Хлебарките

Трийсет и четвърта глава

Льокен запали стеаринови свещи, докато Хари оглеждаше пистолета му — специално конструиран „Глок“ 31. Беше извадил пълнителя и го бе прибрал в джоба си. Въпреки това пистолетът беше най-тежкият, който Хари бе държал.

— Сдобих се с него по време на службата ми в Корея — поясни Льокен.

— Така значи. Корея. Какво правеше там?

Льокен прибра кибрита в един долап и седна до масата срещу Хари.

— Под егидата на ООН Норвегия беше изградила полева болница в Корея. Бях младши лейтенант и си мислех, че си падам по силните усещания. След мира през 1953 година продължих да работя за ООН — към новооснованото представителство на Върховния комисариат за бежанците. Прииждаха от границата със Северна Корея и при възникналата обстановка не важаха никакви закони. Спях с този пищов под възглавницата.

— Ти да видиш. И с какво се занимава?

— Заминах за Бангладеш, после за Виетнам. Глад, война и бежанци на лодки. След тези преживявания животът в Норвегия ми се стори безкрайно тривиален. Издържах у дома само две години и пак заминах. Сещаш се.

Хари не се сещаше. Не знаеше и какво да мисли за мършавия тип пред себе си. Приличаше на древен вожд — с орлов нос и дълбоко вкопани, будни очи. Косата му беше бяла, лицето — загоряло и сбръчкано. Льокен не изглеждаше ни най-малко напрегнат от създалата се ситуация, а това изправяше Хари още повече на нокти.

— Защо се върна? И как успя да се промъкнеш незабелязано покрай моя колега?

Беловласият норвежец се усмихна с вълча усмивка. Под треперливия пламък на стеариновата свещ проблесна златен зъб.

— Колата, с която дойдохте, не се вписва сред возилата в този квартал. Тук има само триколесни рикши, таксита и брички. Видях двама души в колата, и двамата неестествено изправени. Минах зад ъгъла и влязох в едно кафене, откъдето да ви наблюдавам. След известно време видях как лампичката в купето светна и вие излязохте. Очаквах единият да дежури и да чака колегата му да слезе. Допих си кафето, спрях такси и заръчах на шофьора да ме закара вътре в гаража, откъдето се качих с асансьора. Номерът с късото съединение беше много оригинален…

— Обикновено хората изобщо не обръщат внимание какви автомобили са паркирани по улицата, освен ако нямат специална школовка или не са с изострена бдителност.

— Да кажем, че Тоние Виг няма шансове да я номинират за „Оскар“.

— С какво всъщност си изкарваш хляба в Тайланд?

Льокен направи широк жест към фотографиите и оборудването, пръснато по пода след кратката им схватка.

— И се препитаваш със снимки на… такива неща?

— Да.

Хари усети как пулсът му се ускори.

— Имаш ли представа колко се лежи за такова престъпление? Разполагам с достатъчно доказателства да ти друснат десетина годинки.

Льокен се изсмя късо и сухо.

— Ти за глупак ли ме имаш, инспекторе? Ако беше издействал заповед за обиск, нямаше да се промъкваш в дома ми с взлом. Дори да съм рискувал да ме осъдят за снимките в дома ми, ти и твоите колеги ми помогнахте да отърва кожата. Всеки съдия ще отхвърли доказателства, събрани по такъв начин. Постъпката ви е не просто неправомерна, тя си е направо противозаконна. Дали пък на теб не ти предстои да удължиш престоя си в Тайланд, Хуле?

Хари го удари с пистолета. Все едно развъртя кран — от носа на Льокен рукна кръв.

Той не помръдна, само сведе поглед надолу да види как ризата на цветя и белите панталони се обагрят в червено.

— От истинска тайландска коприна са, да знаеш. Не са никак евтини.

Вместо да изпусне парата, Хари усети как гневът му набъбва още повече.

— Муха те ухапала, проклет педераст. Сигурно ти плащат добре за тези гнусотии. — Хари ритна снимките по пода.

— Е, дали е добре… — Льокен притисна бяла носна кърпичка към носа си. — Фиксираната заплата според закона за държавните служители плюс командировъчен бонус.

— Какви ги дрънкаш?

Златният зъб пак проблесна. Хари усети как ръката го заболява от стискането на пистолетната дръжка. Радваше се, че предварително е извадил пълнителя.

— Имаш известни пропуски в информацията, Хуле. Вероятно е било редно да те осведомят по-рано, но началникът на полицията сметна за ненужно да те посвещаваме, защото моето занимание няма нищо общо с убийството, което разследваш. Но така и така ме разкри, защо да не ти кажа всичко. Шефката на полицията и Дагфин Турхюс ме осведомиха за снимките, които си намерил в куфара на Молнес, и, естествено, си се досетил чии са — той разпери ръка. — Тези снимки и снимките, изложени тук, са част от разследване на педофилия, което по различни причини засега е засекретено. Повече от шест месеца наблюдавам този човек. Снимките ще послужат като доказателствен материал.

И без да обмисля думите му, Хари не се съмняваше, че са истина. Всичко си дойде на мястото, сякаш вътрешно през цялото време го беше знаел. Потайността около професията на Льокен, фотографското оборудване, бинокълът за нощно виждане, мистериозните пътешествия до Виетнам и Лаос. Всичко се връзваше. А кървящият мъж пред него от враг изведнъж се превърна в колега, съюзник, пострадал от безпощадния опит на Хари да му строши носа.

Хари кимна бавно и остави пистолета върху масата.

— Добре, вярвам ти. Защо е цялата тази тайнственост?

— Знаеш ли за споразумението на Швеция и Дания да разследват посегателства срещу деца със собствени кадри на тукашна почва?

Хари кимна.

— В момента текат идентични преговори между Норвегия и тайландските власти, но все още не сме постигнали споразумение. Междувременно аз провеждам крайно неофициална дейност. Разполагаме с достатъчно материал да го пипнем, но се налага да изчакаме. Арестуваме ли го сега, ще трябва да разкрием, че сме провеждали незаконно разследване на тайландска земя, а това е неприемливо в политически план.

— За кого работиш?

— За посолството. — Льокен обърна нагоре двете си длани.

— Знам, но чии нареждания изпълняваш? Кой стои зад разработката? В Стуртинга информирани ли са за нея?

— Сигурен ли си, че искаш да знаеш толкова много, Хуле?

Будните очи срещнаха очите на Хари. Той понечи да каже нещо, но се отказа и поклати глава.

— По-добре ми кажи кой е мъжът на снимките.

— Не мога. Съжалявам, Хуле.

— Атле Молнес ли е?

Льокен заби поглед в масата и се подсмихна под мустак.

— Не, не е той. Всъщност именно посланикът инициира това разследване.

— Да не би…

— Както казах, нямам право да ти издавам каквото и да било. Ако двата случая, по които работим, се окажат свързани, молбата ти може и да добие актуалност, решението обаче зависи изцяло от нашите началници. — Льокен стана. — Изморен съм.

— Как мина? — попита Сунторн, когато Хари се качи в колата.

Хари му поиска цигара, запали я и жадно пое дима в дробовете си.

— Нищо. Напразно се разкарахме. Според мен този тип е чист.

Хари седеше в апартамента.

Близо половин час говори със сестра си. Е, всъщност през повечето време говореше тя. Невероятно е колко много неща могат да се случат в човешкия живот за малко повече от седмица. Сьос каза, че се чула с баща им. Уговорили се да му гостува в неделя на обяд. Щяла да изпържи кюфтета. Надявала се баща им да поприказва. Хари се надяваше на същото.

После разлисти бележника си и набра друг номер.

— Ало? — обади се глас отсреща.

Хари притаи дъх.

— Ало? — повтори гласът.

Хари прекрати връзката. В гласа на Рюна долови почти умолителна нотка. Нямаше никаква представа защо ѝ бе позвънил. Няколко секунди по-късно телефонът изписука. Вдигна слушалката в очакване да чуе гласа ѝ. Но чу гласа на Йенс Бреке.

— Сетих се — започна разпалено той. — Докато се качвах с асансьора от подземния паркинг към кабинета, някакво момиче се качи от първия етаж и слезе на петия. Сигурно ме е запомнила.

— Кое ти дава тази увереност?

Прозвуча малко сконфузен смях.

— Поканих я на среща.

— Сериозно?

— Да. Работи за „МакЕлис“, виждал я бях няколко пъти. В кабината се возехме само двамата и тя се усмихваше толкова сладко; поканата просто ми се изплъзна.

Настана мълчание.

— И се сещаш за това чак сега?

— Не, но едва сега си спомних кога се е случило. Вече бях изпратил посланика до подземния паркинг. Кой знае защо, в ума ми е останало, че е било предния ден. Като поразмислих обаче, се сетих: тя се качи на първия етаж, следователно съм идвал от по-долен етаж. По принцип рядко слизам в подземния паркинг.

— Тя какво отговори?

— Прие и аз веднага съжалих. Исках само да пофлиртувам. Затова ѝ поисках визитката и обещах да се обадя, за да се уговорим допълнително. Изобщо не я потърсих, разбира се, но въпреки това си мисля, че ме е запомнила.

— Пазиш ли визитката ѝ? — Хари се чувстваше като ударен с мокър парцал.

— Да. Готино, а?

— Виж, Йенс, всичко това е супер, но не е толкова лесно. Все още нямаш алиби. Чисто теоретично не е изключено да си слязъл обратно в подземния паркинг, след като си се заговорил с момичето. Какво пречи: качваш се само да вземеш нещо от кабинета си и после обратно надолу с асансьора, нали?

— О — озадачено пророни Йенс. — Ама…

Млъкна и въздъхна.

— Дявол да го вземе. Прав си, Хари.