Иконом за един ден

Двайсет и осма глава

Олюлявайки се, Джеф се изправи на крака и се облегна на бюрото, зад което седеше госпожа Корк, когато диктуваше на секретарката си вълнуващите си впечатления от живота на слоновете. Допирът до масивното бюро подейства успокояващо на младежа — солидната мебел сякаш беше доказателство, че той не сънува, а тъкмо по този въпрос Джеф хранеше известни съмнения. Невъзможно е да те халосат по тила с тежка кутия за тютюн и това да не се отрази на мисловния ти процес, поради което на младежа му се струваше, че някои аспекти от преживяването му са били халюцинации, предизвикани от делириум.

Ан беше приседнала на страничната облегалка на креслото и разнежено се взираше в Джеф като майка, чийто първороден син се е съвзел след тежко заболяване. И тя имаше усещането, че събитията, разиграли се през последния четвърт час, са някак нереални, но в едно беше напълно сигурна — че е влюбена в този човек.

— Как се чувстваш? — попита го загрижено.

Джеф прокара длан по челото си и отговори:

— Още съм зашеметен.

— Иска ли питане — след такъв удар всеки на твое място ще бъде зашеметен.

— Никога през живота си не съм бил толкова изненадан…

— Когато госпожа Молой те удари с кутията ли?

— Не, когато дойдох на себе си и установих, че ме целуваш.

— Нима?

— Кажи ми, че наистина ме целуваше, че не е било само прекрасен сън!

— Вярно е. Целувах те, защото реших, че си мъртъв.

Джеф се поколеба. Знаеше, че от този момент нататък трябва внимателно да следи отговорите й, все едно навлиза сред подвижни пясъци.

— Нима трябва да съм мъртъв, за да ме целунеш?

— Съвсем не. Предпочитам да е обратното.

Мъглата в съзнанието на Джеф още не се беше напълно разсеяла.

— Нещо не се връзва — промърмори той.

— Какво те учудва?

— Само преди час ти се държеше с мен така, сякаш ме мразиш до смърт.

— Именно.

— Но сега…

— Прави ти впечатление, че съм променила поведението си, така ли?

— Наистина ли изпитваш топли чувства към мен?

— И то много топли.

Той отново се поколеба — осъзнаваше, че щастието му зависи от това, какъв ще бъде отговорът на следващия му въпрос:

— Да не би случайно да ме… обичаш?

— Да.

— Изумително! Не вярвам на ушите си!

— Аз също бях изненадана. Осъзнах какво чувствам към теб, едва когато госпожа Молой те фрасна с кутията.

Въпреки че главата на Джеф още бучеше от удара, сърцето му преливаше от радост.

— Благословена да е госпожа Молой! — извика възторжено. — Три пъти „ура“ за тази прекрасна жена.

След като най-сетне се убеди, че не халюцинира, той грабна Ан в прегръдките си и в кабинета временно настъпи тишина. След няколко секунди Джеф отново проговори:

— Сигурен съм, че сънувам. Не вярвам, че всичко това се случва в действителност. Не, не съм толкова лековерен. Знам, че ще се събудя и ще се озова обратно в ледниковия период, а ти ще възкликнеш: „Нима?“, с онзи смразяващ тон. Питам се дали осъзнаваш как въздейства леденото ти възклицание на човек, който се е озовал на Северния полюс без топло бельо.

— Бедничкият ми! — разкаяно промълви Ан. — Много ли бях високомерна?

— Клеопатра би могла да изкара задочен курс по високомерие, ползвайки написан от теб учебник.

— Моля те да ми простиш. Истината е, че понякога не осъзнавам какво правя… но и ти си го заслужаваше.

— Ако възнамеряваш да ме смразяваш до мозъка на костите всеки път, когато си го заслужавам, бъдещето ми изглежда доста нерадостно.

— Не, не, никога повече няма да се случи! Каквото и да сториш, ще си кажа: „Типично е за глупчото Джеф. Не го прави нарочно, освен това притежава някои положителни качества, а най-важното е, че го обичам.“ Е, какво ще кажеш?

— Бива. Вярвам, че ни очаква спокоен и щастлив семеен живот… Между другото, знаеш ли, че едва не ме загуби?

— Не думай! Да не намекваш, че си щял да се влюбиш в друго момиче?

— Господи, как ти хрумна? Никога не бих се влюбил в друго момиче, след като вече съм те видял! Става въпрос за нещо съвсем друго — ако смразяващото ти отношение към мен бе продължило още малко, щях да се превърна в буца лед като онзи човек, за когото писаха във всички вестници. Но ти едва ли си спомняш този случай — ако съдим по чичо ти Джордж, загубата на паметта е семейна черта.

— Колкото й да ти е чудно, този път паметта не ми изневери — иронично подхвърли тя. — Между другото, навярно знаеш, че семейство Молой офейкаха с диамантите.

— Така ли? Това ме подсеща да попитам къде е чичо ти.

— Нямам представа. Знам само, че излезе навън.

— Може би е намислил да хване скакалец, за да измери температурата на въздуха… Но да се върна на думата си — ако беше продължила да се държиш смразяващо с мен, щях да бъда като онзи човек, за когото писаха вестниците. Санбернарските кучета го открили да лежи в снега бездиханен и красив. И аз щях да приличам на него.

— Нямаше да бъдеш красив.

— Мислиш ли?

— Убедена съм и благодаря на Бога, че не приличаш на филмов актьор! До гуша ми е дошло от красавци. Мисля, че си симпатичен и с открито лице, нищо повече.

— Може би мнението ти е обективно, въпреки че тъкмо сега не ме виждаш в най-добрата ми светлина. Всеки мъж, който е бил улучен с тежка кутия като досадна муха, губи от чара си. Все пак схващам за какво намекваш. Горките момичета — от малки мечтаят да се омъжат за принца от приказките, а накрая трябва да се примирят със симпатяги като мен.

— Не съжалявам.

— Никак ли?

— Ни най-малко!

— Ан! — прочувствено възкликна Джеф. — Щеше да се смаеш, ако знаеше, че си истински ангел! — добави и я притисна до гърдите си така, че прегръдката му би задоволила дори строгите критерии на лорд Уфнам. След известно време Ан напусна обятията му, въздъхна и замислено промълви:

— Знаеш ли, животът е много несправедлив.

Младежът беше на противоположното мнение и побърза да го изрази:

— Не е вярно! Да не съм те чул да го обиждаш! Животът е прекрасен… Какво те направи такава песимистка?

— Вече ти казах, че двамата Молой задигнаха семейното богатство.

— Какво от това?

— Жалко е, не мислиш ли?

— Не те разбирам — озадачено промърмори той. — Твърдиш, че ме обичаш… нали не се отмяташ от думите си?

— Не, в никакъв случай.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— Да.

— Не ти ли стигат тези доказателства, че животът е прекрасен? Да не мислиш, че ще взема да се тръшкам само защото двама мошеници са задигнали няколко диаманта!

— Все пак наистина е жалко. Навярно щеше да ти бъде приятно, ако съпругата ти има зестра.

— Знаеш ли какво означава тази дума?

— Разбира се, въпреки че е доста старомодна.

— Смайваш ме с познанията си, скъпа!

— Е, какво ще кажеш?

— Питаш ме дали щях да се зарадвам на зестрата ти, така ли? Пет пари не давам за твоята зестра! Спомняш ли си какво е казал поетът? „Дори да е бедна като мишка църковна, непокварената и мила английска девойка и за краля съпруга е достойна.“

— Не беше зле непорочната и мила английска девойка да има нещичко в банката — печално отбеляза Ан. — Искрено обичам негова милост лорд Уфнам, но с най-голямо удоволствие бих го фраснала по главата с кутията за тютюн.

— Е, сега ти е паднало, защото го виждам да се задава. Сигурно е скътал някъде още една кутия, та ще може да ти услужи с нея.

По принцип лорд Уфнам се движеше тромаво и погледът му почти винаги беше безжизнен, но на Джеф му се стори, че сега стъпките му са още по-тежки, а очите му — далеч по-изцъклени. Приличаше на човек, който се връща от погребение на най-добрия си приятел, само дето лицето му беше покрито с въглищен прах, какъвто не се среща на подобни церемонии.

С типичната женска непрозорливост Ан забеляза само изцапаното му лице, но не и доказателствата за разбитото му сърце.

— Скъпи ми чичо, какво е станало с лицето ти?

Погледът на лорд Уфнам загуби безжизнеността си и очите му проблеснаха като разпалени въгленчета. Очевидно някакъв спомен не му даваше покой.

— По-скоро трябва да попиташ кой ме подреди така! Допреди минута онзи нещастник Тръмпър ме замеряше с буци въглища.

— Въглища ли?

— Идеални са за целта — побърза да обясни Джеф. — Ако имаш точен мерник, буците въглища са като гранати. Защо е предприел тези отчаяни мерки? — обърна се той към лорда. — Даде ли ви някакво задоволително обяснение?

— Побесня, когато налетях да целуна госпожа Корк.

Усещането, че сънува нелеп кошмар, което през цялата вечер не бе напуснало Ан, сега се задълбочи.

— Боже мой, защо ти е да я целуваш? — възкликна тя.

— Предложих й да се омъжи за мен.

— Съвсем естествено е било да я целуне — намеси се Джеф. — Първото, което правиш, когато предложиш брак някому, е да го целунеш. Спомни си какво се случи и с нас преди малко. Ако не ме беше целунала, нямаше да се предам. И без това се двоумях как да постъпя.

Девойката смразяващо го изгледа:

— Не знам дали знаеш, драги ми Джей Джи Милър, но те грози опасност да се върнеш в ледниковия период!

— Не ме е грижа! Вече не съм онзи жалък страхливец, който преди няколко часа се гърчеше под погледа ти. Нямаш представа какъв кураж добих, като разбрах, че ще се оженим. Готов съм да се опълча срещу теб! — Той се обърна към лорда: — Не ни обръщайте внимание — влюбените понякога се спречкват. С вашата племенница се сгодихме.

— Да му се не види! Вярно ли е?

— Да. А като ви гледам, нещо ми подсказва, че вие не сте сгоден. Не можахте ли да свалите Корк? Къде сгрешихте?

— Всичко тръгна наопаки от самото начало. Отключих вратата на избата, а когато мадам Корк изскочи навън, я сграбчих в прегръдките си и я целунах.

— Съобщихте ли й, че сте лорд Уфнам?

— А? Не… Защо, трябваше ли?

— Сигурно й се е сторило странно, че икономът налита да я целува.

— Да му се не види! Изобщо не ми мина през ума! — Лорд Уфнам мъдро кимна като човек, който най-сетне е прозрял истината. — Сигурно затова ми каза, че съм пиян и ме посъветва да си легна.

— Сигурно.

— Всъщност дори да й се бях представил най-официално, пак нямаше да излезе нищо, защото още в избата госпожата беше приела предложението на Тръмпър да се омъжи за него. Затова и проклетият дребосък ме замерваше с буци въглища. Най-лошото е, че госпожата ме уволни и ме предупреди още утре сутринта да напусна имението. Слава Богу, че ще получа едномесечна заплата, задето ме изхвърлят без предупреждение. Парите ще ми дойдат добре, защото трябва да си търся и жилище…

— Ще делим наполовина, съдружнико — прекъсна го Ан. — Но нали според договора госпожата няма право да те уволни?

— Това ми напомня за човека, когото вкарали в затвора. Когато един негов приятел отишъл да го посети и го попитал защо е зад решетките, а нашият човек му съобщил причината, приятелят възкликнал: „Да му се не види, невъзможно е да те осъдят заради това!“. „Зная, че не могат — отвърнал затворникът, — но ме осъдиха.“ Мадам Корк заяви, че пет пари не дава, ако милион клаузи в милион договори гласят, че няма право да ме уволни, а накрая добави: „Ако онзи Уфнам реши да ме съди, готова съм да отстоявам правата си пред камарата на лордовете!“. Честно да си призная, едва ли ще се стигне до съд — неприятностите и разходите са прекалено големи.

Ан, която търсеше възможност да прекрати диалога Уфнам-Милър, побърза да се възползва от настъпилото мълчание.

— Горкичката Ан! — възкликна. — Бедното, нещастно момиче! Какво ли бъдеще очаква тази мила и невинна девойка, след като съпругът й е умопобъркан, а чичо й дърдори каквото му дойде наум? Джеф!

— Кажи, съкровище.

— Бъди така добър да ми обясниш какво става.

— С най-голямо удоволствие, единствена моя. Пред теб стои най-чистият човек, когото познавам… — Той замълча за миг и смутено избърбори: — Всъщност предвид обстоятелствата май не избрах най-подходящото сравнение… Важното е, че този човек е герой. Според мен е кръстоска между благороден рицар и бойскаут. Възнамеряваше да се жертва и да се ожени за госпожа Корк, за да възстанови сумата, която ти се полага по наследство.

— Чичо Джооордж! — развълнувано възкликна девойката.

— Само изпълнявам дълга си, миличка — скромно заяви лордът. — Нали знаеш, noblesse oblige.

Изглеждаше толкова самодоволен, че Джеф съжали, задето го е издигнал на пиедестал. С горчивина си помисли, че много често похвалите водят до главозамайване на онзи, към когото са отправени, и реши да поправи грешката си.

— Не стойте като мъченик, когото са завързали на кладата — обърна се към лорда. — Саможертвата ви щеше да бъде излишна, ако имахте повече мозък от едно пиле.

— Май попрекали, приятелю — засегна се възрастният джентълмен.

Ан побърза да го подкрепи:

— Този Милър започна да се самозабравя. Прави ми впечатление, че е прекалено високомерен и самонадеян, тъкмо от типа хора, които са ми най-противни.

— Отказвам да си взема думите назад! — запъна се Джеф. — Държа на мнението си, че чичо ти има по-малко мозък от пиле. Защо старият кухавелник не е занесъл диамантите в банката?

— Нима току-що дръзна да наречеш чичо ми „стар кухавелник“?

— Да!

— Крайно време беше някой да му каже истината в очите — изръкопляска Ан. — Разбира се, той няма доверие на банковата институция.

— Зная. Още при запознанството ни сподели мнението си с мен.

— Естествено е, като не се доверяваш на банките, да не им поверяваш за съхранение торбичка с диаманти.

— Май е за предпочитане скъпоценните камъни да се съхраняват в банков сейф, отколкото да попаднат в ръцете на семейство Молой.

— Имаш право — въздъхна девойката.

Междувременно лорд Уфнам отново се беше самовглъбил и потрепването на гъстите му вежди подсказваше, че мозъкът му работи на бързи обороти. След няколко секунди излезе от транса и нададе вик, който стресна двамата влюбени:

— Почакайте! Усещам как някакъв спомен нахлува в главата ми… Джеф!

— Кажете, милорд.

— Повтаряй думата „банка“, скъпи приятелю.

— Банка ли? Добре, щом се налага… Банка… банка… банка… Докога да повтарям?

— Ще ви издам една тайна — каза лордът. — Вече съм почти сигурен, че диамантите не са в кутията с тютюна. Не са и в езерото, въпреки че думата ми навява странни асоциации и фигурира в дневника ми на страницата с дата четвърти април.

— На пети април ти катастрофира! — извика Ан.

— Точно затова думата ми се струва знаменателна. Оставете ме да помисля още малко…

Очите му отново се изцъклиха, а влюбените зашепнаха, за да не го смущават.

— Обичам те — каза Джеф.

— Повтори го, това е музика за слуха ми — прошепна в отговор Ан.

— Никога няма да обичам друга жена, както обичам теб!

— Браво, продължавай в същия дух!

— Знаеш ли, че мравките тичат по-бързо, когато времето е топло?

— Не думай! По-бързо от кого?

— От мравките, които се движат по-бавно при студено време.

— Нали не ме баламосваш?

— Не, разбира се. Научих го от чичо ти, който е най-големият капацитет в тази област. Изглежда, че през горещите летни дни мравките буквално спринтират. Мислех, че ще ти бъде интересно да узнаеш този факт… О, за малко да забравя — обичам те!

Лорд Уфнам се надигна от стола. Целият сияеше, а задоволството сякаш се излъчваше от всяка пора на широкото му лице. Дори ушите му, като че ли вибрираха от едва сдържано въодушевление.

— Знаех си, че рано или късно ще изплува в паметта ми — гордо заяви той. — Никога не забравям нещо завинаги — необходими са ми само спокойствие и малко време за размисъл. Спомних си къде са диамантите.

— Така ли? — възторжено извика Джеф.

— В коя банка са? — попита Ан.

— Закопах ги под статуята на голото момченце с издутото коремче, която се намира на отсрещния бряг8 на езерото — отвърна лордът. — Спомням си го, сякаш се е случило преди няколко минути. Разхождах се по брега и случайно носех лопатка, тъй като бях плевил градината. Внезапно ми хрумна, че ако изкопая дупка, това ще бъде идеалното скривалище за диамантите. Ей сега ще отида да ги взема.

Той тромаво се изнесе през остъклената врата, а двамата влюбени недоверчиво се спогледаха. Ан първа наруши мълчанието:

— Мислиш ли, че наистина ги е закопал на брега на езерото?

— Изобщо не се надявай — поклати глава Джеф.

— Голям песимист си.

— Не, просто съм реалист. За нищо на света не можеш да ме убедиш, че чичо ти е избрал за хранилище на диамантите такова безопасно място като брега на езерото. Да погледнем истината в очите — това е поредната фалшива тревога. Предлагам трезво да обмислим бъдещето си, вместо да фантазираме за някакви си скъпоценности.

— Но те са моята зестра!

— Не вярвай в химери, скъпа!

— Знам, че надеждите ми са неоправдани, но толкова ми се иска да ти донеса някаква зестра.

— Престани да повтаряш едно и също! Не ми трябва проклетата ти зестра! Джеф Милър от Холси Корт е способен да издържа съпругата си… без излишен лукс, разбира се. Отначало ще живеем доста скромно. Ти ще готвиш, аз ще мия съдовете. Не, няма! Чичо ти ще ги мие. Разбира се, той ще живее с нас. Глупаво е да съжителстваме с опитен иконом и да не го впрегнем в работа. Ето как ще разпределим домакинските задължения — ти ще готвиш, а негова светлост ще мие съдовете, ще ни сервира, ще отваря, когато се позвъни на входната врата, ще пазарува, ще почиства сребърните прибори…

— Кои сребърни прибори?

— Например малката купа, която спечелих при едно училищно състезание.

— А ти какво ще правиш?

— Ще се изтягам на канапето, ще пуша лулата си и ще отпивам от чашата с портвайн — накратко казано, ще упражнявам надзор.

— Я виж ти! Много трудна работа си избрал!

Откъм терасата се дочуха тежки стъпки — лорд Уфнам се завръщаше у дома като уморен ловец. За миг застана на прага на остъклената врата, сякаш безмълвно благославяше влюбените, при което масивната му фигура се очерта на фона на нощното небе, сетне пристъпи в кабинета.

— Погледнете! — заяви победоносно. — Винаги съм твърдял, че рано или късно ще ги намеря.

Сетне с небрежен жест изсипа на бюрото искрящите камъни.

На трийсетина километра от мястото на щастливото събитие Доли зави по един страничен път, изключи двигателя и нареди на Соупи да й подаде кутията, за да се порадва на съдържанието й, преди да продължат за Лондон.

Чувстваше се като дете, което ще надникне в чорапа с подаръците от Дядо Коледа.