Хлебарките

Четирийсет и четвърта глава

По телефона Сьос звучеше радостно. Запознала се с някакво момче, Андерш. Нанесъл се в нейния коридор в общежитието в Согн и бил с една година по-малък от нея.

— Носи и очила. Ама не ми пречи, защото е голям умник.

Хари се позасмя и си нарисува образа на новия Айнщайн на Сьос.

— Голям хахо е. Очаква да ни разрешат да си родим деца. Представи си само.

Хари си го представи и си даде сметка колко тегави разговори му предстоят. В момента обаче се радваше, че Сьос е доволна.

— Защо си тъжен? — Въпросът беше изречен при вдишване, като естествено продължение на новината за гостуването на баща им при нея.

— Тъжен ли ти се струвам? — попита Хари с ясното съзнание за умението на сестра му да диагностицира душевното му състояние много по-точно от самия него.

— Да, нещо те потиска. Да не е заради онази шведка?

— Не, не е заради Биргита. В момента се случи нещо кофти, но няма да е за дълго. Ще оправя нещата.

— Добре.

Настъпи мълчание. Рядко се случваше Сьос да се умълчи.

— Ами, дочуване тогава.

— Ей, Хари?

— Да?

По гласа ѝ усети, че събира смелост да му зададе сериозен въпрос:

— Може ли вече да забравим за ония работи?

— За кои работи?

— Сещаш се, с онзи мъж. Ние с Андерш… се разбираме супер. Вече не ми се мисли за ония неща.

Хари се умълча. Пое си дъх.

— Той те прободе с нож, Сьос.

— Знам. — В гласа ѝ веднага се прокраднаха плачливи нотки. — Стига си го повтарял. Но повече не искам да мисля за това и точка.

Тя подсмръкна и Хари почувства стягане в гърдите си.

— Моля те, Хари.

— Не мисли за това. — Той се усети, че стиска здраво слушалката. — Не си го припомняй. Всичко ще се нареди.

Лежаха в слонската трева от близо два часа в очакване слънцето да залезе. На стотина метра от тях, в покрайнините на горичката, се намираше малка къща, построена в традиционен тайландски стил от бамбук и дърво с вътрешен двор в средата. Нямаше порта. Малка чакълеста алея извеждаше направо до входната врата. Пред къщата стоеше подобие на пъстра клетка за птици върху кол. Наричаха го пра пум — къщичка, закриляща дома от зли духове.

— Задължение на стопанина е да им построи отделна къща, за да не се нанесат в неговата — поясни Лиз и се протегна. — И да им принася в жертва храна, тамян, цигари и прочие, за да ги умилостивява.

— И мирясват ли?

— В този случай — явно не.

Липсваха доловими признаци на живот. Хари се опитваше да си отвлича вниманието от мисълта какво ще заварят вътре. Стигнаха едва за час път с кола от Банкок, а сякаш попаднаха в друг свят. Паркираха зад малка къща до улицата, покрай свинарник, и намериха пътека нагоре по стръмен горист склон чак до платото, където — според указанията на Руал Борк — се намирала къщата на Клипра. Гората имаше патиненозелен цвят, небето — ясносин, а птици във всички цветове на дъгата прелитаха над Хари, изтегнал се по гръб и заслушан в смълчаната природа. Първо си помисли, че е оглушал. Впоследствие съобрази каква е причината: откакто бе потеглил от Осло, не беше преживявал такава тишина.

С припадането на мрака всичко приключи. Започна се с откъслечно скрибуцане и жужене — все едно симфоничен оркестър си настройваше инструментите. После музикантите дадоха начало на концерт с квакане и гвачене, а когато към оркестъра се присъединиха вой и пронизителни сърцераздиращи крясъци от дърветата, те преминаха в кресчендо.

— Всички тези животни през цялото време ли са били тук? — попита Хари.

— Намерил кого да пита — отвърна Лиз. — Аз съм градско чедо.

Хари усети нещо студено да се допира до кожата му и светкавично си отдръпна ръката.

Льокен се засмя.

— Жабите са излезли на вечерна разходка, не се стряскай.

И наистина — след малко наоколо се напълни с жаби, подскачащи наглед безцелно насам-натам.

— Докато на лов са излезли само жаби, все ще изтрая.

— И жабите са храна — отбеляза Льокен и нахлупи черна качулка на главата си. — Където има жаби, има и змии.

— Шегуваш се!

Льокен сви рамене.

На Хари никак не му се питаше, но не се стърпя:

— Какви змии?

— Пет-шест вида кобри, зелена усойница, ръселова усойница плюс още доста. Внимавай, защото казват, че от трийсетте най-често срещани видове змии в Тайланд двайсет и шест са отровни.

— Мамка му — изпусна се Хари. — Как се разбира кои са отровни?

Льокен отново го изгледа, както старшина гледа новобранец.

— Хари, при такъв голям процент най-разумно е да приемеш, че всички са отровни.

Стана осем часът.

— Готова съм — заяви нетърпеливо Лиз и провери за трети път дали нейният „Смит и Уесън“ е зареден и със свален предпазител.

— Хвана ли те шубето? — попита Льокен.

— Само ме е страх, че няма да приключим, преди началникът да надуши какво става. Знаете ли каква е средната продължителност на живота на пътен полицай в Банкок?

Льокен сложи длан върху рамото ѝ.

— Добре. Да действаме.

Лиз притича приведена през високата трева и се изгуби в мрака.

Льокен огледа къщата с бинокъла за нощно виждане, докато Хари покриваше фасадата с карабина за лов на слонове, която Лиз бе издействала да му зачислят от оръжейния склад на полицията заедно с пистолет „Рюгер“ SP-101. Хари го постави в кобур на глезена си, а не, както беше свикнал, на рамото, защото в страна, където не се носят връхни дрехи, нараменните кобури просто не вършат работа. Пълната луна, изкачила се високо на небето, осигуряваше достатъчно светлина на Хари, за да вижда очертанията на прозорците и вратите.

Лиз премига веднъж с фенера — уреченият сигнал, че е заела позиция под единия прозорец.

— Твой ред е, Хари — напомни Льокен, защото забеляза колебанието му.

— Кой дявол те караше да разправяш тези страхотии за змиите? — Хари попипа ножа, затъкнат в колана му.

— Не ти ли допадат?

— От малкото, с които съм се срещал, имам лошо първо впечатление.

— Ако те ухапе някоя, само гледай да я хванеш, та лекарите да разберат каква противоотрова да ти бият. Дори да те ухапе повторно, няма кой знае какво значение.

Хари не виждаше дали Льокен се усмихва в тъмното, но беше почти сигурен.

Втурна се към къщата, която израсна от мрака. Понеже тичаше, имаше чувството, че силуетът на зяпналата драконова глава на покрива се движи. Въпреки това къщата изглеждаше безнадеждно мъртва. Дръжката на чука в раницата го удряше в гърба, но той дори не обръщаше внимание.

Добра се до втория прозорец, даде знак на Льокен и седна. Отдавна не беше тичал толкова. Вероятно затова сърцето му се разблъска тежко. Чу леко дишане до себе си. Льокен вече беше пристигнал.

Льокен категорично се възпротиви на предложението на Хари да използват сълзотворен газ. В царящата тъмнина газът само щеше съвсем да влоши видимостта им, пък и нямаха основания да предполагат, че Клипра ги чака с нож, опрян в гърлото на Рюна, та да прибягват до химическо оръжие.

Льокен показа на Хари юмрук — условният сигнал за начало на акцията.

Хари кимна и усети как устата му пресъхва — сигурен знак за бурен приток на адреналин към кръвта му. Дръжката на пистолета се хлъзна в изпотената му длан. Провери дали вратата се отваря навътре, преди Льокен да замахне с чука.

Лунната светлина се отрази в желязото и за секунда Льокен заприлича на сервиращ тенисист. После чукът се спусна с все сила и се стовари с трясък върху ключалката.

В следващия миг Хари беше вътре, а конусът от фенера зашари из стаята. Видя я веднага, но лъчът продължи да бяга из помещението, сякаш подвластен на собствена воля. Кухненски рафтове, хладилник, скамейка, разпятие. Вече не чуваше животинските звуци, само дрънченето на вериги, плискането на вълните в борда на яхта на пристанище в Сидни и крясъците на чайките, породени вероятно от проснатата на палубата, безвъзвратно бездиханна Биргита.

Маса с четири стола, долап, две бутилки бира, мъж на пода, неподвижен, с локва кръв под главата, ръката му — скрита под косата ѝ, пистолет под стола, картина на фруктиера и празна ваза. Натюрморт. Застинал живот. Мъртва природа — от френски. Лъчът я близна и Хари пак я видя — вдигнатата нагоре ръка, опряна на крака на масата. Чу гласа ѝ: „Усещаш ли?… Така ще живееш вечно.“ Все едно се опитваше да събере енергия за последен протест срещу смъртта. Врата, фризер, огледало. Преди да бъде заслепен, зърна отражението си за миг — фигура в черни дрехи с нахлузена качулка. Приличаше на палач. Хари изпусна фенера.

— Добре ли си? — Лиз сложи ръка на рамото му.

Той понечи да отговори, отвори уста, но оттам не излезе нищо.

— Това наистина е Уве Клипра — потвърди Льокен, приклекнал до мъртвеца. Гола електрическа крушка на тавана осветяваше сцената. — Странно. Месеци наред съм наблюдавал този човек. — Той докосна челото му.

— Не пипай! — Хари сграбчи Льокен за яката и го вдигна. — Да не си…! — Мигом го пусна. — Извинявай, просто… не докосвай нищо. Засега се въздържай.

Льокен си замълча, само го изгледа. Между веждите на Лиз се вряза познатата дълбока бръчка.

— Хари?

Той се тръшна на близкия стол.

— Всичко свърши, Хари. Мъчно ми е, всички страдаме, но това е краят.

Хари само поклати глава.

— Опитваш се да ми кажеш ли нещо, Хари?

Беше се надвесила над него. Обгърна тила му с голямата си топла длан. Мамка му, мамка му.

Хари стана, отблъсна я и излезе. Лиз и Льокен подхванаха разговор шепнешком. Хари вдигна очи към небето в търсене на звезда, но не успя да открие.

Наближаваше полунощ. Хари натисна звънеца. Отвори Хилде Молнес. Той сведе поглед. Появяваше се, без да се е обадил предварително, и по дишането ѝ усещаше, че тя е на ръба да заплаче.

Седнаха един срещу друг в дневната. Бутилката с джин не се виждаше никаква. Хилде изглеждаше с що-годе бистър ум. Избърса сълзите си.

— Искаше да стане скачачка, знаехте ли?

Той кимна.

— Но не я допуснаха до обикновените състезания, защото съдиите не знаели как да оценяват изпълнението ѝ. Някои дори възразиха, че било по-лесно да се скача само с една ръка и не било честно.

— Съжалявам — отрони Хари. Това бяха първите думи след влизането му.

— Тя не знаеше. Ако беше разбрала, нямаше да ми говори по този начин. — Лицето се сгърчи, Хилде Молнес изхлипа и сълзите рукнаха на вадички по бръчките около устата.

— Какво не е знаела, госпожо Молнес?

— Че съм болна! — извика тя и зарови лице в шепите си.

— Болна ли?

— Защо според вас се наливам така? Тялото ми е проядено отвътре, вече е само гнила материя от мъртви клетки.

Хари мълчеше.

— Имах намерение да ѝ кажа — прошепна между пръстите си тя. — Лекарите ми дадоха шест месеца. Но все чаках подходящ ден. — Гласът ѝ едва се чуваше. — А такъв така и не се появи.

Хари стана. Не го свърташе да седи повече. Отиде до големия прозорец към градината. Избягваше да поглежда към семейните снимки по стената, защото знаеше чии очи ще срещне. Луната се отразяваше в плувния басейн.

— Обаждали ли са се пак мъжете, на които съпругът ви е дължал пари?

Тя сне ръце от лицето си. Очите ѝ бяха подути и зачервени от плач.

— Обадиха се, но Йенс беше тук и той говори с тях. Повече не са звънили.

— Йенс се грижи добре за вас, нали?

Хари се учуди защо ѝ задава точно този въпрос. Вероятно в нескопосан опит да я утеши, да ѝ припомни, че все още си има някого.

Тя кимна безмълвно.

— Разбрах, че ще се жените?

— Нещо против ли имате?

— Не. — Хари се обърна към нея. — Откъде-накъде?

— Рюна… — Хилде не успя да продължи. Сълзите се затъркаляха по бузите ѝ.

— Не съм преживявала много любов в живота си, Хуле. Толкова много ли искам — няколко месеца щастие, преди всичко да свърши? Защо просто не ми го позволи?

Хари видя как в басейна плува венчелистче и се сети за товарните кораби от Малайзия.

— Обичате ли го, госпожо Молнес?

В последвалото мълчание Хари се ослуша за тръбни звуци.

— Дали го обичам? Какво значение има? Успявам да си внуша, че го обичам. Бих обикнала всекиго, стига той да ме обича. Разбирате ли?

Хари погледна барчето. Дотам имаше само три крачки. Три крачки, две кубчета лед и чаша. Затвори очи и чу как кубчетата подрънкват и танцуват в чашата, чу как бутилката гъргори, когато налива от кехлибарената течност, и накрая съскането на содата, която се смесва с алкохола.