Иконом за един ден

Двайсет и втора глава

Лайънел Грийн привършваше приготовленията си за вечеря, като усърдно мажеше косата си с брилянтин. В този момент в стаята му влезе госпожа Корк, която бързаше да го осведоми за решението си. Радостта му от неочакваната добра новина беше толкова голяма, че той едва не изпусна шишенцето с мазната течност. Въодушевлението му не се помрачи дори от декларацията на леля му, че ще иска голяма лихва и че държи след време да си получи обратно инвестираната сума.

— Парите ти няма да потънат в бездънна яма, лельо Клариса — побърза да я увери. — Бизнесът на Тарвин е процъфтяващ. След една-две години напълно ще ти се издължа. Божичко, не знам как да ти засвидетелствам благодарността си! Каква прекрасна изненада! След последния ни разговор на делови теми съвсем бях загубил надеж…

— Тогава още не бях взела решение. Всъщност истината е друга, Лайънел — продължи тя, обзета от внезапно желание да бъде откровена. — Допреди няколко минути вярвах, че си увлечен по госпожица Бенедик, и нито за миг не бих допуснала подобно безотговорно поведение.

Лайънел Грийн безгрижно се засмя:

— Как можа да ти хрумне, лельо Клариса!

— Сега разбирам колко нелепи са били подозренията ми. Да си призная, сякаш камък падна от сърцето ми. За нищо на света не бих позволила да се обвържеш с девойка, която е бедна като църковна мишка независимо, че произхожда от добро семейство. Но след като разбрах, че е влюбена в онзи младеж, който се представи под името Ейдър…

— Какво?

— Преди малко ги заварих да се целуват сред рододендроните и случилото се ме накара да променя решението си относно заема, който ти искаше. Ще получиш необходимата сума, която все още ми се струва доста голяма. Но щом бизнесът на господин Тарвин процъфтява, не се съмнявам, че скоро ще ми върнеш парите. Още утре ще отидем при моя адвокат в Тънбридж Уелс, за да подготви необходимите документи. А сега ме извини. Отивам да кажа на готвачката да сервира вечерята.

Тя побърза да излезе, защото не й се слушаха емоционалните словоизлияния на племенника й, които неминуемо щяха да последват, а Лайънел машинално изля още брилянтин върху вече обилно напомадената си коса и се отдаде на размисъл.

Изпитваше смесени чувства. Неприятно му бе, и то съвсем основателно, годеницата му да се целува с други мъже по алеите с рододендрони, същевременно осъзнаваше, че именно това нейно действие му е донесло късмет. Несъмнено леля Клариса беше развързала кесията само защото бе видяла Ан в прегръдките на друг мъж.

Не след дълго стигна до заключението, че по-добър развой на събитията не може и да се желае. Затананика си безгрижно и тъкмо се канеше да намаже и мустачките си с брилянтин, на вратата се почука и Ан влезе в стаята.

В продължение на четвърт час девойката се беше разхождала край езерото, както правеше винаги когато беше ядосана или тъжна. И тя като Лайънел изпитваше смесени чувства, но за разлика от него синьото птиче на щастието не бе кацнало на рамото й. И през ум не й минаваше безгрижно да си затананика.

Разтреперваше се от гняв, като си спомнеше ужасяващата случка на алеята с рододендроните. Дори ако беше героиня от криминалния роман, за който вече споменахме, едва ли щеше да бъде по-твърдо решена никога повече да не разговаря с Джеф. Освен това най-радушно би посрещнала възможността да го цапардоса с тухла по главата. Но странно защо негодуванието й, което беше като пълноводна река, бе насочено и към Лайънел Грийн. В моменти на емоционален стрес жените, търсещи изкупителна жертва, най-често стрелят напосоки и улучват всеки, попаднал в обсега на оръжието им.

Сигурна беше, че неприятната случка щеше да бъде избегната, ако годеникът й не настояваше да се преструват на непознати. Самата тя беше пряма и честна и цялата й природа се бунтуваше срещу унизителната тактика, която й бе натрапил, а тази вечер чашата на търпението й преля. Каза си, че ако госпожа Корк възрази срещу брака им и отнеме издръжката на племенника си, все някак ще се справят. Предпочиташе да живее в нищета, отколкото да хитрува, да увърта и да крие годежа си с Лайънел. Реши веднага откровено да поговори с него и да настоява публично да обявят годежа си независимо от опасността годеникът й да бъде обезнаследен. Много добре знаеше, че леля Клариса е костелив орех — от доста време й беше секретарка и подобно на туземните носачи, които бяха участвали в ловните експедиции на госпожа Корк, вече познаваше и кътните й зъби, — ала тази вечер бе войнствено настроена и безразсъдна. Когато жените се в подобно настроение, винаги насърчават половинките си към необмислени постъпки.

Когато Лайънел я видя, не засия от щастие, както грейва влюбеният при вида на дамата на сърцето си. Радостта, която изпитваше при мисълта за предстоящото посещение при адвоката в Тънбридж Уелс, сякаш бе заличена със сюнгер и беше заменена от раздразнение и паника. Не възкликна: „Ах, ето я любимата жена!“, а подскочи като ужилен, разпръсквайки брилянтин във всички посоки.

— Мили Боже! — смотолеви. — Какво търсиш тук?

Седмици наред да си беше блъскал главата, едва ли щеше да намери по-неподходящи уводни думи, които да накарат Ан окончателно да осъзнае антипатията си към него. Реакцията му я стресна така, сякаш полузащитник на младежкия отбор по ръгби я бе целунал насред алея с рододендрони. За миг се вцепени като ударена от гръм, сетне я обзе зловещо спокойствие.

— Как можа да дойдеш в стаята ми, след като изрично те предупредих да бъдеш много предпазлива! За малко да налетиш на леля Клариса! Слава Богу, че тя си тръгна преди пет минути.

— Имаш право — каза девойката. — Извинявай.

Тонът и поведението й на примерно момиченце, което горчиво се кае заради непослушанието си, биха накарали по-мъдър и по-опитен човек от Лайънел Грийн да си плюе на петите и час по-скоро да изчезне от опасната зона. Ала колкото и да е невероятно, той не усети надвисналата опасност. Продължи да говори, а гласът му стана още по-писклив, както се случваше винаги когато беше изнервен.

— Сто пъти ти казах, че не бива да ни виждат заедно! Помъчих се да го набия в главата ти, но ти си знаеш своето! А в този момент е жизненоважно никой да не разбере за връзката ни. Леля Клариса обеща да ми даде парите — затова беше дошла преди малко. Но нищо не й струва да размисли и да ме остави с пръст в устата, знаеш колко е своенравна. Осъзнаваш ли, че с необмислената си постъпка излагаш на риск бъдещето ми? Разбирам да не те бях предупредил, но след като ти го казах…

— … сто пъти — язвително подсказа Ан.

— Точно така — съгласи се Лайънел, възхитен от сбитото й обобщение. — Казах ти го най-малко сто пъти.

Ан се разтрепери, като че полузащитникът я бе целунал повторно.

— Разбирам защо се сърдиш — промълви смирено, отново създавайки впечатлението, че е доброто момиче на мама, което се срамува, задето не е изпълнило домашните си задължения. — Извинявай.

Лайънел Грийн побърза да изтъкне противоречието между думите и делата й:

— Извинявай, та извинявай! Ако наистина съжаляваше за глупавата си постъпка, вече нямаше да си тук. Представи си, че леля Клариса се върне и те завари в стаята ми. Знаеш ли какво ще се случи? Ще видя тези пари на куково лято!

— Ако случайно се върне, ще обясня, ще съм дошла да взема назаем от твоя брилянтин.

Лайънел осъзна, че още държи шишенцето, остави го на полицата до умивалника и кисело отбеляза:

— Изобщо не ми е до шеги.

— Не се шегувам, опитвам се да ти подскажа верен отговор в случай, че леля ти се появи изневиделица.

— Малко й трябва да се отметне…

— На мен също.

— Какви ги говориш?

— Искам да знаеш, че до гуша ми дойде да се крия, когато искам да разговарям с теб. Чувствам се като червей. Всъщност за какво са ти тези пари? Когато ги получиш, ще се оженим ли?

— Разбира се.

— Смяташ ли, че е честно?

— А?

— Попитах смяташ ли за редно да мамиш горката жена.

— Налага се, иначе няма да ме кредитира.

— Парите не означават всичко на този свят.

Революционната идея, съдържаща се в изявлението на годеницата му, стресна Лайънел Грийн и той със закъснение реши да заглади настръхналата й перушина.

— Не говори така, миличка. Разбирам какво преживяваш и ти съчувствам. Знам, че ти е трудно да поддържаш заблудата, но нямаме избор. Леля Клариса недвусмислено заяви, че никога няма да даде съгласието си да се оженим.

— А ти какво й отговори?

— Аз ли? Не те разбирам…

— Сигурно си я пратил по дяволите, като си й казал, че ме обичаш и че няма да позволиш на никого да се бърка в живота ти.

Лайънел Грийн се облещи:

— Боже мой, нима си въобразяваш, че мога да наговоря всичко това на леля Клариса?

Ан не изпитваше особено топли чувства към лицето Джей Джи Милър, но не принадлежеше към онази категория хора, които си затварят очите за истината, затова побърза да отбележи:

— Джеф би го направил.

— Кой е този Джеф?

— Говоря за господин Ейдър, макар че фамилното му име е Милър… Ама че съм глупачка — забравих, че с него се познавате от ученическата скамейка. Между другото, преди малко той ме целуна.

— Ъъъ… разбрах… леля Клариса ми каза.

— Не изглеждаш обезпокоен от случилото се. Сигурно си си помислил, че късметът ти е проработил и нещата са се уредили от само себе си.

Тъй като Лайънел си беше помислил тъкмо това, гузно замълча. Неловко запристъпва от крак на крак, защото едва сега забеляза нещо необичайно в поведението на годеницата си. Кой знае защо, тя му напомни на бомба, която всеки момент ще се взриви, и усещането още повече го изнерви.

До този момент винаги бе гледал отвисоко на Ан Бенедик и се отнасяше към нея с известно снизхождение. Казваше си, че е очарователна девойка, която трябва да се шлифова. Ласкаеше се от мисълта, че играе ролята на мъдър наставник, който работи с многообещаваща ученичка. А ето че сега тя ненадейно се беше превърнала в непозната жена, от която тръпки го побиваха.

Ан също беше открила, че тази вечер с нея се случва нещо странно, че в мирогледа и в чувствата й е настъпила коренна промяна, все едно беше спящата красавица и целувката на Джеф я беше изтръгнала от непробудния сън. Струваше й се, че досега е била в транс, а след като е дошла на себе си, е видяла нещата в истинската им светлина. До този момент приемаше Лайънел Грийн за чиста монета, и то (въпреки че Джеф разгорещено би оспорил убежденията й) за монета с висока стойност. Лайънел Грийн беше много привлекателен и красотата му караше всяко женско сърце лудо да затупти. Още като се запозна с него, Ан реши, че е открила своя идеал.

Ала сега превръзката на очите й беше паднала и тя започна да се съмнява в преценката си. Недоброжелателното изказване на чичо й се натрапваше в съзнанието й въпреки опитите да го заличи от паметта си. „Сигурно нямаше да обърнеш внимание на този безмозъчен мазник, ако не беше красив като манекените, дето се мъдрят по витрините на магазините“ — бе казал лорд Уфнам с присъщата си грубовата откровеност, след което, ако не я лъжеше паметта, бе добавил, че стига да разполага само с две буци въглища и с малко глина, ще сътвори много по-достоен човек от Лайънел Грийн. Тогава тя беше приела с насмешка изявлението му, ала сега се питаше дали все пак това не е по силите на един сръчен човек. Умът й работеше на бързи обороти, анализирайки всички „за“ и „против“, и скоро тя установи, че си е променила мнението за Лайънел. Най-много я измъчваше подозрението, че избраникът й притежава само физическа красота и че е изпаднала в положението на наивно момиче, което се влюбва в някой филмов идол.

Мълчанието се проточи. Лайънел не можеше да си намери място — душевната му агония се задълбочаваше с всеки изминал миг. С ужас забеляза, че Ан няма намерение да отстъпи и сякаш е закована на мястото си като чичо й Джордж, когато му хрумнеше някаква абстрактна идея. Колкото и да си блъскаше главата, не му идваха наум подходящи слова, с които да я накара да напусне — до този момент красноречието му не се бе оказало достатъчно убедително, макар да се беше постарал да изтъкне опасността от присъствието й в стаята му.

Казваше си, че едва ли е необходимо много време да наредиш на готвачката да сервира вечерята — Бог знае дали на леля Клариса няма да й щукне да се върне при него, за да продължат разговора си.

Ан първа проговори, връщайки се към забележката си, предшестваща продължителното мълчание:

— Навярно заради това е решила да ти даде парите.

— Заради какво?

— Задето ме е видяла да се целувам с Джеф.

— Неприятно ми е, че го наричаш Джеф.

— Извинявай. Все пак държа да отговориш на въпроса — предположението ми вярно ли е?

— Да.

— А пък аз се учудих как така изведнъж й се е приискало да развърже кесията.

— Да — отвърна Лайънел, макар че тя изобщо не му беше задала въпрос.

— Хрумна ми и още нещо — защо не издаде на леля ти, че господин Милър не е онзи, за когото се представя? Знаел си, че не е никакъв частен детектив и че само да го наклеветиш пред госпожа Корк, тя ще го изхвърли като мръсно коте. Известно ми е, че враждата помежду ви датира от ученическите ви години, а след като те е направил за смях в съдебната зала, омразата ти към него се е задълбочила. Отново те питам защо не го…

По време на разпита Лайънел Грийн проявяваше признаци на нервност, които обаче бяха несравними с почти епилептичния гърч, който го разтърси при вида на отварящата се врата.

След миг въздъхна с облекчение, че най-страшната катастрофа е избегната — на прага застана не госпожа Корк, а Джеф.

Благородни подбуди водеха младежа в стаята на бившия му съученик. Както вече многократно изтъкнахме, той беше не доброжелателно настроен към Лайънел, но бе обещал по време на престоя му в Шипли Хол да защитава интересите му, а мъжете от фамилията Милър държаха на обещанията си. Сутринта се беше отбил в прочутия лондонски магазин „Даф и Тротър“ за шоколадови бонбони за Ан, а на излизане погледът му попадна на витрина, пълна с прекрасни баници с кайма. Без нито за миг да се поколебае, той поръча да му опаковат една, за да я занесе на Лайънел. Докато вървеше към гарата, размишляваше, че именно добротата отличава човека от животните.

След завръщането му в Шипли Хол събитията се развиха с главоломна скорост и той едва сега си беше спомнил за подаръка, ето защо побърза да го занесе на човека, за когото беше предназначен.

Присъствието на Ан в стаята на Лайънел Грийн го изненада и го извади от равновесие. След случилото се на алеята му бе хрумнало, че се намира в положението на трубадур, който за миг е позволил на ниските си страсти да вземат връх и се е държал с дамата на сърцето си по-скоро като главатар на разбойници, отколкото като романтичен поет, поради което се питаше какво поведение да възприеме при следващата си среща с нея.

И както навярно би сторил трубадурът, той глуповато се усмихна и измънка:

— Здравей. — След миг се поокопити от изненадата и продължи, все така обръщайки се към Ан: — Тук си била значи. Питах се къде си, защото… ъъъ… исках да ти съобщя нещо.

Тя не отговори, но надменният й поглед беше по-красноречив от всякакви думи.

— Няма да се върна в Лондон — добави Джеф. — Госпожа Корк официално ме покани да й гостувам.

— Нима?

— Да. Каза, че мога да остана в Шипли Хол.

Лайънел Грийн побърза да прекъсне диалога им. Страхът от ненадейната поява на леля му Клариса го беше изнервил, а като видя Джеф, побесня от гняв. Първо, от години изпитваше неприязън към господин Милър, освен това не му допадаше в стаята му да се тъпчат разни неканени посетители.

— Какво искаш? — попита грубо.

При други обстоятелства Джеф щеше да изтъкне, че не е свикнал към него да се обръщат с такъв тон, ала поведението на Ан, подсказващо нежеланието й да сложи кръст на миналото, го бе превърнало в бледа сянка на предишното му „аз“. Разтърсваха го ледени тръпки, чувстваше се нещастен, сякаш го беше скастрила самата Снежна кралица.

— Просто спазвам нашето джентълменско споразумение — промърмори с пресекващ глас. — Донесох ти баница с месо. — Умоляващо извърна очи към Ан, ала девойката се престори, че не забелязва погледа му. Той още няколко секунди се повъртя неловко под изпепеляващия поглед на бившия си съученик, накрая смотолеви: — Е, аз си тръгвам…

С тежки стъпки напусна стаята, оставяйки след себе си напрегната тишина. Ан се взираше в Лайънел. Лайънел се взираше в баницата с месо.

Погледът на девойката красноречиво изразяваше чувствата, които я вълнуваха. Стиснатите й устни и свъсените й вежди не вещаеха нищо добро за прегрешилия й годеник. Споменатото от Джеф джентълменско споразумение, вмъкнато в контекста на факта за донесения от него подарък, й разкри потресаващата истина. Вече знаеше отговора на въпроса, защо Лайънел не е издал Джеф пред госпожа Корк.

Изпита усещането, че е прогледнала, след като дълго време е била сляпа. За пръв път, откакто бе запленена от фаталната му красота, тя видя истинския Лайънел Грийн, онзи, който се криеше зад блестящата фасада. В гърдите й закипяха гняв и отвращение, а любовта й към него отлетя като подплашена птица.

Ако гледаме с презрение онзи, който се продава за злато, триж по-голямо презрение се полага на този, който продава душата си срещу баници с месо. Ан отново си спомни материалите, които според чичо й бяха достатъчни, за да се сътвори човек като Лайънел, и внезапно й хрумна, че старият джентълмен е щял да влезе в неоправдан преразход. За направата на годеника й беше необходима само топка глина, бучките въглища бяха излишен разкош.

— Ето защо не си го издал! — възкликна.

От вълнение гласът й се беше снижил до шепот, а пък и вниманието на Лайънел бе насочено към друг обект, ето защо думите й останаха без последствие. Младият мъж като хипнотизиран се взираше в баницата. Приличаше на израилтянин, който неочаквано е получил голяма доставка манна небесна и напълно се е откъснал от земния свят.

Стомахът на Лайънел Грийн беше като капризен и нетърпелив човек. Вече близо час изпращаше все по-гневни съобщения, нареждайки да му поднесат нещо за хапване, и вдигаше скандали, когато отказваха да го обслужат. А сега беше получил официална информация, че скоро ще бъде снабден с вкусна и питателна храна за разлика от онази, която поднасяха на трапезата на госпожа Корк.

— Какъв божествен аромат! — възкликна Лайънел и от вълнение гласът му се разтрепери. — Няма значение кой го е донесъл, нали? Седни, ще ти отрежа едно парченце — любезно предложи на Ан, забравяйки, че само преди минути се опитваше да я прогони. Види ли човек баница с месо от „Даф и Тротър“, забравя всичко останало. — Ей в онова чекмедже има нож. За съжаление не разполагам с вилици, ще се наложи да ядеш с пръсти…

Ан се задави — прилоша й при мисълта да сподели с него баницата на позора, освен това вълнението още възпрепятстваше нормалната дейност на гласните й струни:

— Лайънел!

— Разбира се, нямам и сол…

— Лайънел!

— … нито горчица.

— Лайънел, няма да се омъжа за теб.

— Какво?

— Няма!

— Какво няма?

Стаята на Лайънел Грийн не беше най-подходящото място за тропане с крак, защото беше застлана със скъп дебел килим, но все пак условията бяха превъзходни в сравнение с покритата с пясък алея с рододендроните, поради което при сблъсъка между крака на Ан и пода се разнесе доста силен звук.

— Няма да се омъжа за теб!

За пръв път в историята на прочутата фирма за кулинарни деликатеси „Даф и Тротър“ един от специалитетите им, а именно баница с месо, не успя изцяло да завладее вниманието на притежателя си. Лайънел Грийн вече слушаше, макар и с половин ухо, какво говори Ан. Заявлението й — толкова категорично и добре формулирано, че не оставяше и следа от съмнение относно сериозността на намеренията й — втрещи младия мъж и парченце хрупкава коричка от баницата безшумно падна на пода. Фактът, че Лайънел не се наведе да го вземе, макар че от вътрешната страна на коричката примамливо блещукаше вкусно желе, красноречиво говореше колко е потресен от думите на годеницата си.

— Какво? — попита за трети път.

— Няма!

— Няма да се омъжиш за мен, така ли?

— Точно така.

— Но това е пълен абсурд!

— Говоря съвсем сериозно и няма да променя решението си.

— Но защо?

— Ако размислиш, сам ще стигнеш до правилния отговор.

Отново настъпи тишина. Лицето на Лайънел Грийн пламна от гняв, той горчиво се засмя и възкликна:

— Да размисля ли? — Грабна баницата, грижливо я постави на шкафа и кимна, при което миризмата на брилянтин закръжи из стаята като призрак. — Не е необходимо, скъпа моя, всичко е ясно като бял ден.

— Знаех, че ще се досетиш.

— Разбира се, да не мислиш, че съм сляп? Влюбена си в онзи непрокопсаник Милър!

Чудовищното обвинение бе толкова неочаквано, че накара Ан да си глътне езика и втрещено да се втренчи в Лайънел, който необезпокоявано продължи да развива тезата си. Говореше убедително, погледът му бе в състояние да накара и най-закоравелия престъпник да направи самопризнание. Маниерите му поразително напомняха на поведението на Джей Джи Милър, когато разпитваше свидетеля на защитата по делото „Пенифадър срещу Тарвин“.

— От известно време подозирам какво става между вас. Неразделни сте, а когато случайно си далеч от него, лицето ти е като тъмен облак. Той непрекъснато те целува…

— Не е вярно! Целунал ме е само веднъж!

— Нима ти изглеждам толкова глупав, че да ти повярвам? — иронично се изкиска Лайънел Грийн и се обърна към огледалото, за да засуче мустачките си. Имаше усещането, че са провиснали, освен това предпочиташе да бъде с гръб към Ан, когато й съобщи решението си: — Горчиво се лъжеш, ако си въобразяваш, че ще стоя със скръстени ръце и безучастно ще наблюдавам как ме правите на глупак. Още сега ще отида да съобщя на леля Клариса кой всъщност е Джеф Милър. Обзалагам се, че до половин час Шипли Хол ще се освободи от присъствието му.

За последен път докосна мустачките си и остана доволен от формата им. Обърна се и установи, че ще продължи монолога си пред празна зала. Ан незабелязано беше излязла от стаята.