Иконом за един ден

Двайсет и четвърта глава

След като Ан излезе с гръм и трясък, в стаичката се възцари злокобна тишина. Лорд Уфнам, който в продължение на няколко секунди остана неподвижен и само сбърченото чело и втренченият му поглед издаваха, че умът му работи на бързи обороти, пръв наруши мълчанието.

— Редно беше да каже „не бих“.

Джеф се отърси от вцепенението, обземащо всеки младеж, чул от устата на любимата жестоките думи, които току-що бе изрекла Ан. Странното усещане, че са го ударили по главата с метална тръба, постепенно го напусна.

— Извинете, сър, не ви разбрах — промълви разсеяно.

— Трябваше да каже: „Не бих се омъжила за господин Милър дори да беше последният човек на земята.“ Да му се не види, редно беше да използва условно наклонение!

От онзи ноемврийски ден преди години, когато по време на оспорван мач между двете училища полузащитникът на противниковия отбор бе скочил върху него и беше извил шията му на фльонга, Джеф не бе изпитвал толкова силно желание да наруши шестата Божия заповед. Въздържа се само защото си напомни, че възрастният джентълмен го обича като свой син и искрено му желае доброто.

— Съгласен ли сте за половин минута да прекъснем урока по синтаксис и да ме посъветвате как да постъпя? — попита любезно.

— А? — сепна се лордът, който още разсъждаваше коя е най-правилната граматична форма.

— Какво бихте сторили, ако сте последният човек на земята и любимата ви откаже да се омъжи за вас?

Лорд Уфнам небрежно махна с ръка, като че да пропъди досадна муха.

— Не бери грижа, моето момче…

— О, не! — раздразнено възкликна Джеф. — Само не казвайте, че ядът ще й мине.

— Взе ми думите от устата.

— Все още ли мислите, че ще ми прости?

— Разбира се.

— Онова, което племенницата ви изрече на тръгване, ми се стори доста обезкуражаващо.

— Не бой се, приятелю. От опит знам, че не бива да вярваме и на десет процента от онова, което казват жените. Настигни я и поведи разговор с нея.

— Ами ако тя ме погледне така, сякаш съм най-презряното създание на света? Казах ли ви, че напоследък Ан не е склонна да разговаря с мен?

— Обърни всичко на шега.

— Прекрасен съвет, но се боя, че е неизпълним.

— Ще успееш, стига да положиш малко усилия. За щастие скъпата ми Ан не е лишена от чувство за хумор. Подхвърли няколко шегички, помайтапи се, както би казала госпожа Молой. Знам какво се върти в главата ти — питаш се как би постъпил един трубадур на твое място и си склонен да раболепничиш. Умолявам те, скъпо момче, да не се държиш угоднически като своя кумир — трубадура. Предизвикай племенницата ми към размяна на остроумия. Признавам, че те бива по тази част, пък и както отбелязах преди малко, устата ти не престава да мели. Използвай тази своя способност, бъди неотразим. И през ум да не ти минава да пълзиш след нея с вид на хлебарка, която току-що готвачката е напръскала с отрова. Горе главата, момчето ми! Племенницата ми е луда по теб — няма две мнения по въпроса. Ако не те харесваше, нямаше да скъса с онзи инспектор на тоалетни. Бях прав, като ти казах, че ако я целунеш, ще спечелиш сърцето й. Достатъчно бе да я притиснеш в прегръдките си и тя веднага развали годежа. Какво повече искаш?

Задъхвайки се, лордът за миг прекъсна прочувствената си реч и си наля втора чаша портвайн. Погледна изпод око младия си приятел и със задоволство забеляза, че той видимо се е ободрил.

Джеф наистина бе поокуражен. Казваше си, че в аргументите на наставника му може би се съдържа известна доза истина. Очевидно нещо бе накарало Ан да развали годежа с Лайънел Грийн. Едва ли бе съвпадение, че това се бе случило именно след проявата му на алеята с рододендроните. Искаше му се да вярва, че тактиката, препоръчана от лорд Уфнам, е била успешна. По пътя на логиката следваше, че ако старият маестро се е оказал прав тогава, значи и сега има право.

— Ще ви послушам и ще рискувам, пък каквото сабя покаже — заяви той. Чувстваше се почти като прочутия изследовател Пиъри, когато е наближавал Северния полюс.

— Така те искам, момчето ми — одобрително заяви лордът и отпи от чашата си. — Очаквам да се върнеш след десет минути и да ми съобщиш, че всичко е тип-топ.

— Моля?

— Това също е израз, който научих от госпожа Молой — обясни наставникът му. — Очарователна млада жена е тази госпожа Молой, нали?

Най-сигурното доказателство за искреността на чувствата на Джеф (ако изобщо е необходимо такова) бе фактът, че когато той хукна след Ан, забрави обезпокояващите признаци на интимност между застаряващия донжуан и жената, чиито ходове бяха непредсказуеми и го изпълваха с ужас. В главата му се въртеше само съветът на лорд Уфнам да не обръща внимание на думите, които разни девойки изричат в пристъп на гняв.

Казваше си, че ако наистина трябва да вярва само на десет процента от онова, което жените говорят, то може би и външният им вид лъже, когато изглеждат побеснели от гняв, следователно положението не е толкова безнадеждно.

Когато отвори вратата, облицована със зелено сукно, чу някой да свири на пиано и позна техниката на Ан, затова се отправи към всекидневната, откъдето се разнасяха звуците, но въпреки че бе оптимистично настроен, сърцето му се свиваше. Ако в този момент го бе видял полярният изследовател Пиъри, щеше съчувствено да му стисне ръката и да му каже, че разбира страховете му.

След като с гръм и трясък се беше изнесла от стаичката на иконома, девойката реши, че музиката ще повлияе благотворно на опънатите й нерви, затова побърза да отиде във всекидневната. Повечето млади госпожици, които умеят да свирят на пиано, най-често сядат пред този инструмент в мигове на емоционален стрес, а след последните събития, завършили със заседание на двучленното дружество за взаимни комплименти, Ан се чувстваше така, сякаш душата й е била в центрофуга.

Изпита облекчение, като видя, че няма да има компания — гостите на госпожа Корк до един бяха навън и се наслаждаваха на прекрасната лятна вечер. Не подозираше, че съвсем скоро усамотението й ще бъде грубо нарушено. Настани се зад пианото и засвири — музиката беше като балсам за наранената й душа.

Най-странното бе, че след като тази вечер беше подложена на какви ли не изпитания, най-силно я терзаеше споменът за прощалните думи, които в пристъп на гняв бе изрекла в стаичката на иконома. Както беше изтъкнал лорд Уфнам, тя притежаваше силно развито чувство за хумор, а момичетата, притежаващи чувство за хумор, се срамуват, когато използват помпозни клишета. Докато пръстите й пробягваха по клавишите, тя си мислеше, че няма по-банална фраза от тази, с която обявяваш, че няма да се омъжиш за даден човек, дори да е последният мъж на земята.

Ала въпреки че фразата бе изтъркана, най-вярно отразяваше чувствата й. Все пак тя съжаляваше, че не й е хрумнала мисъл, която хем да постави Джеф на мястото му, хем да бъде оригинална. С горчивина си казваше, че дори сега да я осени вдъхновение и да измисли идеалната фраза, вече е прекалено късно.

Както можеше да се очаква, тези размишления я настроиха още по-враждебно спрямо Джеф, който не подозираше, че е избрал най-неподходящия момент да се появи във всекидневната. Младежът усети накъде духа вятърът едва когато любимата му се извърна и му хвърли смразяващ поглед. Дори ако теорията на лорд Уфнам бе вярна и погледът не изразяваше истинските чувства на девойката, той му подейства като плесница и само с неимоверно усилие на волята се застави да прекоси помещението.

Изправи се пред Ан и се втренчи в нея с надеждата, че погледът му изразява неговата преданост и разкаяние.

— Здрасти — подхвърли. — На пиано ли свириш?

Веднага осъзна, че не е попаднал на най-подходящите думи, за да подхване разговор. Въпросът изобщо не беше остроумен и не му даваше възможност да последва съвета на лорда и да се прояви като неотразим събеседник. Трябваше да действа с повече въображение, за да постигне желания резултат.

Ан остана безмълвна. Разбира се, можеше да отговори положително, но много по-лесно е, ако свириш на пиано и човекът, когото мразиш от дъното на душата си, те попита дали свириш на пиано, да продължиш да свириш, за да види с очите си с какво се занимаваш. Така и направи, докато Джеф напразно си блъскаше главата за оригинална и остроумна забележка, подходяща за случая. Както можеше да се очаква, разговорът не потръгна.

Диалогът между двамата все още беше в застой, когато се появи госпожа Корк.

Бе тръгнала да търси Джеф, тъй като преди няколко секунди беше срещнала в коридора Лайънел Грийн и той й беше съобщил разтърсващата новина. Като го зърна унило да стърчи до пианото, в очите й се появи онзи зловещ блясък, който бяха видели куп антилопи и жирафи миг преди да преминат в отвъдното.

Поради емоционалното състояние на Лайънел Грийн изложението му беше доста несвързано, ето защо Клариса Корк все още недоумяваше защо досега е пазил в тайна толкова монументален факт. Все пак успя да схване същината на проблема и когато заговори на Джеф, гласът й приличаше на гърлено ръмжене, което всеки леопард на драго сърце би включил в репертоара си.

— Ти си Джей Джи Милър — заяви с присъщата си прямота, без да губи време за учтивости, чужди на характера й.

Нещо във войнствената й походка, с която се устреми към него, подсказа на Джеф, че незнайно защо чарът му е загубил влиянието си върху господарката на Шипли Хол, затова думите й, макар и силно въздействащи, не го разтърсиха колкото би могло да се очаква. Припомняйки си съвета на лорд Уфнам, той гордо вирна глава и изобрази усмивка, която според него бе изключително подкупваща.

— Това е самата истина. Никога не съм се отричал от името си. Възнамерявах да ви го съобщя най-официално.

— Веднага напусни този дом! — отсече храбрата ловджийка, сетне смръщи чело.

Въпреки че посланието й беше недвусмислено и изречено с необходимата строгост, тя изпита същото странно неудовлетворение, което преди малко бяха почувствали и Ан, и Джеф. Терзаеше я мисълта, че декларацията й е била прекалено банална. Най-силно раздразнение предизвикваше необходимостта да се задоволи само с тежки думи. Оправдано е неудовлетворението на жена, която е заплашвала с голи ръце да удуши някой си Джей Джи Милър, накрая да се задоволи само с изгонването му от къщата.

Ала законите на цивилизацията са непреклонни. Поведението, което е общоприето в Африка, в английската провинция Кент предизвиква неодобрително свиване на устни и повдигане на вежди. Жена, която желае да заживее за постоянно в Кент, е изправена пред две възможности: да се въздържа от удушаване на ближните си или да си потърси друго местожителство.

Гордо вдигнатата глава на Джеф клюмна и поведението му претърпя метаморфоза — стана хрисим като хлебарка, която вижда как готвачката посяга към отровния прашец, затова с цялото си поведение се стреми да й покаже, че се разкайва за вината си.

— Гневът ви е основателен — промълви смирено. — Съвсем естествено е след случилото се в съда да ме поканите да напусна дома ви. Навярно е безсмислено да ви убеждавам, че съм разкъсван от угризения на съвестта…

— Влакът за Лондон тръгва след половин час! — сряза го тя.

— … и че ако знаех за роднинската връзка между вас и Лайънел Грийн, щях да проведа разпита на свидетеля по съвсем различен начин.

— Наредих на иконома да стегне багажа ти!

— Страхувах се, че ще се стигне дотам — промърмори младежът и се обърна към Ан: — Довиждане.

— Сбогом.

— След половин час вече няма да бъда тук.

— Времето лети, все някак половин час ще издържа присъствието ти.

— Но преди да си отида — продължи той и отново подкупващо се усмихна на Клариса Корк, — ще помоля вас, драга госпожо, за една услуга. Ще се подпишете ли на моето копие от книгата „Една жена сред африканската пустош“? Високо ценя това произведение, но без вашия автограф сякаш нещо му липсва.

Колкото и велик да е един човек, винаги има слабо място. Ахил е имал своята пета, госпожа Корк имаше своята книга. Всеки желаещ да завърже разговор с храбрата ловджийка само трябваше да заяви, че е купил творбата, излязла изпод перото й. Ще бъде преувеличено да кажем, че думите на Джеф я превърнаха в най-милото и ласкаво създание на земята, но определено я отдалечиха от опасната точка на кипене. Погледът й, изразяващ отвращение, сякаш Джеф беше гъсеница, която тя е открила в чинията с варена царевица, се посмекчи.

Всеки автор тайно скърби, задето няма пряк контакт с читателите. От отчета на нейния издател госпожа Корк бе научила, че двеста и шестима интелигентни мъже и жени са купили „Една жена сред африканската пустош“, но до този момент не беше имала щастието да се озове лице срещу лице с някого от тях. Принудена бе да се задоволи с рецензиите във вестник „Пийбълс Адвъртайзър“, чийто автор определяше творбата й като интересна и добре написана и в литературното приложение на „Таймс“, в което критикът бе по-сдържан и само споменаваше, че книгата се състои от триста и петнайсет страници.

Беше виждала гостите си да напускат Шипли Хол с нейното произведение под мишница, но само след като тя насила им беше напъхала книгите в ръцете, все едно медицинска сестра дава на дете горчиво лекарство, както цветисто се беше изразил лорд Уфнам. Клариса Корк беше пряма и почтена жена, поради което смяташе за неспортсменско да разпространяваш литературното си произведение, като го натрапваш на който ти падне. Бе сторила тъкмо това и я измъчваха угризения на съвестта, сякаш беше застреляла спящ хипопотам.

— Спомняте ли си главата, посветена на приключенията ви е крокодила? — продължи Джеф. — Като я прочетох, останах поразен. Подозирах, че ако видя крокодил да лежи на речния бряг, не ще знам как да реагирам, и се срамувах от невежеството си, тъй като това познание е задължително за всеки млад човек. Наистина ли преплувахте реката и застреляхте влечугото?

— Улучих го право в окото.

— Това ли е най-уязвимото му място?

— Ако не го улучиш в окото, спукана ти е работата.

— Ще се постарая да го запомня… Във възторг съм от майсторството, с което сте описали историята на знахаря, погълнал змия.

Госпожа Корк вече не гледаше на кръв, а кокетно се кискаше като млада девойка.

— Изглежда, добре познаваш съдържанието — промърмори доволно.

— Знам го почти наизуст!

— Не може да бъде…

— За мен вашата книга е източник на вдъхновение. След като я прочетох, така закопнях да замина за Африка, че може би ще се отправя към Черния континент направо оттук.

— Аз… — подхвана госпожа Корк, но той я прекъсна:

— Да видим… ще ми бъдат необходими два дни за закупуване на екипировката…

— Аз обмислих…

— Какво ли ще ми трябва? Пушки, летни дрехи, тропически шлем, солидни ботуши, някакъв мехлем против ухапване от леопарди…

— Размислих, господин Милър — най-сетне успя да вземе думата Клариса Корк, — и не намирам причина да напуснеш Шипли Хол. Все още смятам, че поведението ти в съда е било доста странно…

— Държах се отвратително! Трижди повече съжалявам за непростимото си поведение, откакто дойдох тук — имах възможност да опозная племенника ви и неговото благородство и чарът му ми направиха силно впечатление. Неприятно ще ми бъде да напусна Шипли Хол, като знам, че само след седмица-две с него щяхме да станем най-добрите приятели. Но аз напълно оправдавам гнева ви към мен…

— От сърце те каня да останеш.

— Наистина ли? Благородството ви е ненадминато! Господи, не вярвам на ушите си!

— Госпожице Бенедик, ще наредите ли на Кейкбред да не опакова багажа на господин Милър? — обърна се Клариса към секретарката си.

— Да, госпожо Корк.

— Ще те придружа — предложи Джеф.

— Не си прави труда — с половин уста каза девойката.

— Нищо не ми струва — настоя той.

Когато се озоваха в коридора, Ан се извърна към него и изсъска:

— Престани!

— Какво да престана?

— Да се хилиш самодоволно и да си повтаряш, че си гений.

— Но хрумването ми наистина беше гениално — засегна се Джеф. — Получих вдъхновение свише.

— Довиждане!

— Почакай половин минута…

Ала девойката вече вървеше към стаичката на иконома. Джеф си спомни как Мъртъл Шусмит тичешком беше слязла по стълбището в Холси Билдингс и като гледаше как Ан спринтира към помещенията за прислугата, си помисли, че ако се състезава с бившата му годеница, сто на сто ще излезе победителка.

— Изслушай ме! — извика, предприемайки последен отчаян опит.

Едва ли има нещо по-трудно от това, да излееш сърцето си пред девойка, която препуска пред теб по коридор. Когато се озоваха пред вратата, облицована със зелено сукно, Джеф едва бе подхванал обясненията си, а в мига, когато нахлуха в стаичката на лорда и го изтръгнаха от каталептичното му състояние, тъкмо бе на път да развие тезата си.

— Чичо Джордж! — възкликна девойката.

— А? — промърмори лордът и полека-лека се върна към действителността. — О, ти ли си? Какво съвпадение — исках да поговоря с теб и с Джеф. Претърсването на езерото отпада. Наистина пуснах кутията във водата, като предварително я омотах със здраво въженце, но сега си спомних, че още на следващия ден я извадих.

— Чичо Джордж, госпожа Корк нареди да не опаковаш багажа на господин Милър.

— А? Да не го опаковам, така ли?

— Да.

— Значи той остава, а?

— Да.

— Чудесно! — възкликна лордът. — Направо супер, както би се изразила госпожа Молой. Разбрах какво се е случило, скъпа Ан. Застъпила си се за него, нали? Браво, момичето ми.

— Не съм се застъпвала за никого! — тросна се девойката и като стрела излетя от стаичката, профучавайки покрай Джеф. Той смаяно примигна и изведнъж се досети с какво тя превъзхожда Мъртъл Шусмит — бе по-бърза на старта.

Пъргавината й направи силно впечатление и на лорд Уфнам. Беше виждал момичета да напускат стаи по този начин само през далечната хиляда и деветстотна година. Замислено кимна и отбеляза:

— Още е бясна.

Джеф настръхна от жаргонния израз, но бе принуден да признае, че той най-точно отразява състоянието на нещата.

— Да, още е бясна — съгласи се неохотно.

— Не й е минало, а?

— Така изглежда.

Лордът отново потъна в размисъл, сетне попита:

— А ти целуна ли я отново?

— Не съм.

— Какво чакаш, настигни я и веднага я целуни!

— Няма!

— Възможно е това да наклони везните в твоя полза, млади ми приятелю.

— Изслушайте ме — търпеливо каза младежът. — Вече ви споменах, че тя отказва да разговаря с мен. Сам видяхте, че бяга от мен като дявол от тамян. При тези обстоятелства не съм в състояние да последвам съвета ви.

— Ясно. Иска ти се тя да миряса, така ли?

— Точно така.

— Винаги ли е толкова пъргава?

— Понякога дори още повече.

Възрастният джентълмен отново се замисли. След продължително мълчание изтърси нещо, което, макар и да не беше свързано с темата на разговора, бе изключително интересно:

— Знаеш ли, че мравките бягат по-бързо, когато времето е топло?

— Мравките ли?

— Именно. При хубаво време тичат по-бързо.

Джеф хвърли убийствен поглед по посока на лорд Уфнам и промълви:

— Прекрасна новина. Благодаря, че ми я съобщихте. А сега предлагам отново да поговорим за племенницата ви.

— Интересуваш се какво да предприемеш спрямо нея, така ли?

— Да. Струва ми се, че попаднах в задънена улица и ви моля за съвет как да изляза.

— Ндаа, труден въпрос. Какво се случи, когато преди малко хукна след нея?

— Открих я във всекидневната и се опитах да поведа разговор, но тя се престори, че не ме забелязва и продължи да свири на пианото.

— Не думай! Иди ги разбери тези момичета — понякога са много странни.

— Вярно е.

— Познавах едно момиче…

Джеф вдигна ръка:

— Не сега, ако обичате.

— Моля?

— Да отложим спомените за по-късно, съгласен ли сте?

— Исках само да кажа…

— Зная, но моля ви, спестете ми подробностите.

— Когато онази моя позната побеснееше, свиреше на тромбон — изтърси лордът и потъна в мълчание.

Джеф вече знаеше, че щом наставникът му се умълчи, значи размишлява. Реши да стимулира мисловния му процес, извади табакерата си и му предложи цигара. Лорд Уфнам поклати глава:

— Благодаря, но вече не пуша. Отдавна отказах тютюна.

— Защо, да не сте открили, че пречи на растежа ви?

— Нищо подобно. Една вечер приятел, гостуващ в Шипли Хол, ми отправи предизвикателство, като заяви, че нямам воля да се откажа от пушенето. Тъкмо се бяхме разположили удобно в кабинета ми, но аз угасих лулата, която с наслада пушех, прибрах я в шкафа заедно с кутията първокачествен тютюн, която току-що бях наченал, и превъртях ключа. Оттогава не съм запалил нито лула, нито цигара.

— Това показва, че имате силна воля.

— Вярно е.

— Навярно приятелят ви се е почувствал много глупаво.

— Тъй беше, момчето ми — съгласи се лордът. — Дааа, тъй си беше…

Изглеждаше така, сякаш отново ще изпадне в транс, но в мига, когато очите му започнаха да се замъгляват, той стреснато подскочи и извика:

— Да му се не види! Джеф!

— Тук съм, милорд.

— Чуй какво ще ти кажа! — възкликна възрастният господин. Приличаше на пророчица, която всеки миг ще съобщи някакво разтърсващо предсказание — очевидно нещо бе задвижило на бързи обороти сивото му вещество. — Стигнахме до края на дългия път, момчето ми!

— Не разбирам…

— Веднага ще ти обясня. Като заговорих за тютюн, си спомних, че скрих диамантите на дъното на кутията с тютюна.

— Не може да бъде!

— Вярно е. Няма начин да греша. Всичко изплува пред очите ми, сякаш се е случило вчера.

Джеф скочи на крака. Когато човек чуе радостна новина, не го сдържа на едно място.

— Сигурен ли сте? — попита възбудено.

— Абсолютно! Пъхнах пакетчето с диамантите под проклетия тютюн!

— Браво на вас, че се сетихте.

— Никога не съм се съмнявал, че рано или късно ще си спомня къде съм скрил скъпоценностите!

— След вечеря ще отидем да ги вземем.

— Трябва да бъдем нащрек. Онази Корк все влиза и излиза от кабинета.

— Разбрах, че тази вечер свиква обитателите на Шипли Хол във всекидневната, където ще изнесе лекция за нравите на угубийците.

— Да, зная.

— Теренът ще бъде чист.

— Надявам се.

— И дете ще може да вземе кутията с диамантите.

— Точно така — и десетгодишен малчуган би се справил.

— Дори шестгодишен.

— Четиригодишен! — гръмогласно възкликна лордът, заразен от ентусиазма на младия си приятел. — Фасулска работа, която може да свърши и невръстно дете, стига да е проходило и да може да отключи вратата.

— Имате ли ключ от кабинета?

— Разбира се.

Джеф изпита усещането, че светът около него става все по-красив и светъл.

— В цялата история има още нещо обнадеждаващо — промърмори. — Като вземем диамантите, Ан толкова ще се зарадва, че ще престане да се държи като монах, който е дал обет за мълчание и като професионална спринтьорка.

— Мислиш, че ядът ще й мине, така ли?

— Точно така. Смятам, че веднъж завинаги ще миряса.

— Имаш право, Джеф. Няма начин да не миряса. Три пъти „ура“ за нашето откритие.

На врата се почука и в стаичката влезе Доли Молой.

— Здравей, младежо — подхвърли небрежно, после с усмивка се обърна към лорда: — Здравей, татенце. Останала ли ти е глътчица портвайн за една прежадняла дама?

— Разбира се, разбира се, разбира се — засия той. — Седни, скъпа госпожо, и дай почивка на краката си… — Изкиска се и обясни на Джеф: — И този израз съм го научил от нея. — Забеляза, че младежът е станал, и добави: — Отиваш ли си?

— Да — отвърна Джеф и многозначително изгледа настойника си, сякаш го предупреждаваше: „Внимавай, не се издавай!“.

Лордът му отговори с поглед, който казваше: „Гроб съм!“.