Хотелът „При загиналия алпинист“ (Криминално-фантастична повест)

Глава 11

Той стоеше на прага и ме гледаше усмихнато.

— Хайде, елате тук — казах аз. — Разказвайте.

— А кафето?

— По дяволите кафето. Виждам, че вие знаете нещо. Не ми обърквайте главата, излагайте всичко, както е.

— Аз не зная, как е всичко — каза той. — Аз мога само да предполагам.

— Откъде знаете какво е намерил Симоне?

— Аха, значи съм отгатнал… — Той се настани удобно. — Съгласете се, излезе доста ефектно…

— Слушайте, Алек — казах аз. — Няма да крия: вие ми харесвате.

— И вие също — каза той.

— Млъкнете. Вие ми харесвате. Но това още нищо не значи. Аз не ви подозирам, Алек. За съжаление, нямам никакви основания да ви подозирам… Но ето, ако започнете да ми мътите главата, то ще започна да ви подозирам. Ще си имате неприятности, Алек. Аз съм много неопитен в този род дела и затова можете да си имате големи неприятности… не можете да си представите колко неприятности може да причини на честния гражданин неопитният полицай…

— Е, щом е така — каза той, — тогава, разбира се. Тогава ей сега ще ви донеса кафе и ще ви разкажа за някои свои усещания.

Докато той донесе кафето, аз лежах в креслото със затворени очи и мислех може ли временно да плюя на всичко това и да поспя три часа. После замириса на кафе и собственикът каза: „Моля.“ Взех чашата, отпих и го погледнах накриво. Той вече седеше в своето кресло и също държеше в ръката си димяща чаша — широка, здрава. Току-виж, заговорил с глухия си глас.

— Докладвайте — казах аз.

— Значи така — каза той. — Както разбирам, трябва сега да отговоря на въпроса: откъде зная какво е видял Симоне в спалнята на госпожа Мозес… — Той отпи от кафето и с наслаждение сви устни. — Значи, така. Да започнем с теорията. Магьосниците и знахарите от някои слабо изследвани племена на Централна Африка от древността владеят изкуството да възвръщат видимост на живот на своите умрели съплеменници…

Аз застенах и собственикът повиши глас.

— Такова явление от реалния свят — мъртъв човек, имащ външността на живия и извършващ на пръв поглед напълно обмислени и самостоятелни действия — носи названието „зомби“. Може да се каже, че зомби — това е третото състояние на живия организъм. А ако се използува терминологията на съвременната наука, то зомби функционално представлява от себе си много точен биологически механизъм, изпълняващ…

— Слушайте, Алек — уморено казах аз. — Аз гледам телевизия и от време на време ходя на кино. Всички тези чудовища — Франкещайн, Малоумните Деви, Джони Кървавите Мехури, Дракула…

— Всичко това е породено от невежественото въображение — с достойнство възрази собственикът. — А Дракула — въобще…

— На мен всичко това ми е неинтересно — казах аз. — Разбирам: вие репетирате своята реч пред вестникарите. Но до мен то не се отнася. Вие обещахте да ми разкажете нещо интересно относно госпожа Мозес и Симоне. Хайде, разказвайте. Какво, вие също ли сте пълзели към постелята й? И също сте претърпели, меко казано, разочарование?

Известно време той ме гледа с тъжни очи.

— Да — каза той накрая със съжаление. — Така си и мислех. Още не сте съзрели… Е добре. — Той въздъхна. — Нека бъдат само факти без теория. Преди шест дни, когато моят хотел беше ощастливен от посещението на господин и госпожа Мозес, с мен се случи следното произшествие. Като взех всички данни от паспортите на споменатите господа, аз се отправих към апартамента на господин Мозес с цел да му върна тези паспорти. Почуках. Бях малко разсеян и затова, без да дочакам разрешение, отворих вратата. Бях незабавно наказан за нарушението на елементарните норми на приличие. Видях в креслото насред стаята това, което при добро желание може да се нарече госпожа Мозес. Но не беше госпожа Мозес. Беше голяма колкото човек, красива кукла, много приличаща на госпожа Мозес и облечена точно като нея. А после бях грубо хванат за рамото и изхвърлен на коридора. Това грубо, но напълно оправдано действие извърши господин Мозес, който в същото време, изглежда, разглеждаше апартамента на своята съпруга и се бе нахвърлил върху мен изотзад…

— Кукла — казах замислено.

— Зомби — меко ме поправи собственикът.

— Кукла… — повторих аз, без да му обръщам внимание. — Какъв багаж имаше?

— Няколко обикновени куфара — каза собственикът. — И гигантски, обкован с желязо, старинен пътен сандък. Той доведе със себе си четирима носачи и бедните се измъчиха, влачейки този сандък вътре. Разкъртиха касата на вратата…

— Е, какво — казах аз, след като помислих малко. — В края на краищата, това е негова лична работа. Чувах за един милионер, който навсякъде мъкнел след себе си колекция от нощни гърнета… Ако на човека му харесва да си има манекен на своята съпруга в естествена големина… Между впрочем, напълно възможно е той да е забелязал попълзновенията на нашия Симоне и да му е подхвърлил вместо жена си тази същата кукла… Дявол да го вземе, може би той влачи със себе си куклата именно за такива случаи! — Аз си представих себе си на мястото на Симоне и изтръпнах. — Ей богу, славна шега казах аз.

— А, ето че вие обяснихте всичко — каза собственикът.

Тонът му не ми хареса. Известно време се гледахме един друг. Той все още ми беше симпатичен. Но, дявол да го вземе, защо му е необходимо това — да ми пълни главата, да ми размътва мозъка с цялата тази африканска глупост? Аз все пак не съм репортьор и да работя за рекламата на това заведение нямам намерение… Не, стига толкова. Повече няма да разговарям на тези теми с господин Алек Сневър. Ако той има за цел да ме извади от релси, няма да му се удаде.

— Ето какво — казах. — Вие ми пречите, Алек. Стойте тук, а аз ще отида при камината. Трябва хубавичко да размисля.

— Вече е пет без четвърт — напомни собственикът.

— Е и какво? Днес явно няма да успея да спя. Имайте предвид, Алек, съвсем нямам впечатление, че събитията са приключили. Затова останете тук, в хола и бъдете готов.

— Е, какво, щом трябва — трябва — каза хотелиерът.

Отидох при камината (Лел пак изръмжа срещу мен), взех машата и се заех да разбърквам тлеещите въглени. И така, произшествието със Симоне повече или по-малко се изясни и него можех вече да изхвърля от главата си.

Или напротив, не бива да го изхвърлям в никакъв случай, защото ако в единадесет часа вечерта в апартамента на госпожа Мозес е била куклата, то къде е била самата госпожа Мозес? Шега, разбира се, славна… но в кея има нещо прекомерно тромаво… Шега ли? Може би опит да се сдобие с алиби?… А, не, какво, по дяволите, алиби — нощ, тъмна, това алиби може да се установи само слепешком, а при пипане се получава не алиби, а шега… Собствено какво ме смущава тук? Само едно: стаята на Симоне се намира редом със стаята на Олаф. Може да се предположи например следното: на Мозесите е било необходимо стаята на Симоне от единадесет часа и в продължение на известно време да бъде празна. Ето какво ме смущава. Но за да се отвлече Симоне съвсем не е била необходима кукла, достатъчна е самата госпожа Мозес. Това би бил най-естественият и сигурен способ. И изведнъж прибягват до такъв неестествен и ненадежден способ като куклата, значи било е необходимо госпожа Мозес да се намира някъде на друго място. Госпожа Мозес… крехката, изнежената, до кретенизъм светската госпожа Мозес… Не, това доникъде няма да ме доведе. Да изхвърля окончателно от главата си тази славна шега не си струва, но и ползата от тази история засега не се вижда…

Тоест, изключително мерзка ситуация: всичките нишки водят до никъде. Първо, няма нито един заподозрян. Второ, главното е непонятно. Убиеца, остави го него! Обяснете ми как е убил! Как? Прозорецът е отворен, но няма никакви следи на перваза, никакви следи на снега, на корниза. Нито отдолу, нито отдясно, нито отляво можеш да се промъкнеш до прозореца. Остава едно — отгоре. От покрива по въженце. Но тогава би имало следи на края на покрива. Може, разбира се, да отида и да погледна отново, но добре помня: снегът беше разрит само около шезлонга на Хинкус. Сега вече нищо друго не остава, освен Карлсон с перката на гърба си. Влетял, извил на съотечественика си врата и излетял… Така че в запас имам само две нищо и никакви предположенийца. Първото — за разни потайни входове, замаскирани врати и двойни стени. А второто — някакъв гений е изобретил някакво ново техническо приспособление, можещо да превърта ключа отвън, без да оставя никакви следи по него…

Двете предположения насочват направо към собственика на хотела и механика-изобретател. Така. Е, а как изглежда алибито на този човек? До осем и половина той непрекъснато стои до масата за игра на карти. Начиная примерно от десет без пет и до момента на намирането на трупа, той фактически е бил или пред очите ми, или някъде в близост. Остават му за убийството примерно двайсет — двайсет и пет минути, когато не го вижда никой или го вижда само Кайса, която той, по неговите думи, наказва. По този начин теоретически той може да бъде убиец, ако знае таен вход или владее средство да превърта ключа отвън, без да оставя следи. Непонятни са мотивите (не за реклама пък!), психологически съвършено неоправдано е цялото му поведение, но, повтарям, теоретически той би могъл да убие. Да запомним това и да продължим по-нататък.

Дю Барнстокр. Алиби няма. Но той е хилав старик, на него просто няма да му стигне силата да извие шията на човека. Симоне. Алиби няма. Може да извие шия — здрав момък е, при това леко не е на себе си. Непонятно е как е попаднал в стаята на Олаф. А ако е попаднал, то непонятно е как си е отишъл оттам. Теоретически, разбира се, би могъл случайно да намери прословутата тайна врата. Непонятни са мотивите, непонятно е поведението му след убийството. Нищо не е понятно. Хинкус… Двойникът на Хинкус… Добре би било да пийна още кафе. Добре би било да плюя на всичко и да си легна да спя…

Брюн. Да, това е единствената нишчица, която още не се е скъсала. Това дете ме излъга. Детето е видяло госпожа Мозес, а каза, че не я е видяло. Детето е любезничило с Олаф на вратата на неговата стая, но каза, че го е цапардосало на вратата на столовата… И тогава изведнъж си спомних. Седях ето тук, в това кресло. Подът трепна, чу се шума на свличането. Погледнах часовника си, беше десет и две минути и тогава горе гръмко блъснаха врата. Кой? Симоне в това време се е бръснал. Дю Барнстокр е спал и, възможно е, да се е събудил именно от този шум. Собственикът и Кайса бяха в кухнята. Мозесите бяха в стаите си. Значи, вратата са могли да хлопнат или Олаф, или Брюн, или убиецът. Например двойникът на Хинкус… Хвърлих машата и изтичах навън.

Стаята на чедото беше празна и аз почуках на дю Барнстокр. Подпряло с юмруци бузите си, чедото унило седеше до масата. Завил се с шотландското одеяло, дю Барнстокр клюмаше нос в креслото до прозореца. И двамата скочиха, когато влязох.

— Снемете очилата! — рязко заповядах на чедото и чедото незабавно се подчини.

Да, това беше девойка. И хубавичка, макар че очите й бяха подути и зачервени от сълзите. Седнах срещу нея и казах:

— Ето какво, Брюн. В девет часа и десет минути госпожа Мозес е видяла вас и Олаф до вратата на неговия апартамент. Вие не ми казахте истината. Вие сте се разделили с Олаф не пред вратата на столовата. Къде се разделихте с него? Къде, кога и при какви обстоятелства?

Известно време тя ме гледа, устните й трепереха, зачервените й очи отново се напълниха със сълзи. След това закри лицето си с длани.

— Ние бяхме в неговата стая — каза тя.

Дю Барнстокр жално застена.

— Няма какво да стенете, чичо! — каза Брюн, като освирепя моментално. — Нищо непоправимо не се е случило. Ние се целувахме и беше доста весело, само че студено, защото през цялото време прозорецът беше отворен. Той държеше някаква огърлица, някакви мъниста и все искаше да ми ги надене на врата, но в това време се разнесе грохот и аз казах „Слушайте — лавина!“ Той изведнъж ме пусна и се хвана за главата, сякаш нещо си беше спомнил… Знаете как хората се хващат за главата, когато нещо си спомнят, нещо важно… Това продължи само няколко секунди. Той се хвърли към прозореца, но веднага се върна, хвана ме за раменете и буквално ме изхвърли в коридора. Аз едва не паднах, а той веднага със сила захлопна след мен вратата. При това нищо не каза, само изруга шепнешком и още помня как превъртя ключа в ключалката. Повече не го видях, бясно се ядосах и веднага се прибрах в стаята…

— Така — казах аз. — Той се е хванал за главата, сякаш нещо си е спомнил и се е хвърлил към прозореца… Може би някой го е повикал?

Брюн затресе глава.

— Не. Аз нищо не чух. Само шума от свличането.

— И веднага ли си отидохте? Не се ли застояхте на вратата за секунда?

— Веднага. Аз бясно се ядосах.

— Как се развиваха действията, след като вие с него излязохте от столовата? Повторете отново.

— Той каза, че иска да ми покаже нещо — заговори тя, навеждайки глава. — Ние излязохме на коридора и той ме помъкна към стаята си. Аз, разбира се, се съпротивлявах… е, изобщо шегувахме се. После, когато стояхме пред неговата врата…

— Стоп. Вие казахте, че сте видели Хинкус.

— Да, видяхме го. Веднага щом излязохме на коридора. Точно в този момент той завиваше от коридора към стълбата.

— Така. Продължавайте.

— Когато ние вече стояхме пред вратата на Олаф, се появи тази Мозесица. Тя, разбира се, се направи, че не ни е забелязала, но на мен ми стана неловко. Противно е, когато се мотат наоколо и пулят очи. Е-е… и ние влязохме в апартамента на Олаф.

— Разбрано. — Погледнах дю Барнстокр. Старецът седеше, очите му издаваха мъка. Така му се пада. Тези чичковци винаги си въобразяват, че при тях, под крилцето им растат ангелчета. А тези ангелчета през това време полици подправят. — Е добре. Пихте ли нещо у Олаф?

— Аз?

— Интересува ме пил ли е нещо Олаф.

— Не. Нито той, нито аз — не пихме.

— Съществува предположение, че преди убийството са отровили Олаф с бавно действуваща отрова. Вие не сте ли забелязали нещо такова, което би потвърдило това предположение?

— А какво бих могла да забележа?

— Обикновено се забелязва, когато човек се чувствува зле — поясних аз. — Това е особено забележимо, ако той пред очите ви започва да се чувствува все по-зле и по-зле.

— Нищо такова нямаше — решително каза Брюн. — Той се чувствуваше чудесно.

— А от това, което той говореше, не помните ли нещо странно?

— Въобще нищо не помня — отговори Брюн тихо. — Беше обикновено чесане на езици. Шегички, остроти… За мотоциклети говорихме с него за ски. Според мен, той беше добър механик. От всякакви двигатели разбираше…

— Когато стана свличането вие седяхте ли или стояхте?

— Стояхме до самата врата.

— А вие уверена ли сте, че той се е втурнал именно към прозореца?

— Ами, как да ви кажа… Той се хвана за главата, обърна се с гръб към мен, направи крачка или две към прозореца… в посока към прозореца… ами, аз не зная какво още да ви кажа, може би не към прозореца, разбира се, но нищо не виждах в тази стая, освен прозореца…

— Олаф премести ли някаква мебел?

— Мебел?… А, да, имаше такова нещо. Той заяви, че няма да ме пусне, и премести креслото към вратата… но след това разбира се, го отмести.

Станах.

— За днес толкова — казах аз. — Лягайте да спите. Днес повече няма да ви безпокоя.

Дю Барнстокр също стана и тръгна към мен с протегнати ръце.

— Скъпи инспекторе! Вие, надявам се, разбирате, че нямах понятие…

— Да, дю Барнстокр — казах аз. — Децата растат, дю Барнстокр. Всички деца, дори децата на покойниците. Занапред никога не й позволявайте да носи черни очила, дю Барнстокр. Очите са огледало на душата.

Оставих ги да размишляват над тези съкровища на полицейската мъдрост, а аз се спуснах в хола.

— Вие сте реабилитиран, Алек — съобщих на собственика.

— Нима съм бил осъден? — удиви се той, повдигайки очи от сметачната машина.

— Исках да ви кажа, че снемам от вас всички подозрения. Сега вие имате стопроцентово алиби. Но не си въобразявайте, че това ви дава право отново да ми набивате в главата зомбизъм-момбизъм… Не ме прекъсвайте. Сега вие ще останете тук и ще седите, докато ви разреша да станете. Имайте предвид, че с този еднорък младеж пръв трябва да говоря аз.

— А ако се събуди преди вас?

— Не се каня да спя — казах аз. — Искам да обискирам къщата. Ако този нещастник се събуди и повика някого, дори майка си, незабавно пратете за мен.

— Слушам — каза собственикът. — Един въпрос. Режимът на деня в хотела остава ли същият?

Аз размислих.

— Да, разбира се. В девет часа закуска. А после ще видим… Сега ето какво, Алек. Да предположим, че ви се наложи да се скриете в тази къща. Не за дълго, за няколко денонощия. Къде бихте се скрили?

— Хм… — каза собственикът със съмнение. — Вие все пак мислите, че в къщата има външен човек?

— Къде бихте се скрили? — повторих аз.

Собственикът поклати глава.

— Лъжат ви — каза той. — Честна дума, лъжат ви. Тук няма къде да се скриеш. Дванадесет апартамента, от тях само два са празни, но Кайса ги почиства всеки ден, тя би забелязала… Мазето — то е заключено отвън с катинар… Тавански етаж няма, между покрива и тавана едва ръка ще прокараш… Служебните помещения също се затварят отвън и освен това ние цял ден се въртим там — ту аз, ту Кайса. Собствено, това е всичко… Може би си струва да се надникне в генераторното — там не наминавам често.

— Дайте ключовете — казах аз.

Огледах и претърсих. Прегледах мазето, надникнах в банята, проверих гаража, котелното помещение, генераторното, пъхнах се дори в подземния склад за гориво — никъде нищо не намерих. Естествено, аз и не очаквах да намеря нещо, би било прекалено просто, но проклетата чиновническа добросъвестност не ми позволяваше да оставя в тила бели петна. Двайсет години честна служба са си двайсет години честна служба: в очите на началството, пък и в очите на подчинените също, винаги по-добре изглежда добросъвестният тъпак, отколкото блестящият, гонещ върховете талант. И аз тършувах, пълзях, цапах се, дишах прах и боклук, жалех се и ругаех глупашката си съдба.

Когато, зъл и мръсен, се измъкнах от подземния склад, вече се развиделяваше. Луната беше избледняла и залязваше на запад. Сивите грамади на скалите бяха покрити с виолетова мъгла. И какъв свеж, сладък, студен въздух изпълваше долината! Да върви по дяволите всичко!

Вече се приближавах към хотела, когато вратата се отвори и на парадния вход излезе собственикът.

— Аха — каза той, като ме видя. — А аз точно за вас идвах. Този нещастен човек се събуди и вика майка си.

— Идвам — казах аз, изтърсвайки сакото си.

— Собствено, не вика майка си — каза собственикът, — вика Олаф Андварафорс: