Хотелът „При загиналия алпинист“ (Криминално-фантастична повест)

Глава 6

За мое немалко учудване, идеята с вечеринката се оказа сполучлива. Похапнахме набързо и никой не напусна столовата, освен Хинкус, който измънка някакви извинения и се помъкна към покрива да промива белите си дробове с планински кислород. Аз го изпратих с поглед, изпитвайки нещо като угризения на съвестта. Бегло си помислих, че за ходатай по делата, дори по делата на непълнолетни, Хинкус има прекалено беден речник. Отпъдих тази мисъл и старателно се закикотих заедно със Симоне над някаква негова поредна тъпа шега, която не бях чул. Изгълтах на екс половин чаша бренди и си налях още. В главата ми зашумя.

Между впрочем веселието започна. Кайса още не беше успяла да прибере мръсните съдове, а господин Мозес и дю Барнстокр, правейки си един на друг поканващи жестове, се отправиха към масата за игра на карти, покрита със зелено сукно, която се беше появила изведнъж в ъгъла на столовата. Стопанинът включи музиката с оглушителна сила. Олаф и Симоне едновременно се устремиха към госпожа Мозес и тъй като тя не намери сили да избере кавалер, започнаха да танцуват тримата. Чедото отново ми показа езика си. Правилно! Аз се измъкнах иззад масата и като се стараех да стъпвам по възможност твърдо, помъкнах към тази разбойница… към този разбойник бутилка и чаша.

— Танц, мадмоазел? — казах аз и се пльоснах на стола редом с чедото.

— Аз не танцувам, госпожо — лениво отговори чедото. — Престанете да дрънкате и ми дайте цигара.

Дадох му цигара, пийнах още бренди и започнах да обяснявам на това същество, че неговото поведение — по-ве-де-ни-е! — е аморално, че така не трябва. Че когато и да е аз ще го натупам, само да остана свободен. Или, добавих аз, след като помислих малко, ще го арестувам за носене на неподобаващи дрехи на места за обществено ползуване. За окачване на лозунги, казах аз. Не е хубаво. По вратите. Шокира и възмущава. Възмущава.

Чедото ми отвръщаше нещо, и то доста остроумно ту с пресипнал момчешки бас, ту с нежен девически алт. Главата ми се въртеше и скоро взе да ми се струва, че разговарям едновременно с двама събеседници. Някъде тук се намираше покварено, тръгнало по лош път момче, което през цялото време посръбваше от моето бренди и за което аз носех отговорност като работник в полицията и старши по чин. И пак някъде тук имаше една очарователна, пикантна девойка, която, слава богу, никак не приличаше на моята старица и към която аз, струва ми се, започнах да изпитвам чувства, повече нежни, отколкото бащински. Отблъсквайки през цялото време момчето, което се намесваше в разговора, аз изложих на девойката моите възгледи за брака, като доброволен съюз на две сърца, поели върху себе си определени морални задължения. И никакви велосипеди-мотоциклети, добавих аз строго. Да се уговорим за това още сега. Моята старица не понася такива неща. Ние се уговорихме, аз се облегнах на стола и огледах залата.

Всичко вървеше чудесно. Законите и моралните норми не се нарушаваха. Никой не окачваше лозунги, не пишеше бележки, не крадеше часовници. Музиката гърмеше. Дю Барнстокр, Мозес и собственикът играеха на карти без ограничение на залога. Госпожа Мозес буйно танцуваше със Симоне нещо съвършено съвременно. Кайса прибираше съдовете. Чинии, вилици и Олафи се въртяха около нея. Всички съдове на масата се намираха в движение — аз едва успях да хвана бягащата бутилка и залях панталоните си.

Това беше грешка. Девойката се обиди и изчезна някъде, а момчето остана и взе да нагрубява. Но неочаквано към мен приближи госпожа Мозес, покани ме на танц и аз с удоволствие се съгласих. Само след минута у мен се появи твърдата увереност, че съм дръвник, че трябва да свържа съдбата си с госпожа Мозес и само с нея. С моята Олга. Тя имаше божествено бели ръчички ни най-малко не бяха напукани, а съвсем гладички, и тя охотно разрешаваше да ги целувам, и тя имаше още прекрасни, добре различими очи, нескрит от никаква оптика, и от нея очарователно благоухаеше, и тя нямаше роднина-брат, груб, отракан юноша, който не ти дава дума да кажеш. Наистина наоколо през цялото време, кой знае защо, се появяваше Симоне, умърлушеният палавник, но с това напълно можех да се примиря, доколкото той не й беше роднина. После някак внезапно изтрезнях и открих, че се намирам с госпожа Мозес зад пердето на прозореца. Аз я държах за талията, а тя, склонила глава на рамото ми, говореше: — Гледай, какъв очарователен изглед!…

Това неочаквано преминаване на „ти“ ме смути и започнах тъпо да наблюдавам изгледа, размисляйки как по-деликатно да сваля ръката си от талията й, докато не са ни заварили така. Впрочем, изгледът съвсем не беше лишен от очарование. Луната навярно вече се беше издигнала високо, цялата долина изглеждаше синкава в нейната светлина, а близките планини сякаш висяха в неподвижния въздух. И тогава забелязах унилата сянка на нещастния Хинкус, сгърбил се на покрива, и измърморих:

— Нещастният Хинкус…

Госпожа Мозес леко се отстрани от мен и учудено ме погледна от долу нагоре.

— Нещастният? — попита тя. — Защо нещастният?

— Той е тежко болен — обясних аз. — Болен е от туберкулоза и много се страхува.

— Да, — подхвана тя. — Забелязахте ли още нещо? Той през цялото време се страхува. Един такъв подозрителен и много неприятен господин. И съвсем не е от нашия кръг…

Поклатих горестно глава и въздъхнах:

— Ето, че и вие натам клоните… — казах аз. — Нищо подозрително няма в него. Просто нещастен, самотен човечец. Жалък такъв. Вие да бяхте видели как от време на време позеленява и се покрива с пот.

Тогава завесата се раздвижи с трясък и пред нас изникна чедото. Без да ме гледа, то непохватно удари ток о ток, поклони се и прегракнало произнесе:

— Пермете ву…

— Битте, моето момче — очарователно усмихвайки се, се отзова госпожа Мозес, подари ми поредната очарователна усмивка и подхваната от чедото, се плъзна по паркета.

Въздъхнах и изтрих челото си с носна кърпа. Масата вече беше прибрана. Тройката картоиграчи в ъгъла продължаваха да чукат картите. В билярдната Симоне удряше топките, Олаф и Кайса се бяха изпарили. Музиката гърмеше с пълна сила, госпожа Мозес и Брюн демонстрираха необикновено майсторство. Внимателно ги заобиколих и се отправих към билярдната.

Симоне ме поздрави, като размаха щеката, и без да губи нито секунда от драгоценното време, ми предложи пет топки аванс. Снех сакото си, запретнах ръкави и играта започна. Загубих огромно количество партии и бях наказан за това с огромно количество анекдоти. Стана ми съвсем леко на душата. Смеех се на анекдотите, които почти не разбирах, тъй като в тях се разправяше за някакви пръжки, преживящи наляво крави и професори с чуждестранни имена; пиех сода и не се поддавах на уговорките и подигравките на партньора си; прекалено силно стенех и се хващах за сърцето, когато не улучвах; тържеството ми беше неудържимо, когато улучвах; аз измислях нови правила на играта и с жар ги отстоявах; разпасах се до такава степен, че свалих връзката си и разкопчах яката на ризата. Според мен бях във форма. Симоне също беше във форма. Той улучваше невъобразими и теоретически невъзможни топки, тичаше по стените и дори, струва ми се, по тавана; в промеждутъците между анекдотите пееше с цяло гърло песни с математическо съдържание; постоянно обръщаше на „ти“ и казваше при това: „Пардон, старче! Проклето демократическо възпитание!“

През отворената врата на билярдната от време на време зървах ту Олаф, който танцуваше с чедото, ту собственика, който носеше на картоиграчите поднос с напитки, ту зачервената Кайса. Музиката все така гърмеше, играчите хазартно подвикваха, ту обявявайки пики, ту цакайки спатии. От време на време се чуваше пресипналото: „Слушайте, Драбл… Вандрл… дю!…“, и възмутителното почукване с чаша по масата, и гласът на хотелиера: „Господа, господа! Парите са прах…“, и се раздаваше кристалният смях на госпожа Мозес и нейното гласче: „Мозес, какво правите, нали пиките вече минаха…“ След това часовникът изби половината на някакъв час, в столовата се размърдаха столове и аз видях как Мозес тупа дю Барнстокр по рамото, и чух как боботи: „Играта беше добра, Барн дю… Вие сте опасен противник. Лека нощ, господа! Да вървим, скъпа…“ После, спомням си, на Симоне свърши, както той се изрази, запасът от гориво, и аз отидох в столовата за нова бутилка бренди, решавайки, че и на мен ми е време да попълня запаса от веселие и безгрижие.

В залата все още свиреше музика, но вече нямаше никого, само дю Барнстокр, който седеше с гръб към мен на игралната маса, замислено правеше чудеса с двете колоди. С плавни движения на тесните си бели ръце той измъкваше картите от въздуха, караше ги да изчезват в разтворените му длани, прехвърляше колодите от ръка в ръка като блестяща струя, разтваряше ги като ветрило във въздуха пред себе си и ги отправяше в небитието. Той не ме забеляза и аз се постарах да не го отвличам. Просто взех от бюфета една бутилка и на пръсти се върнах в билярдната.

Когато в бутилката остана малко повече от половината, аз с мощен удар изхвърлих навън две топки и скъсах сукното на билярдната маса. Това беше вече много.

— Край — казах аз и оставих щеката. — Ще отида да подишам чист въздух.

Минах през столовата, сега вече съвсем пуста, спуснах се в хола и излязох на парадния вход, а след това тръгнах по разчистената пътечка пред хотела. Светеше в жълто прозорецът на кухнята, светеше в розово прозорецът към спалнята на госпожа Мозес, светеше и у дю Барнстокр, и зад завесите на столовата, а останалите прозорци бяха тъмни и прозорецът на Олаф беше отворен напълно, както и сутринта. На покрива самотно стърчеше Хинкус, нещастният, сгърбен под бремето на своя страх.

— Хинкус! — тихичко го повиках аз, но той не се помръдна. Може би беше задрямал, а може би не чуваше от топлите наушници и вдигнатата яка.

Измръзнах и с удоволствие усетих, че сега е настъпило най-доброто време да изпия малко горещ портвайн. Върнах се в хола, срещнах хотелиера и го посветих в своя замисъл.

— Това е идея — каза той. — Идете при камината, Петер, а аз ще отида да се разпоредя.

Приех неговото предложение, нагласих се пред огъня и започнах да грея измръзналите си ръце. И чувах как собственикът ходи през хола, как боботи нещо на Кайса и пак върви през хола, щрака електрическите ключове, после стъпките му затихнаха и от столовата вече не се чуваше музиката. Като стъпваше тежко по стълбището, той се спусна в хола и влезе в бюфетната.

Запалих цигара, хвърлих клечката в камината и в този същия момент подът леко трепна под краката ми, жално зазвъняха стъклата и аз чух далечен мощен грохот. Подскочих и машинално погледнах часовника — беше десет часа и две минути. Целият напрегнат, чаках. Грохотът не се повтори. Някъде горе със сила се тресна врата, звъннаха съдовете в кухнята. Кайса извика: „Ой, господи!“ Аз се надигнах, но в този момент се разнесоха стъпки и в залата с камината влезе собственикът с две чаши горещ портвайн.

— Чухте ли? — попита той. — Срутване в планината. И не е много далеч… Почакайте, Петер…

Той остави чашите върху поличката на камината и излезе. Взех си чаша и отново седнах в креслото си. Бях съвършено спокоен. Срутванията не ме плашеха, а портвайнът, кипнат с лимон и канела, беше повече от всякаква похвала. Чудесно! — помислих си аз, като се настанявах по-удобно.

Върна се собственикът. Той взе своята чаша, седна до мен и известно време мълчаливо гледа нажежените въглени.

— Работата ни е спукана, Петер — глухо и тържествено каза накрая той. — Ние сме отрязани от външния свят.

— Пътят ли е затрупан?

— Да. Сега опитах да се свържа с Мюр. Телефонът не работи. Туй може да означава само онова, което е означавало вече няколко пъти през последните десет години: срутването е запушило „Гърлото от бутилка“, вие сте минали през него, единственият проход към моята долина.

Той отпи от чашата.

— Аз веднага разбрах какво е станало — продължи той. — Грохотът се чу откъм север. Сега ни остава само да чакаме. Докато си спомнят за нас, докато сформират работна бригада…

— Водата ще ни стигне — замислено казах аз. — А няма ли да изпаднем в людоедство?

— Не — каза собственикът с видимо съжаление. — Освен ако ви се прииска да разнообразите менюто.

— А как сме с горивото? — попитах аз.

— У нас винаги са в резерв моите вечни двигатели.

— Хм… — казах аз. — Те дървени ли са?

Собственикът ме изгледа с упрек.

— Защо не попитате, Петер, как сме с пийването?

— А как сме?

— С пийването — гордо каза собственикът — сме особено добре. Само от фирмената настойка имаме сто и двадесет бутилки.

Известно време ние мълчаливо гледахме въглените, спокойно посръбвайки от чашите. След това собственикът изведнъж каза:

— Едно ме безпокои, Петер, ако говорим сериозно. Имам впечатление, че съм загубил добри клиенти.

— По какъв начин? — попитах аз. — Напротив, осем тлъсти мухи са се оплели във вашата паяжина. Каква реклама! Всичките те после ще разказват как едва не са се изяли един друг…

— Така е — самодоволно призна собственикът. — За това вече помислих. Но нали мухите биха могли да бъдат и повече, тук всеки момент трябваше да пристигнат приятелите на Хинкус…

— Приятелите на Хинкус? — учудих се аз.

— Представете си. Той звъня в Мюрската поща и продиктува телеграма. — Собственикът вдигна пръст и тържествено издекламира: „Мюр, хотел «При загиналия алпинист». Чакам, побързайте.“

— Ето, никога не бих и помислил — измърморих аз, — че Хинкус има приятели.