Иконом за един ден

Двайсет и пета глава

Соупи Молой неохотно отказа на съпругата си да я придружи до стаичката на лорд Кейкбред, за да се подкрепят с глътка портвайн преди вечеря. Изобщо не беше въздържател, но знаеше, че алкохолът води до напълняване, а той се гордееше с фигурата си. След като остана сам в стаята, побърза да се настани на креслото, вдигна крака на перваза на прозореца и запали ароматна пура.

Откъм градината, обгърната в мрак, долиташе ветрец, който галеше високото му чело, въздухът беше изпълнен с ароматите на пролетта. Соупи щеше да се чувства на седмото небе, ако идилията му не беше нарушена от Чимп Туист, който му натрапи компанията си, въпреки че вече разполагаше със собствена стая.

Благодарение на дипломатичните ходове на господин Молой различията между съдружниците, възникнали след импулсивните действия на Доли, бяха загладени, но очевидно заглаждането не е било достатъчно. Поведението на Чимп недвусмислено говореше, че не се е примирил с измяната. Още щом влезе в стаята на семейство Молой, той, сякаш бе от онези така презирани от лорд Уфнам герои на Шекспир, шепнешком подхвана монолог за долните предатели, с които дори чакалите не биха желали да общуват. Не цитираше имена, но Соупи веднага се досети кого визира неканеният гост и внезапно установи, че пурата е загубила свойството да успокоява опънатите му нерви.

Изпита неописуемо облекчение, когато вратата се отвори и Доли нахлу в стаята. Цялата сияеше, живите й очи възбудено проблесваха, което наведе Соупи на мисълта, че портвайна на стария Кейкбред сигурно си го бива, щом за толкова кратко време е подобрил настроението на любимата му съпруга. За миг съжали, че така лекомислено бе отказал предложението да участва в тайната алкохолна оргия.

— Изглеждаш въодушевена, миличка — отбеляза кисело.

Мнението му се подкрепяше и от Чимп Туист, който прекъсна монолога си и с неприязън се втренчи в Доли. Призляваше му, като гледаше щастието, изписано на лицето на жената, чиито машинации му бяха причинили толкова страдания. Предпочиташе изобщо да не вижда Доли, но ако визуалният контакт с нея бе неизбежен, жадуваше да я наблюдава, когато тя се гърчи от жесток зъбобол или пък току-що е била прегазена от камион.

Като го зърна, първата реакция на госпожа Молой бе като на съпруга й — помисли си, че присъствието му е крайно нежелателно. Копнееше да съобщи голямата новина, предназначена обаче само за слуха на Соупи. Ала след миг й хрумна, че в плана, който се бе зародил в съзнанието й по пътя от обиталището на лорд Уфнам до стаята й, има роля и за господин Туист, ето защо потисна импулсивното си желание да му нареди веднага да напусне.

— Наистина съм въодушевена! — възкликна. — И знаеш ли защо, миличък? Имаш право на три опита да отгатнеш причината.

Изявлението й бе доста лаконично и загадъчно, но като го свързаха с трескавото й състояние, двамата мъже се досетиха, че се е случило нещо от колосално значение. Чимп, който седеше с лакти, подпрени на коленете си, рязко се изправи и се разтрепери като желе. Соупи толкова силно наклони назад стола си, че се просна на пода и удари тила си в ръба на камината.

Но в решаващи мигове като този физическата болка не се забелязва — той дори не потърка удареното място, а втренчи широко ококорените си очи в съпругата си:

— Да не би…

— Точно така, разбрах къде е съкровището!

— Лорд Кейкбред ли ти каза?

— Да, научих новината направо от извора, както се казва.

— Споделил е с теб къде е скрил камъните, така ли?

— Да, беше така любезен да ми каже тази незначителна подробност.

— Много добре.

— Заслужила съм нещо повече от едно „много добре“!

— Идва ми да закрещя така, че целият свят да чуе каква умница е моята малка Доли — прочувствено каза Соупи, надигна се от пода и я притисна до гърдите си. — Миличка, няма втора като теб — знаменита си!

— И аз съм на същото мнение — скромно заяви Доли, извади пудриерата си и заоправя грима си, поразмазан от ласките на брачния й партньор.

Съществува една категория хора, на които им се повдига от гледката на щастливи съпрузи и Чимп Туист принадлежеше именно към нея. С мрачното изражение на заклет ерген той впери поглед в любвеобилно настроените съпрузи — цялото му същество излъчваше неприязън към Соупи, който беше прегърнал жена си през кръста, и към Доли, която бе обронила глава на гърдите на съпруга си.

— Престанете да се лигавите — промърмори кисело.

В течение на няколкото минути, изминали от шеметната поява на Доли, в поведението му беше настъпила драстична промяна. Първоначалната му радост бе заменена от скептицизъм, тъй като интуицията му подсказваше, че това е поредната фалшива тревога. Освен това се страхуваше, че коварната госпожа Молой отново му е заложила капан.

— Значи ти е съобщил къде е скрил камъните, така ли? — попита недоверчиво.

— Ти глух ли си? Нали току-що казах точно това!

— Чух какво каза. Навярно… — продължи Чимп и със замах засука мустачките си — навярно ще ни съобщиш, че торбичката е в спалнята на лорд Кейкбред и че тъкмо аз трябва да я взема.

Ироничното му подмятане, което отваряше старите рани, разочарова Соупи. Той беше от хората, които предпочитат завинаги да погребат миналото.

— Хубава работа, Чимпи — запротестира с вид на оскърбен херцог. — Така ли се разговаря със стари приятели?

— Само се интересувах каква роля е определила за мен този път любезната мадам Молой.

Обвинението му дълбоко оскърби принципната Доли. Тя затвори пудриерата и злобно изгледа дребния човек:

— Някой ден ще ти дам да се разбереш, Чимп Туист! Така ще те подредя, че цял живот ще ти държи влага!

— Успокой се, миличка — запротестира миролюбивият й съпруг.

— Няма да търпя да ми хитрее, след като трябва на колене да ми благодари!

Упрекът й не попадна на благодатна почва — господин Туист не се изчерви от срам заради черната си неблагодарност, а промърмори:

— Не вярвам, че старецът ти е казал къде са диамантите…

Думите му бяха като отровни стрели, които засегнаха женското самочувствие на Доли. Очите й заблестяха като разпалени въглени и тя възкликна:

— Разбира се, че ми каза! Поне научих най-важното…

Чимп Туист се изсмя и подигравателно повтори последните й две думи. Съмнение загриза душата на Соупи, който по принцип безрезервно вярваше на нежната си половинка.

— Какво означава „Поне научих най-важното“, миличка? — попита нетърпеливо.

— Разбира се, старият перко не ми съобщи точно къде е скрил камъните — може да е изкукуригал, но е страхотен хитрец. Набързо ще ви разкажа какво се случи. Отивам аз в стаичката му и го заварвам да си лафи с русолявия младок, който на минутата се изнизва като връв — сигурно още ми има зъб, задето следобеда го целих с каменна ваза. Лорд Кейкбред ми налива портвайн, пийваме по чашка, обаче междувременно забелязвам, че той се хили като малоумен, затуй подхвърлям: „Май сте в много добро настроение. Да не би някой да ви е оставил голямо наследство?“ А лордът отвръща: „Нещо подобно, драга ми госпожо, нещо подобно.“ После добавя, че имал малко спестени парички от дългогодишната си служба като иконом, обаче много време не можел да си спомни къде ги бил скрил, а сега се бил сетил, че са в кабинета на госпожа Корк. Щял да отиде там веднага щом тя започне лекцията си за ония африкански диваци. Е, господа, какво ще кажете? За мен тази информация е предостатъчна.

Соупи вече не изглеждаше угрижен, а целият засия:

— Сигурно е намеквал за диамантите.

— Разбира се, глупчо. Че за какво друго ще намеква?

Чимп Туист обаче още беше скептично настроен.

— Не каза ли точно къде ги е скрил?

— Слушай, мърморко! — извика Доли, чието търпение вече се изчерпваше. — Ако се интересуваш дали лордът ми е предоставил писмени указания, карта на която е отбелязано скривалището, ловни кучета и куфар, за да прибера плячката, отговорът е отрицателен. Но щом диамантите са някъде в кабинета и Кейкбред ще отиде там след започването на лекцията, смятайте работата за опечена. Соупи, ти ще се спотаиш под прозореца и когато старецът извади съкровището от скривалището, ще се втурнеш в кабинета и ще го сплашиш.

Дори главнокомандващ армия не би могъл да формулира толкова кратко и ясно заповедта си, ала господин Молой озадачено сбърчи чело — недоумяваше защо именно той трябва да бъде на топа на устата.

— Аз ли, скъпа? — попита за всеки случай.

— Да. Ние с Чимп ще имаме други задачи.

Лицето на господин Молой помръкна — и той като Лайънел Грийн мразеше да участва в опасни операции.

— Да го сплаша ли, скъпа?

— Да, миличък.

— С какво?

Доли прекоси стаята и от чекмеджето на бюрото извади пистолет.

— Ето, вземи.

Съпругът й се втренчи в смъртоносния предмет — погледът му изразяваше едновременно ужас и удивление. Взираше се в оръжието така, сякаш бе отровна змия, неочаквано изпълзяла на пътя му.

— Не знаех, че имаш пистолет, мъничката ми.

— Разбира се, че имам, захарче, и не се разделям с него нито за миг. Човек никога не знае кога ще му потрябва оръжие. Хайде, сложи го в джоба си.

Соупи неохотно се подчини, като промърмори, че не обича оръжията, на което практичната Доли отвърна, че от него не се иска да проявява топли чувства към тях, а да ги използва.

— Трябва само да допреш дулото до корема на стария перко — добави тя. — Фасулска работа, нали?

Съпругът й беше принуден да признае, че задачата му наистина е много лесна — коремът на лорд Уфнам беше толкова голям, че представляваше идеална мишена. Ала все още не беше изчерпал възраженията си.

— Какво трябва да кажа? — поинтересува се.

— „Горе ръцете!“, ето какво.

— Не мога.

— Защо?

— Много е банално.

— Тогава само насочи оръжието към него, той ще разбере намека.

— Добре, скъпа — печално промърмори Соупи, който още не можеше да се примири със съдбата си. — Ще изпълня указанията ти, но бих предпочел да ме накараш да му продам акции от някоя компания за петролодобив. Обаче искам да знам какво ще прави Чимп, докато аз върша черната работа.

— Той ще задържи старците във всекидневната, така ще избегнем опасността някой да влезе в кабинета.

Изглежда, Чимп Туист беше по куражлия от господин Молой, защото не се захвана да оспорва плана на Доли, а мигом скочи на крака и протегна ръка:

— Съгласен съм, дай ми пистолет.

— Нямам друг. Да не мислиш, че притежавам оръжеен склад!

— Ама как ще ги задържа, ако не съм въоръжен?

— Дръж ръката си в джоба на сакото си, все едно стискаш пистолет. Защо правиш такива физиономии?

Господин Туист правеше такива физиономии, защото планът, очертан от нея, му се струваше несигурен.

— Това искаш от мен, тъй ли?

— Да. Имаш ли някакви възражения?

— Идеята ти е смахната.

— Глупости! Нима се страхуваш от шепа безобидни старци?

— Забравяш, че и онази Корк ще бъде там.

— Само не ми казвай, че те е шубе от една жена.

— Признавам, че изпитвам ужас от нея — заяви Чимп, който бе прекарал само няколко минути в обществото на смелата ловджийка, но тя набързо му беше взела страха. — Да се разберем отсега — щом искаш да се изправя с голи ръце срещу тази жена, от която треперят дори човекоядците, искам по-голям дял от печалбата. Точно така, госпожо — продължи той, без да обръща внимание на ужасения вик на Доли и на болезнения стон, който се изтръгна от гърдите на съпруга й, — подялбата наполовина няма да я бъде. Или ми даваш пистолет, или получавам седемдесет и пет процента от сумата.

Ако госпожа Молой беше нерешителна и слаба жена, щеше да се огъне пред внезапната криза, която заплашваше в последния момент да провали плановете й. Ала тя не беше от хората, които лесно се предават. Замисли се и в стаята настъпи продължителна тишина, нарушавана само от тихите стонове на господин Молой. След минути Доли намери разрешение на проблема.

— Ето какво ще направим — заяви и направи знак на Соупи да млъкне и да не опява на стария си приятел Чимп, задето постъпва толкова подло. — Преди да отидеш във всекидневната, ще заключа госпожата в избата. Надявам се да нямаш повече възражения.

— Как ще го направиш?

— Ще взема ключа от стаичката на лорд Кейкбред.

— По-интересно е как ще накараш госпожата да влезе в избата.

— Ще я излъжа, че икономът се е заключил вътре и вдига врява до Бога. Тя веднага ще хукне да разбере какво става — обясни Доли и се обърна към съпруга си, сякаш безмълвно го подканваше да й ръкопляска, което той стори на драго сърце. Дори Чимп Туист неохотно призна, че плана й си го бива. Като разбра, че няма да се изправи лице срещу лице със страховитата изтребвачка на леопарди, настроението му видимо се подобри.

— Надявам се, че сега всичко ви е ясно — продължи Доли. — Соупи ще държи под око стария Кейкбред ти, драги ми Чимп, ще имаш грижа за откачалките. Аз ще подмамя госпожата в избата и ще я заключа, сетне ще изкарам колата от гаража и ще ви чакам на алеята. Имате ли да кажете още нещо?

Господин Молой възхитено възкликна:

— Миличка, заслужаваш да бъдеш генерал в армията на Съединените щати.

Чимп Туист избърбори:

— Един момент, само един момент!

Съдружниците му стреснато го изгледаха, защото доловиха в тона му зловещата нотка, прозвучала и последния път, когато бе произнесъл същата реплика. Осъзнаха, че той ще изтърси нещо, което ще наруши хармонията на взаимното им сътрудничество.

— Казвай — промърмори господин Молой.

— Сега пък какво искаш? — тросна се Доли.

— Искам да знам какво ще се случи после. Според твоя сценарий Соупи ще вземе диамантите, ти ще чакаш отвън с колата, аз пък ще бъда във всекидневната заедно с откачалките. Как ще разбера, че плячката вече е в ръцете ни? Не ми се ще да се случи така, че да потеглите без мен, а като изминете стотина километра, да се спогледате и да кажете: „Ха, къде е Чимп? Как можахме да го забравим?“.

— Това няма да се случи — заяви Доли.

— Нима?

— Преди да потеглим, ще дам изстрел с пистолета. Ти ще си плюеш на петите и за секунди ще бъдеш при нас. Ясно ли е?

— Да — промърмори Чимп, макар изражението му да подсказваше, че още храни известни съмнения. — Надявам се да не забравиш обещанието си.

— Можеш да се довериш на съпругата ми — с леден тон процеди Соупи.

— Така ли? — подхвърли Чимп и с този неприятен намек напусна стаята на семейство Молой.

Когато вратата се затвори, Доли изсъска:

— Ще се пръсна, ако в скоро време не смачкам фасона на този дребен мръсник. Присъствието му се отразява зле на здравословното ми състояние.