Хотелът „При загиналия алпинист“ (Криминално-фантастична повест)

Глава 3

— Понятие нямам кой може да бъде той — каза собственикът, като разглеждаше чашата на светлината. — Записа се в книгата като търговец, пътешествуващ за собствено удоволствие. Но не е търговец.

Ние стояхме в залата с камината. Жарко пламтяха въглените, креслата бяха старинни, истински, здрави. Портвайнът беше горещ, с лимон, ароматен. Полутъмата беше уютна, червеникава, съвършено домашна. На двора започваше снежна буря, в комина на камината нещо просвирваше. В къщата беше тихо, само от време на време издалеч като от гробище, се носеха взривове от ридаещ смях и резки като изстрели трясъци на успешни билярдни удари. В кухнята Кайса дрънчеше с тенджерите.

— Търговците обикновено са свидливи — продължи собственикът замислено. — А господин Мозес не е свидлив, не. „Мога ли да се осведомя — попитах го аз, — на чия препоръка дължа честта на вашето посещение?“ Вместо отговор той измъкна от портфейла си банкнота от сто крони, запали я със запалката, от нея запали цигарата си и като ми пусна дим в лицето, отговори: „Аз съм, Мозес, господине. Албърт Мозес! Мозес не се нуждае от препоръки. Мозес винаги и навсякъде си е у дома.“ Какво ще кажете за това? Пътешествува за собствено удоволствие… По моята долина не пътешествуват. При мен тук карат ски или се катерят по скалите. Тук е задънено, глухо място. Оттук няма път наникъде.

Аз съвсем се излегнах в креслото и кръстосах крака. Беше необикновено приятно да се разположа точно по такъв начин и със съвсем сериозен вид да размишлявам кой е този господин Мозес.

— Е добре — казах аз. — Задънено място. А какво прави в това задънено място знаменитият дю Барнстокр?

— О, господин дю Барнстокр — това е съвсем друга работа. Той идва при мен ежегодно вече тринадесет години подред. Той е луд за моята настойка. А господин Мозес, осмелявам се да забележа, постоянно е в настроение, а между впрочем за цялото това време не е взел от мен нито една бутилка.

Аз многозначително се покашлях и отпих голяма глътка.

— Изобретател — решително каза собственикът. — Изобретател или вълшебник.

— Вие вярвате ли във вълшебници, господин Сневър?

— Алек, ако това ви е приятно. Просто Алек.

Аз вдигнах чашата и глътнах още една голяма глътка в чест на Алек.

— Тогава наричайте ме просто Петер — казах аз. Собственикът тържествено кимна и глътна голяма глътка в чест на Петер.

— Вярвам ли във вълшебници? — каза той. — Вие видяхте ли моите вечни двигатели?

— Не. Те работят ли?

— Понякога. Налага ми се често да ги спирам, много бързо се износват детайлите… Кайса! — той изведнъж закрещя така, че се разтреперих. — Още чаша горещ портвайн за господин инспектора.

Появи се Кайса, съвсем поруменяла и леко поразрошена. Тя ми подаде чаша портвайн, направи кникс, изкикоти се и се отдалечи.

— Поничка — измърморих аз машинално. Все пак това беше третата чаша. Собственикът добродушно се изсмя.

— Неотразима е — призна той. — Дори господин дю Барнстокр не се удържа и я ощипа вчера по гушката. А какво става с нашия физик…

— Според мен нашият физик е хвърлил око на госпожа Мозес…

— Госпожа Мозес — замислено каза хотелиерът. — А знаете ли, Петер, че имам достатъчно убедителни основания да предполагам, че тя не е госпожа и не е Мозес.

Не възразих. Гледай ти…

— Вие вероятно вече сте забелязали — продължи собственикът, — че тя е значително по-глупава от Кайса. И после… — Той каза по-тихо. — Според мен Мозес я бие.

Трепнах.

— Как така я бие?

— Според мен с бич. Мозес има бич. Ловджийски камшик за кучета. Щом го видях, веднага си зададох въпроса: защо му е на господин Мозес ловджийски камшик? Вие можете ли да отговорите на този въпрос?

— Ами, знаете ли, Алек… — казах аз.

— Аз не настоявам — каза собственикът. — Аз за нищо не настоявам. Но съм длъжен да ви обърна внимание… — Той се ослуша.

— Кола — каза той. — Чувате ли?

Надигна се, взе кожената си жилетка и се отправи към входа. Устремих се след него.

Навън бушуваше истинска снежна буря. Пред парадния вход беше спряла голяма черна кола, до нея в светлината на фаровете някакви хора размахваха ръце и се ругаеха.

— Двадесет крони! — виеха с фалцет. — Двайсет крони и нито грош по-малко! Вие какво, не видяхте ли какъв е пътят?

— Ами за двайсет крони аз ще те купя цял заедно с твоята бричка! — скимтяха в отговор.

Собственикът се спусна по стълбището.

— Господа! — забоботи мощният му глас. — Всичко това са глупости!…

— За една петачка е готов да се обеси! Аз трябва сега назад да се връщам!

— Петнайсет и нито грош повече! Изнудвач! Стана ми студено и се върнах при камината; взех чашата си и се отправих към бюфета. В хола се позадържах — вратата се отвори и на прага се появи грамаден, целият в сняг човек с куфар в ръката. Той каза „бр-р-р“, мощно се разтърси и стана ясно, че това е светлокос викинг. Руменото му лице беше мокро, на ресниците му, като бял пух, лежаха снежинки. Той ме забеляза, кротко се усмихна, показвайки равни чисти зъби и произнесе с приятен баритон:

— Олаф Андварафорс. Може просто Олаф.

Аз също се представих. Вратата отново се отвори, появи се хотелиерът с два пътни сандъка, а след него — дребничък, увит до очите, човечец, също целият в сняг и много недоволен.

— Проклети скубачи! — говореше той с истеричен напън. — Уговорихме за петнайсет. Ясно, струва ми се, — по седем и половина на човек…

— Господа, господа!… — каза осъдително собственикът. — Всичко това са дребни работи… Моля, насам, наляво… Господа!…

Дребният човечец продължаваше да крещи за разбитите до кръв морди и за полиция, но разреши да го напъхат в канцеларията, а викингът Олаф каза басово: „Стипца…“ — и се заоглежда с такъв вид, като че ли бе очаквал да намери тук тълпа посрещачи.

— Кой е той? — попитах аз.

— Не зная. Взехме едно такси. Друго нямаше.

Той замълча — гледаше през рамото ми. Аз се обърнах. Нищо особено нямаше там. Само едва се люлееше завесата на входа към коридора, който води към залата с камината и стаята на Мозес. Навярно от течението.