Хотелът „При загиналия алпинист“ (Криминално-фантастична повест)

Глава 14

Хинкус вече беше станал. Той стоеше насред стаята със спуснати тиранти и изтриваше лицето си с голяма кърпа.

— Добро утро — казах аз. — Как се чувствувате?

Той наежено ме гледаше изпод вежди, лицето му беше малко подпухнало, но в общи линии изглеждаше напълно прилично. Нищо не беше останало у него от оня подлудял, изплашен пор, какъвто бях го видял няколко часа по-рано.

— Повече или по-малко — измърмори той. — Защо сте ме заключили тук?

— Имахте нервен припадък — обясних аз. Лицето му леко се изкриви. — Нищо страшно. Собственикът ви би инжекция и ви заключи, за да не ви безпокои никой. Ще дойдете ли да закусите?

— Ще дойда — каза той. — Ще закуся и ще се махна оттук по дяволите. И предплатата ще си взема. Ама че почивка в планината… — Той смачка и хвърли кърпата за лице… — Още една такава почивка и ще отидеш по дяволите. Без всякаква туберкулоза…

— Да — казах. — Не ви потръгна. Човек може само да ви съчувствува… Но ние пак ще поговорим за това…

Обърнах се и тръгнах към вратата.

— Нямам какво да разговарям за това! — със злоба викна той след мен.

В столовата нямаше още никого. Кайса подреждаше чиниите със сандвичи. Аз я поздравих, изгледах серия гримаси, изслушах серия кикотения и си избрах ново място — с гръб към бюфета и с лице към вратата, редом със стола на дю Барнстокр. Току-що бях седнал, когато влезе Симоне — в дебел пъстър пуловер, наскоро избръснат, със зачервени, подпухнали очи.

— Ама че нощ, инспекторе — каза той. — Аз и пет часа не съм спал. Нервите ми се разиграха. През цялото време ми се струваше, че мирише на мърша. Аптечна такава миризма, знаете ли, нещо като формалин… — Той седна, избра си сандвич, после ме погледна. — Намерихте ли? — попита той.

— Зависи какво — отговорих.

— Аха — каза той и неуверено се изкикоти. — Видът ви не е добър.

— Всеки има такъв вид, за какъвто е достоен — обадих се аз и в тази секунда влязоха дю Барнстокрови. Те бяха свежи като краставички. Чичото се беше закичил с астра в бутониерата, благородните му бели къдри пухкаво сребрееха около плешивото теме, а Брюн беше както по-рано с очила и носът й беше както по-рано нахално вирнат. Потривайки ръце, чичото се отправи към своето място, като ме гледаше с очакване.

— Добро утро, инспекторе — нежно пропя той. — Какво ужасна нощ. Добро утро, господин Симоне. Не е ли истина?

— Привет — измърмори чедото.

— Бих пипнал коняк — каза Симоне с някаква тъга. — Но нали е неприлично, а? Или нищо?…

— А как са вашите работи, скъпи инспекторе — в очакване попита дю Барнстокр.

— Следствието попадна на следа — съобщих аз. — В ръцете на полицията е ключът. Много ключове. Цяла връзка.

Симоне отново щеше да се закикоти, но веднага направи сериозна физиономия.

— Вероятно ще се наложи да прекараме целия ден в къщи — каза дю Барнстокр. — Да се излиза, вероятно, не е разрешено…

— Защо пък? — възразих аз. — Колкото си искате. И колкото повече, толкова по-добре.

— Да се офейка, все едно, няма да ни се удаде — добави Симоне. — Свличане. Аз, разбира се, бих могъл да офейкам през скалите…

— Но какво? — попитах аз.

— Първо, от този сняг не бих могъл да се добера до скалите. А второ, какво ще правя там?… Слушайте, господа — каза той. — Хайде да се поразходим по пътя, да погледаме какво е станало там в „Гърлото от бутилка“…

— Вие няма ли да дойдете, инспекторе? — осведоми се дю Барнстокр.

— Не — казах аз и в този момент влязоха Мозесите. Те също бяха като краставички. Тоест мадам беше като краставичка… като праскова… като ясно слънчице. Що се отнася до Мозес, то тази стара ряпа така и беше си останала стара ряпа. Посръбвайки пътем от чашата и без да поздрави, той се добра до своя стол, пльосна се на седалката и строго изгледа сандвичите пред себе си.

— Добро утро, господа! — каза с кристален глас госпожа Мозес.

Погледнах Симоне. Симоне гледаше госпожа Мозес. В очите му имаше някакво недоверие. После той трескаво раздвижи рамене и се зае с кафето.

— Прелестно утро — продължаваше госпожа Мозес. — Така е топло, слънчево! Бедният Олаф, той не доживя до това утро!

— Всички ще отидем там — провъзгласи изведнъж дрезгаво Мозес.

— Амин — вежливо завърши дю Барнстокр.

Погледнах Брюн. Девойката стоеше настръхнала, напъхала нос в чашката. Вратата отново се отвори и се появи Луарвик Л. Луарвик, съпроводен от собственика. На лицето на собственика бе изписана скръбна усмивка.

— Добро утро, господа — каза той. — Позволете ми да ви представя господин Луарвик Луарвик, пристигнал при нас тази нощ. По пътя станала катастрофа и ние, разбира се, няма да му откажем своето гостоприемство.

Съдейки по вида на господин Луарвик Л. Луарвик, катастрофата ще да е била чудовищна и той много се нуждаеше от гостоприемство. Собственикът беше принуден да го хване за лакътя и буквално да го пъхне на моето старо място до Симоне.

— Много ми е приятно, Луарвик! — изхърка господин Мозес. — Тук всички сме свои, Луарвик, чувствайте се като у дома си.

— Да — каза Луарвик, като гледаше с едното си око мен, а с другото — Симоне. — Чудесно време. Истинска зима…

— Всичко това са глупости, Луарвик — каза Мозес. — По-малко приказвайте, повече яжте. Вие имате изтощен вид… Симоне, напомнете ми какво беше станало с този метрдотел? Струва ми се, беше изял нечие филе…

И тогава най-после се появи Хинкус. Той влезе и веднага се спря. Симоне се впусна отново да разказва за метрдотела и докато обясняваше, че въпросният метрдотел не беше изял никакво филе, а тъкмо напротив, Хинкус стоеше на прага, аз го наблюдавах, като се стараех при това да не изпускам от очи и Мозесите. Гледах и нищо не разбирах. Госпожа Мозес похапваше сметана със сухарчета и възхитено слушаше умърлушения палавник. Господин Мозес наистина погледна Хинкус, но с пълно равнодушие и веднага отново се обърна към своята чаша. А ето че Хинкус не можеше да овладее лицето си.

Отначало видът му беше съвършено объркан, като че ли бяха го ударили с дърво по главата. След това на лицето му явно изби радост, фанатична някаква, той дори се заусмихва изведнъж съвсем по детски. А после злобно се озъби и пристъпи напред, като стискаше юмруци. Но той гледаше, за мое величайшо удивление, не към Мозесите. Той гледаше дю Барнстокрози: отначало с пълно объркване, после с облекчение и радост, а след това със злоба и някакво злорадство. В този момент той усети погледа ми, отпусна се и навел очи, се отправи към своето място.

— Как се чувствувате, господин Хинкус? — се осведоми дю Барнстокр, отзивчиво наведен напред. — Тукашният въздух…

Хинкус вдигна към него бесни жълти очички.

— Аз никак не се чувствувам — отговори той, сядайки. — А вие как се чувствувате?

Дю Барнстокр с изумление се отпусна на стола.

— Аз? Благодаря ви… — Той погледна отначало мен, после Брюн. — Може би аз някак съм ви обидил, засегнал…

— Не стана работицата! — продължаваше Хинкус, като си пъхаше с настървение салфетката в яката. — Провали се, а, старче?

Дю Барнстокр беше съвършено смутен. Разговорите на масата се прекратиха, всички гледаха към него и Хинкус.

— Право да ви кажа, аз се страхувам… — Старият фокусник явно не знаеше как да се държи. — Аз имах предвид изключително…

— Добре, добре, тури му пепел — отвърна Хинкус. Той взе с две ръце голям сандвич, края му пъхна в устата си, отхапа и без да гледа никого, се зае изцяло да работи с челюстите си.

— А да се постъпва просташки не бива! — каза изведнъж Брюн.

Хинкус кротко я погледна и веднага отвърна очи.

— Брюн, дете мое… — каза дю Барнстокр.

— Р-разфучал се! — каза Брюн, като чукаше с вилица по чинията. — Трябва да се пиянствува по-малко…

— Господа, господа! — каза собственикът. — Всичко това са глупости!

— Не се безпокойте, Сневър — бързо каза дю Барнстокр. — Това е някакво малко недоразумение… Нервите са напрегнати…

— Разбрахте ли какво казвам? — попита страшно Брюн, насочвайки в Хинкус черните си окуляри.

— Господа! — решително се намеси собственикът. — Господа, моля ви за внимание! Аз няма да говоря за трагическите събития през тази нощ. Разбирам, да, нервите са напрегнати. Но, от една страна, разследването съдбата на нещастния Олаф Андварафорс се намира сега в сигурните ръце на инспектор Глебски. От друга страна, нас изобщо не бива излишно да ни нервира това обстоятелство, че се оказахме временно отрязани от външния свят…

Хинкус престана да дъвче и вдигна ръка.

— Нашите складове са пълни, господа! — тържествено продължи собственикът. — И аз съм убеден, че когато след няколко дни спасителната бригада се промъкне при нас през лавината…

— Каква лавина? — попита гръмко Хинкус, оглеждайки всички с кръглите си очи. — Що за дяволия?

— Да, простете — каза собственикът, като постави длан на челото си. — Съвсем забравих, че някои от гостите… Работата се състои в това, че вчера в десет часа вечерта снежна лавина запуши „Гърлото от бутилка“ и разруши телефонната връзка…

На масата се възцари мълчание. Всички дъвчеха и гледаха в чиниите си. Хинкус седеше с повиснала долна устна — видът му пак беше слисан. Луарвик Л. Луарвик меланхолично дъвчеше лимон, като отхапваше от него парчета заедно с кората. От тясната му брадичка се стичаше по сакото жълт сок. Усетих, че ми изтръпват зъбите, отпих от кафето и обявих:

— Имам да добавя следното. Две неголеми банди от някакви мерзавци са избрали този хотел като място за разчистване на свои лични сметки. Предлагам на тези лица да прекратят всякаква дейност, за да не влошават и без това безнадеждното си положение. Напомням, че нашата откъснатост от външния свят е само относителна. Някой от присъствуващите вече знае, че преди два часа аз се възползувах от любезността на господин Сневър и пратих с пощенски гълъби донесение в Мюр. Сега всеки момент очаквам полицейски хеликоптер и затова напомням на лицата, замесени в престъплението, че своевременното признание и разкаяние могат значително да смекчат тяхната участ. Благодаря за вниманието, господа.

— Колко интересно! — възкликна възхитено госпожа Мозес. — Значи, сред нас има бандити? Ах, инспекторе, хайде, поне малък намек! Ние ще разберем!

Погледнах собственика. Обърнал към гостите огромния си гръб, Алек Сневър старателно изтриваше чашките, които стояха на бюфета.

Разговорът не се възобнови. Тихичко прозвънваха лъжичките по чаените чаши, шумно сумтеше над своята господин Мозес, като пронизваше с очи всеки подред. Никой не се издаде, но всички, които трябваше да помислят за своята съдба, мислеха. Аз бях пуснал в този курник хубавичък пор и сега трябваше да очаквам събития.

Пръв стана дю Барнстокр.

— Дами и господа! — каза той. — Аз приканвам всички честни граждани да се качат на ските и да направят малка разходка. Слънцето, чистият въздух, снегът и чистата съвест да ни бъдат опора и успокоение. Брюн, дете мое, да вървим.

Раздвижиха се столовете, гостите един след друг ставаха от масата и напущаха залата. Симоне предложи ръка на госпожа Мозес — очевидно всичките му нощни впечатления се бяха разсеяли под влиянието на слънчевото утро и жаждата от чувствени удоволствия. Господин Мозес измъкна иззад масата Луарвик Л. Луарвик, изправи го на крака и оня, като предъвкваше меланхолично лимона, се помъкна след него, преплитайки краката си.

На масата остана само Хинкус. Той ядеше съсредоточено, сякаш беше с намерение да се зареди задълго, да има запас. Кайса събираше съдовете, собственикът й помагаше.

— Е, какво, Хинкус? — казах аз. — Ще поговорим ли?

— Във връзка с какво? — мрачно промърмори той, дояждайки яйцето, поръсено с пипер.

— Ами във връзка с всичко — казах аз.

— Нямаме какво да говорим — каза Хинкус мрачно. — Аз не знам нищо по това дело.

— По какво дело? — попитах аз.

— За убийството! За какво друго…

— Има още и дело „Хинкус“ — казах аз.

Той не отговори нищо. Дояде яйцето, преглътна, изтри се със салфетката и стана.

— Алек — казах аз на собственика. — Бъдете така добър, слезте долу и постойте в хола, където стояхте и вчера, разбирате ли?

— Разбирам — каза собственикът. — Ще бъде направено.

Той припряно избърса ръцете си в кърпата и излезе. Аз отворих вратата на билярдната и пуснах Хинкус напред. Той влезе и се спря върху ярките слънчеви квадрати — беше пъхнал ръце в джобовете си и дъвчеше клечка. Взех един от столовете до стената, поставих го там, където грееше най-много, и казах: „Седнете“. Хинкус се забави за момент, но седна и веднага се смръщи; слънцето грееше в лицето му.

— Полицейски номера… — измърмори горестно той.

— Служба — казах аз и приседнах пред него на края на билярдната маса, в сянката. — Е, Хинкус, какво ви се е случило с Барнстокр?

— С какъв Барнстокр? Какво може да се случи между нас? Нищо не се е случило помежду ни.

— Заплашителната бележка вие ли сте му писали?

— Никакви бележки не съм писал. А жалба ще напиша. За изтезание на болен човек.

— Слушайте, Хинкус. След час-два ще прилети полицията. Ще долетят експерти. Бележката ви е в джоба ми. Да определят, че вие сте я написали, не им струва нищо. Защо се опъвате?

Той прехвърли с бързо движение сдъвканата клечка от единия край на устата си в другия. В залата Кайса гърмеше с чиниите и припяваше нещо с тънко фалшиво гласче.

— Нищо не знам за тази бележка — каза накрая Хинкус.

— Престанете да лъжете, Филин! — креснах аз. — Всичко за теб ми е известно! Ти загази, Филин. И ако искаш да си заслужиш член седемдесет и втори, дръж се за пункт „ц“. Чистосърдечно признание преди започването на официалното следствие… Е?

Той изплю сдъвканата кибритена клечка, бръкна в джобовете си и извади смачкан пакет цигари. След това поднесе пакета към устата си, със зъби измъкна цигара и се замисли.

— Е? — повторих аз.

— Бъркате нещо — отговори Хинкус. — Филин някакъв. Аз не съм Филин, аз съм Хинкус.

Скочих от билярдната маса и пъхнах под носа му пистолета.

— А това познаваш ли? А? Твоя ли е тази машинка? Говори!

— Нищо не знам — мрачно каза той. — Какво сте се лепнали за мен?

Аз се върнах към масата, сложих пистолета до себе си на сукното и запуших.

— Мисли, мисли — казах. — Бързо мисли, защото ще стане късно. Твоите приятелчета не успяха да дойдат навреме, защото стана свличането. А полицията ще бъде тук след час-два най-късно. Разбра ли каква е картината?

През вратата се промъкна Кайса и пропищя:

— Да ви дам нещо? Желаете ли?

— Вървете, вървете си, Кайса — казах аз. — Махайте се.

Хинкус мълчеше и съсредоточено шареше в джоба си, после извади кибритена кутия и запуши. Слънцето печеше върху му. На лицето му изби пот.

— Не улучи ти, Филин — казах аз. — Сбърка божата дарба със занаятчийството. Какво си се залепил за Барнстокр? Нима са ти заповядали него да държиш на мушка? Мозес! Мозес трябваше да държиш! Будала с будала, аз теб и за чистач не бих те взел, камо ли пък такова поръчение да ти дам… И твоята сган ще ти припомни това. Така че сега, Филин…

Той не ми даде да завърша поучението. Аз седях на края на билярдната маса, провесил единия си крак, а другия бях опрял на пода, пушех си и при това, глупак такъв, самодоволно разглеждах струйките дим в слънчевия лъч. А Хинкус седеше на стола на две крачки от мен и изведнъж се наклони напред, хвана ме за провесения крак, с все сила го дръпна към себе си и остро го извъртя. Недооценил бях аз Хинкус, право да си кажа, не бях го оценил. Смъкна ме от билярдната маса и аз с всичките си деветдесет килограма, по мутра, по корем, по колене се сгромолясах на пода.

За това, което се е случило по-нататък, мога само да предполагам. Накратко казано, примерно след минута дойдох на себе си и открих, че седя на пода, опрян на билярдната маса, брадата ми беше разбита, два зъба ми се клатеха, от челото течеше кръв в очите ми, а дясното рамо ме болеше непоносимо. Хинкус се търкаляше наблизо, а над него, като св. Георги Победоносец над поваления змей, се възвишаваше ухилилият се героически Симоне, който държеше в ръката си най-дългата и най-тежката щека. Аз изтрих кръвта от челото си и се надигнах. Олюлявах се. Искаше ми се да легна на сянка и да заспя. Симоне се наведе, вдигна от пода пистолета и ми го подаде.

— Имате късмет, инспекторе — каза той сияещ. — Още секунда и той би ви разбил главата. Къде ви улучи? В рамото?

Кимнах. Дъхът ми беше спрял и не можех да говоря.

— Почакайте — каза Симоне и изскочи в столовата, като хвърли върху билярдната маса парчето от щеката.

Обиколих масата и седнах в сянката така, че да виждам Хинкус. Хинкус все още лежеше неподвижно. Какъв дявол, а нали като го погледнеш — можеш да го помислиш за сополанко… Да, джентълмени, това е истински гангстер, от най-добрите чикагски традиции. И откъде ли само се намират в нашата добропорядъчна страна? И като си помисля само — нали Згут има същата заплата, каквато и аз. А него трябва да го позлатят!… Извадих носната кърпа от джоба си и внимателно попих ожуленото място на челото.

Хинкус започна да стене, размърда се и се опита да седне. Все се държеше за главата. Симоне се върна с гарафа вода. Взех от него гарафата, как да е се примъкнах до Хинкус и полях лицето му. Той заръмжа и откъсна едната си ръка от темето. Физиономията му беше пак зеленикава, но сега това се обясняваше с естествени причини. Симоне приклекна до него.

— Надявам се, че не съм се престарал? — загрижено каза той.

— Нищо, старче, всичко е наред… — Аз вдигнах ръка да го потупам по рамото и застенах от болка. — Сега ще го притисна до стената.

— Да изляза ли? — попита Симоне.

— Не, май е по-добре да останете. А то иначе може той мене да притисне до стената. Донесете още вода… в случай на припадък.

— И бренди! — ентусиазира се Симоне.

— Правилно — казах аз. — Ние бързо ще го оправим. Симоне донесе още вода и бутилка бренди. Разтворих устата на Хинкус и налях в нея половин чаша алкохол. Още половин чаша, неразредена, изпих сам. Симоне, запасен с трета чаша, ни с нас за компания. После преместихме Хинкус до стената, опряхме го с гръб към нея, аз отново го залях с вода от гарафата и два пъти го ударих по бузите. Той отвори очи и започна шумно да диша.

— Още коняк? — попитах.

— Да… — пресипнало въздъхна той.

Дадох му още коняк. Той се облиза и решително каза:

— Какво казахте относно член седемдесет и втори „ц“?

— Там ще стане ясно — казах аз.

Той заклати глава и се намръщи.

— Не, така няма да стане. На мен доживотният и без друго ми е осигурен.

— Под следствие ли сте? — попитах.

— Точно така. Сега имам само един интерес: да отърва въжето. И между впрочем имам всички шансове — към Олаф нямам никакво отношение, сам знаете, а тогава какво остава? Незаконно носене на оръжие. Глупости, ще трябва да се доказва още, че аз съм го носил…

— А нападение на инспектор от полицията?

— За това и става дума! — каза Хинкус, като опипваше внимателно темето си. — Според мен такова нападение не е имало, а е имало истинско чистосърдечно признание преди началото на официалното следствие. Какво е вашето мнение, шефе?

— Признание още не е имало — напомних аз.

— Ей сега ще има — каза Хинкус. — Но в присъствието на този физик-химик обещавате ли, шефе? Член седемдесет и втори „ц“ — обещавате ли?

— Добре — казах аз. — За начало ще смятаме, че е имало кавга на лична почва под влияние на алкохола. Тоест, ти си бил под влияние на алкохола, а аз съм те вразумявал.

Симоне зацвили.

— А аз какво? — попита той.

— А вие сте ми помогнали да се справя… Хайде, да престанем с приказките. Разказвай, Филин. И ще видиш какво ще стане, ако една думичка излъжеш. Ти ми разклати два зъба, негоднико!

— Значи така — започна Хинкус. — Мен ме насади тук Шампиона. Чували ли сте за Шампиона? Как да не сте чували…

Ето какво било. Шампиона. Аз дори примижах — така ми се прииска да бъда някъде на сто мили оттук, например в кабинета си, вонящ на червен восък, или в къщи в столовата с избелелите сини тапети. И защо не ми се е седяло у дома? Завидях на бабините деветини, дето ги разправяше старото магаре Згут — природа, казва, покой, еделвайсова настойка… Насладих се на покой. Шампиона — нали това е „Светлосиният пречупен кръст“, а „Светлосиният пречупен кръст“ — това навярно е сенаторът с очи като белтъци. Смутно време, странно време. Сега лесно няма да се оправиш докъде е политиката, докъде е престъпността, докъде — правителството. Е, и какво трябва да прави честният полицай? Добре, нека честният полицай си върши работата.

— Та така — продължи Хинкус. — Преди година се примъкна в нашата компания един тип. Как дойде при нас, не знам, и истинското му име също не знам. Наричаха го Велзевул. Той работеше най-трудните и тежки работи. Например той работи с Втора национална банка, нали помните това дело? Или, да кажем, той задигна (бронираната кола със златните кюлчета — и това пак сте длъжни да помните, шефе… Изобщо Велзевул работеше красиво, чисто, но изведнъж реши да го върже. Защо — не знам, но нашият Велзевул си показа ноктите. И нас ни насадиха, кой където трябва, да му пресечем пътя. Да го засечем, да го вземем на мушка и да свирнем на Шампиона… Ето че аз го засякох и това е цялото ми чистосърдечно признание…

— Така — казах аз. — Е, и кой тук при нас е Велзевул?

— Точно тук и не улучих, шефе. Вие ми отворихте очите, а аз се бях заблудил с този фокусник, с Барнстокр. Първо, гледам — магически вещички, разни фокуси. А второ, помислих си: ако Велзевул поиска да се маскира като някого, то като кого? За да няма излишен шум… Ясно — като фокусник!

— Нещо бъркаш — казах аз. — Фокуси, добре. Но нали Барнстокр и Мозес са като небето и земята. Единият е слаб, дълъг, а другият — тлъст, набит.

Хинкус махна с ръка.

— Аз различно съм го виждал — и тлъст и тънък. Никой не знае какъв е естественият му вид… Това би трябвало да разберете, шефе. Велзевул — той нали не е обикновен човек. Той има власт над нечистата сила…

— Започна да плещиш глупости — казах аз предупредително.

— Правилно — съгласи се Хинкус. — Разбира се, никой няма да повярва, ако сам не е видял… А ето например жена му, с която той ходи — каква е тя според вас, шефе? А нали със собствените си очи видях как тя изкърти касата и я носеше по корниза. Под мишница я носеше. А тогава беше мъничка, слабичка, ни това, ни онова, дете, момиченце, като Барнстокровата девойка… а ръчищата й…

— Филин — казах аз. — Престани да лъжеш.

Хинкус отново махна с ръка и щеше да се натъжи, но впрочем изведнъж се оживи.

— Е добре — каза той. — Да кажем, че лъжа. — Но ето аз сега, извинявам се, вас с голи ръце ви тръшнах, шефе, а нали вие сте едър мъж, ловък… Та сам помислете кой би могъл по такъв начин да ме върже и да ме пъхне под масата?

— Кой? — попитах аз.

— Тя! Сега се усещам как е станало всичко. Той ме е познал, запомнил ме е. И когато е видял, че стоя на покрива и жив от къщата няма да го пусна, той е насъскал по мен своята, тази… По мой образ я е насъскал… — В очите на Хинкус се появи предишният ужас. — Пресвета майко, седя си аз там, а то стои пред мен, тоест аз сам стоя — гол, покойник и очите ми изтекли… Как ли не издъхнах от страх — не знам. Пия, а не се напивам — сякаш го изливам на земята… Той, види се, беше решил: или да ме подлуди, или да ме сплаши до загубване на съзнание, та да изчезна вдън земя. А когато видя, че не става, е, няма какво да се прави, тогава той и сила употреби.

— А защо просто не те е пречукал? — попитах аз. Хинкус затреса плава.

— Не. Това той не може. Тогава цялата му чародейка сила ще пропадне, ако погуби човешки живот. Това всички го знаем, още… Ами нима някой би посмял да го преследва, ако не беше така?

— Е, да допуснем — казах аз някак неуверено.

Пак нищо не разбирах. Хинкус беше несъмнено луд. Но неговата лудост си имаше своя логика. В рамките на тази лудост всички краища се връзваха и дори сребърните куршуми имаха своето място в общата картина. И всичко това някак странно се преплиташе с действителността. Касата на Втора национална банка действително беше изчезнала по най-загадъчен начин, беше се „стопила във въздуха“, както казваха, разперили в недоумение ръце, експертите и единствените следи, които водеха навън от помещението, водеха към корниза. А свидетелите по ограбването на бронираната кола, сякаш се бяха сговорили, упорито твърдяха под клетва, че всичко е започнало с това — някакъв човек сграбчил бронираната кола отдолу и я обърнал настрани… Дявол знае как да се разбира това.

— А защо те са останали в хотела? — попитах аз. — Тебе те вързаха, а те останаха…

— Това аз не знам — призна си Хинкус. — Това аз сам не разбирам. Като видях сутринта Барнстокр, направо изумях. Защото си мислех, че отдавна и следа от тях не е останала. Тфу, не е Барнстокр, разбира се… Но аз мислех тогава, че е Барнстокр… В общи линии, Велзевул е тук, а защо е останал тук, това аз не знам. Може би не може да се промъкне през лавината. Той, макар че е магьосник, не е господ-бог. Да лети, например, не може, това вече е съвсем известно. През стени да преминава — също… Наистина, ако се помисли, тази неговата жена — или която и да е тя — всяка преграда би могла да разруши като нищо…

Аз се обърнах към Симоне.

— Е — рекох, а какво ще каже по този повод науката?

Лицето на Симоне ме учуди. Физикът беше много сериозен.

— В разсъжденията на господин Хинкус — каза той — има в крайна сметка един твърде интересен детайл. Неговият Велзевул не е всемогъщ. Чувствувате ли това, инспекторе? То е много важно. И много странно. А ми се струва, че във фантазията на тези тъмни, невежествени хора не може да има никакви закони и ограничения.

— Но те съществуват!

— Е, да речем, Шампиона не можем да наречем тъмна и невежествена личност. — Абсолютен гад, фашист. Хитлерист. Фюрерът също не беше глупак. Е, и този…

— Точно така!… — подхвана Хинкус. — Шампиона е отракан момък, разбира от обноски. Той до майската бъркотия се ръкуваше със сенаторите, на разни приеми ходеше, едва ли не и при самия президент… Ами и сега… Парици. Той не ги жали.

Изведнъж се запъна, отмести очи и пъхна в устата си палец. Ние почакахме малко, после Симоне попита:

— А как, собствено, беше убит Олаф?

Хинкус извади палеца от устата си и каза решително:

— Това аз не знам. За Олаф нищичко не знам, шефе. Като на светия дух говоря. — Той притисна ръка към сърцето си. — Мога само да кажа, че Олаф не е наш, и ако действително го е претрепал Велзевул, то не разбирам… Велзевул не трябва да убива хора. — Какво — той враг на себе си ли е, що ли?

— Така, така, така — каза Симоне. — А как все пак е бил убит Олаф, инспекторе?

Аз накратко му изложих фактите: за заключената отвътре врата, за извитата шия, за петната по лицето, за аптечната миризма. Докато разказвах, не изпусках Хинкус от поглед. Хинкус слушаше, настръхваше, очите му играеха и накрая той умолително поиска още глътчица. На мен ми беше ясно, че всичко това е ново за него и го плаши и го кара да трепери. А Симоне съвсем помрачня. Очите му станаха блуждаещи, оголиха се жълтеникавите му зъби-лопати. Дослушвайки разказа ми, той тихичко изруга. Повече нищо не каза. Мислеше.

Аз го оставих да размишлява и отново се заех с Хинкус.

— А как все пак ти, Филин, го проследи? Ти не си знаел от по-рано как ще изглежда той…

Хинкус самодоволно се усмихна.

— Това ние също го умеем — каза той. — Не по-лошо от вас, шефе. Първо, Велзевул навсякъде мъкне със себе си своя кован сандък. На мен ми оставаше едно — да разпитам накъде е отпътувал този сандък. Второ — на парите си той не знае сметка. Където и да е отишъл, там само за него се и говори… Изобщо, проследих го аз, зная си работата…

— И при това през цялото време тази жена е с него — казах аз замислено.

— Не — каза Хинкус. — Жената — това, шефе, не е задължително. Когато трябва да отиде по работа, той отнякъде я изнамира. Пък и тя изобщо не е жена, също нещо като таласъм. Къде се дява, когато я няма — това никой не знае.

Тогава се хванах, че аз, солидният, опитният инспектор, стоя тук и с пълната сериозност обсъждам с побъркания бандит всякакви приказки относно таласъми, чародеи и магьосници. Виновно се огледах за Симоне и открих, че физикът е изчезнал, а вместо него на вратата, опрян на касата, стои собственикът с винчестер под мишницата и си спомних всичките му намеци, всичките тези разговорчета относно зомби, спомних си тлъстия му показалец, извършващ многозначително движение. Още повече се засрамих, запалих цигара и с нарочна строгост казах:

— Така. Стига за това. Ти виждал ли си някога по-рано този едноръкия?

— Кого? А, този, който ядеше лимони… Не, за първи път. А какво?

— Нищо — казах аз. — Кога трябва да пристигне Шампиона?

— Впрочем, аз го чаках… Сега разбирам — лавина…

— А на какво разчиташе, глупако, като ме нападна?

— А какво можех да направя? — каза Хинкус с мъка. — Аз съм човек известен, доживотният ми е обезпечен. Ето че и реших: ще му взема пистолета, ще чукна когото трябва, а самият аз ще се промъкна към лавината… Нали Шампиона сега също не спи, шефе. Не само полицията има хеликоптери…

— Колко човека трябваше да дойдат с Шампиона?

— Не знам. Не по-малко от трима. Но, разбира се, най-отбрани…

— Така — казах аз. Всичко това съвсем не ми се харесваше, но предстоеше още да разпитам Мозес и продължих: — Хайде, бързичко изброй всички акции, в които е участвувал Велзевул.

Хинкус с готовност се зае да свива пръсти един по един:

— Краймонското препращане — едно, Втора Национална — две, златната бронирана кола — три… Сега по-нататък… Архивите на Гренхайм, Валската изложба…

— Архивите на Гренхайм?

— Да. Че какво?

По това дело знаех малко и съвсем не очаквах, че тук ще е замесен Шампиона. Грейнхайм беше събрал голяма картотека от нацистки престъпници, укрили се след 1945 година в нашата страна, това дело беше напълно политическо и в Управлението бяха убедени, че сенаторът Голденвасер е организирал ограбването, макар че никакви улики срещу него, както винаги, нямаше. Но Шампиона… Впрочем, ако се отчете: че Шампиона всъщност не е Шампиона, а бившият хауптщурмфюрер от СС Курт Швабах, скрил се у нас… И все едно…

— За кой дявол са му били на Шампиона тези архиви?

— Това аз не знам — каза Хинкус вече несъмнено искрен. — Той помълча. — Трябва да се разбере, политика. У нас на мнозина не се харесва тази политика, ама с Шампиона не може да се спори.

— А къде беше ти през май миналата година?

Хинкус се замисли, спомни си, след това хитро се озъби и заплаши с палец.

— Не, шефе. Няма да я бъде тая, шефе. В тази бъркотия аз не съм участвувал. Тук просто ми потръгна — бях опериран, лежах, нищо не знам. Мога да докажа…

За минута ние мълчаливо се гледахме един друг.

— Ти в „Светлосиният пречупен кръст“ членуваш ли?

— Не — обади се той. — Какво ли не съм видял там, в този „пречупен кръст“? С политика ние никога не сме се занимавали…

— А Велзевул членуваше ли?

— Откъде да знам? Аз ви казах, с политика ние…

— Кой уби Кьониг? Велзевул?

— Какъв Кьониг? А, този профсъюзния деятел… Не, Велзевул не го е убивал. Тук всичко е наопаки. Заради този Кьониг, казват, Велзевул и Шампиона се сдърпали. Сам аз не съм видял и не съм чул, но момчетата разказваха, че Шампиона искал да пусне Велзевул на тази работа. Но Велзевул е нащрек. Той да убива — за себе си му е по-мило… Дума след дума, казват, и се явила между тях пукнатината.

— Голденвасер знаеше ли за Велзевул?

Хинкус сви устни, огледа се за хотелиера и каза с тих глас:

— Знаете ли, шефе, напразно вие са хващате за това. Не е за нас двамата тази работа. — Аз съм честен крадец, вие — доносчик, помежду си винаги ще се сговорим и колкото ми дадат, толкова и ще излежа. А за такива работи ние с вас по-добре да знаем по-малко. Не ни засяга това нас, шефе. Опасно е. И за мен, и за вас. Тъмна работа.

Каналията беше прав.

— Добре, ставай — казах аз и не без труд се повдигнах сам. — Да вървим, ще те заключа.

Като простенваше и пъшкаше, Хинкус също стана. Ние със собственика го поведохме надолу по задното стълбище, за да не се срещне с никого. В кухнята все пак срещнахме Кайса и тя, като ме видя, писна и се скри зад печката.

— Недей пищя, глупачка такава! — й каза строго собственикът. — Гореща вода приготви, бинтове, йод… Тук, Петер, в килера.

— Е, да! — захленчи Хинкус. — Филин под ключ, а оня си ходи на свобода, никакви улики против него няма… Не е хубаво, шефе, несправедливо е… Аз съм ранен и кратуната ме боли…

Не поведох разговор с него, заключих вратата и пъхнах ключа в джоба си. Огромно количество ключове се беше натрупало в джоба ми. Още два часа, помислих си, и всички ключове, които има в хотела, ще трябва да мъкна със себе си.

След това отидохме в канцеларията, Кайса донесе вода и бинтове и собственикът се зае да ме обработва.

— Какво оръжие има в хотела? — попитах го аз.

— Винчестер, две ловджийски със сачми. Пистолет…

— Н-да — казах аз. — Маловато.

Със сачми срещу картечници. Дю Барнстокр срещу отбрани главорези. А те няма и с престрелка да се занимават, знам го аз Шампиона — ще хвърлят от хеликоптера нещо запалително и ще застрелят всички на чистото поле като патици…

— Докато вие бяхте горе — съобщи собственикът, като ловко омотаваше челото ми около цицината — тук при мен се яви Мозес. Сложи на масата чувалче с пари — именно чувалче, аз не преувеличавам, Петер — и поиска да поставя всичко това веднага в касата. Той, видите ли, счита, че при това положение на работите, неговото имущество се намира в сериозна опасност.

— А вие? — попитах.

— Тук малко се изпуснах — призна си собственикът. — Не съобразих и изтърсих, че ключовете от касата са у вас.

— Благодаря ви, Алек — казах аз печално. — Ето, че сега ще започне ловът за полицейския инспектор…

Ние помълчахме. Собственикът ме обвиваше с бинтове, мен ме болеше, направо ми се повдигаше от болка. Навярно тази измет ми е строшила ключицата. Радиото хъркаше и пукаше, предаваха местните новини. За лавината в „Гърлото от бутилка“ не беше казана нито дума. След това хотелиерът се отдръпна крачка назад и критически огледа делото на своите ръце.

— Да, така ще бъде достатъчно прилично — каза той.

— Благодаря — казах аз.

Той взе легена и делово се осведоми:

— Кого да ви пратя?

— По дяволите — казах. — Искам да спя. Вземете винчестера, сядайте в хола и стреляйте по всеки, който се приближи до тази врата. На мен ми е необходимо поне час да поспя, иначе ей сега ще падна. Проклети вампири. Вонящи таласъми.

— Аз нямам сребърни патрони — кротко напомни собственикът.

— Стреляйте с оловни, дявол да ви вземе. И престанете да разпространявате тук вашите суеверия! Тази банда ме води за носа, а вие им помагате… Има ли капаци на прозорците?

Собственикът остави легена, мълчаливо се приближи до прозореца и спусна железните щори.

— Така — казах аз. — Добре… Не, не палете лампата… И ето какво още, Алек. Поставете някого… Симоне или онази девойка… Брюн… нека наблюдават небето. Обяснете им, че работата е на живот и смърт. Щом се появи някой хеликоптер, нека вдигнат тревога…

Собственикът кимна, взе легена и тръгна към вратата. На прага се спря.

— Искате ли моя съвет, Петер? — каза той. — По следния.

— Е?

— Дайте им този куфар и нека се махат от нас с него право в своя ад, откъдето са излезли. Нима не разбирате: единственото нещо, което ги държи тук — това е куфарът…

— Разбирам — казах аз. — Все нещичко разбирам. И именно затова ще разстрелям със сребърни куршуми всяка сволоч, която се опита да вземе от мене куфара. Ако видите Мозес, предайте му това. Можете да не смекчавате израза. Толкова. Вървете и ме оставете намира.