Хотелът „При загиналия алпинист“ (Криминално-фантастична повест)

Епилог

Оттогава минаха повече от двадесет години. Ето вече година, откакто съм в пенсия. Имам внуци и понякога разказвам на малчуганите тази история. Наистина в моите разкази тя винаги свършва благополучно: пришълците благополучно си заминават за в къщи със своята блестяща ракета, а бандата на Шампиона бива хваната от пристигналата навреме полиция. Отначало моите пришълци си отиваха на Венера, а по-късно, когато на Венера стъпиха първите експедиции, ми се наложи да пренеса господин Мозес в съзвездието Воловар. Впрочем не за това става дума.

Отначало фактите. Разчистиха „Гърлото от бутилка“ след два дни. Аз извиках полицията и й предадох Хинкус, един милион и сто и петнадесет хиляди крони и своя подробен отчет. Но трябва да кажа, че следствието нищо не откри. Наистина в разрития сняг бяха намерени повече от петстотин сребърни куршума, но хеликоптерът на Шампиона, който отнесе телата, беше изчезнал безследно. След няколко седмици една съпружеска двойка туристи-скиори, пътешествуваща недалеч от нашата долина, съобщи, че е видяла как пред очите им някакъв хеликоптер паднал в езерото „Три хиляди девици“. Беше организирано търсене, обаче не можа да се намери нищо интересно. Дълбочината на това езеро, както е известно, достига на места четиристотин метра, дъното му е ледено и релефът му постоянно се мени. Шампиона явно беше загинал — във всеки случай на сцената на престъпниците той вече не се появи. Благодарение на Хинкус, който бързаше да спаси кожата си, бандата му беше частично изловена, а останалите се разпръснаха по цяла Европа. Гангстерите, които попаднаха под следствие, не добавиха нищо съществено към показанията на Хинкус — всички те бяха убедени, че Велзевул е бил магьосник или дори самият дявол и че техният бивш главатар е загинал, защото е отхапал залък, по-голям, отколкото може да преглътне. Симоне беше убеден, че вече във вертолета един от роботите се е свестил и в последния си изблик на активност е унищожил всичко, до което е успял да се добере. Много е вероятно да е така и ако е така, то не завиждам на Шампиона в неговите последни минути…

А Голденвасер, разбира се, се измъкна. Един хауптщурмфюрер повече, един по-малко — това нямаше значение. Още повече, че архивите на Гренхайм бяха изчезнали безследно, а съобщението на Мозес остана без резултат. То беше написано на много странен език, съдържаше позовавания на много странни обстоятелства и беше, както чух, признато просто за бълнуване на луд. Особено на фона на вестникарската шумотевица, която беше вдигната около пришълците. Може би Голденвасер си спомни тогава труповете на разстреляните в Русия и във Франция, в Полша и в Гърция и мъртвия Кьониг с черната дупка между очите… Съмнително е.

Симоне стана тогава главен специалист по този въпрос. Той създаваше някакви комисии, пишеше във вестниците и списанията, изказваше се по телевизията. Но никой не го приемаше сериозно. Наистина комисията функционираше, всички нас, дори Кайса, ни призоваха в качеството на свидетели, обаче истинска, сериозна поддръжка Симоне не получи. Нито едно научно списание, доколкото ми е известно, не публикува по този повод нито ред. Комисиите се разпаднаха, отново възникнаха, материалите на комисията ту ставаха секретни, ту изведнъж започваха широко да ги публикуват, десетки и стотици мошеници се въртяха около това дело, излязоха няколко брошури, написани от фалшиви свидетели и подозрителни очевидци, и всичко свърши с това, че Симоне остана сам с група ентусиасти — млади учени и студенти. Те извършиха няколко изкачвания по скалите на района на „Гърлото от бутилка“, опитвайки се да намерят остатъците от разрушената станция. По време на едно от тези катерения Симоне загина. Така и нищо не можа да се намери.

А останалите участници в описаните по-горе събития са живи до ден-днешен. Неотдавна прочетох за чествуването на дю Барнстокр в Международното общество на илюзионистите — старецът беше навършил деветдесет години. На чествуването присъствувала и племенницата на юбиляря, Брюнхилда Кан, със съпруга си, известният космонавт Пери Кан. Хинкус си излежава доживотната присъда и ежегодно пише прошения за амнистия. В началото върху него бяха извършени две покушения, той беше ранен в главата, но някак се отърва. Казват, бил се пристрастил към дърворезбата и изкарвал добри пари. Администрацията на затвора била доволна от него.

Кайса се омъжи, има четири деца. Миналата година отидох при Алек и я видях. Живее в предградие на Мюр и много малко се е изменила — все така е дебела, все така е глупава и весела. Убеден съм, че цялата трагедия е минала покрай нейното съзнание, без да остави никакви следи.

С Алек сме големи приятели. Хотелът „При междузвездния зомби“ процъфтява — в долината сега вече има две здания, второто е построено със съвременни материали, изобилствуват електронни удобства и не ми се нрави много. Когато пристигам при Алек, винаги се настанявам в своя стар апартамент, а вечерите прекарваме, както едно време, при камината на чаша горещ портвайн с подправки. Уви, една чаша сега ни стига за цяла вечер. Алек много е отслабнал и е пуснал брада, носът му е станал тъмночервен, но той както по-рано обича да говори с приглушен глас и няма нищо против да се пошегува с гостите. На мен винаги ми е много хубаво при Алек — така е спокойно, уютно. Но веднъж той ми призна с глух шепот, че сега държи в мазето ръчна картечница — за всеки случай.

Съвсем забравих да спомена за санбернара Лел. Лел умря. Просто от старост. Алек обича да разказва, че този удивителен пес наскоро преди смъртта си се научил да чете.

А сега за мен. Много, много пъти по време на скучните дежурства, по време на самотните разходки и просто в безсънните нощи аз мислех за всичко случило се и си задавах само един въпрос: прав ли съм бил или не? Формално бях прав, началството призна моите действия за съответствуващи на обстановката, а началникът на управлението дори ме наруга, че не съм дал куфара веднага и по този начин съм подхвърлил свидетелите на излишен риск. За залавянето на Хинкус и за спасяването на милион и повече крони получих награда, а в пенсия излязох в чин старши инспектор — пределът, на който можех да разчитам. Наложи ми се да се поизмъча, докато писах отчета за това странно дело. Трябваше да изхвърля от официалния документ всеки намек за мое субективно отношение и в края на краищата това явно ми се удаде. Във всеки случай, не станах нито за посмешище, нито минах за човек с репутацията на фантазьор. Разбира се, в отчета нямаше много неща. Как може да се опише в полицейски документ тази страшна гонитба на ски през снежната равнина? Когато при болест вдигам температура, аз отново и отново виждам в просъница това диво, нечовешко зрелище и слушам с вледенена душа вик и бучене… Не, формално всичко се размина. Наистина понякога другарите ми се подиграват, когато са в повишено настроение, обаче чисто дружески, без злоба и язвителност. На Згут разказах повече, отколкото на другите. Той дълго размишлява, чеса желязната си четина, изпуска вонлив дим от лулата си, но така и нищо смислено не каза, само ми обеща, че тази история ще си остане между нас. Нееднократно завързвах разговори на тази тема с Алек. Всеки път той отговаряше едносрично и само веднъж, като криеше очите си, призна, че тогава най-много го е интересувала целостта на хотела и животът на клиентите. Струваше ми се, че той се срамува от тези думи и съжаляваше, че си призна. А Симоне до самата си смърт така и не размени нито дума с мен.

Навярно те все пак действително бяха пришълци. Никога и никъде не изразих своето лично мнение по този повод. Излизайки пред комисиите, аз винаги строго се придържах към сухите факти и към този отчет, който бях представил на началството си. Но сега почти не се съмнявам. Щом ние достигнахме до Марс и Венера, защо пък някой да не дойде при нас, на Земята? И после, просто невъзможно е да се измисли друга версия, която с такава скрупульозност би обяснила всички тъмни места в тази история.

Но нима работата е в това, че са били пришълци. Мислих много и сега мога да кажа: да, работата е само в това. Да се отнасяме с тях така, както се отнесох аз, би било навярно извънредно жестоко. Навярно цялата работа е в това, че те са прилетели не навреме и са се срещнали не с тези хора, с които би следвало да се срещнат. Те са се срещнали с гангстери, с фашисти, с Голденвасер, с полицията. Е добре. А ако бяха се срещнали с контраразузнаването или с военните? Щеше ли да им бъде по-добре! Едва ли…

Скверно ми е на душата, ето в какво се състои работата. Никога по-рано не ми се е случвало такова нещо и никога след това: всичко правилно вършех, чист бях пред бога, закона и хората, а на душата ми беше скверно. Някога ми ставаше съвсем лошо и ми се искаше да намеря някого от тях и да ги моля, докато ми простят. Мисълта за това, че някой от тях може би още броди между хората, неизвестно в какъв човешки облик, тази мисъл не ми даваше покой. Дори постъпих в дружество „Адам Адамски“ и те измъкнаха маса пари от мен, докато разбера, че всичко това е само дрънкане и че те няма да ми помогнат да намеря другарите на Мозес и Луарвик.

Когато се чувствувам зле, жена ми сяда при мен и започва да ме утешава. Тя казва, че дори да не бях създавал препятствия за Мозес и всички те да бяха успели да си отидат, това все едно би довело до по-голяма трагедия, защото тогава гангстерите щели да нападнат хотела и вероятно щели да избият всички нас, които сме били останали в къщата. Всичко това е съвсем правилно. Аз сам я бях научил да говори така, само че сега тя е забравила и й се струва, че е нейна собствена мисъл. И все пак от нейното утешение ми става малко по-леко. Но не за дълго. Само дотогава, докато не си спомня, че до самата си смърт Симон Симоне така и не ми каза нито една дума. Нали се срещахме много пъти с него — и на делото на Хинкус, и в телевизията, и на заседанията на много комисии, той така и не ми каза нито една дума. Нито една.