Хлебарките

Петдесет и трета глава

Лиз се събуди с ясното съзнание, че като отвори очи, ще види жълтия таван с Т-образната пукнатина в мазилката. Взираше се в него от две седмици. Заради фрактура на черепа ѝ бяха забранили да чете и да гледа телевизия. Можеше единствено да слуша радио — и то не по цял ден. Огнестрелната рана щяла да заздравее бързо, увериха я лекарите, не били засегнати никакви жизненоважни органи.

Поне не жизненоважни в нейния случай.

Един ден в стаята влезе лекар и я попита възнамерява ли да има деца. Тя поклати глава и не пожела да чуе подробностите. Той ѝ ги спести. По-нататък щеше да има предостатъчно време за лоши новини, сега се опитваше да се съсредоточи върху положителните. Например, че през следващите години няма да работи като регулировчик, а началникът се отби и ѝ позволи да излезе в почивка няколко седмици.

Погледът ѝ се плъзна към перваза. Лиз се опита да завърти глава, но ѝ бяха нахлузили на главата нещо като нефтена платформа, която ѝ пречеше да движи врата си.

Открай време не обичаше да стои сама. Сега това ѝ тежеше. Вчера Тоние Виг ѝ дойде на свиждане и попита знае ли къде се губи Хари. Откъде да знае Лиз? Беше лежала в безсъзнание, а не притежаваше телепатични способности. Лиз обаче схвана, че притеснението на Виг не е само от професионални подбуди, и прояви тактичност. Ще се появи все някога, успокои я тя.

Тоние Виг изглеждаше толкова самотна и изгубена, все едно току-що бе разбрала, че е изпуснала последния влак. Щеше да се съвземе все някак. Изглеждаше борбена натура. Определиха тя да наследи поста на Атле Молнес и встъпваше в длъжност през май.

Някой се прокашля. Лиз отвори очи.

— Как е? — попита дрезгав глас.

— Хари?

Щракна запалка. Лиз усети миризмата на цигарен дим.

— Значи се върна, а?

— Бдя зорко.

— С какво се занимаваш?

— Експериментирам. Опитвам се да открия оптималния начин да стоиш в безсъзнание.

— Казаха, че си напуснал болницата по собствено желание.

— Повече нямаше какво да направят.

Лиз се засмя предпазливо, изпускайки поетапно въздуха на малки порции.

— Какво каза той? — попита Хари.

— Бярне Мьолер ли? В Осло валял дъжд, май пролетта щяла да подрани. Иначе всичко си било постарому, помоли да ти предам. Всички били щастливи и доволни и дишали с облекчение. Турхюс се отби с цветя да пита за теб. Помоли ме да ти поднеса поздравленията му.

— Какво каза Мьолер? — повтори Хари.

— Добре, де — въздъхна Лиз. — Предадох му молбата ти. Той провери.

— И?

— Наясно си колко малка е вероятността Бреке да е замесен в изнасилването, нали?

— Да. — Лиз чу как тютюнът изпука, когато Хари опъна силно цигарата.

— По-добре забрави за този случай, Хари.

— Защо?

— Бившата на Бреке отрече да е проявявал агресия. Зарязала го, защото ѝ бил скучен. Нямало друга причина. И… — Лиз пое дъх — … Бреке дори не е било в Осло, когато се е случило онова със сестра ти. Съжалявам.

Лиз чу как цигарата падна, а гумена подметка я разтри върху каменния под.

— Е, исках само да проверя как си.

Краката на стола одраскаха пода.

— Хари?

— Тук съм.

— Последно: обещай да се върнеш. Не излизай в нелегалност.

Чу как той си пое дъх.

— Ще се върна — обеща беззвучно, все едно му беше дошло до гуша от повтарянето на този рефрен.