Хирургът

Епилог

В килията ми е студено. Вън духа силен февруарски вятър и ми казаха, че отново е завалял сняг. Седя на койката си, увил одеяло около раменете си, и си спомням как прекрасната горещина ни бе обгръщала като пелерина, докато се разхождахме по улиците на Левадия. На север от гръцкия град има два извора, известни в древността като Лета и Мнемозина. Забрава и Памет. Пихме и от двата извора, ти и аз, а после заспахме под пъстрата сянка на една маслинова горичка.

Мисля за това сега, защото този студ не ми харесва. От него кожата ми изсъхва и се пука, колкото и крем да мажа, не мога да се справя с ефекта от зимата. Сега утеха ми носи единствено живият спомен за горещината, за това как двамата с теб се разхождахме из Левадия, а напечените от слънцето камъни топлеха сандалите ни.

Тук дните минават бавно. Сам съм в килията си, отделен от другите затворници заради моята известност. Само психиатрите разговарят с мен, но започват да губят интерес, защото не мога да им предложа вълнуващо проникване в корените на някаква патология. Като дете не съм мъчил животни, не съм палил пожари и никога не съм се напикавал в леглото. Ходех на църква. Бях учтив с по-възрастните.

Използвах кремове със слънцезащитен фактор.

Аз съм толкова нормален, колкото са и те, и те го знаят.

Единствено фантазиите ми ме отделят, фантазиите, които ме доведоха до тази студена килия, в този студен град, където вятърът е побелял от сняг.

Увивам се с одеялото и ми е трудно да повярвам, че по света има места, където загорели на слънцето тела се потят върху топлия пясък, а плажните чадъри потрепват от ветреца. Тя обаче отиде точно на такова място.

Бръквам под дюшека и измъквам парчето, което откъснах от изхвърления днешен вестник, който пазачът ми подпъхна така мило под вратата, разбира се, срещу заплащане.

Това е обява за венчавка. В три часа следобед на петнайсети февруари д-р Катрин Кордел се омъжи за Томас Мур.

Булката бе предадена на младоженеца от баща си, полковник Робърт Кордел. Тя беше с рокля в слонова кост с мъниста. Младоженецът беше в черно.

Приемът след венчавката бе в хотел „Копли плаза“ в Бак Бей. След продължителния си меден месец на Карибите, двойката ще се установи да живее в Бостън.

Сгъвам изрезката и я пъхам отново под дюшека, където ще бъде на сигурно място.

Продължителен меден месец на Карибите.

Сега тя е там.

Виждам я как лежи със затворени очи на плажа, а полепналият по кожата й пясък блести на слънцето. Косата й е като червена коприна, пръсната върху плажната хавлия. Тя дреме на жегата, толкова отпусната, че ръцете й сякаш са без кости.

И тогава, в следващия миг, отскача. Очите й се отварят широко, сърцето думка в гърдите й. От страх я избива студена пот.

Мисли си за мен. Така, както аз си мисля за нея.

С нея сме свързани завинаги, с интимността на любовници. Тя усеща пипалцата на моите фантазии, които се гърчат край нея. И никога няма да успее да преустанови тази връзка.

Гасят осветлението в килията ми. Дългата нощ започва, изпълнена с ехото на спящите из килиите мъже. С хъркането, кашлянето и дишането им. С неясното им говорене насън. Но когато настъпи нощният покой, не мисля за Катрин, а за теб. За теб, източника на най-голямата ми мъка.

Поради това ще пия големи глътки от извора на Лета, извора на забравата, за да залича спомена за последната ни нощ в Савана. Последната нощ, когато те видях жив.

Сега пред мен плуват образи, застават въпреки волята ми пред моите ретини, докато се взирам в мрака в килията си.

Гледам надолу към раменете ти и се възхищавам на кожата ти, която е толкова по-тъмна от нейната, възхищавам се на контракциите на мускулите на гърба ти, докато проникваш отново и отново в нея. Наблюдавам те как я обладаваш през онази нощ, как обладаваше и другите преди нея. И когато свърши и семето ти се изля в нея, ти ме погледна и се усмихна.

И каза:

— Така. Сега вече е готова за теб.

Но действието на наркотика още не се е разсеяло и когато притискам острието в корема й, тя почти не трепва.

Няма болка, няма и удоволствие.

— Разполагаме с цялата нощ — рече ти. — Просто почакай.

Гърлото ми е пресъхнало, влизаме в кухнята, където пълня чаша с вода. Нощта едва започва и ръцете ми треперят от възбуда. Мисълта за това, което предстои, ме изпълва целия, и докато отпивам водата, си напомням да удължа удоволствието. Имаме цяла нощ и искаме да я удължим.

„Виж едно, направи едно, научи едно“ — казваш ми ти. Обеща, че тази нощ скалпелът е мой.

Но аз съм жаден, затова оставам след теб в кухнята, докато ти се връщаш да видиш дали вече се е събудила. Стоя все още до мивката, когато проехтява изстрел.

Тук времето замръзва. Помня настъпилата тишина. Тиктакането на кухненския часовник. Звукът от ударите на собственото ми сърце в ушите. Ослушвам се, напрягам се да чуя стъпките ти. Да чуя как ми казваш, че е време да тръгваме и то по-бързо. Страхувам се да помръдна.

Най-сетне си налагам да изляза в коридора, да отида в спалнята й. Спирам на прага.

Нужни са ми няколко секунди, докато осъзная целия ужас.

Тя лежи наполовина на леглото, наполовина увиснала настрани, опитвайки да се изкачи обратно на матрака. От ръката й е паднал пистолет. Приближавам до леглото, грабвам хирургически ретрактор от нощното шкафче и го стоварвам върху слепоочието й. Тя притихва.

Обръщам се и се фокусирам върху теб.

Очите ти са отворени и ти лежиш по гръб, вперил поглед в мен. Около теб се образува локва кръв. Устните ти се движат, но не мога да чуя нито дума. Не помръдваш крака и осъзнавам, че куршумът е увредил гръбначния ти мозък. Отново правиш опит да говориш и този път разбирам какво ми казваш.

— Направи го. Довърши го.

Нямаш предвид нея, а себе си.

Поклащам глава, ужасен от това, което искаш от мен. Не мога да го направя. Моля те, не очаквай от мен да направя това! Стоя, уловен като в капан между отчаяната ти молба и паниката, която ме пришпорва да избягам.

„Направи го веднага“ — молят ме очите ти. — „Преди да са дошли.“

Поглеждам краката ти, проснати на пода и безполезни. През ума ми се изреждат ужасите, които те очакват, ако останеш жив. Мога да ти спестя всичко това.

— Моля те.

Поглеждам към жената. Тя не помръдва, не си дава сметка за моето присъствие. Иска ми се да дръпна главата й силно назад, да оголя шията й и да забия острието дълбоко в гърлото й, заради това, което ти причини. Но те трябва да я намерят жива. Само ако е жива ще мога да си тръгна, без да ме преследват.

Ръцете ми в каучуковите ръкавици са потни и вдигам непохватно пистолета, който ми се струва чужд.

Заставам в края на локвата кръв, поглеждам надолу към теб. Сещам се за вълшебната нощ, когато се разхождахме из храма на Артемида. Стелеше се лека мъглица и в падащия сумрак хвърлях погледи към теб, както вървеше сред дърветата. Внезапно спря и ми се усмихна в здрача. И погледите ни се срещнаха през великата граница, деляща света на живите от света на мъртвите.

Гледам през тази граница сега и усещам погледа ти, насочен в очите ми.

Това всичко е за теб, Андрю, струва ми се. Правя това заради теб.

Виждам благодарност в очите ти. Тя стои там дори когато вдигам пистолета в треперещите си ръце. Дори когато натискам спусъка.

Кръвта ти опръсква лицето ми, топла като сълзи.

Обръщам се към жената, все така просната в безсъзнание на ръба на леглото. Поставям оръжието до ръката й. Сграбчвам я за косата и със скалпела отрязвам кичур близо до тила й, където липсата му няма да бъде забелязана. С този кичур ще я запомня. Чрез миризмата му ще запомня страха й, главозамайващ като миризмата на кръвта. Той ще ме крепи, докато я срещна отново.

Излизам през задната врата в нощта.

Вече не притежавам безценния кичур коса. Но и вече нямам нужда от него, защото познавам миризмата й толкова добре, колкото познавам и собствената си миризма. Познавам вкуса на кръвта й. Познавам сребристото сияние на потта по кожата й. Всичко това нося в мечтите си, където удоволствието пищи като жена и оставя кървави следи след себе си. Не всички сувенири могат да се държат в ръката или да се мачкат в нея. Някои можем да съхраняваме единствено в най-съкровените кътчета на съзнанието си, в сърцевината си на влечуго, от което сме и произлезли.

Тази част вътре в нас, която повечето хора отричат.

Аз никога не съм го правил. Признавам съществуването на същностната си природа, прегръщам я. Аз съм такъв, какъвто ме е създал Бог, каквито ни е създал всичките.

Както е благословен агнецът, така е благословен и лъвът.

Както и ловецът.