Хотелът „При загиналия алпинист“ (Криминално-фантастична повест)

Глава 4

На сутринта бурята утихна. Аз станах на разсъмване, когато хотелът още спеше, изскочих само по гащета на парадния вход и като прописквах и подвиквах, хубавичко се поразтрих със свеж, пухкав сняг, за да неутрализирам остатъчното въздействие на трите чаши портвайн. Слънцето едва се показваше иззад хребета и дългата синя сянка на хотела беше легнала върху равнината. Забелязах, че третият прозорец отдясно на втория етаж беше широко отворен. Явно, някой не е искал дори през нощта да се лишава от възможността да диша целебния планински въздух.

Върнах се в стаята, облякох се, заключих вратата и изтичах в бюфета. Кайса, зачервена, изпотена, вече се въртеше в кухнята около горещата печка. Тя ми донесе чаша какао и сандвич и аз унищожих всичко това тук в бюфетната, като слушах с края на ухото си как собственикът мърка някаква песничка в работилницата. Само никого да не срещна, мислех си аз. Утрото е твърде хубаво за двама. Мислейки за това утро, за това ясно небе, за златното слънце, за пустата пухкава долина, аз се чувствувах такъв скъперник като снощното, потънало до веждите в шубата си, човече, което устрои скандал за пет крони. (Хинкус, ходатай по дела на непълнолетни, в отпуск по болест.) И не срещнах никого освен санбернара Лел, който с доброжелателно безразличие гледаше как закрепвам ските, и утрото, ясното небе, златното слънце, пухкавата бяла долина — всичко това се падна само на мен.

Когато, свършил пробега от десет мили до реката и обратно, се върнах в хотела да позакуся, животът там вече кипеше.

В бюфетната не без труд разбрах от Кайса, че в хотела само на първия етаж работи душ и побързах за чисто бельо и кърпа. Но колкото и да бързах, все пак, бях закъснял. Душът беше вече зает, зад вратата се чуваше плясък на струи и неразбрано пеене. Пред вратата чакаше Симоне, също с кърпа през рамо. Застанах зад него, а зад мен веднага се нареди дю Барнстокр. Запушихме. Симоне, като се давеше от смях и се оглеждаше, захвана да разказва анекдота за ергена, който отишъл да живее при вдовица с три дъщери. С първата дъщеря той се справил бързо, а за останалите, за щастие, нищо не узнахме, защото в хола се появи госпожа Мозес, която ни попита не е ли минавал оттук господин Мозес, нейният съпруг и повелител. Господин дю Барнстокр галантно отговори, че, уви, не е. Симоне се облизваше, впил в госпожа Мозес томителен взор, а аз се вслушах в гласа, идващ от банята и изказах предположение, че господин Мозес се намира там. Госпожа Мозес посрещна това предположение с явно недоверие. Тя се усмихна, поклати глава и ни съобщи, че в къщата на рю дьо Шанел те имат две вани — едната златна, а другата платинена, и като не намерихме какво да отговорим на това, съобщи, че ще отиде да търси Мозес на друго място. Симоне, кикотейки се, веднага й предложи да я съпроводи и ние с дю Барнстокр останахме двамата, но не задълго, защото към нас веднага се присъедини господин Хинкус, ходатаят, който тутакси започна да се дразни в този смисъл, че ето пари смъкват за два, а пък работи само един душ. Господин дю Барнстокр го успокои: измъкна от кърпата си две шекерени петленца на клечица. Хинкус тутакси млъкна и бедният, дори промени цвета на лицето си. Той взе петлетата, пъхна ги в устата си и се втренчи във великия фокусник с ужас и недоверие. Господин дю Барнстокр, доволен от произведения ефект, се впусна да ни развлича с умножение и деление наум на многоцифрени числа.

А в банята все така шумяха струите и само пеенето се прекрати, смени се с неразбрано бърборене. От горния етаж, пристъпвайки тежко, се спуснаха под ръка господин Мозес и светлорусият викинг Олаф. Господин Мозес, посръбвайки пътем, отнесе своята чаша зад завесата, а викингът, без да каже дума, застана в строя. Погледнах часовника. Чакахме вече десет минути.

Хлопна се външната врата. Покрай нас, без да се спира, прелетя нагоре с безшумни скокове чедото и остави след себе си миризма на бензин, пот и парфюм. И тогава до моето съзнание достигна мисълта, че от кухнята се чуват гласовете на хотелиера и Кайса и някакво странно съмнение ме осени за пръв път. Аз се спрях нерешително пред вратата на банята. Изведнъж Хинкус измърмори нещо неразбрано и като бутна Олаф с рамо, се устреми към хола.

— Слушайте — казах аз. — Някой да е пристигнал тази сутрин?

— Само ето тези господа — каза дю Барнстокр. — Господин Андварафорс и господин… е-е… този дребният господин, който току-що излезе…

— Ние пристигнахме снощи — възрази Олаф.

И сам знаех кога са пристигнали. За секунда във въображението ми изникна видение — скелет, който си тананика песничка под горещите струи и се мие под мишниците. Аз се разсърдих и блъснах вратата. В банята нямаше никого. Шумеше пуснатата до край гореща вода, парата се издигаше като стълб, на закачалката висеше познатата брезентова винтяга на загиналия алпинист, на дъбовата скамейка под нея бърбореше и просвирваше старичък транзистор.

— Ке диабл! — възкликна дю Барнстокр. — Господин Сневър!

Вдигна се шум. Тропайки с тежките си обувки, дотича собственикът. Изскочи, сякаш от земята, Симоне. Прескочи през перилата чедото с фас, залепен на долната му устна. От хола предпазливо надничаше Хинкус.

— Това е невероятно! — възбудено говореше дю Барнстокр. — Ние стоим тук и чакаме не по-малко от четвърт час!…

— А на мен пак някой ми се е търкалял на леглото — съобщи отгоре чедото. — И кърпата ми е мокра.

В очите на Симоне бе изписана дяволска веселба.

— Господа, господа… — повтаряше собственикът, като правеше успокоителни жестове. Той погледна в банята и най-напред спря водата. След това сне от закачалката винтягата, взе приемника и се обърна към нас. Лицето му беше тържествено. — Господа! — произнесе той с глух глас — Аз мога само да освидетелствувам фактите. Това е неговият транзистор, господа. И неговата винтяга.

Мълчаливо отстраних хотелиера, влязох в банята и заключих вратата. Когато вече бях свалил дрехите си, съобразих, че редът, собствено, не е мой, а на Симоне, но не почувствувах никакви угризения на съвестта. Той е устроил това, мислех си със злоба. Нека сега постои. Колко вода е изхабена…

Когато излязох от банята, публиката в хола продължаваше да обсъжда произшествието. Нищо ново впрочем не се казваше и аз си тръгнах. На стълбата минах край чедото, както по-рано висящо на перилата. „Лудница!“ — каза ми то предизвикателно. Замълчах и си отидох направо в стаята.

Под влияние на душа и на приятната умора злобата ми съвършено изчезна. Аз примъкнах креслото към прозореца, избрах най-дебелата и най-сериозна книга и се разположих добре, вдигайки крака върху масата. Още на първата страница задремах и се събудих вероятно след час и половина — слънцето беше се преместило доста и сянката на хотела лежеше сега под моя прозорец. Съдейки по сянката, на покрива седеше човек и аз през сън си помислих кой ли е този, сигурно умърлушеният палавник Симоне — скача там от комин на комин и подвиква. Заспах отново, после книгата падна на земята, трепнах и се събудих окончателно. Сега на покрива ясно се виждаха сенките на двама души — единият, както изглежда, седеше, другият стоеше прав. Добиват тен, помислих аз и отидох да се измия. Докато се миех, мина ми през ума, че не би било лошо да изпия чашка кафе за ободряване. Запалих цигара и излязох на коридора. Беше вече някъде към три часа.

На стълбищната площадка се срещнах с Хинкус. Той се спускаше по таванската стълба и видът му беше някак странен. Беше гол до кръста и лъскаше от пот, лицето му беше бяло до зеленикаво, очите му не мигаха, с двете си ръце стискаше към гърдите смачканите на топка дрехи. Като ме видя, той трепна и се поспря.

— Тен ли добивате? — попитах го аз от учтивост. — Гледайте да не изгорите. Видът ви не е добър.

И като проявих по този начин грижа за ближния, без да дочакам отговор, тръгнах надолу. Хинкус потропваше по стълбите след мен.

— Прииска ми се да пийна — каза той дрезгаво.

— И все пак да бяхте се облекли — посъветвах го аз. — Ами ако дойде госпожа Мозес…

— Да — каза той. — Естествено. Съвсем забравих.

Той се спря и започна набързо да намъква ризата и винтягата си, а аз отидох в бюфетната и получих от Кайса чинийка със студен ростбиф, хляб и кафе. Хинкус, вече облечен и не толкова зелен, се приближи към мен и поиска нещо по-силно…

— И Симоне ли е там? — попитах аз. Дойде ми на ум да убия времето си с билярд.

— Къде? — отривисто попита Хинкус, като внимателно поднасяше към устата си пълната чаша.

— На покрива.

Ръката на Хинкус трепна, брендито потече по пръстите му. Той бързо го изпи, вдъхна през носа си въздух и като изтри с длан устата си, каза:

— Не. Там няма никого.

Погледнах го учудено. Устните му бяха свити, той си наливаше втора чаша.

— Странно — казах. — На мен не знам защо ми се привидя, че Симоне е също там, на покрива.

— А вие се прекръстете, за да не ви се привижда — грубо отговори ходатаят по делата, изпи чашата си и си наля отново.

— Какво ви е? — попитах.

Известно време той мълчаливо гледаше пълната си чаша.

— Така — каза накрая, — неприятности. Не може ли човек да има неприятности?

Имаше нещо жалко в него и аз омекнах.

— Да, разбира се — казах. — Извинете.

Той обърна третата чашка и изведнъж рече:

— Слушайте, а вие не искате ли да се попечете на покрива?

— А, не, благодаря — отговорих аз. — Страх ме е да не изгоря. Кожата ми е чувствителна.

Той помисли, взе бутилката и завинти капачката и.

— Въздухът там е хубав — каза той. — И изгледът е прекрасен. Цялата долина като на длан… Планини…

— Елате да поиграем билярд — предложих аз. — Вие играете ли?

Той за пръв път ме погледна право в лицето с мъничките си болни очи.

— Не — каза. — По-добре да подишам въздух.

След това отново отвинти капачката и си наля четвърта чаша. Доядох ростбифа, изпих кафето и се наканих да се прибирам. Хинкус тъпо разглеждаше своята чаша бренди.

— Гледайте да не паднете от покрива — казах му аз. Той се усмихна криво и нищо не отговори. Отново се качих на втория етаж. Шум от билярдни топки не се чу ваше и аз почуках на вратата на Симоне. Никой не отговори. Зад вратата на съседната стая се чуваха неразбрани звукове и аз почуках там. Симоне и там го нямаше. Дю Барнстокр и Олаф седяха около масата и играеха карти. Те бяха много увлечени.

Извиних се и затворих вратата. Добре, ще поиграя сам. Отправих се към билярдната и по пътя изпитах малък шок. По таванската стълба, придържайки с два пръста полата на разкошната си дълга рокля, се спускаше госпожа Мозес. Като ме видя, тя се усмихна безкрайно очарователно.

— Вие също ли се печете? — изтърсих аз объркано.

— Да се пека? Аз? Що за странна мисъл? — Тя пресече площадката и се приближи към мен. — Какви странни предположения изказвате, инспекторе!

— Не ме наричайте, моля ви, инспекторе — помолих аз. — На мен до такава степен ми е омръзнало да слушам това на работа…

— Аз о-бо-жавам полицията — произнесе госпожа Мозес, засенчвайки прекрасните си очи. — Тези герои, тези смелчаци… Вие нали сте смелчак, не е ли истина?

Някак от само себе си се получи, че й предложих ръката си и я поведох към билярдната. Ръката й беше бяла, твърда и удивително студена.

— Госпожо — казах аз. — Ами вие съвсем сте измръзнали…

— Ни най-малко, инспекторе — отговори тя и изведнъж се сепна: — Извинете, но как да ви наричам?

— Може би Петер? — предложих аз.

— Това би било прекрасно. Аз имам приятел Петер, барон фон Готескнехт. Вие познавате ли се?… Обаче тогава ще се наложи вие да ми казвате Олга. А ако чуе Мозес?

Ние минавахме през столовата и се озовахме в билярдната. Симоне беше в билярдната. Неизвестно защо той лежеше на пода в недълбоката, но широка ниша. Лицето му беше червено, косите — разрошени.

— Симон! — възкликна госпожа Мозес и сложи длан на бузата му. — Какво ви е?

В отговор Симоне изкряка и като се опираше с ръце и крака в нишата, запълзя към тавана.

— Боже мой, ще се убиете! — закрещя госпожа Мозес.

— Наистина, Симоне — казах аз с досада. — Ще си счупите врата.

Обаче палавникът и не мислеше да се убива и да си чупи врата. Той се добра до тавана, повися там, като все повече се наливаше с кръв, след това меко скочи долу и ни отдаде чест. Госпожа Мозес заръкопляска.

— Вие сте просто чудо, Симон — каза тя. — Като муха!

— Е какво, инспекторе — подхвана Симоне малко задъхано. — Ще се сражаваме ли за слава на прекрасната дама? — Той взе щеката и направи нападение като фехтовчик. — Аз ви предизвиквам, инспектор Глебски!

С тези думи той се обърна към билярдната маса и без да се цели, с такъв трясък залепи осмица в ъгъла през цялата маса, че ми притъмня пред очите. Обаче нямаше накъде да се отстъпва. Аз мрачно взех щеката.

— Сражавайте се, господа, сражавайте се — каза госпожа Мозес. — Прекрасната дама остава залог за победителя. — Тя хвърли на средата на масата дантелена кърпичка. — А аз съм принудена да ви оставя. — Тя ни изпрати въздушна целувка и се отдалечи.

— Дяволски съблазнителна жена — заяви Симоне. — Можеш да полудееш. — Той закачи с щеката кърпичката, заби нос в дантелите и полузатвори очи. — Прелест… Вие, както виждам, също не можете да се похвалите с успех, инспекторе?

— Вие да бяхте още повече се мотали в краката ми — мрачно казах аз, събирайки топките в триъгълник. — Кой ви е молил да стърчите тук, в билярдната?

— А защо вие, гулия такава, сте я повели в билярдната? — резонно възрази Симоне, разбивайки пирамидата.

— Да не трябваше да я водя в бюфета — измърморих аз и заобиколих масата, избирайки по-лека топка.

— Гледайте — каза Симоне. Той стоеше до прозореца и се беше загледал някъде встрани. — Някакъв глупак седи на покрива… Пардон! Двама глупаци. Единият стои прав, аз го помислих за комин.

— Това е Хинкус — измърморих аз, нагласявайки се по-удобно за удар.

— Хинкус — оня дребничкият, дето през цялото време мрънка — каза Симоне. — Нищо и никакъв човечец. Олаф, той — да. Истински потомък на древните конунги, ще ви кажа, инспектор Глебски.

Аз най-накрая измътих удара си. И не улучих. Съвсем проста топка. Обидно. Разгледах края на щеката, попипах накрайника. Накрайникът беше в ред.

— Няма, няма какво да гледате — каза Симоне, като се приближаваше към масата. — Нямате никакви оправдания.

Той удари. После още веднъж удари. Рязко, с трясък, със звън. Аз простенах и отидох до прозореца, за да не гледам всичко това. Симоне удари още веднъж и каза:

— Пардон. Действувайте, инспекторе.

Сянката на седящия човек отметна глава и надигна бутилката. Разбрах, че това е Хинкус. Сега ще гаврътне както трябва и ще подаде бутилката на стоящия. А кой е този, собствено, който стои прав?

— Вие ще удряте ли или не? — попита Симоне. — Какво има там?

— Хинкус се натрясква — казах. — Ох, ще падне той днес от покрива…

Хинкус смукна доста, а след това зае предишната си поза. Не почерпи стоящия. Кой ли пък е той? А, навярно това е чедото… Аз се върнах към масата, избрах лесна топка и пак не улучих.

— Вие чели ли сте мемоарите на Кориолис за билярдната игра? — попита Симоне.

— Не — казах аз мрачно. — И не се каня.

— А пък аз съм ги чел — каза Симоне. Той с два удара свърши партията и накрая избухна в своя ужасяващ кикот. Аз поставих щеката напреки на масата.

— Вие останахте без партньор, Симоне — казах отмъстително. — Можете сега да се секнете в своята награда в пълна самота.

Симоне взе кърпичката и тържествено я пъхна в горния си джоб.

— Прекрасно — каза той. — Сега с какво ще се заемем? Аз се замислих.

— Ще отида да се обръсна. Наближава обед.

Ние излязохме в коридора и веднага се натъкнахме на чедото на любимия брат на господин дю Барнстокр. Чедото ни прегради пътя и като проблясваше нахално с облещените си черни окуляри, ни поиска цигара.

— Как е там Хинкус? — попитах аз, като му подавах пакета. — Здравата ли се е натряскал?

— Хинкус? Ах, този… — Чедото запуши, сви устните си на колелце и изпусна дим. — Е, за натряскване чак не се е натряскал, но се е заредил солидно и взе още една бутилка.

— А вие зареждахте ли се с него? — попита Симоне с интерес.

Чедото изпръхтя пренебрежително.

— По дяволите! Той мене не ме и забеляза. Нали там беше Кайса…

Тогава ми дойде на ум, че е време най-сетне да изясня момък ли е или девойка и хвърлих мрежата.

— Значи, вие бяхте в бюфетната? — попитах аз хитро.

— Да. А какво? Полицията не разрешава ли?

— Полицията иска да знае какво сте привили там.

— И научният свят също — добави Симоне. Струва ми се, същата мисъл дойде и в неговата глава.

— Полицията разрешава ли да се пие кафе? — осведоми се чедото.

— Да — отговорих аз. — А какво още правихте там? Ето сега… Не може да каже: „Огладняло бях.“

— Ами нищо — хладнокръвно каза чедото. — Кафе и пирожки с крем. Ето и всички мои занимания в бюфетната.

— Вредно е да се яде сладко преди обяда — с упрек каза Симоне. Той явно беше разочарован. Аз също.

— Е добре — измърморих. — Ще отида да се обръсна.

— Може би имате още въпроси? — попита чедото след нас.

— А, не, бог да ви пази — казах аз.

Хлопна се врата: чедото се беше прибрало в стаята си.

— Ще отида и аз да позакуся — каза Симоне, като се поспря на стълбищната площадка. — Да вървим, инспекторе, до обяда има повече от час…

Отказах и се разделихме. Симоне затропа с обущата по стъпалата, а аз се отправих към своята стая. В момента, когато минавах край стаята-музей, оттам се чу трясък, нещо с грохот се събори, строши се нещо стъклено и се разнесе недоволно мърморене. Надникнах в стаята и намерих там господин Мозес. Господин Мозес, високо вдигнал с едната си ръка края на килима, а в другата стиснал своята неизменна чаша, гледаше с отвращение обърнатото нощно шкафче и парчетата на разбитата ваза.

— Проклет вертеп! — изхриптя той, като ме видя. — Мръсна бърлога!

— Какво правите тук? — попитах аз.

Господин Мозес веднага се развълнува.

— Какво правя тук? — изрева той и с всичка сила дръпна килима към себе си. При това едва не загуби равновесие и събори креслото. — Аз търся мерзавеца, който се мота по коридора и наднича през прозорците на жена ми! За какъв дявол съм длъжен да се занимавам с всичко това аз, когато в къщата се мъдри полицай?

Той отхвърли килима и се обърна към мен. Аз дори се отдръпнах.

— Може би трябва да обявя награда? — продължаваше той, като се навиваше все повече и повече. — Моля, обявявам я. Колко ви е нужно, инспекторе? Петстотин? Хиляда? Моля: хиляда и петстотин крони на този, който намери изчезналия ми златен часовник! Две хиляди крони!

— Изчезнал ви е часовникът? — попитах аз намръщено. Шегите свършиха. Златен часовник — това не са плъстените пантофи и заетият душ.

— Да!

— Кога го видяхте за последен път?

— Днес рано сутринта. Оставил го бях на масата.

Аз размислях.

— Съветвам ви — казах накрая — да напишете формално заявление. Тогава ще извикам полицията.

Мозес се втренчи в мен и някое време ние мълчахме. После сръбна от чашата и каза:

— За кой дявол ви е заявлението и полицията? Аз съвсем не искам с моето име да си чешат езиците смрадливите вестникари. Защо не можете да се заемете с това сам? Аз обявих наградата. Искате капаро?

— Неудобно ми е да се намесвам в тази работа — възразих аз. — Аз не съм частен детектив, а държавен служител.

— Добре — каза той изведнъж. — Ще помисля… — Замълча. — Може би ще се намери. Иска ми се да вярвам, че това е поредната глупава шега. Но ако часовникът не се намери до утре сутринта ще напиша заявлението.

Съгласихме се с това решение. Мозес отиде в своята стая, аз — в моята.

Не зная какво ново намери Мозес в стаята си. При мен беше пълно с изненади. Първо, на вратата накриво висеше лозунг „Когато чуя думата култура, аз викам своята полиция“. Разбира се, скъсах лозунга, но това беше само началото. Масата в моята стая беше залята с вече засъхнала гума арабика — поливали бяха направо от бутилката, бутилката се търкаляше наблизо — и в центъра на тази засъхнала локва се открояваше лист хартия. Бележка. Съвършено глупашка бележка. С разкривени печатни букви беше написано: „На господин инспектора Глебски известяваме, че в хотела се намира понастоящем под името Хинкус опасен гангстер, маниак и садист, известен в престъпните кръгове с прякора Филий. Той е въоръжен и заплашва със смърт един от клиентите на хотела. Настойчиво молим господин инспектора да вземе някакви мерки.“

Бях до такава степен побеснял и слисан, че прочетох два пъти бележката, за да разбера съдържанието й. След това запалих цигара и огледах стаята. Следи, разбира се, не забелязах никакви. Оправих смачкания лозунг и го сравних с бележката. Буквите на лозунга бяха също печатни, също разкривени, но бяха написани с молив. Впрочем, за лозунга всичко беше ясно — това е, разбира се, работа на чедото. Просто шега. Един от тези глупашки лозунги, които френските студенти пишат по стените на Сорбоната. С бележката работата стоеше значително по-зле. Мистификаторът би могъл да подпъхне бележката под вратата, да я пъхне в дупката на ключалката, просто да я сложи на масата и да я натисне например с пепелницата. Трябва да бъдеш кретен или истински дивак, та заради глупашката шега да похабиш такава хубава маса. Тук е пълно с кретени, така е… но не чак до такава степен! Още веднъж прочетох бележката, поех дъх с все сила издълбоко и се приближих до прозореца. Ето ти тебе отпуск, помислих си аз. Ето ти тебе и дългоочакваната свобода…

Слънцето вече беше слязло съвсем ниско, сянката се протягаше най-малко на стотина метра. На покрива, отметнал глава и засмукал бутилката, както и по-рано стърчеше опасният гангстер, маниак и садист Хинкус. Беше сам.