Иконом за един ден

Двайсет и трета глава

Залитайки, Джеф напусна стаята на Лайънел Грийн и макар че краката едва го държаха, успя да слезе по стълбището и да измине дългия коридор, водещ към помещенията за прислугата. Чувстваше се като човек в пустиня, който жадува да се добере до оазис. За него сутеренната стаичка на иконома бе този оазис. Копнееше за съчувствие и глътка алкохол, която да прогони студа, сковал тялото му след вледеняващите думи на Ан и си казваше, че при лорд Уфнам ще получи и едното, и другото.

Междувременно на лорда му беше омръзнало да търси подпочвена вода с помощта на дървения чатал и Джеф го завари да раздрусва монети в една купа, за да провери колко от тях ще се обърнат ези и колко — тура. За миг прекъсна интелектуалното си занимание и с обичайната си любезност поздрави новодошлия:

— Здравей, млади момко.

— Добър вечер — кисело промърмори Джеф.

— Преди малко Ан те търсеше…

— Намери ме. Ще ми налеете ли мъничко портвайн?

— С удоволствие.

Младежът на един дъх пресуши чашата и се почувства малко по-добре. Кръвта отново се раздвижи във вкочанените му крайници. Но тъй като все още чувстваше сковаващия студ си каза, че още една чашка ще му дойде добре. Докато се самообслужваше, лордът си спомни, че не само племенницата му е търсела симпатичния му млад приятел.

— Да му се не види! — възкликна. — За малко да забравя да ти кажа, че и госпожа Корк те търсеше.

Джеф кимна:

— И тя ме намери.

— Сигурно ти е наредила да си стегнеш багажа.

— Напротив. С нея нямах никакви ядове. След като си поговорихме, тя ми разреши да й погостувам.

— Не думай! Позволила ти е да останеш, въпреки че не си онзи… онзи, дето все му забравям името! — възкликна лорд Уфнам.

— Шерингам Ейдър.

— Точно така. Разрешила ти е да останеш под покрива й, въпреки че не си истинският Шерингам Ейдър, така ли?

— Да.

— Невероятно!

— Защо да е невероятно? Госпожа Корк е интелигентна и здравомислеща жена и си дава сметка, че е простимо да не се казваш Шерингам Ейдър, дори подчерта, че най-добрите й приятели, както и самата тя не носят това име… Ще ми отпуснете ли още една капка портвайн?

— Налей си колкото ти душа иска — заяви лордът, с което се изчерпаха задълженията му на любезен домакин, грижещ се за удобството на госта. Разкопча жилетката на костюма си и се подготви да произнесе реч, с която да постави младежа на мястото му.

Преди малко Ан беше споделила с него преживяванията си и откровенията й създадоха сериозни главоболия на алтруистично настроения благородник. Като на всеки човек, който си е поставил за цел да събере двама млади, на лорда му беше крайно неприятно да разбере, че съветите му, основаващи се на богат житейски опит, са били пренебрегнати от младежа, за чието щастие той полагаше толкова сериозни усилия. Ето защо прецени, че е редно да му прочете конско, все едно беше любящ баща, който упреква сина си за неподчинението му.

— Слушай, Спилър… — започна решително.

— Казвам се Милър.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Не ме бива да помня имена — призна лорд Уфнам. — От младини съм си такъв. Никога няма да забравя как през 1912 година една девойка на име Кейт ме заряза, защото започнах писмото си до нея с думите „Скъпа Мейбъл“. Предлагам да забравим официалностите и да те наричам Уолтър.

— Това щеше да бъде идеалното разрешение — съгласи се младежът, — ако се казвах Уолтър.

— Ама… не се ли казваш така?

— Не.

— Тогава как ти е името?

— Джефри.

— Разбира се. Сигурно затова Ан ти казва Джеф.

Младежът потръпна и печално отбеляза:

— Казваше ми Джеф.

Лордът отново потъна в спомените си и замислено промълви:

— През 1907 година познавах едно момиче, което всички наричаха Джеф, съкратено от Джеферсън.

— И нея ли накарахте да ви разлюби, като й изпратихте телеграма, адресирана до Смит? — поинтересува се Джеф и неволно смени темата на разговора тъкмо в желаната от лорда посока.

— Не, млади човече — тържествено заяви възрастният джентълмен и тонът му стана още по-строг. — Ако искаш да знаеш, загубих любовта й, защото се отнасях с нея със страхопочитанието на човек, който пропъжда мухите от спящата Венера. По онова време още бях хлапак с жълто около устата и си мислех, че на жените им харесва да се отнасят с тях като с богини. Въпросната Джеферсън беше балерина в един прочут нощен клуб и не беше свикнала на подобно отношение. Няколко дни след като я заведох на разходка с лодка по Темза разбрах, че разправяла наляво и надясно какъв съм страхопъзльо.

— Страхопъзльо ли?

— Именно. По мое време така наричаха нерешителните и плахи младежи. Госпожа Молой използва по-съвременни думи, например загубеняк или задръстеняк.

Намекът му за близост с най-опасната от всички представителки на нежния пол накара Джеф да настръхне.

— Често ли разговаряте с нея? — попита намръщено.

— Да, всеки ден — самодоволно отвърна лордът.

— Съветвам ви да не й доверявате най-интимните си тайни…

— За какво намекваш?

— Например никога да не споменавате за скритите диаманти.

— Скъпи ми приятелю, за какъв ме мислиш? И през ум не ми минава да се издам пред нея. Гроб съм, когато трябва да се пазят тайни. Да… — добави лордът, връщайки се към спомените си — онази млада жена бе осведомила цял Лондон, че съм страхопъзльо. По-късно разбрах, че е очаквала нещо съвсем различно от галантното ми поведение. Тази случка ми послужи за урок, който никога няма да забравя и който се опитах да предам и на теб. А ти какво направи? Не обърна капчица внимание на съветите ми. Въпреки че ти изнесох цяла лекция, въпреки че те молих — да му се не види, молих те със сълзи на очи — да сграбчиш Ан и да я притиснеш в прегръдките си така, че ребрата й да изпращят, ти си продължил да се лигавиш и да се правиш на романтичен трубадур. И докъде те доведоха нежностите? Доникъде, точно както предполагах. Преди малко тя се появи тук и отново потвърди неувяхващата си любов към Лайънел Грийн. Как да не се отчаяш след подобно изявление? Зарекъл съм се никога повече да не помагам на хора, дето пет пари не дават за съветите ми.

Джеф тъжно се усмихна:

— Информацията ви е остаряла, сър. След разговора, който сте провели с племенницата си, в събитията настъпи неочакван обрат. Акциите на трубадурите се обезцениха, за сметка на което шеметно се покачи цената на акциите на борците.

— А?

— Последвах съвета ви.

— Целуна ли я?

— Да.

— Браво! Значи всичко е наред.

— Да. Само дето Ан отказва да разговаря с мен.

— Не думай! Така значи… виж ти… не очаквах подобна реакция.

— Но е факт, че тя не може да ме понася.

Лорд Уфнам сложи мечешката си лапа на коляното му, за да го успокои, при което едва не счупи капачката му. Въпреки това Джеф изтълкува жеста като добронамерен.

— Не се кахъри, момчето ми. Ще й мине.

— Сигурен ли сте?

— Давам ти сто процента гаранция.

— Значи няма смисъл да се самоубивам?

— Абсолютно никакъв.

— Добре, ще ви се доверя — каза Джеф. — Тъкмо се канех да ви поискам една тухла и парче въже, за да се удавя в езерото.

При споменаването на думата „езеро“ лордът подскочи като ужилен и едва не изпусна чашата си със скъпоценната течност.

— Езерото! Ан каза ли ти за езерото?

— Нищо не ми каза. Струва ми се, че още не проумявате какво се е случило. Изглежда, сте си създали впечатлението, че с племенницата ви сме в отлични отношения и че надълго и нашироко разговаряме на всякакви теми, включително за езера. Дълбоко грешите, драги господине. Преди малко наистина разговарях с нея… по-точно разговорът се поддържаше само от моя милост. От устните на вашата племенница от дъжд на вятър се изтръгваше по едно язвително „Нима?“, а през останалото време тя ми хвърляше кръвнишки погледи. За да добиете представа за картината, се помъчете да извикате в съзнанието си образа на монах трапист7 от женски пол в лошо настроение, след което няма да губите ценно време и да ме питате дали госпожицата ми е казала, каквото е трябвало да ми каже за някакво си езеро. Но ако отношенията помежду ни предполагаха Ан да ми говори, какво щеше да ми каже по този въпрос? Всъщност за какво езеро става дума?

Преди няколко минути лорд Уфнам беше направил откритие, до което мнозина бяха стигали преди него и което побърза да сподели със събеседника си:

— Млади човече, говориш прекалено много!

Джеф се засегна:

— Упреквате ме, задето давам воля на словоохотливостта си, но вижте какво става, когато заменя думите с дела! Все пак ми дайте една тухла, та да ми е подръка в случай на необходимост.

— Ако ми позволиш да те прекъсна и да обясня за какво става дума…

— Разбира се, разбира се. За езера ли ще си говорим?

— Нали си виждал езерцето в парка…

— Естествено. Това е едно от най-красивите кътчета в нашата родина. Като си представя бреговете му, обраснали със зеленина, и красивите водни лилии…

— Уолтър!

— Името ми е Джеф.

— Исках да кажа Джеф, да му се не види! Ще ми разрешиш ли да ти задам един въпрос?

— Питайте.

— Устата ти никога ли не престава да мели? Затваряш ли я понякога? Ако отговорът е положителен, направи го поне за малко! Ако те слуша някой, ще си помисли, че си от онези досадници в пиесите на Шекспир, дето произнасят безкрайни монолози. А сега на въпроса — съобщих на Ан, че е твърде вероятно да съм скрил диамантите в езерото. Знаеш ли какво каза тя?

— Чудно ми е, че изобщо е проговорила. Сигурно разговорът ви се е състоял миналата година.

Лордът пренебрегна язвителната му забележка и упорито продължи:

— Каза, че ще помоли Лайънел да претърси езерото.

— Никога не съм чувал по-абсурдно предложение.

— И аз й казах същото!

— Възможно е Лайънел Грийн да е променил хигиенните си навици дотолкова, че да се заключва в банята и да разплисква водата с ръка или дори с четката за изтриване на гърба, но за нищо на света не ще го накарате да влезе в езеро. А ако по чудо склони да изпълни молбата ви, няма да намери каквото и да било. Ах, какво удоволствие ще бъде да го видя как цамбурка във водата! Представям си как ще се бори с течението, а аз ще стоя на брега и ще подхвърлям шеговити забележки за стила му…

— Уолтър!

— А?

— Отново се увлече в приказки.

— Извинете.

— Оплакваш се, че Ан не разговаря с теб, а пък аз мисля, че изобщо не й даваш възможност да вземе думата. Никога не съм виждал такова дрънкало… Всъщност няма значение. Сега не му е времето да обсъждаме този въпрос. Най-важното в момента е да претърсиш езерото.

— Ще го сторя още тази вечер.

— В тъмнината ли?

— Пълнолуние е и е доста светло. Ще ми заемете ли вашия бански костюм?

— Нямам такова чудо.

— Тогава ще помоля господин Шепърдсън да ми услужи — преди закуска го видях да танцува на алеята по бански костюм. Сигурен ли сте, че диамантите са в езерото?

— Не, не съм. Претърпях прекалено много разочарования, за да бъда сигурен в каквото и да било. Но както споделих с Ан, думата „езеро“ внезапно проблесна в съзнанието ми. Смятам, че не е случайност и че означава нещо…

— За мен означава сигурна простуда.

— Не се отмятай от думата си, Уолтър!

— Кой се отмята? Освен това не се казвам Уолтър. Готов съм да изпълня желанието ви, каквато и злочеста съдба да ме очаква. Всъщност с един куршум ще застрелям два заека. Ако намеря диамантите, ще ви хвърля торбичката, а аз ще продължа да плувам навътре в езерото и ще се самоубия.

— Да не съм те чул да говориш за самоубийство!

— Вие изобщо не желаете да ме слушате.

— Вече ти казах, че на Ан скоро ще й мине и ще ти прости.

— Няма.

— Искаш ли да се обзаложим?

— Няма да ми прости. Теорията ви се основава на собствените ви преживявания и е неприложима относно конкретния случай. Смея да кажа, че девойките, живели през 1911 и дори през 1912 година, по-лесно са прощавали на кавалерите си, но Ан е по-различна.

— Всички момичета са от един дол дренки!

— Не, не е като другите! Съзнавам, че не заслужавам да ми прости. Нанесох й жестока обида, разтърсих душевните й устои…

— Дрън-дрън!

— Нямаше да говорите така, ако бяхте видели реакцията й.

Лорд Уфнам повторно стовари тежката си лапа върху многострадалното коляно на младия си приятел:

— Не бери грижа, младежо! Познавам Ан и те уверявам, че след известно време ще ти прости. Да му се не види, няма девойка, на която да не й харесва да бъде целувана.

— Стига мъжът, който я целува, да е подходящ партньор за нея.

— Ти си най-подходящият, затова те избрах за неин съпруг. Не се тревожи, очаква те щастлив съвместен живот с любимата жена. Ако някой трябва да се безпокои, то това съм аз.

— Вие ли? Защо?

Лордът придоби печално изражение:

— Защото, ако не намерим диамантите, ще се наложи да се жертвам.

— Не разбирам каква е връзката между скъпоценните камъни и вашата саможертва.

— Обяснението е елементарно, момчето ми. Родителите на Ан ме определиха за неин попечител, а аз загубих малкото й наследство. Не е редно да ощетявам бедното момиче, нали? Като човек на честта ще се погрижа тя да получи парите си, нямам избор. Но между нас да си остане, изтръпвам при мисълта за нерадостната перспектива.

— Каква перспектива?

— Да се оженя за госпожа Корк.

Въпреки че познанството му с лорд Джордж Уфнам бе сравнително кратко, Джеф си мислеше, че нито едно изказване или действие на ексцентричния благородник не е в състояние да го изненада, ала думите на последния го накараха да разбере колко прибързано е било заключението му. Изявлението го завари неподготвен и временно го лиши от дар-слово. Той безмълвно се втренчи в събеседника си, който се изпъна на стола и придоби изражение на възвишено благородство.

— Моля? Какво казахте? — промълви младежът, когато си възвърна способността да говори. — Наистина ли ще се ожените за госпожа Корк?

— Ако не намерим диамантите, ще прибягна до тази последна мярка. Не мога да позволя Ан да загуби малкото си наследство, задето най-добронамерено вложих парите й в диаманти. Знаеш как е в подобни случаи… как се казваше, да му се не види? На върха на езика ми е!

— Noblesse oblige ли имате предвид?

— Точно така — благородството задължава! Взе ми думите от устата, млади човече. Благодаря ти.

— Няма за какво.

— Даа, драги, така стоят нещата. Затова те умолявам, да вложиш цялото си сърце в претърсването на езерото.

— Ама… сигурен ли сте, че госпожа Корк ще се съгласи да се омъжи за вас?

Лорд Уфнам само повдигна вежда — въпросът сякаш го развесели.

— Ти гледай да си намериш бански костюм — каза най-накрая.

Когато остана сам, лордът не помръдна от стола, а изражението на възвишено благородство задълго не напусна лицето му. Постепенно обаче избледня и беше заменено от мъченическа гримаса. Представяше си как до края на живота си ще бъде обвързан с храбрата ловджийка и картината, която изникна във въображението му, бе достатъчна да развали настроението му.

В продължение на пет минути обмисля нерадостното си бъдеще и лицето му ставаше все по-мрачно. Невеселите мисли се скупчваха в главата му като злокобни черни врани, ето защо той с облекчение въздъхна, когато вратата се отвори — който и да беше посетителят, щеше да го спаси от необходимостта да остане насаме с печалните си мисли. Очакваше, че Джеф се връща, след като си е осигурил бански костюм, но на прага застана Ан. Беше поруменяла, а очите й блестяха, което събуди надеждата на лорда, че Джеф я е срещнал в коридора и отново я е целунал. Според него нямаше опасност човек да прекали с целувките.

Само след миг разбра, че не възбуда кара очите й да блестят и лицето й да руменее, тъй като тя побърза да му съобщи новината:

— Чичо Джордж!

— Здравей, скъпа моя.

— Развалих годежа.

— Моля?

— Развалих годежа си с Лайънел. Няма да се омъжа за него. Навярно си доволен.

Дори най-радостните вести не биха накарали човек с телосложението на лорд Уфнам да скочи от мястото си, ала той се изправи с безпримерна пъргавина и протегна ръце, като добрия стар баща от някоя мелодрама, посрещащ дъщерята, която не е виждал от години:

— Да съм доволен ли? Въодушевен съм от прекрасната вест! Кога се случи щастливото събитие?

— Току-що.

— Най-сетне заряза онзи мухльо, а? Слава Богу, че навреме ти дойде умът в главата! Браво на теб, браво! Чудесно! Прекрасно! Великолепно! Джеф! — побърза да извика той, когато вратата отново се отвори. — Чуй радостната новина, приятелю! Бас държа, че като я научиш, ще запееш с пълен глас. Племенницата ми е развалила годежа с опуления бояджия!

Джеф спря като ударен от гръм и се разтрепери:

— Какво?

— Каквото чу!

— Вярно ли е?

— Самата тя току-що ми го съобщи. Какво ще кажеш, нали имаме повод да празнуваме?

— Разбира се.

— Не мислиш ли, че съветът, който ти дадох, донякъде е допринесъл за решението й?

— Взимам си критичните думи назад!

— Нали ти казах…

— Да, спомням си!

— Излязох прав, нали?

— Определено.

— Познавам жените като пръстите на ръката си и винаги имам право по отношение на тях.

— Личи си, че задълбочено сте ги изучавали.

— Още от юношеските си години се посветих на изследванията си.

— Сега разбираме защо през 1907 година се е разиграла трагедията с девойката на име Джеферсън — за да ви помогне на старини…

— За чии старини говориш, Уолтър?

— Грешка на езика, сър, исках да кажа „в разцвета на силите“. Случилото се тогава ви дава възможност сега, когато сте в разцвета на силите си, да оказвате безценна помощ на достойните младежи. Ние си вземаме поука от грешките на нашите предшественици.

— Джеф!

— Какво?

— Отново се увлече с приказките.

— Извинете.

— Постарай се да преодолееш този неприятен навик, момчето ми. Това е единствената ти слабост.

— Сериозно ли говорите?

— Разбира се. Като изключим навика ти да обсебваш разговора и да не позволяваш на никого да вземе думата, ти си много симпатичен младеж и според мен ще бъдеш идеален съпруг на племенницата ми.

— Много мило, че ми го казвате.

— Не те лаская. Честно да си призная, нищо не ме терзаеше повече от мисълта, че Ан ще пропилее живота си, като се омъжи за човек, който се разхожда из хорските стаи с килната глава и с ръце на кръста и нарежда да изнесат масата от трапезарията, защото не подхождала на тапетите. Сега се успокоих — повтарям, че ти си идеалният съпруг за нея.

— Ще се постарая да я даря с щастие.

— Сигурен съм.

— Не знам как да изразя признателността си към вас. Ако не бяхте вие…

Ан със смръщено чело слушаше взаимните им ласкателства. Бе останала безмълвна, защото до този момент не намираше възможност да прекъсне пороя от словесни излияния, ала след „вие“ Джеф се запъна и с възхита се втренчи в своя приятел и наставник, сякаш търсеше най-подходящите думи, за да изрази чувствата, които бушуваха в гърдите му. Девойката се възползва от временното затишие.

— Разрешавате ли и аз да кажа нещо?

— Кажи, миличка — великодушно се съгласи лордът.

— Кажи — още по-любезно повтори Джеф.

— Ще бъда кратка — заяви Ан, обръщайки се само към чичо си, все едно бяха сами. — Няма да се омъжа за господин Милър дори да е последният човек на земята!

С тази реплика героините от много пиеси биха напуснали сцената, избухвайки в истеричен смях. Ан не избухна в истеричен смях, но напусна стаята и тресна вратата след себе си.