Хотелът „При загиналия алпинист“ (Криминално-фантастична повест)

Глава 2

Около хотела бяха правили опити да карат ски, но по-нататък снежният покров на долината беше чист и недокоснат като новичък колосан чаршаф.

Аз подскачах на място, за да проверя закрепването, провикнах се и затичах срещу слънцето, все повече засилвайки темпа, примижавайки от силната светлина и от наслаждение, с всяко издишване изхвърлях от себе си скуката на одимените кабинети, на мухлясалите книжа, на сълзливите подследствени и мърморещото началство, мъката на меланхоличните политически спорове и брадатите анекдоти, на дребните грижи на жена ми и поривите на подрастващото поколение… унилите кишави улици, пропитите с миризма на червен восък коридори, празните уста на тъжни като простреляни танкове сейфове, избелелите небесносини тапети в столовата, и избелелите розови тапети в спалнята, и изцапаните с мастило жълти тапети в детската стая — с всяко издишване се освобождавах от самия себе си, казионен, високоморален, законопослушен до гнусота човечец с медни копчета, внимателен мъж и примерен съпруг, гостоприемен приятел и приветлив роднина, радвах се, че всичко това си отива, надявах се, че всичко това си отива безвъзвратно, че отсега нататък ще ми бъде леко, пъргаво, кристално чисто, в необуздан весел млад ритъм, и колко е хубаво, че дойдох тук… Юначага си, Згут, умник си, Згут, благодаря ти, Згут, макар че ти биеш своите „каторжници“ по мутрите… и какъв съм си още як, ловък и силен — мога ето така, по идеално права линия, сто хиляди километра по идеално права линия, а мога и ето така, остро надясно, остро наляво изхвърляйки под ските тонове сняг… А нали вече три години не съм карал ски, откакто купихме тази проклета нова къща… А, по дяволите старостта, по дяволите, не искам да мисля за това сега, по дяволите старостта, по дяволите къщата и ти върви по дяволите, Петер, Петер Глебски, законолюбив чиновник, дано ти прости бог…

После вълната на първия възторг се отдръпна и аз забелязах, че съм застанал близо до пътя, мокър, задъхващ се, от главата до петите в снежен прах. Снех ръкавиците, изтрих лицето си и изведнъж чух пукащ грохот, като че ли се канеше да каца спортен самолет. Едва успях да изтрия очилата си и той прелетя покрай мен — не самолет, разбира се, а грамаден мотоциклет от тези, новите, които пробиват стени и погубват повече хора, отколкото всички насилници, грабители и убийци, взети заедно. Той ме засипа с буци сняг, очилата ми отново се облепиха и аз едва успях да забележа слаба прегърбена фигура, развяващи се черни коси и стърчащ като дъска край на червен шал…

Когато приближих хотела, мотоциклетът вече изстиваше пред парадния вход. Редом с него на снега се търкаляха грамадни кожени ръкавици с разширени като фуния маншети. Забодох ските в преспата, изтупах се от снега и отново погледнах мотоциклета. Все пак колко зловеща машина. Струва ми се, че догодина хотелът ще започне да се нарича „При загиналия мотоциклетист“. Собственикът ще хване пак новопристигналия гост за ръката и ще рече, показвайки пробитата стена: „Тук. Тук той се вряза със скорост сто и двадесет мили в час и проби зданието от единия край до другия. Земята потрепери, когато той нахлу в кухнята, увличайки със себе си четиридесет и две тухли…“

Посред хола стоеше невъобразимо дълъг и много прегърбен човек в черен фрак с поли до петите. Сложил ръце на гърба, той строго мъмреше едно слабо, гъвкаво същество от неопределен пол, изящно разположило се в дълбокото кресло. Съществото имаше дребничко, бледо личице, наполовина скрито от огромни черни очила, грива от черни, несресани коси и мъхнат червен шал.

Когато затворих зад себе си вратата, дългият човек замълча и се обърна към мен. Имаше папийонка и благородни очертания на лицето, украсено с аристократически нос. Секунда той ме разглежда, после сви устните си като кокоша трътка и тръгна срещу мен, протягайки ми тясната си бяла длан.

— Дю Барнстокр — почти пропя той. — На вашите услуги.

— Нима известният дю Барнстокр? — с искрена почтителност се осведомих аз, докато му стисках ръката.

— Същият, господине, същият — каза той. — С кого имам честта?

Аз се представих и тогава изведнъж той ме хвана за ревера.

— Каква прелест! Инспектор! Къде сте намерили това нещо?

Между пръстите му се появи синичка теменужка. И замириса на теменужки. Аз се принудих да му ръкопляскам, макар че не обичам такива работи. Съществото в креслото се прозя с цялата си мъничка уста и метна единия си крак на облегалката.

— От ръкава — заяви то с пресипнал бас. — Хилава работа, чичо.

— От ръкава! — тъжно повтори дю Барнстокр. — Не, Брюн, това беше доста елементарно. Това действително беше, както вие се изразявате, хилава работа.

Той сложи теменужката на отворената си длан, погледна я, вдигна вежди и теменужката изчезна.

— Вие майсторски владеете ските, господин Глебски — продължи дю Барнстокр. — Наблюдавах ви през прозореца и трябва да ви кажа, изпитах истинска наслада.

— Какво говорите! — избоботих аз. — Ами, карах някога…

— Чичо — викна изведнъж съществото от недрата на креслото. — Измайсторете ми по-добре цигарка.

Дю Барнстокр като че ли се сепна.

— Да! — каза той. — Позволете да ви представя, господин Глебски: това е Брюн, единственото чедо на моя скъп покоен брат… Брюн, дете мое!

Детето неохотно се измъкна от креслото и се приближи. Косите му бяха богати, женски, а впрочем може би и не женски, а, така да се каже, юношески. Краката му, стегнати в еластичен клин, бяха слаби, момчешки, а може би съвсем наопаки — стройни девически. Винтягата му беше три ръста по-голяма, отколкото е необходимо. Чедото ми се усмихна радушно с розовата си нежна уста и се осведоми дрезгаво:

— Хубавичко ви обляхме с ледена каша? Там, на пътя…

— Ние? — запитах аз.

— Е, не ние, разбира се. Буцефал. Той ги умее тия… Целите очила му облепих със сняг — съобщи то на чичо си.

— В дадения случай — любезно поясни дю Барнстокр — Буцефал — това е мотоциклетът, безобразна и опасна машина, която…

— Цигарката — напомни детето.

Дю Барнстокр отегчено поклати глава и безпомощно разтвори ръце. Когато ги събра отново, между пръстите му димеше цигара и той я подаде на чедото. Чедото смукна и капризно промърмори:

— Пак с филтър…

— Вие навярно ще поискате да вземете душ след разходката — каза ми дю Барнстокр. — След малко е обедът…

— Да — казах аз. — Разбира се. Моля за извинение. В стаята се измих, преоблякох се, взех цигара и се излегнах на дивана. Овладя ме приятна отпадналост и за няколко минути дори задремах. Разбуди ме нечий писък и зловещ, ридаеш кикот в коридора. Подскочих. В тази минута почукаха на вратата и гласът на Кайса измяука: „На храна, моля!“ Аз отговорих в този смисъл, че да — да, ей сега идвам, и пуснах крака от дивана, търсейки пантофите. „На храна, моля!“ — разнесе се отдалеч, а след това още веднъж: „На храна, моля!“ — а след това отново къс писък и призрачен кикот. На мен дори ми се счу дрънкане на ръждиви вериги.

Сресах се пред огледалото, изпробвах няколко изражения на лицето си, като: разсеяно любезно внимание, мъжествена затвореност на професионалист, простодушна готовност за всякакви познанства и мутра номер „три“. Нито едно изражение не ми се стори подходящо, затова престанах да се мъча, пъхнах в джоба си цигари за чедото и излязох в коридора. Излязох и се вцепених.

Вратата на стаята отсреща беше отворена. В отвора, до самия горен праг, опирайки стъпалата си към едната страна на рамката, а гърба — към другата, висеше млад човек. При всичката си неестественост позата му изглеждаше съвсем непринудена. Той ме гледаше отгоре надолу, хилеше се, показваше дългите си жълти зъби и ми отдаваше чест по военному.

— Здравейте — казах аз след кратко мълчание. — Да ви помогна ли?

Тогава меко, като котка, той скочи на пода и като продължаваше да отдава чест, застана пред мен в стойка „Мирно“.

— Имам честта, инспекторе — каза той. — Разрешете да ви се представя: старши лейтенант от кибернетиката Симон Симоне.

— Свободно — казах и си стиснахме ръцете.

— Собствено, аз съм физик — каза той. — Но „от кибернетиката“ звучи почти така плавно, както „от инфантерията“. Получава се много смешно. — И той неочаквано избухна в този най-ужасен ридаещ кикот, от който ти се привиждат влажни подземия, неизтриваеми кървави петна и звън от ръждиви вериги на приковани скелети. — По-точно казано — продължи той, — аз пристигнах тук да се катеря по скалите, но е невъзможно да се добера до тях. Наоколо само сняг. И ето че лазя по вратите, по стените… — Той изведнъж замълча и ме хвана под ръка. — Проекта „Мидас“, чували ли сте? Съвършено секретно. Четири години без отпуск. И ето докторите ми препоръчаха курс по чувствени удоволствия. — Той отново се разсмя, но вече бяхме приближили столовата. Остави ме и се устреми към масичката, на която бяха поставени закуските. — Дръжте се за мен, инспекторе! — подвикна ми той тичешком. — Побързайте, защото в противен случай приятелите и роднините на Загиналия ще изядат всичкия хайвер.

Около масата вече седяха дю Барнстокр и чедото на неговия покоен брат. Дю Барнстокр с изящно движение бъркаше със сребърната лъжичка в чиния бульон и с укор поглеждаше чедото, което, облакътило се на масата, бързо-бързо омиташе зеленчуковата супа.

На председателското място царуваше непозната за мен дама с ослепителна и странна красота. Годините й бяха нито двадесет, нито четиридесет, нежни мургаво-гълъбови рамене, лебедова шия, огромни, полузатворени очи с дълги ресници, пепеляви, високо тупирани коси, скъпоценна диадема — това беше несъмнено госпожа Мозес и на нея несъмнено не й беше мястото тук на този простоват табълдот1. Такива жени бях виждал по-рано само на снимки в списания за великосветското общество и във филмови суперпродукции.

Собственикът, заобикаляйки масата, вече се отправяше към мен с поднос в ръце. На подноса, в кристална ръбеста чашка, зловещо синееше знаменитата рекламна настойка на заведението от листа на еделвайс.

— Бойно кръщение! — обяви хазаинът, като се приближи. — Изберете си по-дебело мезе.

Аз се подчиних. Сложих в чинията си маслини и хайвер. След това погледнах хазаина и си сложих гарнитура — малка маринована краставичка. След това погледнах настойката и изстисках на хайвера половин лимон. Всички ме гледаха. Взех чашката, издъхнах въздуха от дробовете си (още имаше от въздуха на спарените кабинети и коридори) и излях настойката в устата си. Потреперих. Всички ме гледаха, затова потреперих само вътрешно и отхапах половината краставичка. Собственикът крякна. Симоне също крякна. Госпожа Мозес произнесе с кристалния си глас: „О! Това е истински мъж.“ Аз се усмихнах и пъхнах в устата си втората половина от краставичката, горчиво съжалявайки, че не е голяма колкото пъпеш. „Добре го дава!“ — отчетливо произнесе чедото.

— Госпожа Мозес! — произнесе собственикът. — Разрешете да ви представя инспектор Глебски.

Пепелявата кула от председателското място едва се заклати, вдигнаха се и се спуснаха чудните ресници.

Аз се поклоних. С удоволствие бих се свил надве — така ми гореше в корема, — но тя се усмихна и на мен изведнъж ми поолекна.

Собственикът направляваше разговора на масата. Говореха за загадъчното и непознатото, а по-точно за това, че през последните дни в хотела се случват странни неща. Мене като новак ме посветиха в подробностите. Дю Барнстокр потвърди, че действително преди два дни са му изчезнали пантофите, които се намерили едва вечерта в стаята-музей. Симоне, подхилвайки се, съобщи, че някой му чете книгите — най-вече специална литература, и пише забележки по полетата — повечето съвършено безсмислени. Собственикът, замирайки от удоволствие, се насочи към днешния случай с димящата лула и вестника и добави, че нощем някой броди из къщата. Госпожа Мозес, без да спазва благоприличието, охотно потвърди тези съобщения и добави, че вчера през нощта някой е надникнал през прозореца й. Симон Симоне се похвали, че спи нощем като мъртъв и нищо такова не е чул, а чедото дрезгаво обяви — за сведение на всички присъствуващи, — че то, чедото, в общи линии няма нищо особено против такива шегички-мегички, то е свикнало с такива фокуси-мокуси, но съвсем не може да търпи, когато външните хора се търкалят на неговата, чедова, постеля.

Атмосферата на сладък ужас, която се възцари на масата, бе нарушена от господин физика.

— Пристига един майор в непознат град — обяви той. — Настанява се в хотел и нарежда да поканят…

Внезапно той млъкна и се огледа.

— Пардон — каза. — Аз не съм уверен, че в присъствието на дами — тук той се поклони към госпожа Мозес, — а също и на юно… е-е… юноши — той погледна чедото, — е-е…

— А, глупашки анекдот — каза чедото с пренебрежение. — „Всичко е прекрасно, но не се дели на две.“ Този ли?

— Именно! — възкликна Симоне и избухна в смях.

— Дели се на две? — попита госпожа Мозес, като се усмихна.

— Не се дели! — сърдито я поправи чедото.

— Ах, не се дели! — удиви се госпожа Мозес — А какво именно не се дели?

Детето беше отворило уста, но дю Барнстокр направи неуловимо движение и устата беше затъкната от голяма червена ябълка, от която детето веднага отхапа.

— В края на краищата удивителни неща се случват не само в нашия хотел — каза дю Барнстокр. Достатъчно е да си спомним например за знаменитите летящи неизучени обекти…

Чедото с грохот премести стола си, надигна се и като продължаваше да хрупа ябълката, се отправи към изхода. Аз все още размишлявах кого да попитам момче ли е това, дявол да го вземе, или девойка, а дю Барнстокр продължаваше да ромоли:

— … Джордано Бруно, господа, е бил изгорен ненапразно. Космосът несъмнено е обитаем не само от нас. Въпросът е само в плътността на разпределението на разума във Вселената. Ако аз бях математик, господа, бих се опитал да установя вероятността на това: е ли нашата Земя обект на нечие научно внимание…

„Да питам самия дю Барнстокр е някак неловко — размишлявах аз. — Кайса е глупачка. Да питам Симоне — ще преживея излишна вълна от задгробно веселие… Впрочем, защо? Какво ме интересува всичко това?… Да си взема още печено ли, що ли?…“

— … Съгласете се — ромолеше дю Барнстокр. — Мисълта, че чужди очи внимателно и прилежно изучават нашата старица планета през бездните на космоса…

— Пресметнах — каза Симоне. — Ако те умеят да отличават населените системи от ненаселените, то това ще бъде единица минус „е“ на степен минус единица.

— Нима така ще бъде? — сдържано се ужаси госпожа Мозес и надари Симоне с възхитена усмивка.

Симоне се закикоти, сякаш заджавка куче. Той дори стола си разлюля. Очите му овлажняха.

— Колко ще бъде това в числен вид? — осведоми се дю Барнстокр, изчаквайки акустическото нападение.

— Приблизително две трети — отговори Симоне, изтривайки очите си.

— Но това е огромна вероятност! — каза дю Барнстокр с жар, но тогава вратата на столовата зад гърба ми загърмя и затрепери, сякаш някой с голяма сила я блъскаше с рамо. На прага изникна удивителна фигура. Масивен възрастен мъж с лице съвършено като на булдог, облечен в някакво нелепо подобие на средновековна мъжка жилетка с цвят на сьомга. Едната си ръка държеше зад гърба, а в другата стискаше висока метална чаша.

— Супа! — изрева той, гледайки напред с мътните си очи.

Настъпи кратко суетене. Госпожа Мозес с някаква недостойна бързина се хвърли към масичката със супите, собственикът се отдели от бюфета и се зае да извършва с ръце движения, означаващи готовност всячески да му услужи, а господин Мозес — защото, несъмнено, това беше той — тържествено потрепвайки с бузите си, пренесе своята чаша към масата срещу госпожа Мозес и седна там, като без малко щеше да не улучи седалката.

— Времето, господа, днес е снежно — обяви той. Госпожа Мозес постави пред него супата, той сурово погледна в чинията и отпи от чашата. — За какво става дума? — осведоми се той.

— Господин Симоне ни изчисли вероятността… — започна дю Барнстокр.

— Глупост — каза господин Мозес. — Математиката — това не е наука, Барн… Барн… дю! А този кой е? — попита той, опулвайки към мене дясното си око. Такова едно мътно око, недобро.

— Позволете да ви представя — побърза да каже собственикът. — Господин Мозес — инспектор Глебски.

— Инспектор… — измърмори Мозес. — Фалшиви квитанции, подправени паспорти… — Той отново строго погледна в чинията и отпи от чашата. — Хубава супа има днес — съобщи той. — Олга, прибери това и ми дай някакво месо. Но защо всички млъкнахте, господа? Продължавайте, продължавайте, аз слушам.

— По повод месото — веднага се обади Симоне. — Някакъв чревоугодник си поръчал в ресторанта филе…

— Филе. Така — одобрително каза господин Мозес, опитвайки се да разреже печеното с една ръка. Другата ръка не откъсваше от чашата.

— Келнерът приел поръчката — продължаваше Симоне, — а чревоугодникът, в очакване на своето любимо ястие, разглеждал девиците на естрадата…

— Смешно е — каза господин Мозес. — Много е смешно засега. Солта е малко. Олга, подай тук солта. Е, и?

Симоне се заколеба.

— Пардон — каза той нерешително. — В мен се появиха силни опасения…

— Така. Опасения — удовлетворено повтори господин Мозес. — А по-нататък?

— Толкова — каза с униние Симоне и се облегна на гърба на стола.

Мозес се вторачи в него.

— Как така толкова? — попита той с негодувание. — Но нали са му донесли филе?

— М-м… Собствено… не — каза Симоне.

— Това е наглост — каза Мозес. — Трябвало е да извика управителя. — Той с отвращение отмести от себе си чинията. — Рядко неприятна история ни разказахте, Симоне.

— Ами такава е — каза Симоне, като се усмихваше анемично.

Мозес сръбна от чашата и се обърна към собственика.

— Сневър — каза той. — Намерихте ли негодяя, който краде пантофи? Инспекторе, все едно вие тук безделничите. Някакъв негодяй краде пантофи и наднича през прозорците. Какво мислите по повод на тези кражби?

— Мисля, че това са шеги на някой от присъствуващите.

— Странна мисъл — каза неодобрително Мозес.

— Ни най-малко — възразих аз. — Първо, във всички тези действия не се забелязват никакви други цели освен мистификация. Второ, кучето се държи така, сякаш в къщата има само познати хора.

— О, да! — произнесе стопанинът с глух глас. — Разбира се, в къщата има само познати хора. Но той беше за Лел не само познат. Той беше за него бог, господ!

Мозес се втренчи в него.

— Кой? — попита строго.

— Той. Загиналият.

— Не ми мътете главата — каза Мозес. — А ако вие знаете кой се занимава с тези работи, то посъветвайте го — настоятелно го посъветвайте! — да престане. Вие ме разбирате, нали? — Той ни огледа с налетите си с кръв очи. — Иначе аз също ще започна да се шегувам! — изрева той.

Възцари се мълчание. Според мен всички се стараеха да си представят как ще свърши играта, ако Мозес също започне да се шегува.

После госпожа Мозес отмести чинията, допря до прекрасните си устни салфетката и като вдигна очи от пода, съобщи:

— Ах, как обичам красивите залези! Това пиршество на багрите!

Аз незабавно почувствувах силна потребност от самота. Станах и казах твърдо:

— Благодаря ви, господа. До вечерята.