, Спешно отделение. Д-р Кордел, Спешно отделение.

„Божичко, няма ли да ме оставят на мира?“

Натисна бутона на асансьора.

— Д-р Кордел?

— Нямам време за въпросите ви. Имам пациенти, за които да се грижа.

— Кога ще имате време?

Вратата се отвори и Катрин влезе в асансьора — уморен войник, когото викаха обратно на фронтовата линия.

— Ангажиментите ми за през нощта тепърва започват.

По кръвта им ще ги позная.

Оглеждам редичките от епруветки с кръв за изследване така, както човек гледа лакомо шоколадовите бонбони в кутията, питайки се кой ли е най-вкусният. Кръвта ни е уникална като нас самите и с невъоръжено око различавам различните нюанси на червения цвят, от ярко кардиналовочервено до цвета на черна череша. Знам какво ни дава тази широка гама от цветови нюанси. Знам, че червеното се дължи на хемоглобина, в различна степен на окисляване. Това е химия, нищо повече, но подобна химия е толкова мощна, че шокира, ужасява. Всички се вълнуваме при вида на кръв.

Макар да я виждам всеки ден, тя не престава да ме наелектризира.

Оглеждам редичките с гладен поглед. Епруветките пристигат от цял Бостън и областта около него, изпращат ги от лекарски кабинети и клиники, и от съседната болница. Ние сме най-голямата диагностична лаборатория в града. Независимо къде в Бостън ви вземат кръв за изследване, има голяма вероятност тя да стигне тук. При мен.

Зареждам първата редица с проби. На всяка епруветка има етикет с името на пациента, името на лекаря и датата. До редичката е поставено тестето от придружаващи бележки. Посягам именно към тях и ги прелиствам, преглеждайки имената.

Спирам някъде по средата на купчинката. Бележката е издадена на името на Карън Соубъл, двайсет и пет годишна, която живее на „Сларк роуд“ №7536 в Бруклайн. Тя е бяла и неомъжена. Всичко това научавам от формуляра, заедно с номера на социалната осигуровка, името на работодателя и на застрахователя.

Лекарят иска две изследвания на кръвта: за ХИВ и за сифилис.

На реда за диагнозата лекарят е написал: „Сексуално насилие“.

Намирам в редицата епруветката с кръвта на Карън Соубъл. Тя е тъмночервена, кръв на ранен звяр. Докато държа епруветката в ръката си, тя се затопля и аз виждам, усещам жената на име Карън. Смазана и объркана. Чакаща към нея да бъдат предявени претенции.

Тогава чувам глас, който ме стряска, и вдигам поглед.

Катрин Кордел току-що е влязла в моята лаборатория.

Стои толкова близо, че ако се пресегна, сигурно ще я докосна. Изумен съм да я видя тук, особено в този час между здрача и зората. Лекарите рядко дръзват да слязат в нашия подземен свят и да я видя за мен е неочаквано вълнение, тя приковава вниманието ми също както го е направила Персефона, слизайки в царството на Хадес.

Какво ли я е довело тук? Тогава виждам да подава няколко епруветки със сламеножълта течност на лаборантката на съседния плот, чувам думите „плеврална ефузия“ и разбирам защо е благоволила да ни посети. Като много лекари и тя не доверява на болничните куриери някои особено ценни телесни течности и е отнесла лично епруветките до тунела, който свързва болница „Пилгрим“ със сградата на „Интерпат лабс“.

Проследявам я с поглед, докато се отдалечава. Минава покрай моя плот. Раменете й са увиснали и тя се полюлява, краката като че ли не я държат, сякаш се движи с усилие през дълбока кал. От умората и флуоресцентното осветление кожата й изглежда съвсем тънка, като лек слой крем върху фините кости на лицето й. Тя изчезва зад вратата, без да знае, че съм я наблюдавал.

Свеждам поглед отново към епруветката на Карън Соубъл, която продължавам да държа и внезапно кръвта ми се струва безжизнена и безинтересна. Плячка, за която дори не си заслужава да излизаш на лов. Не и в сравнение с онова, което беше минало току-що покрай мен.

Все още усещам миризмата на Катрин.

В компютъра, в графа „име на лекаря“, вписвам „К. Кордел“. На екрана се появяват всички лабораторни изследвания, които е поръчала през последните двайсет и четири часа. Виждам, че е в болницата от десет вечерта. Сега е пет и трийсет сутринта, петък. Предстои й цял ден клинична работа.

Моят работен ден е вече към края си.

Когато излизам от сградата, часовникът показва точно седем и утринното слънце свети право в очите ми. Денят вече е топъл. Отивам до паркинга на медицинския център и вземам асансьора до пето ниво, до място №541, където е паркирана колата й. Това е един лимоненожълт „Мерцедес“, тазгодишен модел. Тя го поддържа блестящ от чистота.

Изваждам връзката ключове от джоба си, която е в мен вече от две седмици, и пъхам единия от тях в ключалката на багажника й.

Багажникът се отваря. Поглеждам вътре и забелязвам лоста за освобождаване на багажника, превъзходно предпазно средство срещу опасността някое дете да остане заключено вътре по някакво стечение на обстоятелствата.

Покрай рампата на гаража с ръмжене минава автомобил. Бързо затварям багажника на мерцедеса и се отдалечавам.

Троянската война продължава десет години, изпълнени с брутални действия. Девическата кръв на Ифигения, пролята на олтара в Авлида, осигурява силен попътен вятър за хилядата гръцки кораба, тръгнали към Троя, но там не ги чака бърза победа, защото боговете на Олимп са се разделили. На страната на Троя са Афродита и Арес, Аполон и Артемида. На страната на гърците са Хера, Атина и Посейдон. Победата преминава в ръцете ту на едните, ту на другите, непостоянна като променливия бриз. Героите убиват и биват убивани, а поетът Вергилий казва, че по земята течали кървави ручеи.

В крайна сметка не силата, а хитростта поваля Троя на колене. Призори на последния ден на Троя, като се събуждат, нейните войници виждат голям дървен кон, изоставен пред портите на града.

Когато се сетя за Троянския кон, винаги се изумявам от глупостта на войниците на Троя. Как не са разбрали, че в огромното дървено съоръжение, което изтеглили вътре в града, се крие врагът? Защо са го вкарали зад стените на града? Защо пируват през тази нощ, замъглявайки умовете си в пиянското отпразнуване на победата? Иска ми се да мисля, че аз не бих постъпил така.

Може би това самодоволство е било породено от осъзнаването на непроницаемостта на стените. Веднъж щом портите са затворени и барикадите — пуснати, как би могъл врагът да атакува? Той е изолиран отвъд стените.

Никой не спира да помисли върху вероятността, че врагът може би е вътре, между стените. Че е тук до тях.

Мисля за дървения кон, докато разбърквам сметаната и захарта в кафето си. Вдигам телефона.

— Хирургически кабинет. На телефона е Хелън — отговаря секретарката.

— Може ли да бъда приет днес следобед от д-р Кордел?

— Случаят спешен ли е?

— Не точно. Имам една мека бучка на гърба. Не боли, но искам тя да я види.

— Мога да ви запиша в графика й след около две седмици.

— Няма ли да може да ме приеме днес следобед? След последния записан преглед?

— Съжалява, мистър… как ви е името, моля?

— Мистър Трой.

— Мистър Трой. Всички часове на д-р Кордел са заети чак до пет часа и след това тя се прибира веднага вкъщи. След две седмици е първата възможност, това мога да направя.

— В такъв случай оставете. Ще опитам при друг лекар.

Затварям. Вече знам, че по някое време след пет часа тя ще излезе от кабинета си. Уморена е, сигурно ще кара право за вкъщи.

Сега е девет сутринта. Денят ще бъде изпълнен с чакане, с нетърпеливо предвкусване на това, което предстои.

В продължение на десет кървави години гърците обсаждат Троя. В продължение на десет години те постоянстват, хвърлят се срещу неприятелските стени, докато късметът им ту расте, ту намалява, в зависимост от благоволението на боговете.

Аз чаках само две години, за да предявя претенции за моята плячка.

Това беше достатъчно дълго.