Хлебарките

Четирийсет и трета глава

Лиз поднесе чашата с кафе към устата си и сръбна прекалено звучно, повод Льокен да погледне Хари с повдигната вежда: що за оригинал си ми довел? Седяха в караоке бар „При Мили“, от снимка на стената ги гледаше платиненорусата Мадона с хищен поглед, а от тонколоните струеше жизнерадостна дигитализирана синбек-версия на „I Just Called To Say I Love You“. Хари отчаяно натисна дистанционното, за да изключи музиката. Бяха прочели писмото, но засега никой не го беше коментирал. Хари налучка точното копче и музиката секна отведнъж.

— Това имах да ви съобщавам. Както ви стана ясно, налице е вътрешен теч на информация.

— А подслушвателното устройство, което според теб въпросният Уо е монтирал в телефона ти? — попита Льокен.

— То не обяснява как авторът на писмото знае, че сме по следите му. По телефона не съм казвал почти нищо съществено. Независимо от това, предлагам отсега нататък да се срещаме само тук. Открием ли кой снася информация, открива се шанс той да ни отведе до Клипра, но не знам дали е добра идея да се захващаме с тази нишка.

— Защо? — поинтересува се Лиз.

— Нещо ми подсказва, че по камуфлаж информаторът на Клипра не отстъпва на поръчителя си.

— Сериозно?

— В писмото си Клипра разкрива, че получава сведения от „кухнята“. Непременно си е дал сметка за това. Ако беше толкова лесно да открием източника му, никога не би си го позволил.

— Първо да ти задам най-близкия до ума въпрос — намеси се Льокен. — Откъде знаеш, че информаторът на Клипра не е един от нас?

— Няма как да съм сигурен. Ако е някой от вас двамата, така или иначе вече сме загубени. Затова реших да поема този риск.

Лиз и Льокен кимнаха.

— Излишно е да ви напомням две неща. Първо: времето работи срещу нас; второ: шансовете не са на страната на момичето. Седемдесет процента от подобни отвличания завършват с убийството на похитения. — Хари се опита да говори с максимално неутрален тон, като избягваше да среща погледите им, убеден, че всичко, което се върти в ума му, и всичко, което изпитва, се чете в очите му.

— В такъв случай откъде да започнем? — попита Лиз.

— На този етап ще действаме по метода на изключването. Къде не може да е Рюна?

— Докато държи момичето, похитителят надали ще пресече границите на страната — предположи Льокен. — Съмнително е и да отседне в хотел.

Лиз се съгласи с него.

— Най-вероятно я е скрил на място, където да може да я държи в нелегалност дълго време.

— Сам ли действа? — попита Хари.

— Клипра не е обвързан с местните семейни банди — поясни Лиз. — Не поддържа контакти с мафиотски групировки, специализирани в отвличания. Да намериш човек, който да очисти наркоман от рода на Джим Лав, е лесна работа. Съвсем друго е обаче да подготвиш старателно похищението на бяло момиче, при това дъщеря на посланик. Ако е възнамерявал да наеме някого, сигурно се е обърнал към професионалисти, а те винаги преценяват много внимателно риска, преди да се нагърбят. В този случай неминуемо ще си дадат сметка, че наемат ли се с поръчката, цялата полиция в страната ще хукне по петите им.

— Значи е действал сам. Така ли смяташ?

— Както казах, той не принадлежи към мафиотските фамилии. Техните членове са обвързани помежду си от роднинска лоялност и традиции, а Клипра трябва да разчита на услугите на непознати наемници — хора, на които не може да има стопроцентово доверие. Рано или късно ще разберат кое е момичето и Клипра рискува да стане жертва на изнудване. Фактът, че е ликвидирал Джим Лав, показва намерението му да отстрани всички вероятности някой да му нанесе изненадващ удар под пояса.

— Добре, приемаме, че е действал сам. Мястото?

— Съществуват безброй възможности — сви рамене Лиз. — Компаниите му сигурно притежават куп сгради, а част от тях са празни.

Льокен избухна в задушлива кашлица, с мъка си пое дъх и преглътна.

— Отдавна подозирам, че Клипра има тайна любовна квартира. Понякога потегляше с едно или две момчета в колата и се прибираха чак на следващата сутрин. Така и не успях да открия мястото. На негово име не е регистриран друг имот освен къщата. Но квартирата е на уединено място в покрайнините на Банкок, това се подразбира от само себе си.

— Защо не установим самоличността на момчетата и не поискаме информация от първа ръка? — предложи Хари.

Льокен сви рамене и погледна Лиз.

— Банкок е голям град. А опитът показва, че започнем ли да ги издирваме, такива момчета изчезват като патици в купчина перушина. Пък и за да ги издирим, ще трябва да въвлечем още куп народ.

— Предложението отпада — отсече Хари. — Недопустимо е да рискуваме действията ни да станат известни на Клипра.

Той започна да почуква с химикалка по ръба на масата. За свое раздразнение се хвана да отмерва ритъма на „I Just Called To Say I Love You“, която продължаваше да звучи в главата му.

— Дайте да обобщим. Изхождаме от презумпцията, че Клипра сам е извършил отвличането и в момента се намира на усамотено място на час-два път с кола от Банкок.

— Какво ще правим? — попита Льокен.

— Ще се поразходим до Патая.

Руал Борк стоеше до портата, когато Хари свърна с големия джип тойота пред къщата му. Докато Хари се бореше с предпазния колан и ключа, вдигналата се пушилка се слегна върху чакълестата алея. Както обикновено се оказа неподготвен за жегата, която го блъсна при отварянето на вратата и той инстинктивно си пое панически дъх. Соленият вкус на въздуха издаваше, че морето се простира току отвъд ниските възвишения.

— Чух те да идваш — подхвърли Борк. — Страшен джип.

— Наех най-големия в гаража. Светнаха ме, че в Тайланд габаритите на преводното средство, което управляваш, ти осигуряват предимство на пътя. А то ти е необходимо, когато ненормалниците карат отляво.

— По новата магистрала ли дойде? — засмя се Борк.

— Да. Само че тя не е напълно готова, на няколко места бяха запушили движението с пясъчни насипи. Мнозина обаче минаваха през тях и аз последвах примера им.

— Съвсем нормално за Тайланд — кимна Борк. — Не е напълно законно, но не е и забранено. Как да не се влюбиш в тази страна?

Събуха се и влязоха. Студеният каменен под разхлади босите пети на Хари. В дневната висяха портрети на Фритьоф Нансен, Хенрик Ибсен и кралското семейство. Стиснало футболна топка под мишница, от снимката върху един скрин мижеше срещу обектива десетинагодишно момче. Върху масата за хранене и пианото бяха наредени в спретнати купчини книжа и вестници.

— Опитвам се да създам архив на живота си — поясни Борк. — Да открия какво се е случило и защо — посочи едната купчина. — Това са документите от развода. Взирам се в тях и се мъча да си спомня.

Влезе момиче с поднос. Хари вкуси налятото кафе и я погледна въпросително — беше ледено.

— Женен ли си, Хуле? — попита Борк.

Хари поклати глава.

— Хубаво. Не ти и трябва. Жената рано или късно все ще се опита да ти намери цаката. Моята ме разори, а сега порасналият ми син се пробва да повтори майчиния си пример. Недоумявам какво толкова съм им сторил.

— Ти как се озова тук? — поинтересува се Хари и отпи нова глътка. Странно, но кафето взе, че му се услади.

— От „Телеверке“ ме изпратиха по работа. Разширяваха мобилната мрежа на тайландски телеком. След третата командировка не се върнах в Норвегия.

— И оттогава изобщо ли не си се прибирал?

— Бях се развел и тук имах всичко необходимо. Известно време си мислех, че ще ме хване носталгия по норвежкото лято, по фиордите, по планините и сещаш се, по всичко родно — той кимна към портретите на стената, все едно те допълваха отговора му. — Два пъти пътувах до Норвегия и се върнах, преди да съм изкарал там и седмица. Повече не издържах. Стъпех ли на норвежка земя, ме обземаше копнеж да се прибера в Тайланд. Вече знам, че моят дом е тук.

— С какво се заминаваш?

— Консултант съм по телекомуникационни въпроси. Скоро ми предстои да се пенсионирам. Приемам поръчки от дъжд на вятър; гледам да не се претоварвам. Опитвам се да изчисля колко живот ми остава и колко пари ще ми трябват за това време. И пукната пара няма да оставя на онези лешояди.

Засмя се и размаха ръка към бракоразводните книжа, все едно разгонваше неприятна миризма.

— А Уве Клипра? Той защо е още тук?

— Клипра ли? Сигурно и той ще ти каже горе-долу същото като мен. Нито аз, нито той имаме причини да се връщаме в Норвегия.

— Клипра дори има основателни причини да не се връща.

— Схващам накъде биеш. Всички тези приказки са от начало до край инсинуации. Ако Уве е замесен в нещо подобно, никога нямаше да се занимавам с него.

— Сигурен ли си, че не е?

— Двама-трима норвежци наистина дойдоха в Патая, водени от порочни подбуди — от очите на Борк засвяткаха искри. — Както ти е известно, тук, в норвежката общност в града, аз съм един вид старейшина и се чувствам до известна степен отговорен за действията на сънародниците ни. Повечето от тях са свестни хора и заедно направихме, каквото е редно. Тези проклетници, педофилите, сринаха имиджа на Патая толкова брутално, че на въпроса къде живеят в Тайланд, мнозина нашенци вече казват Наклуа или Йомтиен, макар да живеят в Патая.

— Какво по-точно разбираш под „каквото е редно“?

— Двама от перверзниците се прибраха в Норвегия, а единият дори не стигна дотам.

— Да не е паднал от прозорец? — подхвърли Хари.

— Не сме прибягвали чак до такива мерки. Но сигурно за пръв път тукашната полиция е получила анонимен телефонен сигнал на тайски с нурлански акцент.

Хари се усмихна.

— Синът ти? — Той погледна въпросително снимката върху скрина.

Леко изненадан, Борк все пак кимна.

— Симпатяга е.

— Беше някога — усмихна се печално Борк и повтори: — Беше.

Хари си погледна часовника. Пътуването от Банкок му бе отнело близо три часа. Шофира съвсем бавно, докато се почувства по-уверен, а го постигна чак към края. Може пък да успее да се прибере към два и нещо. Издърпа три снимки от папката и ги подреди върху масата. Льокен ги беше увеличил до размери двайсет и четири на трийсет сантиметра, за да произведат пълен шоков ефект.

— Уве Клипра, предполагаме, има къща близо до Банкок. Ще ни помогнеш ли?