Хотелът „При загиналия алпинист“ (Криминално-фантастична повест)

Глава 1

Спрях колата, излязох и снех тъмните си очила. Всичко беше така, както ми беше разказвал Згут. Хотелът беше двуетажен, жълт със зелено, над входа биеше на очи траурната фирма „ПРИ ЗАГИНАЛИЯ АЛПИНИСТ“. Високите пухкави преспи, отстрани на главния вход, бяха набодени е разноцветни ски — наброих седем чифта, единият беше с обувките. От покрива висяха мътни надиплени висулки, дебели колкото човешка ръка. От крайния десен прозорец на първия етаж надникна нечие бледо лице, парадната врата веднага се отвори и на главния вход се появи плешив набит човек с избеляла кожена жилетка, върху риза от лавсан. С тежка бавна крачка той се приближи и се спря пред мен. Имаше грубо червендалесто лице и шия на борец тежка категория. Не ме и поглеждаше. Неговият меланхоличен поглед беше устремен някъде встрани и изпълнен с печално достойнство. Несъмнено, това беше самият Алек Сневър, собственикът на хотела и долината „Гърлото от бутилка“.

— Там… — каза той с неестествено нисък и глух глас. — Ето там се случи това. — Той посочи с ръка. В нея държеше тирбушон. — На онзи връх…

Обърнах се и с присвити очи погледнах сивосинкавата зловеща отвесна стена, която ограждаше долината на запад, бледите езици сняг върху нея, нащърбеното било, откройващо се като нарисувано върху сочно синята повърхност на небето.

— Откачила се куката — все със същия глух глас продължаваше собственикът. — Двеста метра той е летял по вертикала надолу, към смъртта и за нищо не е могъл да се хване по гладкия камък. Може би е викал. Никой не го е чул. Може би се е молил. Чувал го е само бог и земята потреперила, когато той грохнал върху нея заедно с четиридесет и две хиляди тона кристален сняг…

— Привет от инспектор Згут — казах аз и собственикът веднага охотно прекъсна монолога си.

— Ето един достоен човек! — каза той живо и със съвсем обикновен глас. — Както виждам, не е забравил нашите вечери край камината.

— Той само за тях говори — казах аз и щях да тръгна към колата, но стопанинът ме хвана за ръката.

— Нито крачка назад! — строго каза той. — С това ще се заеме Кайса. Кайса! — изрева като тръба.

На парадния вход изскочи куче — великолепен санбернар, бял с жълти петна, мощно животно, колкото теле. Както вече знаех, това беше всичкото, което е останало от загиналия алпинист, без да се броят няколкото дреболии, изложени в стаята-музей. Нямах нищо против да погледам как този пес с женско име ще започне да пренася моя багаж, но собственикът със здрава ръка вече ме водеше в хотела.

Ние преминахме през мрачен хол, където се чувствуваше топлият лъх на загасваща камина и мътно проблясваше лакът на модерните ниски масички, свърнахме наляво по коридора и собственикът с рамо бутна вратата с надпис „Канцелария.“ Бях настанен уютно и хотелиерът разтвори на масата обемиста главна книга.

— Преди всичко разрешете да ви се представя — каза той, като почистваше съсредоточено с нокти края на перото. — Алек Сневър, собственик на хотела и механик. Вие, разбира се, сте забелязали вятърните мелници на изхода от долината.

— Ах, това вятърни мелници ли бяха?…

— Да. Вятърни двигатели. Аз сам ги конструирах и сам ги построих. Ето с тези ръце.

— А къде да ги нося? — чух зад гърба си писклив женски глас.

Обърнах се. На вратата с моя куфар в ръка стоеше такова едно кюпче, една такава поничка на двадесет и пет години с румени бузки.

— Това е Кайса — съобщи собственикът.

Кайса веднага стана цялата червена и като вдигна рамене, се закри с длан.

— Да-а… Ще взема да ви настаня в четвърта стая. Това е най-хубавата стая в хотела. Кайса отнеси куфара на господин… м-м…

— Глебски — казах аз.

— Отнеси куфара на господин Глебски в четвърта стая… Страшна глупачка — съобщи той с някаква гордост дори, когато кюпчето се скри. — В известен смисъл феномен… И така, господин Глебски? — той ме погледна в очакване.

— Петер Глебски — продиктувах му аз. — Инспектор от полицията. В отпуск. За две седмици. Сам.

Собственикът прилежно записваше всичките тези сведения с огромни разкривени букви, а докато той пишеше, чукайки с нокти по линолеума, в канцеларията влезе санбернарът. Той ме погледна, смигна и изведнъж с такъв грохот, сякаш се бе срутила купчина дърва, легна до касата и отпусна муцуна върху лапата си.

— Това е Лел — каза собственикът, като завинтваше капачката на писалката си. — Сапиенс. Всичко разбира на три европейски езика. Няма бълхи, но пуща косми.

Лел въздъхна и премести муцуната си на другата лапа.

— Да вървим — каза собственикът. — Аз ще ви отведа. Изкачихме се до коридора на втория етаж и свихме наляво. При първата врата собственикът се спря.

— Тук — каза той с предишния глух глас. — Моля. Разтвори пред мен вратата и аз влязох.

— От онзи същия незабравим страшен ден… — започна той и изведнъж млъкна.

Стаята не беше лоша, макар и малко мрачничка. Щорите бяха спуснати и на кревата, кой знае защо, лежеше алпенщок. Миришеше на скоро пушена цигара. На облегалката на креслото, поставено сред стаята, лежеше нечия брезентова винтяга, на пода редом с креслото се търкаляше вестник.

— Хм… — казах аз озадачено. — Според мен тук вече живее някой.

Собственикът стоеше безмълвен. Погледът му беше устремен към масата. На масата нямаше нищо особено, само голяма бронзова пепелница, в която лежеше лула с прав мундщук. Струва ми се, „дънхел“. От лулата се издигаше дим.

— Живее… — каза накрая собственикът. — Живее ли?…

Аз не знаех какво да му отговоря и чаках продължението. Моят куфар никъде не се виждаше, но затова пък в ъгъла стоеше карирана пътна чанта с безброй хотелски етикети. Не е моята пътната чанта.

— Тук — с поокрепнал глас продължи собственикът ето вече шест години от същия онзи незабравим страшен ден всичко е така, както той го остави преди своето последно изкачване.

Със съмнение погледнах димящата лула.

— Да! — каза собственикът с предизвикателство в гласа. — Това е неговата лула. А ето неговия алпенщок.

— А ето неговия вестник — казах аз. Бях видял съвсем добре, че това е оняденшният „Мюрски вестник“.

— Не — каза хотелиерът. — Вестникът, разбира се, че е негов.

— И аз мисля така — съгласих се.

— Вестникът, разбира се, не е негов — повтори собственикът. — И лулата, естествено, тук е запалил не той, а някой друг.

Измърморих нещо за липсата на уважение към паметта на покойните.

— Не — замислено възрази собственикът, — тук всичко е по-сложно. Тук всичко е много по-сложно, господин Глебски. Но за това ще поговорим по-късно. Да отидем във вашата стая.

Обаче, преди да излезем, той погледна в тоалетната, отвори и отново затвори вратите на стенния шкаф, приближи се до прозореца и потупа с длани пердетата. Според мен му се искаше да погледне и под леглото, но се сдържа. Ние излязохме в коридора и хотелиерът разтвори пред мен вратата на четвърта стая.

Стаята веднага ми хареса. Всичко тук сияеше от чистота, въздухът беше свеж, на масата нито прашинка, зад измитото стъкло снежна равнина и люлякови планини. В спалнята домакинствуваше Кайса. Куфарът ми беше отворен, вещите старателно разопаковани и окачени, а Кайса разбухваше възглавницата.

— И така, ето ви в къщи — каза собственикът. — Разполагайте се, почивайте, правете каквото искате. Ски, смазки, екипировка — всичко е на ваше разположение долу; при необходимост обръщайте се направо към мен. Обедът е в шест, а ако решите да позакусите сега или да се поосвежите — аз имам предвид напитките — обръщайте се към Кайса. Добре дошли.

И излезе.

Кайса все още се трудеше над леглото, оправяйки го до немислимо съвършенство, а аз извадих цигара, запалих я и се приближих до прозореца. Бях сам. Благословено небе, всеблаги господи, най-после бях сам! Знам, не е хубаво да се говори така и дори да се мисли, но в наше време дотолкова е сложно да устроиш живота си по такъв начин, че макар за седмица, макар за денонощие, макар за няколко часа да се усамотиш. Са мият аз не съм чел това, но ето синът твърди, че главните опасности за човека в съвременния свят са самотата и отчуждението. Не зная, не съм уверен. Или всичко е поетически измислици, или аз действително съм неудачник. Във всеки случай, за мене две седмици отчужденост и самота са точно това, което ми е нужно. И просто прекрасно е, че ми е хубаво сам със себе си, с моето собствено тяло, още сравнително младо, още здраво, което мога да поставя върху ските и да изхвърля навън оттук, през цялата равнина, към люляковите разклонения на планинската верига, по скриптящия сняг — и тогава ще стане вече съвсем прекрасно.

— Да ви донеса нещо? — попита Кайса. — Искате ли?

Аз я погледнах и тя пак повдигна рамо и се закри с длан. Беше облечена в пъстра опъната рокля, която се издуваше отпред и отзад, с мъничка дантелена престилка, ръцете й бяха голи, козуначени и на врата. А имаше наниз от едри дървени мъниста.

— Кой още живее тук сега? — попитах аз.

— Къде?

— При вас. В хотела.

— В хотела? У нас тук? Ами живеят…

— Кои именно?

— Ами кои? Господин Мозес живее с жена ги. В първа и втора. И в трета също. Само че там не живеят. А може би с дъщеря си. Не можеш ги разбра. Красавица, все върти очи…

— Така, така — казах аз, за да я окуража.

— Господин Симоне живее. Ето тука, отсреща. Все билярд играят и по стените пълзят. Палавници са, само че умърлушени. На психическа почва. — Тя пак се зачерви и започна да повдига рамене.

— А още кой? — попитах аз.

— Господин дю Барнстокр, хипнотизатор от цирка…

— Барнстокр? Онзи същият?

— Не знам, може и той да е. Хипнотизатор… И Брюн.

— Кой е този Брюн?

— Ами с мотоциклет са те, с панталони.

— Така — казах аз. — Няма ли други?

— Още някои живеят. Само че те просто така…

Стоят просто. Не спят, не ядат, само напразно стоят…

— Не разбирам — признах аз.

— А и никой не разбира. Стоят и това е. Вестници четат. Одеве пантофите на господин дю Барнстокр отмъкнаха. И още оставят следи… Мокри…

— Е, добре — казах аз с въздишка. — Не те разбирам тебе, Кайса. И не е необходимо. По-добре да покарам ски.

Загасих фаса в девствено чистата пепелница и се отправих към спалнята да се преоблека.