Иконом за един ден

Осемнайсета глава

Апартаментът на госпожа Корк беше на първия етаж и се състоеше от грамадна спалня и от всекидневна с почти същите размери. Въпреки че водеше почти спартански живот по време на безбройните си експедиции в дивата пустош, завърнеше ли се в лоното на цивилизацията, тя обичаше да си доставя малки удоволствия. След като се настани в Шипли Хол, заживя сред такъв разкош, че ако на някой леопард му хрумнеше да я посети, изумен щеше да спре на прага, да промърмори някакво извинение и да избяга с подвита опашка.

Прочутата ловджийка се беше преоблякла за вечеря много преди Ан и господин Тръмпър да се запътят към апартамента й. Не беше от жените, които с часове прекарват пред огледалото — приготовленията й обикновено се свеждаха до смяна на спортния костюм и обувките с нисък ток с официална рокля и перлена огърлица. След като погледна часовника и видя, че остават петнайсетина минути, докато удари гонгът за вечеря, тя се настани удобно на канапето и зачете любимата си книга — „Една жена сред африканската пустош“. Като всички автори, и тя се възхищаваше от творбата си — намираше, че сюжетът е вълнуващ, а стилът — ненадминат. След няколко секунди обаче спокойствието й беше нарушено — на вратата се почука и във всекидневната влезе Ан, последвана от господин Тръмпър, само по риза.

Госпожа Корк се втрещи. Верният й приятел Юстас беше образец на спретнатост и елегантност и винаги се обличаше подходящо за случая. Без сако и вратовръзка изглеждаше почти като нудист.

— Юстас! — възкликна тя.

Господин Тръмпър се изчерви. Красноречивият й поглед го смрази повече от най-суровия упрек.

— Знам, Клариса, знам… — запелтечи смутено. — Но при тези извънредни обстоятелства…

Ан побърза да му се притече на помощ:

— Господин Тръмпър е открил крадец в гардероба си.

— Крадец ли?

— Да — смотолеви дребничкият мъж и се запита дали на света има човек, който при новината, че в неговия, на господин Тръмпър, гардероб има крадец, да не възкликне недоверчиво: „Крадец ли?“.

Очите на прочутата ловджийка заблестяха от възбуда:

— А ти видя ли го?

— Ами… и да, и не.

Госпожа Корк смръщи вежди и си каза, че май ще се озори, докато научи фактите.

— Разкажи ми от начало до край какво се случи — обърна се към стария си приятел.

— И не пропускайте дори най-незначителната подробност — намеси се Ан. — Разкажете за странния звук.

Господин Тръмпър я увери, че за нищо на света няма да забрави да го спомене. Струваше му се, че докато е жив, звукът ще го преследва в сънищата му и дори с течение на времето ще се усилва и ще му се струва все по-странен.

— Казваш, че престъпникът е издал странен звук — каза госпожа Корк и кимна, сякаш сега историята й изглеждаше много по-правдоподобна. — Какъв поточно?

Виртуозността се постига с много репетиции. Този път изпълнението на Юстас беше толкова реалистично, че двете дами нито за миг не се усъмниха, че звукът, макар и доста особен, се е изтръгнал от гърлото на човешко същество.

Храбрата госпожа Корк се замисли за миг, след което заяви:

— Според мен онзи в гардероба е получил астматичен пристъп. Навярно си се изплашил, драги ми приятелю.

— И още как, Клариса! Замалко не си глътнах езика от изненада.

Храбрата ловджийка почувства непреодолимо желание да защити скаридоподобния човечец, примесено с известна доза състрадание. Сърцето й бе позакоравяло през дългите години, когато трябваше да си отваря очите на четири, за да не послужи за храна на туземците-носачи, но тук-там бяха останали незасегнати нежни струни, които Юстас Тръмпър винаги успяваше да докосне. Чувствата й към него бяха като онези, които лорд Уфнам изпитваше към Доли Молой — искаше й се да бди като орлица над този изнежен и беззащитен човечец. В гърдите й се надигна негодувание срещу мародера, който го беше изплашил до смърт. Изтича до бюрото в ъгъла и извади от чекмеджето автоматичен пистолет — най-верния приятел на жената, пътуваща сама сред африканската пустош. Провери дали оръжието е заредено, доволно кимна и поднови разпита:

— Сигурен си, че звукът се е разнесъл от гардероба, така ли?

— Бога ми, така беше, Клариса!

— Господин Тръмпър смята, че престъпникът е потърсил убежище в стаята му, след като се е изкачил по стълбите — намеси се Ан и се обърна към него: — Казахте, че малко преди неприятното преживяване сте видели някакъв човек да тича нагоре по стълбите, нали?

— Точно така. Ето защо на въпроса — дали съм видял крадеца, отвърнах: „И да, и не.“ Почти съм сигурен, че става въпрос за един и същ човек.

— Господин Тръмпър тъкмо излизал от залата за билярд… отново подсказа Ан, а той признателно й се усмихна и продължи:

— Тъкмо излизах от залата за билярд, видях как някакъв човек се качва по стълбите, като прескача по две-три стъпала наведнъж. В този момент ти влезе заедно с госпожа Барлоу, Клариса.

— Не видя ли лицето му?

— Зърнах го само за миг, но ми се стори, че не е от обитателите на Шипли Хол.

Госпожа Корк се замисли, сетне попита:

— Сигурен ли си, че не е бил господин Ейдър? Той има навик да тича нагоре-надолу по стълбите — кисело добави тя и в гласа й се долови нотка на неодобрение. И тя като стария си приятел Юстас имаше старомодни възгледи относно поведението на детективите и смяташе за задължително те да спазват ограниченията на скоростта, когато се намират в населен район.

— Не, не беше той.

— Тогава може би е бил Кейкбред.

— Съмнявам се, че той е в състояние да тича нагоре по стълбището.

— Имаш право. Излиза, че наистина е бил крадец, макар че умът ми не го побира какво ще търси в къщата крадец по това време.

Възмущението й бе основателно — самата тя стриктно се придържаше към общоприетите правила на поведение и държеше всички останали да ги спазват. Дори когато ловуваше в най-затънтените кътчета на Африка, знаеше, че до залез-слънце няма да бъде нападната в палатката си. Нито един леопард, дори такъв с престъпни намерения, не би дръзнал да наруши спокойствието й преди падането на мрака.

— Да отидем да го арестуваме! — решително каза тя. — Юстас, ти върви след мен, аз ще те пазя.

— Добре, Клариса.

— Ама че неприятна история! — възкликна госпожа Корк и гневно свъси вежди. — Мислех, че поне в провинцията няма опасност от крадци.

Поведе малката процесия по коридора, като негодуващо мърмореше под носа си. Ан, която вървеше на опашката и се взираше в безкомпромисния гръб на работодателката си, крачеща решително с насочен пистолет, неволно почувства състрадание към непознатия злосторник. Ако не беше слабоумен, навярно бе започнал да се досеща, че това не е щастливата му вечер, но едва ли подозираше какви тъмни сили е отприщил. Макар да жадуваше за развлечения, каквито липсваха в Шипли Хол, и предчувстваше какво очаква натрапника, Ан с изненада установи, че се надява той да е бил достатъчно далновиден и да е напуснал скривалището си.

Ала Чимп Туист не беше проявил далновидност и още се гушеше в гардероба като житояд в бисквита. Недостатъкът на криенето в гардероби, дори ако то ви доставя удоволствие, се състои в невъзможността да разберете какво се случва извън пределите на скривалището, фактът, че кихавицата му не беше предизвикала незабавно отваряне на вратата на гардероба и че от доста време в стаята цареше тишина, наведе Чимп на мисълта, че е имал невероятния късмет да намери убежище в спалнята на глух човек. И през ум не му минаваше, че е възможно законният обитател на стаята да е чул оглушителното кихане и да не е направил опит да открие източника му, воден от естествено човешко любопитство.

Предположи, че въпросната персона довършва тоалета си и след няколко минути ще отиде на вечеря в трапезарията. Реши, че най-правилната тактика е търпеливо да изчака да се чуе гонгът, което ще бъде сигнал за неговото избавление. За да убие времето, се отдаде на медитиране и както можеше да се очаква, мислите му бяха невесели.

Беше достатъчно интелигентен да осъзнае, че с историята, която му беше разказал в странноприемницата, Соупи Молой е целял да го вкара в капан. Най-убедителното доказателство за това бе фактът, че лорд Уфнам очевидно е бил предупреден за „посещението“ му и му беше устроил клопка. Не след дълго той прозря същността на коварния заговор — представи си плана на съпрузите Молой така ясно, сякаш беше присъствал на съвещанието им. Едва ли ще бъде преувеличено, ако кажем, че негодувание и омраза разяждаха душата на господин Туист.

Мислеше си, че е съвсем в реда на нещата да те извозят приятели, особено когато става въпрос за големи суми — всеки инвеститор се стреми да защитава интересите си. Но да подмамиш приятеля си в тясна стаичка, в която той ще се сблъска с човек като лорд Уфнам, беше най-вероломно предателство.

Имаше зъб най-вече на Доли, тъй като несъмнено коварният план се бе зародил в нейната красива главица. Чимп се прекланяше пред таланта на Соупи да продава на най-недоверчивите клиенти акции от несъществуващи компании за петролодобив, но знаеше, че дори да живее още милион години, господин Молой пак не ще може да организира подобна операция. Изпипването до най-незначителните подробности издаваше, че планът е бил съставен от жена, ето защо Чимп, който и досега не беше почитател на нежния пол, направи още една стъпка по посока на превръщането си в заклет женомразец.

Той се унесе в мечти, представяйки си какъв рай ще бъде светът, ако жените не съществуват — надяваше се до края на живота му да не му се наложи да контактува с жена освен с някоя барманка, — ала само след миг бе върнат към действителността така внезапно, че неволно подскочи и удари главата си в някаква закачалка.

— Веднага излез! — извика някой и макар гласът да бе гърлен, Чимп разбра, че фаталните думи са произнесени от жена.