Хирургът

24

Ризоли се събуди с рязко движение и болка прониза врата й като нож. „Боже, не още един разтегнат мускул“ — помисли си тя, като повдигна бавно глава и премигна срещу нахлулата през прозореца на офиса слънчева светлина. Другите работни места в помещението бяха празни, само тя стоеше пред бюрото си. Някъде около шест часа беше отпуснала глава от изтощение, като си беше обещала да дремне малко. Сега беше девет и трийсет. Купчината отпечатани листи, които си беше подложила вместо възглавница, бяха влажни от изтеклата от устата й слюнка.

Погледна към работното място на Фрост и видя окаченото му на облегалката на стола сако. На бюрото на Кроу се виждаше плик с понички. Значи останалите членове от екипа бяха идвали, докато тя беше спала, и несъмнено я бяха видели с подпряна на бюрото глава и със зейнала уста, от която се точат лиги. Трябва да е била доста забавна гледка.

Джейн се изправи и се протегна, опитвайки да раздвижи скърцащия си врат, макар да знаеше, че е безполезно. Щеше да й се наложи да изкара деня с леко наклонена на една страна глава.

— Хей, Ризоли. Осигури ли си съня за поддържане на красотата?

Тя се обърна, насреща й се усмихваше детектив от един от другите екипи.

— Не ми ли личи? — изръмжа в отговор тя. — Къде са другите?

— Твоят екип заседава от осем часа.

— Какво?

— Мисля, че събранието току-що приключи.

— И никой не си направи труда да ми каже.

Тръгна по коридора, последните остатъци от съня бяха разсеяни от гнева й. О, знаеше много добре какво става. Ето така щяха да я прогонят — не с челен удар, а капка по капка, капката на унижението. Като не те викат на събранията, изобщо като те оставят извън хода на събитията.

Влезе в конферентната зала. Завари само Бари Фрост, който си събираше книжата от масата. Той вдигна очи и се изчерви леко, като я видя.

— Благодаря, че ме уведоми за сбирката — каза тя.

— Имаше толкова уморен вид. Реших, че по-късно мога да ти преразкажа какво е станало.

— Кога? Идната седмица ли?

Фрост сведе очи, избягвайки погледа й. Бяха работили като партньори достатъчно дълго, за да разпознае вината по лицето му.

— Значи съм оставена извън играта — рече тя. — Това решение на Маркет ли е?

Фрост кимна с нещастен вид.

— Опитах да го оспоря. Казах му, че се нуждаем от теб. Но той отвърна, че след онези изстрели и…

— Какво каза?

Фрост довърши неохотно изречението си:

— Че вече не си актив за отдела.

Вече не била актив. В превод: с кариерата й беше свършено.

Фрост излезе от стаята. Внезапно й се зави свят от липсата на сън и храна, и тя се отпусна на един стол и остана просто така, загледана в празната маса. За миг се върна назад във времето, видя се отново като деветгодишно момиченце, презряната сестра, която отчаяно желае да бъде приета като едно от момчетата. Но момчетата я бяха отблъснали, както правеха винаги. Знаеше, че смъртта на Пачеко не беше реалната причина за ставащото. Подобни изстрели не бяха съсипали кариерата на други ченгета. Но когато си жена и по-добра от всички останали и ти стиска да им дадеш да го разберат, една-единствена грешка като случилото се с Пачеко беше достатъчна.

Когато се върна на бюрото си, офисът им беше все така празен. Само че сега и сакото на Фрост, и пакетчето с понички на Кроу бяха изчезнали. Тя също можеше да си обира крушите. Всъщност трябваше да си събере нещата от бюрото още сега, тъй като тук за нея нямаше бъдеще.

Отвори чекмеджето, за да си извади дамската чанта, и спря. Снимката на Елена Ортис я гледаше от купчина книжа. „Аз също съм негова жертва“ — помисли си Джейн. Колкото и сърдита да беше на колегите си, не беше забравила нито за миг факта, че именно Хирургът беше отговорен за падението й. Хирургът беше този, който я бе унизил.

Затвори с трясък чекмеджето. „Не още. Не съм готова да се предам.“

Погледна към бюрото на Фрост и видя купчината книжа, които бе събрал от масата в конферентната зала. Огледа се, за да се увери, че никой не я гледа. Единствените други детективи се намираха в друго отделение в далечния край на помещението.

Грабна книжата на Фрост, сложи ги върху бюрото си и седна, за да ги прочете.

Това беше финансовата справка за Уорън Хойт. Ето докъде беше сведен случаят — до преследване на хартия. „Последвай парите, за да откриеш Хойт.“ Виждаше кредитни карти, банкови чекове, депозити и тегления на различни суми. Много и големи цифри. Като богат младеж, Хойт си беше позволявал да пътува всяка зима до Карибите и Мексико. Не намери доказателства за друго жилище, не видя чекове за изплащане на наем, нито фиксирани месечни плащания.

Разбира се, че нямаше да види. Той не беше глупак. Ако разполагаше с тайна бърлога, несъмнено плащаше за нея с пари в брой.

Пари в брой. Човек не може винаги да предвиди кога ще остане без пари в брой. Тегленето от банкомат представляваше често непланирана или спонтанна трансакция.

Прелистваше банковите отчети, като отбелязваше върху отделен лист всяко теглене от банкомат. В повечето случаи беше теглил по касов път от банки в близост до дома си или до медицинския център, които се намираха в обичайното му поле на действие. Тя търсеше необичайното, трансакциите, които излизаха извън обичайния модел.

Намери две такива. Една в банка в Нашуа, Ню Хампшир, на 26 юни. Другата от банкомат в „Хобс фууд март“ в Лидия, Масачузетс, на 13 май.

Облегна се назад, като се питаше дали Мур вече не проучваше тези две трансакции. При наличието на толкова много детайли, нуждаещи се от проследяване, и всички разпити на колегите на Хойт в лабораторията, двете тегления на пари от банкомат може би не фигурираха в списъка с приоритетите на екипа.

Ризоли чу стъпки и вдигна стреснато глава, паникьосана, че са я хванали да чете документацията на Фрост, но това се оказа служител от лабораторията, който влезе в тяхното отделение, усмихна й се, пусна някаква папка върху бюрото на Мур и излезе.

След миг Джейн стана от стола си и се приближи до бюрото на Мур, за да надникне в папката. Първата страница беше доклад от „Косми и влакна“, анализ на светлокафявите косми, намерени на възглавницата на Уорън Хойт.

„Trichorrhexis invaginata, съвместима с косъма, намерен в раната на жертвата Елена Ортис.“ Бинго. Потвърждение, че Хойт беше техният човек.

Прелисти към втората страница. Тя също беше отчет на „Косми и влакна“ за косъм, открит на пода в банята на Хойт. Нямаше логика. Този косъм някак не се вписваше в цялостната картина.

Ризоли затвори папката и се запъти към лабораторията.

Ерин Волчко седеше пред призмата и преглеждаше поредица фотомикрографии. Щом Ризоли влезе в лабораторията, тя вдигна една снимка и попита предизвикателно:

— Бързо! Какво е това?

Джейн се намръщи пред черно-бялото изображение на някаква люспеста лента.

— Грозно е.

— Да, но какво е?

— Вероятно нещо гадно. Като крак на хлебарка.

— Косъм от елен. Готин е, нали? Изобщо не си прилича с човешкия косъм.

— Като стана дума за човешки косъм. — Ризоли й подаде доклада, който беше прочела току-що. — Можеш ли да ми кажеш повечко за това?

— От апартамента на Уорън Хойт ли?

— Да.

— Късите кафяви косми от възглавницата на Хойт говорят за наличие на Trichorrhexis invaginata. Както изглежда той е вашият извършител.

— Не, другия косъм. Черният косъм от пода на банята.

— Ще ти покажа снимката. — Ерин посегна към купчина фотомикрографии. Размеси ги като карти и извади една от тях от колодата. — Това е косъмът от банята. Виждаш ли цифровите му стойности?

Джейн се вгледа в листа, изпъстрен с четливия почерк на Ерин. „A00-B00-C05-D33.“

— Да. Каквото и да означава това.

— Първите две, А00 и B00, казват, че косъмът е прав и черен. Под микроскопа могат да се видят допълнителни детайли. — Подаде й снимката. — Виж ствола му. Дебелата страна. Забелязваш ли, че напречното сечение е почти кръгло.

— Което означава?

— Това е една от характеристиките, които ни помагат да отличаваме отделните раси. Стволът на хората, чиято родина е Африка, е почти плосък, като лента. Сега обърни внимание на пигментацията и ще ти направи впечатление, че е много наситена. Виждаш ли дебелия край? Всичко това води до едно и също заключение. — Ерин я погледна. — Косъмът е характерен за човек с източноазиатски произход.

— Какво имаш предвид под „източноазиатски“?

— Китаец или японец. Евентуално индианец.

— Това може ли да бъде потвърдено? Разполагаме ли с достатъчно корен от косъма, за да се направи ДНК-тест?

— За жалост — не. Изглежда е бил отрязан, не е паднал естествено. На този косъм няма фоликулярна тъкан. Но съм убедена, че косъмът е от човек, който няма нито европейски, нито африкански произход.

„Азиатка“ — помисли си Ризоли, докато се връщаше към отдел „Убийства“. Как се вместваше това в случая? Спря в коридора със стъклени стени, водещ към северното крило, уморените й очи премигваха срещу слънчевата светлина, докато тя се взираше в простиращия се долу квартал „Роксбъри“. Дали имаше и друга жертва, чието тяло още не беше открито? Да не би Хойт да й бе отрязал косата като сувенир, както бе отрязал кичур от косата на Катрин Кордел?

Обърна се и се стресна при вида на минаващия покрай нея Мур, тръгнал към южното крило. Може би нямаше изобщо да отбележи присъствието й, ако не му беше извикала.

Спря и неохотно се обърна към нея.

— Онзи дълъг черен косъм от пода на банята на Хойт — започна младата жена. — В лабораторията казват, че притежателят му е с източноазиатски произход. Не е изключено да е от жертва, която сме пропуснали.

— Обсъдихме тази възможност.

— Кога?

— Тази сутрин, на срещата.

— По дяволите, Мур! Не ме изолирай така от следствието!

Студеното му мълчание само подсили остротата на избухването й.

— Аз също искам да го хванем — произнесе тя. Бавно, непреклонно се приближи до него, докато застана лице в лице с него. — Искам не по-малко от теб да го хванем. Остави ме да се върна в екипа.

— Решението не е мое. На Маркет е.

И се обърна, за да си върви.

— Мур?

Той спря неохотно.

— Не мога да понеса това. Тази вражда помежду ни.

— Сега не е моментът да говорим за това.

— Виж, извинявай. Ядосах ти се заради Пачеко. Знам, че не може да извини онова, което направих. Че казах на Маркет за теб и Кордел.

Томас се обърна към нея.

— Защо го направи?

— Току-що ти казах защо. Ядосах се.

— Не, става дума за нещо повече от Пачеко. Свързано е с Катрин, нали? Тя не ти се понрави от първия ден. Не можа да понесеш факта…

— Че се влюбваш в нея ли?

Последва дълго мълчание.

Когато заговори, Ризоли не успяваше да сдържи сарказма в гласа си.

— Знаеш ли, Мур, въпреки всичките си превъзнесени приказки, че уважаваш женския ум, че се възхищаваш на способностите на жените, пак си падаш по това, по което и всички останали мъже. Цици и задници.

Той пребледня от гняв.

— Значи я мразиш заради начина, по който изглежда. И си ми ядосана, че ми е харесала. Знаеш ли какво, Ризоли? Кой мъж ще си падне по теб, след като дори ти самата не се харесваш?

Погледът, с който го изпрати, беше изпълнен с горчивина. Само преди седмици бе мислила, че Мур е последният човек на Земята, който би казал нещо толкова жестоко. От думите му я заболя повече, отколкото ако бяха изречени от който и да било друг.

Отказваше обаче да размисли дали не беше казал истината.

Минавайки през фоайето на долния етаж, Джейн спря пред мемориала на падналите полицаи от бостънската полиция. Имената на загиналите бяха издълбани в стената в хронологичен ред, започвайки от Езекиел Ходсън през 1854 година. На гранитния под бе поставена ваза с цветя. Ако те убият при изпълнението на дълга, ставаш герой. Колко просто, колко постоянно. Не знаеше нищо за хората, чиито имена бяха обезсмъртени. Знаеше само, че някои от тях може би съвсем не бяха безупречни ченгета, но смъртта бе направила името и репутацията им недосегаеми. И сега, докато стоеше пред стената, тя почти се изпълни със завист към тях.

Тръгна към колата си. Бръкна в жабката и намери карта на Нова Англия. Разгъна я върху седалката и се загледа в двете точки, измежду които можеше да избира: Нашуа, Ню Хампшир или Лидия, Масачузетс. Уорън Хойт беше използвал банкомат на двете места. Изборът й се базираше върху чиста случайност. Със същия успех можеше да хвърли монета.

Включи двигателя. Беше десет и трийсет. Пристигна в Лидия едва към дванайсет на обяд.

Вода. Катрин не беше в състояние да мисли за нищо друго, освен за прохладния чист вкус на течащата в устата й вода. Мислеше за всички чешмички, от които беше пила, за оазисите от неръждаема стомана в болничните коридори, от които бликаше леденостудена вода и мокреше устните и брадичката й. Мислеше за натрошения лед и за начина, по който излизащите от упойка след операция пациенти извиваха врат и отваряха напуканите си устни като новоизлюпени птичета, за да поемат няколко парченца от безценните ледени парченца.

Мислеше си и за Нина Пейтън, завързана за леглото, със съзнанието, че е обречена да умре, но въпреки това способна да мисли само за ужасната си жажда.

„Ето как ни мъчи той. Как ни сломява. Иска да го молим за вода, да молим за живота си. Иска пълен контрол. Иска да признаем властта му.“

Беше я оставил цяла нощ да съзерцава самотната крушка. На няколко пъти се беше унесла, само за да се събуди рязко, със свит от паника стомах. Но паниката не може да бъде поддържана и с минаването на часовете и изгубването на надеждата, че би могла да се освободи, като се мята, тялото й като че ли премина в режим на очакване. Тя се носеше там, из кошмарния полумрак между отричане и реалност, с неизменно фокусиран върху копнежа й за вода ум.

Скърцане от стъпки. Последва отваряне на врата.

Катрин се разсъни напълно. Сърцето й внезапно заблъска в гърдите като животно, което опитва да разбие стените на затвора си. Пое рязко влажния въздух, прохладния въздух на мазето, който миришеше на пръст и на влажен камък. Дишането й премина в отривисто, спазматично поемане на въздух, когато стъпките заслизаха надолу по стълбите и тогава той се появи и са надвеси над нея. Светлината от самотната крушка образуваше сенки по лицето му, превръщайки го в усмихнат череп с дупки вместо очи.

— Искаш да пийнеш нещо, нали? — рече той.

Толкова спокоен глас. Толкова нормален глас. Тя не можеше да говори заради лейкопласта на устата си, но той прочете отговора в трескавия й поглед.

— Виж какво имам, Катрин. — Протегна към нея една чаша и тя чу прелестното потракване на ледените кубчета и видя ярките водни капки по запотената студена повърхност на чашата. — Не ти ли се иска да отпиеш?

Тя кимна, без да отделя очи от чашата. Жаждата я влудяваше, но тя вече мислеше в перспектива, отвъд отпиването на първата великолепна глътка вода. Замисляше движенията си, претегляше шансовете си.

Той завъртя чашата и почукването на леда в стените й прозвуча като звън на камбанки.

— Само ако си послушна.

„Ще бъда“ — обещаваха очите й.

Отлепването на лейкопласта й причини болка. Остана да лежи абсолютно пасивно, оставяйки го да пъхне сламка в устата й. Отпи алчно, но това беше като капка в морето на фона на пожара на жаждата. Отпи отново и се закашля, а безценната вода потече навън.

— Не мога… не мога да пия легнала — рече задъхано тя. — Моля те, остави ме да седна. Моля те.

Той остави чашата и я загледа изучаващо — очите му бяха като бездънни черни ями. Видя жена, която може всеки момент да загуби съзнание. Жена, която трябваше да бъде посъживена, ако искаше да изпита пълното удоволствие от ужаса й.

Започна да реже лейкопласта, който задържаше дясната й китка за леглото.

Сърцето й биеше толкова силно. Катрин си помисли, че той сигурно щеше да го види как гръдната й кост се издува при всеки удар. Лейкопластът на дясната й китка падна пръв и ръката й остана да лежи безсилно. Младата жена не помръдна, не напрегна нито едно мускулче.

Последва безкрайно мълчание. „Хайде. Отрежи лейкопласта и на лявата ми ръка. Отрежи го!“

Прекалено късно си даде сметка, че е затаила дъх и той го е забелязал. С отчаяние чу звука от отлепването на ново парче лейкопласт от ролката. „Сега или никога.“

Посегна наслуки към табличката с инструменти и чашата с вода полетя, ледените кубчета изтракаха на пода. Пръстите й обхванаха нещо метално. Скалпелът ли?

В мига, в който той се хвърли към нея, тя изви скалпела и усети как острието срещна плътта.

Той се отдръпна рязко, виейки, и се хвана за дланта.

Катрин се изви настрани, прокара скалпела по лейкопласта, който държеше лявата й китка. И другата й ръка беше свободна!

Изправи се в леглото и зрението й изведнъж се замъгли. Един ден без вода беше отслабил силите й и тя се напрегна, за да се фокусира, за да насочи острието към лейкопласта около десния си глезен. Сряза го, без да вижда и усети болка. Един силен ритник и глезенът й беше свободен.

Посегна към последния лейкопласт.

Тежкият ретрактор се стовари в слепоочието й, толкова брутално, че тя видя звезди посред бял ден.

Вторият удар засегна бузата й, чу се пукване на кост.

Не помнеше как изтърва скалпела.

Когато дойде отново на себе си, лицето й пулсираше силно и не виждаше с дясното си око. Опита да размърда крайници и установи, че китките и глезените й отново са завързани за леглото. Но все още не беше сложил лейкопласт на устата й, все още не я беше накарал да мълчи.

Беше се надвесил над нея. Видя петната по ризата му. „Неговата кръв — осъзна тя с животинско задоволство. Неговата плячка бе отвърнала и му беше пуснала кръв. — Не може да ме победи толкова лесно. Той се храни със страх, затова няма да му покажа никакъв страх.“

Той взе скалпел от табличката и се приближи. Макар сърцето й да блъскаше в гърдите, Катрин лежеше абсолютно неподвижно, без да отделя погледа си от очите му. Предизвикваше го, подиграваше го. Вече знаеше, че смъртта й е неизбежна и с приемането на този факт дойде освобождението. Куражът на обречения. В продължение на две години бе изпитвала страх като криещо се животно. В продължение на две години беше позволила на призрака на Андрю Капра да управлява живота й. Повече нямаше да го позволи.

„Давай, режи ме. Но няма да победиш. Няма да ме видиш да умирам сломена.“

Той допря острието в корема й. Мускулите й се стегнаха неволно. Той чакаше да види страх върху лицето й.

Но видя само предизвикателство.

— Не можеш да го направиш без Андрю, а? — рече тя. — Дори не можеш да го вдигнеш сам. Андрю трябваше да чука. А ти можеше само да го гледаш.

Той натисна острието, боцкайки кожата й. Независимо от болката, дори когато се появиха първите капки кръв, тя не отдели погледа си от очите му, без да показва страх, отказвайки да му достави търсеното удоволствие.

— Не можеш даже да изчукаш една жена, нали? Не, твоят герой Андрю трябваше да го прави. А той също беше неудачник.

Скалпелът се поколеба. Повдигна се. Видя го на мъждивата светлина как увисна във въздуха.

„Андрю. Ключът е Андрю, човекът, когото боготвори. Неговият бог.“

— Неудачник. Андрю е неудачник — додаде тя. — Знаеш защо дойде да ме види през онази нощ, нали? Дойде да ме моли.

— Не.

Гласът му беше едва чуващ се шепот.

— Помоли ме да не го застрелвам. Умоляваше ме. — Младата жена се засмя, рязък и стряскащ звук в това мрачно място на смъртта. — Беше жалка картина. Ето какво представляваше Андрю, твоят герой. Умоляваше ме да му помогна.

Ръката стисна скалпела. Острието натисна отново надолу към корема й и нова кръв закапа и потече отстрани по хълбока й. Почти обезумяла, тя потисна инстинкта, който я караше да трепне, да извика. Вместо това продължи да говори, гласът й беше силен и уверен, сякаш тя беше тази, която държеше скалпела.

— Той ми разказа за теб. Не го знаеше, нали? Каза, че не можеш дори да говориш с жена, такъв страхливец си. Той трябвало да ти ги изнамира.

— Лъжкиня.

— Ти не представляваше нищо за него. Само паразит. Червей.

— Лъжкиня.

Острието потъна в кожата й и колкото и да се съпротивляваше, от гърлото й се изтръгна стон. „Няма да победиш, копеле. Защото вече не се страхувам от теб. Не се страхувам от нищо.“

Очите на Катрин горяха с предизвикателството на обречените, докато той направи втория разрез.