Хотелът „При загиналия алпинист“ (Криминално-фантастична повест)

Глава 7

Към полунощ ние с хотелиера свършихме каната с горещ портвайн, обсъдихме как по-ефектно да оповестим на останалите гости, че са зазидани живи, и решихме няколко световни проблема, а именно: обречено ли е човечеството на измиране (да, обречено е, но през това време нас вече няма да ни има); разумно същество ли е е санбернарското куче Лел? (да, разумно, обаче не ни е предоставена възможността да убедим в това глупаците-учени); грози ли вселената така наречената топлинна смърт (не, не я грози предвид наличието в плевника на собственика на вечни двигатели както от първи, така и от втори род); от какъв пол е Брюн (тук аз нищо не можах да докажа, а собственикът изказа и обоснова странната идея, че Брюн въобще няма пол).

Струва ми се, че в тази минута санбернарът Лел, който дремеше в краката ни, изведнъж скочи и глухо джафна. Собственикът се взря в него.

— Не разбрах! — строго каза той.

Лел джафна два пъти подред и се отправи към входа.

— Аха — каза хотелиерът, като се надигаше. — Някой е дошъл.

Последвахме Лел. Бяхме изпълнени от гостоприемство. Лел стоеше пред парадния вход. Зад вратата се разнасяха странни стържещи и скимтящи звуци. Хванах собственика за ръката.

— Мечка! — прошепнах аз. — Гризли! Има ли пушка? Бързо!

— Страхувам се, че не е мечка — с глух глас каза собственикът. — Страхувам се, че най-накрая това е той. Трябва да отключим.

— Не трябва! — възразих аз.

— Трябва. Той си плати за две седмици, а живя само една. Ние нямаме право. Ще ми отнемат разрешителното.

Зад вратата някой стържеше и проскимтяваше. Лел се държеше странно: стоеше встрани от вратата и я гледаше с въпросително изражение и все шумно душеше въздуха с нос. Именно така трябва да се държат кучетата, когато за пръв път се срещнат с привидение, но собственикът смело протегна ръка и премести мандалото.

Вратата се отвори и към краката ни бавно изпълзя цялото в сняг тяло. Ние се хвърлихме към него, изтеглихме го в хола и го обърнахме по гръб. Облепеният със сняг човек застена и се изпъна. Очите му бяха затворени, дългият му нос беше бял.

Собственикът, без да губи нито секунда, разви бясна скорост. Той разбуди Кайса, нареди й да стопли вода, наля в устата на непознатия чаша горещ портвайн, разтри му лицето с вълнена ръкавица, а след това обяви, че трябва да се отнесе в банята. „Хванете го под мишниците, Петер — разпореди се той, — а аз ще го хвана за краката…“ Изпълних разпореждането и получих малък шок: оказа се, че непознатият беше еднорък, дясната му ръка я нямаше чак до рамото. Пренесохме горкия човек в банята, поставихме го на скамейката, а след това притича Кайса само по нощница и хотелиерът обяви, че по-нататък ще се справи сам.

Върнах се при камината и допих своя портвайн. Главата ми беше съвсем бистра, бях способен да анализирам и съпоставям с необикновена бързина. Непознатият не беше облечен според сезона. Късичко сако, тесни панталони и модни обувки. По тукашните места така може да бъде облечен само човек, който пътува с автомобил. Тогава разбрах: той е пътувал с автомобил и е попаднал под лавината в „Гърлото от бутилка“. Това беше приятелят на Хинкус, ето кой беше! Трябва да събудя Хинкус…

Изскочих от залата с камината и изтичах на втория етаж. Лампата в коридора беше угасена, достатъчно дълго търсих ключа, а после още по-дълго чуках на вратата на Хинкус. Хинкус не отговаряше. „Нима още е на покрива!“ — ужасих се аз и стремглаво се понесох по таванската стълба. Точно така, седи на покрива. Седеше в предишната поза, настръхнал, сгушил глава в огромната си яка и пъхнал ръце в ръкавите.

— Хинкус! — викнах аз.

Той не помръдна. Тогава изтичах към него и го тръснах за рамото. Стреснах се. Изведнъж Хинкус някак странно се слегна, меко се поддаваше на натиска на ръката ми.

— Хинкус! — разтреперано казах аз, като, без да искам, го поддържах. Шубата се разтвори, от нея изпаднаха няколко буци сняг, смъкна се кожената шапка и едва тогава разбрах, че не е Хинкус, че това е снежно чучело, облечено в неговата шуба. В този момент изтрезнях напълно. Бързо се огледах. Ярката малка луна висеше точно над главата ми и беше светло като ден. На покрива имаше много еднакви следи, не можеш да разбереш чии са. Край шезлонга снегът беше изпотъпкан, разхвърлян и разтрит — или са се борили, или са събирали сняг за чучелото. Докъдето ми стигаше погледът, снежната долина беше пуста и чиста, тъмният пояс на пътя отиваше на север и се губеше в сивосинкавата мъгла, която скриваше отвора на „Гърлото от бутилка“.

„Стоп!“ — помислих аз, като се стараех да се държа. Да опитаме да си обясним, защо на Хинкус му е притрябвала тази бутафория. Несъмнено, за да мислим, че седи на покрива. А през това време той е на съвсем друго място и върши някакви свои работици… лъжетуберколозен, лъженещастник… Какви ли пък работици и къде? Отново внимателно огледах покрива, опитах се да се ориентирам по следите, нищо не разбрах, бавно се спуснах на втория етаж, отново почуках на Хинкус и пак никой не се обади. За всеки случай натиснах дръжката. Врата се отвори. Готов за всякакви изненади и протегнал напред ръка, за да бъда готов срещу възможно нападение в тъмнината, аз влязох, бързо напипах електрическия ключ и светнах лампата. В стаята всичко изглеждаше както по-рано, пътните сандъци стояха по местата си, но и двата бяха отворени. Разбира се, Хинкус го нямаше в стаята, пък и не се надявах да го намеря тук. Приседнах до пътните сандъци и внимателно ги претърсих. В тях всичко беше както по-рано, с малки изключения: изчезнали бяха и златният часовник, и броунингът. Ако Хинкус беше избягал, той щеше да вземе парите. Хубава пачка, тежичка…

Едно само ми беше ясно: подготвяше се някакво престъпление. Какво? Убийство? Кражба? Бързо изпъдих мисълта за убийство. Просто не можех да си представя кого тук могат да убият и защо. После си спомнех за бележката, която бяха подхвърлили на дю Барнстокр. Почувствувах се зле. Впрочем, от бележката ставаше ясно — ще го убият само в случай че се опита да бяга…

Угасих лампата и излязох в коридора, като затворих след себе си вратата. Приближих се до стаята на дю Барнстокр и пипнах дръжката. Вратата беше заключена. Тогава почуках. Никой не се обади. Почуках пак и сложих ухо на ключалката. Дю Барнстокр се отзова с неясен, явно сънен глас: „Една минутка, ей сега…“ и Старецът беше жив и не се канеше да бяга. Не ми се искаше да се обяснявам с него затова изскочих на стълбищната площадка и се притиснах до стената под таванската стълба. След минутка щракна ключът, изскърца вратата. Гласът на дю Барнстокр с изумление произнесе: „Странно, обаче…“ Отново изскърца вратата и отново щракна ключът. Тук всичко беше наред — в крайна сметка засега. „Не“ — решително си помислих аз. — Убийство — това, разбира се, е глупост. А как стои работата с кражбата? Кой тук заслужава да бъде ограбен? Доколкото знам, в хотела има двама богати хора: Мозес и собственикът. И двамата са на първия етаж. Стаята на Мозес е в южното крило, касата на собственика — в северното. Разделя ги холът. Ако се скрия в хола… Изведнъж си спомних за едноръкия непознат. Хъм… Може би действително му се е случила авария, а може би всичко това е комедия, като снежния човек на покрива.

Слязох в хола. В банята вече нямаше никого, а насред хола стоеше смаяната Кайса, по нощница и държеше в прегръдките си мокрите и смачкани дрехи на непознатия. В коридора на южното крило светеше, от празната досега стая срещу залата с камината се дочуваше приглушеният бас на хотелиера. Явно бяха настанили непознатия там, а на него може би точно това му и трябваше. Добре пресметнато. Няма да помъкнат полумъртвия човек на втория етаж…

Кайса се опомни най-накрая и се канеше да тръгне към крилото на собственика, но аз я спрях. Взех от нея дрехите и обискирах джобовете. За мое огромно учудване, в джобовете нямаше нищо. Съвсем нищо. Нито пари, нито документи, нито цигари, нито носна кърпа — нищо. Върнах дрехите на Кайса и отидох да погледна непознатия. Непознатият лежеше в леглото, завит с одеяло до брадата. Собственикът му даваше с лъжичка нещо горещо, като повтаряше: „Трябва, господине, трябва… трябва да се изпотите… трябва хубавичко да се изпотите…“

Видът на непознатия, трябва да кажа, беше ужасен. Лицето му синьо, краят на острия му нос — бял като сняг, едното му око беше болезнено присвито, а другото съвсем затворено. Но трябваше да му задам няколко въпроса. За всеки случай.

— Вие сам ли сте? — попитах аз.

Той мълчаливо ме гледаше с присвитото си око.

— Някой да е останал в колата? — попитах аз ясно. — Или сте пътували сам?

Непознатият отвори уста, вдъхна и отново я затвори.

— Слаб е — каза собственикът. — Тялото му е като парцал.

— Дявол да го вземе — измърморих аз. — Наистина ще се наложи някой от нас да отиде до „Гърлото от бутилка“.

— Да — съгласи се хотелиерът. — Може там да е останал още някой… Мисля, че те са попаднали под срутването.

— Ще се наложи вие да идете — казах аз решително и в този момент непознатият заговори.

— Олаф — каза той неизразително. — Олаф Андварафорс… Повикайте го.

Аз получих поредния шок.

— Аха — каза собственикът и постави чашата с питието на масата. — Сега ще го повикам.

— Олаф… — повтори непознатият.

Хотелиерът излезе и аз седнах на неговото място. Чувствувах се като идиот. В същото време и доста ми олекна на сърцето: мрачната, при всичкото й изящество схема, която бях начертал, се разруши сама по себе си.

— Сам ли бяхте? — попитах отново.

— Сам… — простена непознатият. — Авария… Повикайте Олаф… Къде е Олаф Андварафорс?

— Тук е, тук е — казах аз. — Сега ще дойде.

Той затвори очи и притихна. Аз се облегнах на стола. Е добре. А къде все пак се е дянал Хинкус? И как стои работата с касата на собственика? В главата ми беше каша.

Собственикът се върна, веждите му бяха вдигнати високо, устните — стиснати. Той се наклони към ухото ми и прошепна:

— Странна работа, Петер. Олаф не се обажда. Вратата е заключена, отдолу вее студ. И резервните ми ключове са изчезнали някъде…

Мълчаливо измъкнах от джоба си връзката ключове, която бях отмъкнал от канцеларията, и му я подадох.

— Аха — каза собственикът. Взе ключовете. — Е, все едно. Знаете ли, Петер, да отидем заедно. Нещо тук не ми харесва.

— Олаф… — простена непознатият. — Къде е Олаф?

— Сега, сега — казах му аз. Чувствувах, че започна да потрепва бузата ми. Ние с хотелиера излязохме в коридора. — Ето какво, Алек — казах аз. — Извикайте тук Кайса. Нека седи около този момък и да не мърда от мястото си, докато не се върнем.

— Аха — рече собственикът, веждите му играеха. — Ето значи каква била работата… Точно такава е, виждам…

Той с тръст изтича към своята половина на етажа, а аз бавно се отправих към стълбището. Бях вече изкачил няколко стъпала, когато чух зад себе си собственикът да произнася строго:

— Ела тук, Лел. Стой тук… Да стоиш. Никого да не пускаш да влезе. И никой да не излиза.

Хотелиерът ме настигна в коридора на втория етаж и ние заедно приближихме стаята на Олаф. Аз почуках, и без да чакам отговор, взех от собственика връзката ключове.

— Кой е? — попитах аз.

Хотелиерът ми го показа. Пъхнах ключа в ключалката. Дявол да го вземе — вратата беше заключена отвътре и в ключалката имаше ключ. Докато се мъчех да го изблъскам, вратата на съседната стая се отвори и като завързваше колана на халата си, в коридора излезе дю Барнстокр, сънен, но с добродушен вид.

— Какво става, господа? — осведоми се той. — Защо не ни давате да спим?

— Хиляди извинения, господин дю Барнстокр — каза собственикът, — но тук у нас стават едни такива събития, които изискват решителни действия.

— Ах, така ли? — каза дю Барнстокр с интерес. — Надявам се, че няма да ви преча?

Разчистих пътя за своя ключ и се изправих. Изпод вратата духаше зимен студ и бях съвършено уверен, че стаята ще се окаже празна, както и стаята на Хинкус. Превъртях ключа и отворих вратата. Вълна студен въздух ме обля, но аз почти не я почувствувах. Стаята не беше празна. На пода лежеше човек. Светлината, която идеше от коридора, не беше достатъчна, за да го разпозная. Видях само огромните му подметки на прага на антрето. Влязох в антрето и запалих лампата.

На пода лежеше Олаф Андварафорс. Той беше явно и безнадеждно мъртъв.