Иконом за един ден

Петнайсета глава

В седем и петнайсет вечерта Чимп се озова пред масивната желязна врата на парка, заобикалящ Шипли Хол. Беше в прекрасно настроение, тихичко си тананикаше и си мислеше, че дори Всевишният е на негова страна. Огледа се и се възхити от красотата на вековните дървета и грижливо поддържаните морави. Вслуша се в чуруликането на пойните птички и си каза, че никога не е чувал по-прекрасна музика. Дори насекомото, което се оплете в мустаците му, изглеждаше симпатично, стига човек да разполага с време да го опознае. Накратко казано, Чимп гледаше света през розови очила и беше благосклонно настроен към всички живи твари. Готов беше да погали по главичката някое хлапе и да му даде шест пенса, въпреки че само след миг щеше да го накара да играят на ези-тура и да си върне монетата.

Когато получи писмото, изпратено по куриер от Джеф, изобретателният господин Туист, когото мнозина оприличаваха на шимпанзе, изпита неописуемо облекчение и опънатите му нерви се отпуснаха, сякаш беше изпил пълна чаша от широкорекламирана тонизираща напитка. След съвещанието на „съвета на директорите“, по време на което съпрузите Молой го бяха притиснали до стената и го бяха принудили да повери в техни ръце осъществяването на операцията за издирване на диамантите, Чимп нямаше покой — питаше се как да попречи на старите си бойни другари да го извозят, както безсъмнено щяха да сторят при първа възможност, прилагайки някой от мръсните си номера, на които беше свидетел в миналото.

Сърцето му се свиваше при мисълта, че ако разберат къде са скрити диамантите, той ще бъде далеч от мястото на събитието и не ще може да ги държи под око. От опит знаеше, че като акционер в съвместното им предприятие трябва да си отваря очите на четири, защото на света едва ли имаше по-коварни хора от съдружниците му господин и госпожа Молой. Доверяваше им се, колкото на кобра, готова всеки миг да забие в човека отровните си зъби.

Ала писмото, което получи сутринта, сложи край на тревогите му, отстранявайки пречките за посещението му в Шипли Хол. Последва разговорът със Соупи, който още повече допринесе за приповдигнатото му настроение.

Не вървеше, а сякаш летеше по алеята, огряна от лъчите на залязващото слънце, и си мислеше, че задачата му се е оказала прекалено лесна и че е дори безинтересна. А когато заобиколи сградата и видя, че прозорецът на стаичката на лорд Уфнам е гостоприемно отворен, стана още по-самонадеян.

До този момент не беше упражнявал една от най-доходните професии — кражбата с взлом. Предпочиташе да си изкарва прехраната с мисловна дейност. Сега по стечение на обстоятелствата бе принуден да се занимава с физически труд — непознато за него преживяване, — но без капчица страх или колебание пристъпи към прозореца и само сърцето му затуптя по-бързо.

Прекачи се през перваза и щом се озова в стаята, изтича до вратата, отвори я и наостри уши. Отдалеч се чуваше как някаква жена пее джазирана аранжировка на църковен химн, което би трябвало да подскаже на обитателите на Шипли Хол, че готвачката е сложила спанака да ври на печката, но други звуци не нарушаваха тишината. За всеки случай Чимп надзърна през открехнатата врата и със задоволство установи, че настилката на коридора е каменна — ако някой се приближи до стаята, стъпките ще отекнат като биене на барабан и той ще успее навреме да избяга. Извърна се и огледа помещението, което беше много по-луксозно обзаведено, отколкото подобава на спалнята на един иконом. Причината за небивалия разкош бе упорството на лорд Уфнам, който, приемайки да играе ролята на прислужник в собствения си дом, бе заявил на племенницата си, че не се плаши от работа, нито дори от задължението да почиства сребърните прибори, но за нищо на света няма да живее като последен бедняк. Подреди в скромната си стаичка статуетки, окачи по стените картини, които доскоро украсяваха другите помещения в къщата, погрижи се да има удобно канапе и плътен килим, снабди се дори с лежащ стол, на който да отдъхва следобед, без да си сваля обувките. Дотолкова се увлече с обзавеждането, че накрая помещението заприлича на будоар.

Въпреки това Чимп нито за миг не се усъмни, че е влязъл в стаята на друг човек. Ориентирите му бяха безпогрешни — под прозореца беше видял металния варел, за който бе споменал Соупи, а до варела се издигаше надгробният паметник на незнайния Понто с трогателен надпис, изтъкващ верността и дружелюбието на покойния. Каза си, че трябва да действа чевръсто, за да открие съкровището, преди да са го заловили на местопрестъплението.

Захвана се за работа със сръчността на нюйоркски митничар, обискиращ багажа на оперетна актриса, която се завръща от пътуване до Париж и обявява, че няма нищо за деклариране. Отвори всички чекмеджета, претърси шкафовете, обърна всеки стол и всяка картина, дори опипа канапето, за да провери дали диамантите не са напъхани под тапицерията.

Тежката физическа работа е особено изморителна, когато времето е горещо, ето защо скоро Чимп спря да си отдъхне. Докато бършеше потта от челото си, забеляза красивия лакиран параван в другия край на помещението, изпод който стърчаха мъжки обувки с колосални размери.

Те като с магнит привлякоха погледа му и той остана поразен от големината им, но наличието им не го стресна. Каза си, че обитателят на стаята чисто и просто е оставил зад паравана обувките си, ала след миг се вгледа по-внимателно и забеляза над тях крачоли на панталон. Едва в този миг го осени прозрението, че в крачолите се съдържат човешки крайници, и той изпита потрес, от който гръбначният му стълб омекна като спанака, врящ на печката в кухнята. Накратко казано, зад паравана не се мъдреха тежки обувки, под чиито подметки гинат бръмбарите, пълзящи по тревата — там стоеше самият им собственик.

Чимп се олюля като ударен от гръм, в този миг една могъща ръка отмести паравана и пред бедния господин Туист се извиси най-грамадният човек, когото беше виждал. На страха очите са големи, затова на Чимп му се стори, че новопоявилият се изпълва помещението от стена до стена и че то дори е тясно да го побере.

— Е, мръснико! — процеди през зъби необятният човек.

Всъщност лорд Уфнам възнамеряваше да се намеси много по-рано, ала както винаги в случаите, когато се налагаше да остане прикован на едно място, съзнанието му превключи в друга посока. Предпазливите стъпки под прозореца, възвестяващи появата на неканения посетител, го накараха да се впусне в разсъждения за занятието частен детектив — питаше се защо хората избират тази професия, с какво се занимават в свободното си време, какъв е годишният доход на детектив от среден ранг и каква е била съдбата на цивилния полицай с рижавите мустаци, по когото беше запратил чадъра си през далечната 1912 година.

Ала след известно време се върна към действителността и гневът го изпълни с неподозирана енергия.

Трудно, почти невъзможно е да отговориш бързо и смислено на подмятането: „Е, мръснико!“. Чимп Туист дори не опита да измисли правдоподобно обяснение за присъствието си в стаята. Пребледня като платно, зяпна от изумление и се втренчи във великана, който сякаш в резултат на оптическа измама с всеки миг все повече наедряваше и запълваше тясното помещение. Както му беше обичай, когато размишляваше или беше нервен, господин Туист машинално засука мустачките си.

Жестът му още повече раздразни лорд Уфнам. Мустакозасукването му навя спомени за Лайънел Грийн, а той мразеше, когато го принуждаваха да мисли за многообещаващия млад декоратор.

— Престани веднага! — сопна се строго.

— Какво да престана, сър? — измънка господин Туист, въплъщение на раболепието.

— Престани да опипваш туй чудо! — сряза го лордът, сетне забрави гнева си и любопитно се втренчи в неприятната растителност, която беше стимулирала размишленията му. — За мустаците говоря! Отдавна ли ги имаш? — попита досущ като лекар, разпитващ пациент, който страда от много рядка болест. — Кога усети първите симптоми на поникването?

Чимп, който беше безмерно изненадан и същевременно успокоен от неочаквания развой на събитията, отвърна, че мустаците му са сравнително скорошни — отглеждал ги едва отпреди няколко години.

— С какво ги мажеш, та стърчат в краищата? — поинтересува се лордът, чието любопитство беше разпалено от странното явление.

Всяка тема — освен тази за присъствието му в стаята — беше добре дошла за Чимп, който отговори с едва прикривана гордост:

— С восък.

— Не думай! С восък, така ли?

— Точно така, сър.

— С какъв восък?

— Право да ви кажа, по-често използвам сапун.

— Какъв сапун?

— Тоалетен. Случва се да ги намажа и с крем за бръснене.

— Тогава защо излъга, че използваш восък?

— Защото понякога прибягвам и до помощта на восък.

— Пчелен восък ли?

— Не, обикновен.

— И от восъка ли щръкват така екзотично?

— Да, сър.

— Не съм виждал по-грозна гледка. Ако бях на твое място, щях да изтръгна из корен тази странна растителност — заяви лорд Уфнам, поразкърши се, за да отпусне схванатите си крайници, и с делови тон продължи: — А сега ще те направя на кайма, грозно джудже такова!

Въпреки че досега разговаряха дружелюбно като сродни души, които си подхвърлят шеговити забележки, Чимп нито за миг не свали гарда, предвиждайки подобен развой на събитията. Докато отговаряше на въпросите на събеседника си, който го разпитваше с едва ли не бащински тон, господин Туист се стараеше да бъде извън обсега на огромните му лапи и стратегически отстъпваше към вратата с оглед евентуално бягство. Ето защо ужасната закана го завари в удобна позиция за финален спринт, който да спаси живота му, и той побърза да се възползва от златната възможност.

Преди няколко дни лорд Уфнам беше разказал на племенницата си как през бурната си младост непрекъснато е бил преследван от разни частни детективи. Веднъж един от тях, който като сянка вървеше по петите му, ненадейно беше връхлетял върху него от прикритието си в някакъв вход. Никога след това лордът не беше виждал толкова чевръст таен агент и сега бързата реакция на неканения гост възкреси в паметта му този епизод. Стори му се, че чу едва доловимо бръмчене, вдигна се облаче прах и след миг крадецът вече беше изчезнал.

Разочарованието на лорда беше неописуемо. Обвиняваше се, задето в най-решителния момент е позволил на жаждата за знания да го отклони от набелязаната цел. Очевидно завинаги беше пропуснал възможността да извие като на пиле врата на проклетия частен детектив, което щеше да му достави безмерно удоволствие. Щастието е птиче, което само веднъж в живота каца на рамото, а той го беше пропъдил.

В главата му като погребален звън проехтяха стихове от отдавна забравена поема, които гласяха, че от всички изречени и написани думи най-скръбни са следните две — пропусната възможност.