Хлебарките

Четирийсет и първа глава

Някъде към десет Хари влезе в кабинета. Засече се с Нхо. Той пък тъкмо излизаше.

— Разбра ли?

— Какво да разбера? — прозина се Хари.

— За заповедта от шефа?

Хари поклати глава.

— Сервираха ни го на сутрешната оперативка. Началствата са разговаряли.

Хари влетя най-безцеремонно през вратата и Лиз подскочи на стола.

— Добро утро, Хари?

— Не особено. Легнах си чак в пет призори. Какво чувам за разследването?

Лиз въздъхна.

— Началниците ни явно са си поприказвали. Твоята шефка се позовала на свития бюджет и на недостига на кадри. Нямала търпение да се върнеш в Норвегия, а на моя шеф му трият сол на главата заради няколко убийства, чието разследване изостава, откакто подхванахме случая с посланика. Не става дума убийството да бъде изпратено в архива, разбира се, а само приоритетът му да се понижи до нормален.

— Което ще рече…?

— Наредиха ми да се погрижа в рамките на два-три дни да се качиш на самолет за Осло.

— И?

— Обясних, че обикновено самолетните билети за януари са изкупени и свободно място може да се намери най-рано за след седмица.

— Значи разполагаме с толкова, с една седмица?

— Не. Началникът се разпореди, ако икономичната класа е разпродадена, да резервирам място в бизнес класа.

Хари се разсмя.

— И ще профукат ей така трийсет бона? А ще ми говорят за бюджетни икономии! О, определено започва да им пари под краката.

Лиз се облегна на стола и той изскърца.

— Говори ли ти се на тази тема, Хари?

— А на теб?

— Не знам. По-добре е някои неща да си останат недоизказани, не мислиш ли?

— Тогава защо ги обсъждаме?

Тя извъртя глава, вдигна щорите и надникна навън. От мястото, където седеше Хари, слънчевата светлина обрамчи голото ѝ теме с бял ореол.

— Знаеш ли каква е средната заплата на млад полицай в Националната полиция, Хари? Сто и петдесет долара месечно. В системата работят сто и двайсет хиляди колеги и всички се опитват да изхранват семействата си, но на практика им плащаме толкова, че не могат да покрият дори личните си разходи. Странно ли ти е защо част от тях се опитват да си докарат още пари, като си затварят очите за някои неща?

— Не.

Лиз въздъхна.

— Лично аз никога не съм успявала да си заравям главата в пясъка. Бог ми е свидетел, имам нужда от допълнителни доходи, ама просто съвестта не ми позволява. Сигурно звучи като скаутски обет, но всъщност все някой трябва да си върши работата.

— Пък е и твоя…

— … отговорност, знам — усмихна се изморено тя. — Всеки да си носи кръста.

Хари започна да говори. Лиз си донесе кафе, съобщи в централата да не я свързват, започна да си води бележки, донесе още кафе, гледа в тавана, руга и накрая помоли Хари да излезе, за да помисли на спокойствие.

След час го повика пак в кабинета си. Беше бясна.

— По дяволите, Хари, даваш ли си сметка какво искаш от мен?

— Да. И както виждам, ти също си даваш сметка.

— Рискувам да си изгубя работата, ако се съглася да ви покрия вас двамата с Льокен.

— Добрутро, свате, както се казва.

— Майната ти!

Хари се ухили.

В Банкокската търговска камара телефона вдигна жена, но когато Хари заговори на английски, тутакси затвори. Той помоли Нхо да се обади и му продиктува буква по буква името, записано върху корицата на анализа в кабинета на Клипра.

— Нужно е само да разбереш с какво се занимава фирмата, кой е собственикът, съвсем основни неща.

Нхо изчезна, а Хари барабани няколко минути с пръсти по бюрото. После набра един номер.

— Хуле — вдигна човекът отсреща.

Баща му съобщаваше фамилното си име по стар навик, все едно при него още живее цяло семейство. Сякаш майката още седи в зеления стол в дневната и бродира или чете. Хари подозираше, че Улав Хуле е започнал да си говори с нея.

Баща му тъкмо бе станал. Хари го попита как смята да прекара деня. Остана изненадан: старият се канел всеки момент да тръгва към вилата в Раулан.

— Да насека малко дърва — поясни той. — Започнаха да привършват.

Не беше стъпвал във вилата от смъртта на съпругата си.

— Как я караш? — попита баща му.

— Супер. Скоро ще се прибирам. Сьос как е?

— Бива, но от нея едва ли ще излезе готвач.

И двамата се засмяха. Хари си представи в какво състояние е била кухнята след неделните кулинарни упражнения на сестра му.

— Да ѝ донесеш подарък — подсети го баща му.

— Ще измисля нещо. А на теб какво да ти взема? Някакви желания?

Настъпи мълчание. Хари изруга наум. Знаеше, че и двамата мислят едно и също: Хари не може да донесе на баща си онова, което най-много желае. Вечната стара история: тъкмо бе налучкал как най-сетне да го изтръгне от депресията и с някоя случайна реплика или постъпка пак му напомняше за покойната му съпруга и той отново се вглъбяваше в самоналожената си безмълвна изолация. Сьос страдаше още повече. С баща им бяха „най-най-най-добри приятели“ — по израза на бащата. А сега, когато и Хари беше заминал, самотата ѝ се бе удвоила.

Баща му се прокашля.

— Ами, вземи ми… тайландска риза.

— Сериозно?

— Да, много ги харесвам. И чифт маратонки „Найк“. В Тайланд били много евтини, така поне разправят. Вчера извадих от шкафа старите, но вече не стават за нищо. Впрочем в добра кондиция ли си? Да отскочим до Хансеклайва да проверим?

Хари затвори и усети странна буца да засяда в горната част на гърдите му.

Отново я сънува. Развяваше червената си коса със спокоен, безметежен поглед. Хари очакваше дежурната развръзка: да види как от устата и очните ѝ ябълки избуяват водорасли, но този път не стана така.

— Йенс е.

Хари се събуди и установи, че е вдигнал слушалката в просъница.

— Йенс? — Учуди се защо изведнъж бе получил сърцебиене. — Нещо си започнал да добиваш лошия навик да звъниш все в неудобно време.

— Извинявай, Хари, но ситуацията е критична. Рюна изчезна.

Хари мигом се отърси от съня.

— Хилде не е на себе си. Рюна обещала да се прибере за вечеря, а вече е три след полунощ. Обадих се в полицията. Изпратиха съобщение до всичките си патрули, но искам да помоля и теб за помощ.

— Каква помощ?

— Знам ли? Ще наминеш ли? Полудявам. Хилде се скъсва от рев.

Хари си представи сцената. Не изпитваше желание да присъства на живо.

— Виж, Йенс, през нощта няма какво да направя. Дай ѝ един диазепам, ако не е твърде пияна, и се обади на всички приятелки на Рюна.

— И от полицията ме посъветваха същото. Хилде твърде, че Рюна няма приятелки.

— По дяволите!

— Какво?

Хари се надигна и седна. Така или иначе, вече не се надяваше да го хване сън.

— Прощавай. След час съм при вас.

— Благодаря, Хари.