Хотелът „При загиналия алпинист“ (Криминално-фантастична повест)

Глава 12

Като ме видя, непознатият живо се наклони напред и попита:

— Вие ли сте Олаф Андварафорс?

Такъв въпрос не очаквах. Изобщо не очаквах. Потърсих с очи стола, преместих го до леглото, бавно седнал и едва тогава погледнах непознатия. Беше голяма съблазън да отговоря утвърдително и да погледам какво ще произлезе. Но аз не съм контраразузнавач, нито детектив. Аз съм честен полицейски чиновник. Затова отговорих:

— Не. Аз не съм Олаф Андварафорс. Аз съм инспектор от полицията и ме наричат Петер Глебски.

— Така ли? — каза той учудено, но без всякакво безпокойство. — Но къде е Олаф Андварафорс?

Както изглежда, той напълно се беше оправил след вчерашното. Слабото му лице беше порозовяло, крайчецът на дългия му нос, така бял вчера, сега беше червен. Той седеше на леглото, завит до кръста с одеялото, пижамата на Алек явно му беше голяма, яката висеше като хомот и оголваше острите му ключици и бледата, безкосмена кожа на гърдите. И по лицето му нямаше растителност — само няколко косъмчета на мястото на веждите и редки белезникави ресници. Той седеше наклонен напред и разсеяно навиваше на лявата си ръка празния ръкав на дясната.

— Моля за извинение — казах аз, — но предварително трябва да ви задам няколко въпроса.

Непознатият не отговори нищо на тези мои думи. Лицето му прие странен израз — дотолкова странен, че не разбрах изведнъж в какво се състои работата. А работата се състоеше в това, че едното си око той беше втренчил в мен, а другото беше извъртял към челото си така, че се виждаше само бялото. Известно време ние мълчахме.

— Та така — казах аз, — най-напред ми се иска да узная кой сте вие и как ви наричат.

— Луарвик — каза той бързо.

— Луарвик… А малкото ви име?

— Малкото? Луарвик.

— Господин Луарвик Луарвик?

Той пак замълча. Аз се борех с неловкостта, която човек винаги изпитва, когато говори със силно кривогледи хора.

— Приблизително да — каза той накрая.

— В какъв смисъл приблизително?

— Луарвик Луарвик.

— Добре, да допуснем, че е така. А кой сте вие?

— Луарвик — каза той. — Аз съм Луарвик. — Той замълча. — Луарвик Луарвик. Луарвик Л. Луарвик.

Той изглеждаше достатъчно здрав и съвършено сериозен и това удивляваше още повече. Впрочем, аз не съм доктор.

— Исках да зная с какво се занимавате.

— Аз съм механик — каза той. — Механик-шофьор.

— Шофьор на какво? — попитах аз.

Тогава той спря върху мен двете си очи. Явно не разбираше въпроса.

— Добре, да оставим това — бързо казах аз. — Вие чужденец ли сте?

— Много — каза той. — В голяма степен.

— Вероятно швед?

— Вероятно. В голяма степен швед.

„Какво прави той, подиграва ли се с мен? — помислих си. — Не прилича да е така. По-скоро видът му е на човек, притиснат до стената.“

— Защо сте пристигнали тук? — попитах.

— Тук е Олаф Андварафорс.

— Вие идвахте при Олаф Андварафорс?

— Да.

— Попаднахте пол лавината?

— Да.

Пътувахте с автомобил?

Той помисли.

— Машина — каза.

— Защо ви е необходим Андварафорс?

— Имам работа с него.

— Каква именно?

— Аз имам работа с него — повтори той. — С него.

Зад гърба ми вратата скръцна. Обърнах се. На прага… с чашата в протегнатата си ръка, стоеше Мозес.

— Тук не може — казах рязко.

Мозес разглеждаше непознатия изпод надвисналите си вежди. На мен не обръщаше никакво внимание. Скочих и се опитах да го изтласкам с гърди.

— Моля ви незабавно да излезете, господин Мозес!

— Не ми крещете — неочаквано миролюбиво предложи Мозес. — Мога ли да полюбопитствувам кого сте настанили в моето помещение?…

— Не сега, по-късно… — Започнах постепенно, но настойчиво да затварям вратата.

— Моля, моля… — мърмореше Мозес, изтикан в коридора. — Аз, разбира се, бих могъл да протестирам…

Затворих вратата и отново се обърнах към Луарвик Л. Луарвик.

— Това Олаф Андварафорс ли беше? — попита Луарвик.

— Не — казах. — Олаф Андварафорс е бил убит тази нощ.

— Убит — повтори Луарвик. В гласа му нямаше никакви емоции. Нито учудване, нито страх, нито мъка. Сякаш му бях съобщил, че Олаф за минутка е излязъл и сега ще се върне. — Мъртъв? Олаф Андварафорс?

— Да.

— Не — каза Луарвик. — Вие не знаете точно.

— Зная съвършено точно. Аз го видях мъртъв. Самият аз.

— Искам да го видя.

— Защо ви е това? Аз разбрах, че вие не знаете как изглежда.

— Имам работа с него — каза Луарвик.

— Но нали ви казвам: той е убит. Умрял. Убили са го.

— Добре. Искам да видя.

Изведнъж ме осени мисъл: спомних си за куфара.

— Той трябваше ли да ви предаде нещо?

— Не — отговори той равнодушно. — Ние трябва да говорим. Аз с него.

— За какво?

— Аз трябва да говоря с него. С него.

— Слушайте, господин Луарвик — казах аз. — Олаф Андварафорс е мъртъв. Убили са го. Аз разследвам убийството. Търся убиеца, разбирате ли? Трябва да зная колкото може повече за Олаф Андварафорс. Моля ви да бъдете откровен. Рано или късно ще ви се наложи да разкажете всичко. По-добре рано, отколкото късно.

Той изведнъж целият се вмъкна под одеялото. Очите му отново гледаха в различни посоки.

— Нищо не мога да ви кажа — говореше той неразбрано под одеялото.

— Защо?

— Мога да го кажа само на Олаф Андварафорс.

— Откъде идвате? — попитах аз.

Той мълчеше.

— Къде живеете?

Мълчание. Тихо посумтяване. Едното око гледа мен, другото — тавана.

— Вие изпълнявате нечие поръчение?

— Да.

— Чие именно?

— Защо искате да знаете? — попита той. — Аз нямам работа с вас. Вие нямате работа с нас.

— Моля ви да разберете — казах аз проникновено. — Ако ние разберем макар нещичко за Олаф, ще узнаем кой е убиецът. Е добре. Вие, както изглежда, не познавате Олаф. Но тези, които са ви пратили при него, навярно знаят нещо.

— Те също не познават Олаф — каза той.

— Тоест как?

— Те не познават Олаф. Защо?

Аз потърках обраслите си с четина бузи.

— Не се връзва едното с другото — казах аз тъжно. — Хората, които не познават Олаф, пращат вас, който също не познава Олаф, с някакво поръчение при Олаф. Как може така?

— Може. Така е.

— Кои са тези хора?

Мълчание.

— Къде се намират?

Мълчание.

— Господин Луарвик, вие може да си имате големи неприятности!

— Защо? — попита той.

— При разследването на убийство всеки честен гражданин е длъжен да дава на полицията необходимите показания — казах аз строго. — Отказът може да бъде разгледан като съучастие.

— Искам да си облека дрехите — каза изведнъж Луарвик. — Не искам да лежа. Искам да видя Олаф Андварафорс.

— С каква цел? — попитах.

— Искам да го видя.

— Но вие не знаете как изглежда лицето му.

— Аз не искам лицето му — каза Луарвик.

— А какво ви е необходимо?

Луарвик се измъкна изпод одеялото и отново седна.

— Аз искам да видя Олаф Андварафорс! — каза той гръмко. Дясното му око потрепваше и се въртеше. — Защо въпроси? Защо въпроси? Извънредно много въпроси. Защо не виждам Олаф Андварафорс?

Аз също загубих търпение.

— Вие искате да разпознаете трупа? Така ли да ви разбирам?

— Да разпозная… Да позная?

— Да! Да познаете!

— Искам. Искам да видя.

— Как ще можете да го познаете — казах аз, — когато не сте го виждали в лицето?

— Какво лице? — закрещя Луарвик. — Защо лице? Аз искам да видя, че това не е Олаф Андварафорс, че това е друг човек!

— Защо мислите, че е друг? — бързо попитах аз.

— Защо мислите, че е Олаф Андварафорс? — възрази той.

Ние се втренчихме един в друг. Бях принуден да призная, че този странен човек в известен смисъл беше прав. Не бих могъл да се закълна, че викингът с извъртяната шия горе е същият Олаф Андварафорс, когото търси Луарвик Л. Луарвик. Той би могъл да не бъде този Олаф Андварафорс и би могъл въобще да не бъде Олаф Андварафорс. От друга страна, не разбирах какъв смисъл има да показвам трупа на човек, който изобщо не е виждал лицето на Олаф. Лицето… А действително, защо обезателно лицето? Може би той ще го познае по дрехите, или по някакъв пръстен… или, да кажем, по татуировката…

Почука се на вратата и гласът на Кайса пропищя: „Облечете се, моля…“ Отворих вратата и поех от Кайса изсушения и изгладен костюм на непознатия.

— Обличайте се — казах аз, като положих костюма на леглото му.

След това застанах до прозореца и почнах да разглеждам зъбчатата скала на загиналия алпинист, вече озарена от розовата светлина на възходящото слънце, бледото петно на луната, чистата тъмна синева на небето. Зад гърба ми се раздаваха съскане, шумолене, непонятно бърборене, кой знае защо преместваха стола — както изглежда, не беше лека работа да се обличаш с помощта на една ръка и при такова кривогледство. На два пъти така ми се приискваше да се обърна и да предложа помощта си, но се сдържах. След това Луарвик каза: „Облякох се.“ Аз се обърнах. Учудих се. Бях смаян, но веднага си спомних, че този човек преживя нощта и престанах да се учудвам. Приближих се до него, оправих и стегнах яката, закопчах копчетата на сакото и бутнах към него с крак чехлите на хотелиера. Докато правех всичко това, той стоеше покорно, отпуснал единствената си ръка. Пъхнах празния ръкав в джоба. Той погледна чехлите и каза със съмнение:

— Това не е мое. Моите не са такива.

— Вашите обувки още не са изсъхнали — казах аз. — Обуйте тези и да вървим.

Можех да си помисля, че той никога през живота си не си е имал работа с чехли. Два пъти с размах се опитваше да вкара в чехлите краката си и двата пъти не улучи, като всеки път губеше равновесие. Въобще при него равновесието нещо си правеше шеги — види се, здраво си беше изпатил и далеч още не беше дошъл на себе си. Добре го разбирах: с мен също се е случвало така…

Излязохме от хола под ръка и се отправихме към втория етаж. Собственикът както по-рано седеше на своя пост и ни изпрати със замислен поглед. Луарвик не обърна никакво внимание на собственика. Цялото му внимание беше съсредоточено върху стълбището. За всеки случай го придържах за лакътя.

Пред вратата на апартамента на Олаф ние се спряхме. Внимателно разгледах своите лепенки — всичко беше наред. Тогава извадих ключа и разтворих вратата. Рязък, неприятен мирис ме удари в носа — много странен мирис, който приличаше на миризмата на дезинфекция. Аз се забавих на входа, стана ми зле. Впрочем, в стаята всичко беше останало без изменение. Само лицето на мъртвеца ми се видя по-тъмно, отколкото снощи, възможно поради осветлението петната от кървавите отоци сега почти не се забелязваха. Луарвик достатъчно силно ме ръгна в кръста. Прекрачих в антрето и се отстраних, пропускайки го да погледа.

Можеше да се помисли, че той не е механик-шофьор, а служител в моргата. С изключително равнодушно лице той се спря над трупа и се наклони ниско, като постави единствената си ръка зад гърба. Нито гнусливост, нито страх, нито благоговение — делови преглед. И толкова по-странно ми се видяха неговите думи.

— Учуден съм — каза той със съвършено безцветен глас. — Това действително е Олаф Андварафорс. Не разбирам.

— Как го познахте? — веднага попитах аз.

Той, без да се изправя, извърна глава и ме погледна. Стоеше наведен, разкрачен, гледаше ме отдолу нагоре и мълчеше. Това продължи толкова дълго, че ме заболя вратът.

Как може да стои в тази нелепа поза? Кръстът му ли се схвана, що ли?… Накрая той проговори:

— Спомних си. Виждал съм го по-рано. Не знаех, че е Олаф Андварафорс.

— А къде сте го виждали по-рано? — попитах аз.

— Там. — Без да се изправя, той махна с ръка някъде към прозореца. — Това не е главното.

Изведнъж той се изправи и закрета из стаята, като въртеше смешно главата си. Аз се напрегнах целият, не го изпусках от очи. Той явно търсеше нещо и вече се досещах какво именно.

— Олаф Андварафорс не е умрял тук? — попита той, като се спря пред мен.

— Защо мислите така? — попитах.

— Аз не мисля. Аз ви поставих въпрос.

— Вие търсите ли нещо?

— Олаф Андварафорс имаше един предмет — каза той. — Къде е?

— Вие търсите куфара? — попитах аз. — За него ли сте дошли?

— Къде е той? — повтори Луарвик.

— Куфарът е при мене — казах.

— Това е добре — похвали ме той. — Искам да го имам тук. Донесете го.

Направих се, че не забелязвам тона му и казах:

— Бих могъл да ви дам куфара, но първо трябва да отговорите на въпросите ми.

— Защо? — изумен попита той. — Защо отново въпроси?

— Ами затова — търпеливо отговорих аз, — защото ще получите куфара само в случай че от вашите отговори стане ясно дали имате право над него.

— Не разбирам — каза той.

— Аз не зная — казах — ваш ли е този куфар или не. Ако е ваш, ако Олаф го е донесъл за вас, докажете го. Тогава ще ви го дам.

Очите му се раздалечиха и отново се сближиха.

— Не трябва — каза той. — Не искам. Уморен съм. Да вървим.

Малко озадачен излязох след него от апартамента. Въздухът в коридора ми се струваше удивително свеж и чист. Откъде идва в апартамента тази аптечна воня? Може би там и по-рано е имало нещо разлято, само че при отворения прозорец не се е усещало? Заключих вратата. Докато ходих за лепило и хартия и се занимавах със запечатването, Луарвик остана на мястото си, потънал, струва ми се, в дълбоки мисли.

— Е, какво? — попитах. — Ще отговаряте ли на въпросите ми?

— Не — решително отговори той. — Не искам въпроси. Искам да си легна. Къде мога да си легна?

— Идете в стаята си — казах аз вяло. Овладя ме апатия. Изведнъж зверски ме заболя глава. Прииска ми се да си легна, да се отпусна, да затворя очи. Всичко беше нелепо, на нищо не приличаше, уродливо-безсмисленото дело сякаш се беше въплътило в този нелеп, неприличащ на никого, уродливо-безсмислен Луарвик Л. Луарвик.

Ние се спуснахме в хола и той изкрета до стаята си, а аз седнах в креслото, изтегнах се и най-сетне затворих очи. Някъде далеч шумеше море, свиреше гръмка, неразбрана музика, доплуваха и отплуваха някакви мъгливи петна. В устата си имах вкус, сякаш дълго съм дъвкал необработен памук. След това някой ми подуши ухото с мокър нос и тежката глава на Лел дружески се притисна до моето коляно.