Хлебарките

Петдесета глава

— Йенс Бреке? — възкликна Лиз.

Хари кимна.

— Абсурд! Нали представи алиби, онази проклета лента, устойчива на всякакви опити за манипулация, дето доказва, че се е обадил на сестра си в осем без петнайсет.

— Наистина се е обадил, но не от кабинета си. Попитах го защо му е хрумнало да звъни на сестра си, заклета работохоличка, в дома ѝ в разгара на работния ден. Съвсем бил изключил кое време било тогава в Норвегия.

— И?

— Къде се е чуло и видяло валутен посредник да забрави за часовата разлика?

— И защо според теб те е излъгал?

— Набрал е домашния номер на сестра си, но нито е имал време, нито за какво да говори с нея; трябвало му е само да се включи телефонният секретар.

— Нещо не схващам.

— При огледа в дома на Клипра забелязах същия телефонен секретар като на Бреке. След като е застрелял Клипра, Бреке се е обадил на сестра си от неговия кабинет, извадил е лентата и я е взел със себе си. Тя показва кога е провел обаждането, но не и откъде. Изобщо не допуснахме възможността лентата да се е намирала в друг магнетофон. Има начин да докажа обаче, че от кабинета на Клипра е изчезнала ролка.

— Как?

— Към телефона на посланика имаше регистрирано повикване от Клипра рано сутринта на трети януари, спомняш ли си? То не фигурира върху нито една от лентите, открити в кабинета му.

Лиз избухна в гръмък смях.

— Пълна лудница! Този хитряга си е подсигурил желязно алиби и после само е чакал да го приберем на топло, за да покаже, че е чист като сълза!

— Въодушевление ли долавям в гласа ви, инспектор Кръмли?

— Да, от чисто професионална гледна точка. Според теб всичко ли е било планирано? От самото начало?

Хари си погледна часовника. Мозъкът му подаваше сигнал, че нещо не е наред.

— В едно съм напълно сигурен: всички действия на Бреке са предварително обмислени. Не е оставил на случайността нито една подробност.

— Откъде си толкова сигурен?

— Ами той ми го каза. — Хари долепи празната чаша до челото си. — Мразел риска; не се хващал да играе, ако не е сигурен в успеха си.

— Разсъждавал си, предполагам, и върху убийството на посланика. Как го е направил?

— Първо го е проследил до подземния паркинг, секретарката ще го потвърди. После се е качил обратно с асансьора, за това ще свидетелства момичето, което е поканил на срещал. Най-вероятно е убил посланика в паркинга. Намушкал го е с финския нож, докато Молнес се е качвал в колата, взел е ключовете му, натъпкал го е в багажника и е заключил. Качил се е в асансьора и е изчакал някой да го извика, за да има свидетел, че се е качил обратно.

— Дори е поканил момичето на среща, само и само да го запомни.

— Точно така. Ако в кабината се беше качил мъж, щеше да измисли друго, за да си осигури местенце в паметта му. После е изключил стационарния си телефон, за да симулира, че е зает с финансови анализи, слязъл е с асансьора в паркинга и е потеглил към Клипра с дипломатическата кола.

— Ако наистина е убил Молнес в гаража, камерите не са ли го записали?

— Според теб защо изчезна видеозаписът от часа на убийството? Никой не се е опитвал да натопи Бреке; лично той е взел записа от Джим Лав. Вечерта, когато го срещнахме на боксовия мач, Бреке се беше разбързал към офиса си. Но не за да разговаря с американски клиенти, както се опита да ни баламоса, а защото е имал уговорка с Джим да насложат нов запис върху касетата, на която е запечатано убийството. И да променят часа така, че да представят манипулацията като саботаж от негов зложелател.

— Защо просто не е унищожил оригиналната касета?

— Защото е перфекционист. Всеки що-годе досетлив следовател рано или късно ще забележи разминаването между записаното на касетата и изписания на екрана час и Бреке отлично си е давал сметка за това.

— И как точно ще открие несъответствието?

— При разговори със служители в сградата все някой ще се сети, че е минал покрай камерата между пет и пет и половина на трети януари. Щом въпросният човек не присъства на записа, веднага възниква съмнение дали записът не е подменен. Дъждът и мокрите следи от автомобилни гуми просто ускориха процеса.

— Значи, просто си оправдал очакванията на Бреке за твоя интелект?

— Така излиза — сви рамене Хари. — Не ми пука, нали съм жив. Джим Лав обаче даде фира. Получил си е хонорара под формата на отровен опиум.

— Защото е бил свидетел ли?

— Както казах, Бреке ненавижда риска.

— А мотивът?

Хари издуха въздуха през носа си — все едно тир изпусна въздуха от спирачките си.

— Тук е мястото пак да обсъдим „цената“ на временното разпореждане с петдесет милиона крони в продължение на шест години. Достатъчно ли е като мотив да бъде убит посланика? Не е. Но да разполагаш с толкова пари до живот, виж, това се оказва достатъчно да мотивира Бреке да убие трима души. Съгласно завещанието Рюна е щяла да наследи парите с навършване на пълнолетие, но понеже документът не урежда въпроса кой би получил сумата в случай на нейната смърт, парите са щели да отидат при най-близкия ѝ роднина в съответствие с определения от закона ред. В конкретните обстоятелства при Хилде Молнес. Завещателните разпореждания не я лишават от това право.

— А Бреке как е възнамерявал да ѝ ги отнеме?

— Съвсем лесно. На Хилде Молнес ѝ остават още само шест месеца живот. Достатъчно дълго време да се омъжи за него и същевременно достатъчно кратко, та Бреке да не разклати имиджа си на перфектния джентълмен.

— И е очистил съпруга и дъщерята, за да наследи имуществото, когато Хилде умре?

— Нещо повече. Вече го е похарчил.

Лиз го погледна въпросително.

— Придобил е компания на име „Пуридел“, която е на ръба на фалита. Ако прогнозите на „Баркли Тайланд“ се сбъднат, след няколко години „Пуридел“ ще струва двайсет пъти повече от сегашната ѝ цена.

— Тогава защо са му я продали?

— Според Джордж Уолтърс, административен директор на компанията, неколцина дребни акционери първоначално отказали да продадат дяловете си на Уве Клипра, когато той изкупил мажоритарния пакет, защото се надявали на скорошен растеж. Но след изчезването на Клипра разбрали, че дългът на компанията е на път да я разори, защото се изплаща в долари. Ще ти напомня срива на тайландския бат. Затова на драго сърце приели офертата на Бреке. Адвокатската кантора, ангажирана да се разпорежда с имуществото на Клипра след смъртта му, също приветствала предложението му. Общата сума за покупката на всички акции е около сто милиона крони.

— Но нали Бреке все още не се разпорежда с парите?

— По думите на Уолтърс половината от сумата трябва да бъде платена сега, другата половина — след шест месеца. Нямам представа откъде е изкопал толкова пари. Все нещо е измислил.

— Ами ако Хилде не умре до шест месеца?

— По една или друга причина си мисля, че Бреке ще се погрижи тя да не надживее лекарската прогноза. Нали именно той ѝ смесва питиетата…

Лиз впери замислен поглед в пространството.

— Не се ли е боял от възникване на подозрения, когато се разчуе, че е станал новият собственик на „Пуридел“ точно сега?

— Боял се е. Затова е купил акциите чрез дружество, наречено „Елем Лимитид“.

— И какво от това? Нали има начин да се разбере кой всъщност стои зад него?

— По документи дружеството се води на Хилде Молнес. След смъртта ѝ Бреке ще наследи и него.

Устните на Лиз се закръглиха в нямо „о“.

— И всичко това си го открил съвсем сам?

— С помощта на Уолтърс. Усъмних се, когато в дома на Клипра намерих списък с акционерите в „Пуридел“.

— Кое събуди подозренията ти?

— Името Елем — усмихна се Хари. — Първо заподозрях Ивар Льокен. Прякорът му от Виетнамската война е Ел Ем. Обяснението обаче се оказа далеч, далеч по-просто.

Лиз преплете пръсти на тила си.

— Предавам се.

— Прочетено наобратно, Елем става Меле: моминското име на Хилде Молнес.

Лиз погледна Хари, все едно е атракция в зоопарк.

— Направо си нереален, дявол да го вземе — промърмори тя.

Йенс разглеждаше папаята в ръката си.

— Льокен, направило ли ти е впечатление, че първата хапка от папаята има вкус на повръщано?

Бреке впи зъби в плода. Сокът потече по брадичката му.

— Втората — на вагина — отметна глава назад и се разсмя. — Тук, в Чайнатаун, една папая струва пет бата. Сума, по джоба на всеки. Папаята е една от така наречените простички радости. Човек ги оценява едва когато ги изгуби. Като например простичката радост да… — Йенс размаха ръка в търсене на подходяща аналогия. — … да си избършеш задника. Или да лъснеш бастуна. Нужна ти е единствено здрава ръка.

Хвана средния пръст на отрязаната Льокенова ръка и я вдигна пред лицето му.

— Остава ти още една. Имай го предвид. И си помисли колко неща няма да можеш да правиш без ръце. Аз вече поразсъждавах по въпроса, нека ти помогна. Няма да можеш да белиш портокал, да нанижеш примамката на кукичката, да галиш жена, да си закопчаваш панталона. Няма да можеш дори да се гръмнеш, ако ти се прииска. Непрекъснато ще зависиш от други хора. Дори за най-дребното нещо.

От ръката покапаха капки кръв и при съприкосновението с масата опръскаха ризата на Льокен. Йенс остави ръката с пръстите към тавана.

— От друга страна, когато имаш две невредими ръце, си всесилен. Безгранично могъщ. Можеш да удушиш човек, когото мразиш; да прибереш пота, натрупал се върху масата; да държиш стик за голф. Знаеш ли колко е напреднала днес медицината? — Йенс изчака, за да се увери, че Льокен няма да му отговори. — Лекарите са изнамерили начини да пришият обратно отрязана ръка и да възстановят абсолютно всички нерви. Издърпват ги и ги опъват като ластици. След шест месеца няма дори да си спомняш, че е била ампутирана. Това е възможно, разбира се, с уговорката, че потърсиш своевременно лекарска помощ и занесеш ръката.

Мина зад стола на Льокен, опря брадичка о рамото му и му прошепна в ухото:

— Погледни само каква хубава ръка. Истинска прелест, а? Като ръката в онази картина на Микеланджело. Как ѝ беше името?

Льокен мълчеше.

— Дето я използваха в рекламата на „Левис“, сещаш ли се?

Льокен беше приковал поглед във въображаема точка отпред. Йенс въздъхна.

— Е, с теб не сме познавачи на изкуството, а? Когато всичко това приключи, ще взема да купя няколко известни платна. Знае ли човек, току-виж ми разпалили интереса. Като казах приключи, според теб колко време максимум може да се отложи реплантацията? Половин час? Един? Сигурно щеше да издържи и повече, ако я бяхме сложили в лед, но за жалост нашият свърши. За твой късмет обаче се намираме само на петнайсет минути от най-близката болница.

Пое си дъх, долепи устни до ухото на Льокен и изрева:

— КЪДЕ СА ХУЛЕ И ОНАЯ КУЧКА?

Льокен подскочи и оголи зъби в измъчена усмивка.

— Извинявай — каза Йенс. — Просто ми е важно да ги пипна. Все пак само вие тримата схванахте как стоят нещата, нали?

От устните на стареца се процеди дрезгав шепот:

— Прав си…

— Какво? — Йенс се наведе към него и извади парче папая от бузата му. — Какво каза? Довърши си мисълта, бе човек!

— Прав си за папаята. Наистина вони на повръщано.

Лиз сключи пръсти върху темето си.

— Това с Джим Лав… Нещо не си представям Бреке да „готви“ сенилна киселина с опиум.

— И Бреке каза същото за Клипра — усмихна се накриво Хари. — Права си. Някой професионалист му е помогнал.

— Едва ли е пуснал обява във вестника, че търси професионален бъркач на отрови… Може случайно да се е запознал с такъв човек. Нали се подвизава из хазартните среди. Или… Кажи, Хари? Какво се сети?

— Не е ли очевидно? Помогнал му е старият ни приятел Уо. С Йенс са действали в тандем. Бреке му е възложил да монтира бръмбара в телефона ми.

— Едва ли е съвпадение човек, работил за кредиторите на Молнес, да работи и за Бреке.

— Никак не е случайно, разбира се. Хилде Молнес ми обясни, че хората, които се свързали с нея след смъртта на посланика по повод дълговете му, се съгласили без никакви възражения да водят преговорите с Бреке. Не ми се вярва да е заради респектиращия му глас, така да се каже. Когато посетихме „Тай Индо Травълърс“, господин Соренсен отрече да има неуредени парични взаимоотношения с Молнес. Вероятно е казал истината: Бреке сигурно е погасил дълга на посланика. Срещу съответна услуга, разбира се.

— Да му преотстъпят Уо.

— Именно. — Хари си погледна часовника. — По дяволите. Къде се бави този Льокен?

Лиз стана с въздишка.

— Да го наберем. Може да е заспал.

— Може. — Хари се почеса замислено по брадичката.

Льокен усети пробождане в гърдите. Не страдаше от сърдечни заболявания, но беше запознат със симптоматиката. Ако получаваше инфаркт, се надяваше да е достатъчно масивен да го убие. Така или иначе щеше да умре, защо поне да не отнеме на Бреке част от удоволствието. Макар че — кой знае? — не беше изключено Бреке изобщо да не изпитва удоволствие от действията си. Навярно и той, подобно на Льокен, възприема всичко това като работа, която трябва да се свърши. Изстрел, жертвата пада и край. Погледна Бреке. Устата му се раздвижи. Льокен с изненада установи, че не чува нищо.

— Обядвах с Уве Клипра в едно заведение и той ме помоли да хеджирам кредитния риск на „Пуридел“. Направо онемях. Поръчка за половин милиард, а той ми я възлага устно, без да я има дори на телефонен запис! Такъв шанс се случва веднъж в живота, ако изобщо се случи. — Йенс избърса устата си със салфетка. — Когато се върнах в кабинета, купих фючърси на мое име. При срив на долара щях да прехвърля отговорността за покупката на въпросните фючърси на „Пуридел“. Но при покачване на долара можех да прибера печалбата в джоба си и да отрека, че съм купил фючърсите по поръчение на Клипра. Той не можеше да докаже нищо. Познай какво се случи, Ивар. Нали нямаш нищо против да ти казвам Ивар?

Смачка салфетката и се прицели в кошчето до вратата.

— Клипра ме заплаши да отнесе случая до ръководството на „Баркли Тайланд“. Обясних му, че ако компанията реши казуса в негова полза, ще се наложи да покрият финансовите му загуби. Освен това ще изгубят най-добрия си брокер. С други думи: „Баркли Тайланд“ не можеха да си позволят да не застанат зад мен. Клипра се закани да използва връзките си в политическите среди. И — познай! Така и не успя да осъществи заканата си. Досетих се как да се отърва от него и същевременно да придобия компанията му „Пуридел“. Сега я очаква бляскаво бъдеще. Твърдя го не защото се надявам или защото се опирам на предположения, както правят жалките борсови спекуланти. Просто съм сигурен. Лично ще се погрижа „Пуридел“ да сбъдне прогнозите ми. Непременно ще се случи.

Очите му блеснаха.

— Точно толкова сигурен съм и, че Хари Хуле и плешивата ще умрат още тази вечер. Непременно ще се случи. — Погледна си часовника. — Стига толкова мелодрама. Времето лети, Ивар. Да помислим за собственото си благо, а?

Льокен му хвърли празен поглед.

— Не се страхуваш, така ли? Ще го раздаваш корав мъжага? — Леко изненадан, Бреке дръпна един конец, изнищил се от илика. — Да ти опиша ли как ще ги открият, Ивар? Завързани за два стълба някъде по течението на реката с по един куршум в тялото и с „обърната мутра на горила“. Спомняш ли си този израз, Ивар? Или по време на твоята младост не са го използвали? Не ти е познат, а? Разбрах какво всъщност означава чак когато моят приятел Уо ме светна как перката на лодка буквално обръща кожата на лицето, докато отдолу цъфне червено месо. Схващаш ли? А най-хубавото е, че този метод е патент на мафията. Хората, естествено, ще се питат какво ли са сторили тези двамата, та да разгневят така подземните босове, но така и няма да получат отговор, нали? Най-малко от теб, защото ти ще се оперираш безплатно и ще получиш пет милиона долара, за да ми кажеш къде са. А ти си врял и кипял в минаването в нелегалност, променянето на самоличността и прочее, нали?

Ивар Льокен гледаше как мърдат устните на Йенс и чуваше ехото от друг глас в далечината. Думи като перка, пет милиона, самоличност прелитаха покрай него. Никога не се беше имал за герой и нямаше особено желание да умира геройски. Но правеше разлика между правилно и грешно и — в границите на възможното — винаги се бе стремил да постъпва правилно. Никой освен Бреке и Уо нямаше да знае дали е посрещнал смъртта с вдигната глава, или не; на чаша бира сред ветераните в разузнаването или във Външно никой нямаше да споменава стария Льокен. Всъщност не му и дремеше дали ще го споменават. Не жадуваше следсмъртна слава. Животът му бе протекъл като ревностно пазена тайна и му се струваше някак закономерно и да умре тайно. Но макар да се беше отказал да превръща кончината си в поредния си жизнен подвиг, Льокен съзнаваше, че даде ли на Бреке каквото иска, ще постигне само едно: по-скорошна смърт. А той вече не изпитваше болка. Не си струваше. Дори да беше чул подробностите от предложението на Бреке, пак нищо нямаше да се промени. Нещата щяха да си останат същите. Защото мобилният му телефон, затъкнат в колана, зазвъня.