Хирургът

2

Мур стоеше на тротоара в квартал „Саут енд“, където бе живяла и където бе намерила смъртта си Елена Ортис. Някога това бе улица с износени къщи за отдаване под наем, беден занемарен квартал, разделен от по-желаната северна половина на Бостън с железопътни линии. Растящият град обаче е лакомо същество, неуморно търсещо нови земи, а жп линиите не са бариера за жадните погледи на строителите. Новото поколение жители на Бостън бяха преоткрили „Саут енд“ и старите къщи за даване под наем постепенно бяха преобразувани в жилищни блокове.

Елена Ортис живееше в такъв блок. Макар гледката от прозорците на апартамента й на втория етаж да не беше вдъхновяваща — те гледаха към една обществена пералня — сградата предлагаше удобство, което рядко се срещаше в Бостън — място за паркиране на колите на обитателите на съседната алея.

Сега Мур вървеше по тази алея, оглеждаше прозорците на апартаментите и се питаше кой ли го наблюдава в този момент. Нищо не помръдваше зад огледалните прозорци на сградата. Живеещите от онази страна на блока, която гледаше към алеята за паркиране, вече бяха разпитани — никой от тях не бе дал информация, която да бъде от полза.

Спря под прозореца на банята на Елена Ортис и се загледа към аварийното пожарно стълбище, водещо до него. Стълбичката беше вдигната и закрепена. През нощта, в която бе умряла Елена Ортис, колата на един от обитателите бе паркирана непосредствено под аварийното стълбище. По-късно върху покрива на автомобила бяха открити отпечатъци от обувки номер 84. Извършителят го беше използвал като стъпало, за да достигне аварийната стълбичка.

Томас Мур видя, че прозорецът на банята беше затворен. Той не е бил затворен в нощта, в която Елена Ортис се е изправила срещу убиеца си.

Излезе от алеята за паркиране, заобиколи блока към главния вход и влезе в него.

Полицейска лента висеше напреки на вратата към апартамента на Елена Ортис. Той я отстрани и по ръката му полепна прах за снемане на отпечатъци. Свободно висящата лента се плъзна по раменете му, щом пристъпи прага на жилището.

Дневната беше същата, каквато я помнеше от предишния ден, когато я бе огледал заедно с Ризоли. Посещението бе доста неприятно, усещаше се прикритото засега съперничество. Случаят Ортис бе започнал под водачеството на Ризоли и тя се чувстваше достатъчно несигурна, за да се усеща заплашена от всеки, поставящ на изпитание авторитета й, особено ако това беше по-възрастно ченге от мъжки пол. Макар сега да играеха в един отбор, отбор, който включваше вече петима детективи, за нея Мур беше натрапник, който се опитваше да навлезе в нейната територия, затова той внимаваше да изказва предположенията си по възможно най-дипломатичен начин. Нямаше никакво желание да бъде въвлечен в битка на егото, но точно така бе станало. Вчера бе опитал да се фокусира върху мястото на престъплението, но недоволството й постоянно осуетяваше опитите му да се концентрира.

Едва сега, когато бе останал сам, му се удаде възможността да фокусира вниманието си изцяло върху апартамента, където бе умряла Елена Ортис. Около масичката за кафе в дневната бяха наредени напълно неподхождащи си мебели. В ъгъла имаше бюро с компютър. На пода бе поставен огромен килим с изображение на лиани с листа и розови цветя. Според Ризоли, нищо не е било местено или променяно от убийството насам. Последната дневна светлина избледняваше зад прозореца, но Мур не включи осветлението. Стоя дълго на едно място, без да помръдне, чакайки в стаята да се възцари пълна тишина. Това беше първата възможност, която му се отдаваше, да посети мястото на престъплението сам, първият път, когато имаше възможност да стои в стаята, без вниманието му да бъде отвличано от гласове или лица, т.е. от живите. Той си представи как въздушните молекули, раздвижени за кратко от неговото влизане, сега забавят движението си и се понасят плавно. Искаше помещението да започне да му говори.

Не усети нищо. Не усети никакво зло, никакъв остатъчен трепет от ужас.

Извършителят не беше влязъл през вратата. Нито се беше разхождал из току-що провъзгласилото се царство на смъртта. Беше фокусирал цялото си време, цялото си внимание в спалнята.

Мур бавно мина покрай миниатюрната кухня и тръгна по коридора. Усети как косъмчетата на врата му настръхват. Спря пред първата врата и се загледа в банята. Включи осветлението.

Вечерта в четвъртък е топла. Толкова топла, че прозорците из целия град са отворени, за да уловят всеки полъх на вятъра, всяко охлаждащо раздвижване на въздуха. Ти клякаш на пожарното стълбище, мокър от пот в тъмните си дрехи, и се взираш в тази баня. Не се чува звук, жената спи в спалнята. Трябва да става рано на другата сутрин, за да върши работата си в цветарския магазин, и в този час цикълът на съня й преминава в най-дълбоката си фаза, от която е най-трудно да бъдеш събуден.

Тя не чува стърженето на ножа, с който срязваш мрежата против комари.

Мур се загледа в тапетите на червени розови пъпки. Типично женски шарки, един мъж никога не би ги избрал. Във всяко отношение това беше женска баня, от шампоана с аромат на ягоди до кутията с тампони „Тампакс“ под мивката и аптечката, претъпкана с козметика.

Покатерваш се на прозореца и влакна от морскосинята ти риза се закачат за рамката му. Полиестер. Маратонките ти, номер 8 1/2, оставят отпечатъци по белия балатум на пода. В тях има мъничко пясък, примесен с кристалчета гипс. Типичната смес, която остава по подметките на ходещите из Бостън.

Може би правиш пауза и се ослушваш в мрака. Вдишваш сладкия, непривичен за теб аромат на женската атмосфера наоколо. Или не губиш време и тръгваш направо към целта си.

Спалнята.

Въздухът му се стори по-мръсен, по-гъст, докато следваше стъпките на извършителя. Беше нещо повече от въображаемо усещане на злото, ставаше въпрос за миризмата.

Приближи се до вратата на спалнята. Сега вече косъмчетата на врата му бяха съвсем щръкнали. Вече знаеше какво щеше да види в стаята, мислеше, че е готов за него. Но когато включи осветлението, ужасът го атакува отново, както бе станало и първия път, щом видя тази стая.

Кръвта стоеше тук вече повече от два дни. Службата за почистване още не беше идвала. Но въпреки всички препарати, парното почистване и кутиите бяла боя, следите от случилото се в този апартамент никога нямаше да бъдат заличени, защото отпечатъкът на ужаса щеше вечно да се носи във въздуха.

Минаваш през вратата, влизаш в тази стая. Пердетата са тънки, с памучни щампи, светлината от уличните лампи преминава през тях и достига до леглото. До спящата жена. Тук вече несъмнено оставаш малко, взирайки се в нея. Предвкусваш с наслада предстоящата работа. Защото това е наслада за теб, нали? Ти се възбуждаш все повече. Това е като електричество, то плува в кръвта ти като наркотик, пробуждайки всеки нерв, дори върховете на пръстите ти пулсират, предвкусвайки удоволствието.

Елена Ортис няма възможност да извика. А ако все пак успее да го направи, никой няма да я чуе. Нито семейството в съседния апартамент, нито двойката на долния етаж.

Извършителят идва оборудван. Лейкопласт. Парцал, напоен в хлороформ. Колекция от хирургически инструменти. Пристига напълно готов.

Мъчението трябва да е продължило доста повече от час. Елена Ортис е била в съзнание поне през част от това време. Кожата на китките и глезените й беше протъркана, знак, че се беше съпротивлявала. В паниката, в агонията си, тя бе изпразнила пикочния си мехур и урината беше попила в дюшека, смесвайки се с кръвта й. Операцията беше деликатна и той беше отделил нужното време, за да я извърши както трябва, да извади само онова, което иска, нищо повече.

Не я беше изнасилил, може би не беше в състояние да го направи.

Когато беше приключил ужасната операция, младата жена е била все още жива. Раната в малкия таз продължавала да кърви, сърцето — да изпомпва кръв. Колко време? Д-р Тиърни предполагаше, че всичко е траяло поне половин час. Трийсет минути, които сигурно са се сторили цяла вечност за Елена Ортис.

Ти какво правеше през това време? Прибираше си инструментите? Прибираше плячката си в специален буркан? Или просто стоеше тук и се наслаждаваше на гледката?

Последният акт беше извършен бързо и делово. Мъчителят на Елена Ортис бе взел каквото бе искал и сега беше настъпил моментът да сложи край. Беше се приближил до възглавницата. С лявата си ръка беше сграбчил кичур от косата й и я беше дръпнал толкова силно, че беше откъснал повече от двайсет косъма. Те бяха открити по-късно, пръснати по възглавницата и пода. Кървавите петна не оставяха съмнение какво се бе случило. След като бе обездвижил главата й и бе изпънал врата й, той бе направил един дълбок разрез, започвайки под лявото й ухо. Беше прерязал лявата сънна артерия и трахеята. Кръвта бе шурнала. По стената вляво от леглото се бяха образували гроздове от малки овални капчици, течащи надолу, характерни белези при пръскането на артериална кръв и при издишването на кръв от трахеята. Възглавницата и чаршафите бяха подгизнали от стичащата се надолу кръв. Няколко капчици бяха излетели встрани при извъртането на острието и бяха опръскали перваза на прозореца.

Елена Ортис беше живяла достатъчно дълго, за да види как собствената й кръв пръска от врата й и се удря в стената, сякаш изстрелвана от картечница. Беше живяла достатъчно дълго, за да аспирира кръв в прерязаната си трахея, да чуе как гъргори в белите й дробове, да я изкашля в експлозивни откоси от алени храчки.

Беше живяла достатъчно дълго, за да разбере, че умира.

И когато всичко свърши, когато агонизиращата й борба приключи, ти ни остави визитка. Сгъна прилежно нощницата на жертвата и я сложи върху тоалетната масичка. Защо? Дали това не е някакъв извратен знак на уважение към жената, която току-що си заколил? Или това е твоят начин да ни се подиграеш? Твоят начин да ни кажеш, че ти контролираш положението?

Мур се върна в дневната и потъна във фотьойла. В апартамента беше горещо и задушно, но той трепереше. Не знаеше дали треперенето беше предизвикано от физическо или емоционално усещане. Бедрата и раменете му го боляха, така че може би беше хванал някакъв вирус. Летен грип, най-лошия вид. Помисли си за всички места, където предпочиташе да бъде в този момент. В лодка по някое езеро в Мейн с въдица в ръка. Или, застанал на морския бряг, да наблюдава как мъглата се отдръпва навътре. Където и да е, само не и на това място на смъртта.

Писукането на пейджъра му го стресна. Изключи го и осъзна, че сърцето му препуска. Наложи си да се успокои, преди да извади мобилния си телефон и да набере номера.

— Ризоли — отговори тя при първото позвъняване. Поздравът й беше директен като куршум.

— Изпрати ми сигнал по пейджъра.

— Не ми каза, че имаш попадение по VICAP5 — каза тя.

— Какво попадение?

— За Даяна Стърлинг. Сега преглеждам документацията за нейното убийство.

VICAP беше национална база данни за убийствата и нападенията, събрана от станали в страната случаи. Убийците често повтарят един и същ модел на поведение и чрез тази информация следователите можеха да свързват извършените от един и същ субект престъпления. Като част от рутинната работа Мур и тогавашният му партньор Ръсти Стивак бяха направили проучване по VICAP.

— Не се натъкнахме на съответствия в Ню Ингланд — рече Томас. — Прегледахме всяко убийство, включващо осакатяване, нахлуване нощем и връзване с лейкопласт. Нищо не отговаряше на профила на Стърлинг.

— Ами серията в Джорджия? Преди три години, четири жертви. Една в Атланта, три в Савана. Всичките са в базата данни на VICAP.

— Прегледах тези случаи. Не са свързани с нашия извършител.

— Чуй това, Мур. Дора Чиконе, двайсет и две годишна, студентка в „Еймъри“. Жертва номер едно, упоена с рохипнол, после вързана с найлоново въже…

— Нашето момче използва хлороформ и лейкопласт.

— Срязал й корема. Изрязал й матката. Накрая милостиво я убил, като й разрязал врата. И най-накрая, слушай добре това, сгънал й нощницата и я оставил на един стол до леглото. Казвам ти, дяволски близки са.

— Случаите в Джорджия са приключени — отвърна Мур. — Вече от две години. Извършителят е мъртъв.

— Ами ако полицията в Савана е объркала конците? Ако уличеният не е бил техният убиец?

— Подкрепили са доказателствата си с ДНК. Влакна, косми. Освен това е имало свидетел. Една от жертвите оцеляла.

— О, да. Оцелялата. Жертва номер пет.

В гласа й прозвуча странно презрителна нотка.

— Тя потвърждава самоличността на извършителя — довърши Мур.

— И също така удобно го застрелва.

— И какво сега, да не искаш да арестуваш неговия призрак?

— Говорил ли си някога с въпросната оцеляла жертва? — продължи Джейн Ризоли.

— Не.

— Защо?

— И какъв е смисълът?

— Смисълът е, че може би щеше да научиш нещо интересно. Като например факта, че е напуснала Савана скоро след нападението. И сещаш ли се къде живее сега?

Въпреки съскането на мобилния телефон Мур чу бученето на собствения си пулс.

— В Бостън ли? — попита тихо той.

— И няма да повярваш с какво се занимава.