Имението на Фарнъм

Глава 12

Въпреки че същия ден вече беше посетил банята, Хю отново бе изкъпан набързо, намазан с ароматен крем и облечен с нова роба, преди да бъде отведен в частните покои на лорда. Докато крачеше по петите на Мемток, той премина през няколко приемни със секретари и накрая се озова в голяма и разкошно обзаведена стая за отдих.

Самия лорд го нямаше; в стаята бяха само Джоузеф и Доктор-Ливингстън-предполагам. Джо се провикна:

— Хю! Прекрасно! — После се обърна към Главния дворцов прислужник: — Можеш да си вървиш.

Мемток се поколеба, след което се обърна и си тръгна. Джо не му обърна повече никакво внимание, просто хвана ръката на Хю и го поведе към дивана.

— Боже, толкова се радвам да те видя! Седни да поговорим, докато Понс се появи. Добре изглеждаш.

Доктор Ливингстън подуши глезените на Хю, измърка и започна да ги тъпче.

— Добре съм. Понс ли? — Хю почеса котката зад ушичките.

— Не знаеш ли името му? На лорд Протектора, имам предвид. Не, сигурно няма как да го знаеш. Това е едно от имената му, което използва само в семейството. Няма значение, добре ли се отнасят с теб?

— Така мисля.

— Така и трябва. Понс заповяда да ти угаждат във всичко. Слушай, ако не се отнасят добре с теб, просто ми кажи. Ще се погрижа за всичко.

Хю се поколеба.

— Джо, използвали ли са върху теб някой от онези странни камшици?

— Върху мен ли? — Джо го изгледа учудено. — Разбира се, че не. Хю, да не би да са те наказвали? Свали този глупав парцал и дай да видя.

Хю поклати глава.

— По мен няма никакви белези. Не са ме наранявали. Обаче хич не ми хареса.

— Но ако са те наказвали без причина… Хю, това е едно от нещата, които Понс не толерира. Той е много човечен тип. Държи само на дисциплината. Ако някой, който и да е, дори Мемток, се е държал грубо с теб, ще си получи заслуженото.

Хю се замисли. Той по-скоро харесваше учителите си. Те бяха работили упорито и търпеливо и когато стана възможно да се разговаря с него, без да се използва камшика, вече се държаха доста по-добре.

— Не са ме наранявали. Просто ми напомняха някои неща.

— Радвам се да го чуя. Всъщност, Хю, не мога да си представя как ще стане това. С кожения камшик, който носи Понс, може да се убие човек на разстояние триста метра; нужни са много упражнения, за да се научиш да си служиш с него. А тези играчки, които използват слугите, само гъделичкат и нищо повече.

Хю реши да не спори с него относно гъделичкането; искаше да узнае други, много по-важни неща.

— Джо, как са останалите? Виждал ли си ги?

— О, те са много добре. Чу ли за Барбара?

— Нищичко не съм чул! Какво за Барбара?

— Чакай, по-спокойно. Имам предвид бебетата й.

— Вече е родила бебето?

— Бебетата. Близнаци, еднояйчни. Преди една седмица.

— Как е тя? Как е?

— Спокойно, човече! С нея всичко е наред, по-добре не може и да бъде. Което е нормално. Те са много по-напред от нас в медицината; никой не е чувал да са изгубили майка или бебето й при раждане. — Джо внезапно се натъжи. — Жалко, че не се появиха няколко месеца по-рано. — После лицето му се разведри. — Барбара ми каза, че смятала да нарече бебето Карън, ако е момиче. Когато се оказа, че е родила момчета близнаци, тя кръсти единия, който е с пет минути по-голям, Хю, а другия — Карл Джоузеф. Много мило, нали?

— Поласкан съм. Значи си я виждал. Джо, трябва да я видя. Веднага. Как да стане?

Джо го погледна изненадано.

— Не можеш, Хю. Би трябвало да го знаеш.

— Защо да не мога?

— Ами защото не си укротен, затова. Невъзможно е.

— Ох.

— Съжалявам, но така стоят нещата. — Джо внезапно се ухили. — Разбрах, че за малко да ти осигурят билет за достъп до нея. Понс се скъса от смях, когато разбра как ви се е разминало на косъм и как сте скимтели двамата с Дюк.

— Не виждам какво смешно има тук.

— О, Хю, той просто има грубовато чувство за хумор. Смя се, докато ми го разказваше. Аз не се засмях и Понс реши, че нямам чувство за хумор. Различните хора се смеят на различни неща. Карън обичаше да говори на псевдонегърски диалект, което ме караше да скърцам със зъби. Но тя не го правеше от злоба. Карън… Е, каквото станало — станало, повече няма да говоря за това. Знаеш ли, че ако онзи ветеринар беше стигнал по-далеч с вас, това щеше да му струва ръцете; Понс прати човек да му го съобщи. Може би по-късно щеше да смекчи присъдата — добрите хирурзи са твърде ценни. Но решението на лекаря е напълно естествено, Хю; и двамата сте твърде високи и възрастни за жребци. Само че Понс не толерира небрежността в работата.

— Добре де, добре. Не виждам нищо лошо в това, че искам да видя Барбара и децата й. Ти си я виждал, а също не си укротен.

Джо изглеждаше леко раздразнен.

— Хю, става въпрос за различни неща и ти много добре го знаеш.

— Защо?

Джо въздъхна.

— Хю, не аз съм измислял правилата. Аз съм Избран, а ти не си и това е всичко. Аз не съм виновен, че си се родил бял.

— Добре. Забрави.

— Трябва да сме благодарни на това, че поне един от нас е в състояние да помага на останалите. Осъзнаваш ли, че всички вие можехте да бъдете екзекутирани? Ако не бях с вас?

— Тази мисъл ми мина през ума. За щастие ти говориш френски. И той също говори френски.

Джо поклати глава.

— Френският няма нищо общо, просто ни спести време. Важното беше, че аз съм с вас… и точно затова бяхте освободени от всякаква отговорност. Единственото, което трябваше да се определи, беше каква е моята вина, над мен бе надвиснала голяма опасност. — Джо се намръщи. — Все още не съм напълно оправдан. Искам да кажа, че Понс е убеден в невинността ми, но случаят ми трябва да бъде разгледан и от Върховния лорд Притежател; това е негов прерогатив, защото Понс е само Пазител. Все още може да бъда екзекутиран.

— Но, Джо, за какво да те екзекутират?

— О, за много неща! Сам прецени. Ако вие, четирима бели, бяхте там без мен, Понс щеше да ви осъди в момента, в който ви зърне. Две углавни престъпления, и двете — очевидни. Бегълци. Слуги, които са избягали от господаря си. Разрушително нахлуване във владенията на Върховния Притежател. И двете обвинения са доказани и наказанието е смърт. Не ми обяснявай, че нещата не стоят така, защото го знам много добре и ми трябваше доста време, за да убедя и Понс в това, като използвам език, който и двамата не говорим добре. И вратът ми все още е на дръвника. И все пак… — Той се ободри. — Понс ми каза, че на Върховния Притежател ще му трябват много години, за да разгледа всички дела, по които трябва да произнесе обвинителното заключение, освен това той не само отдавна не е идвал в това си имение, ами дори не е прелитал над него. И много преди случаят ми да бъде представен пред него, на мястото няма да има и следа от опустошението. Те засаждат отново дърветата, а мечките, елените и другият дивеч никога не са били преброявани. Той ми каза да не се притеснявам.

— Е, това е много добре.

— Да не мислиш, че не съм се препотил хиляди пъти, докато го убедя? Достатъчно е сянката ми да падне върху Върховния лорд Притежател и край с мен, да не говорим какво ме чака, ако кихна в негово присъствие… Тъй че сигурно разбираш, че незаконното навлизане във владенията му е най-тежкото престъпление. Но щом Понс казва да не се безпокоя, значи всичко е наред. Той се отнася с мен като с гост, не като със затворник. А сега ми разкажи за себе си. Чух, че си изучавал Езика. Аз също — частният ми учител идва всеки ден, когато имам свободно време.

На което Хю отговори:

— С разрешение на Тяхна милост този човек, както те знаят, бе посветил времето си изцяло на тази дейност.

— Охо! Говориш го по-добре от мен.

— Имах доста стимули — каза Хю, като премина на английски. — Джо, виждал ли си Дюк? Грейс?

— Дюк не съм опитвал да го търся. Понс отсъстваше през повечето време и ме взе със себе си. Бях ужасно зает. Грейс я видях, да. Може би е възможно да я видиш и ти. Тя идва често в този апартамент. Разбира се, това е единственият начин да я видиш. Тук, на това място. В присъствието на Понс. Може да се уреди. Той не държи особено много на протокола. Когато сме насаме, имам предвид; пред хората гледа да се държи на висота.

— Хмм… Джо, в такъв случай можеш ли да го помолиш да видя Барбара и близнаците? Тук? В негово присъствие?

Джо изглеждаше раздразнен.

— Хю, не можеш ли да разбереш, че аз съм просто гост тук? Нямам нито един собствен слуга, нямам пари, нямам титла. Казах ти, че е възможно да видиш Грейс; не съм обещавал. Това ще стане само в случай, че той е изпратил да те повикат и после не я е отпратил, защото така му е удобно на него, а не на теб. Колкото до това да го помоля да ти позволи да видиш Барбара — не мога да го направя. И туй то! Съветвам те и теб да не го молиш. Току-виж си разбрал, че неговият камшик може не само да гъделичка.

— Просто исках да…

— Внимавай! Идва.

Джо отиде да посрещне домакина си. Хю стоеше с наведена глава, вперил поглед в пода, и чакаше да бъде забелязан. Понс влезе с широка крачка, облечен почти по същия начин, както Хю го бе видял за пръв път, само дето шлемът беше заменен от червено кепе. Той поздрави Джо, седна тежко на големия диван и изпъна крака. Доктор Ливингстън скочи в скута на лорда; Понс го погали. Две слугини се появиха отникъде, събуха му ботушите, избърсаха краката му с гореща влажна кърпа, подсушиха ги, направиха им масаж, обуха му домашни чехли и изчезнаха.

Докато протичаше тази процедура, лорд Протекторът обсъждаше с Джо въпроси, от които Хю можеше да схване само отделни думи, но успя да разбере, че благородникът говори с Джо на речта на равните и Джо му отговаря по същия начин. Хю реши, че Джо се намира в отлично положение, също както и Доктор Ливингстън. Е, Джо си беше приятна личност.

Най-накрая високият мъж го погледна.

— Седни, момче.

Хю седна на пода. Лордът продължи:

— Можеш ли да говориш? Съобщиха ни, че си научил Езика.

— С позволението на Тяхна милост времето на този човек беше изцяло посветено на тази цел и въпреки че резултатите са доста плачевни, както може би Тяхна милост знае, те са много по-добри, отколкото техният слуга би могъл да предполага.

— Не е зле. Акцентът може да е малко по-твърд. И пропусна един инфикс. Как ти се струва времето?

— Времето е такова, каквото пожелае Могъщият Чичо. Ако то доставя удоволствие на любимия му племенник, то не може да не носи радост и на този слуга.

— Много добре. Произношението е малко размазано, но се разбира. Поработи още върху него. Предай на учителите си, че така сме казали. А сега зарежи тази префърцунена реч, нямам време да я слушам. Винаги използвай речта на равните. Когато сме насаме, имам предвид.

— Добре. Аз… — Хю млъкна; една от слугините се беше върнала и коленичи пред господаря си, като му поднесе питие върху поднос.

Понс хвърли остър поглед към Хю, след това погледна към момичето.

— Това ли? То не се брои, глухонямо е. Та какво казваше?

— Щях да кажа, че нямам мнение за времето, защото изобщо не съм излизал навън, откакто дойдохме тук.

— Сигурно не си. Дадох заповед да научиш езика колкото се може по-бързо, а слугите са склонни да изпълняват буквално заповедите ми. Без никакво въображение са. Добре, ще излизаш навън всеки ден по един час. Предай това на този, който се занимава с теб. Имаш ли някакви молби към мен? Дават ли ти достатъчно храна? Добре ли се отнасят с теб?

— Храната е добра. Свикнал съм да се храня три пъти дневно, но…

— Можеш да ядеш и по четири, ако пожелаеш. Кажи го на този, който се занимава с теб. Добре, сега по друг въпрос. Хю… Нали така се казваш?

— Да, Тяхна милост.

— Не ме ли чу? Нали ти казах, с речта на равните. Личното ми име е Понс. Използвай го. Хю, ако не ви бях задържал при себе си, ако не бях учен и ако със собствените си очи не бях видял артефактите в онази любопитна постройка, вашата къща, нямаше да ви повярвам. Аз не съм суеверен човек. Неведоми са пътищата Чичови, но Той не твори чудеса… и аз няма да се поколебая да повторя това, колкото и неортодоксално да звучи, в който и да е храм на Земята… Колко време е минало, Джо?

— Две хиляди сто и три години.

— Да ги закръглим на две хиляди. Какво има, Хю?

— А, нищо, нищо.

— Ако се каниш да повръщаш, излез навън; сам съм ги избирал тия килими. Та както казвах, всичко това даде храна за размисъл на моите учени — и то доста добра. От доста години не са измислили нищо интересно освен, това как да усъвършенстват капаните за мишки. Мързеливи негодници. Казах им да ми дадат смислен отговор, без чудеса. Как могат петима души — или шестима — и една доста огромна сграда да прескочат двайсет века и да не счупят нито едно яйце. Преувеличавам. Джо ми каза, че си е счупил няколко кости и разни други дреболии. Като говорим за кости, Джо ми каза, че това няма да ти е приятно — на него също не му беше, — но аз заповядах на моите учени да извадят едни кости. Да направят анализ на стронциевите изотопи, такива работи; предполагам, че никога не сте чували за това. Единственото истинско доказателство, че трупът е достигнал зрелост, преди радиоактивността да е достигнала максималното си ниво… Внимавай, предупредих те за тези килими! Да не си посмял!

Хю повърна. („Сарън! Карън! О, скъпа моя!“)

— Сега по-добре ли си? Може би трябваше да ти кажа, че присъства и свещеник, направиха се всички нужни приготовления, точно като за някой от Избраните. Специална служба по моя заповед. След като тестовете бяха завършени, всеки атом беше върнат обратно и гробът беше затворен с подходящите ритуали.

— Това е вярно, Хю — обади се тъжно Джоузеф. — Аз бях там. Сложих свежи цветя. Казаха ми, че ще си останат свежи.

— Разбира се, че ще останат — потвърди Понс. — Дотогава, докато не се разпаднат от ерозията. Не знам защо използвате за целта цветя, но ако има някакви други обреди или е нужно да се принесат жертви, за да се изкупи това, което според вас е светотатство, само ми кажи. Аз съм широко скроен човек. Прекрасно разбирам, че в онези времена обичаите са били различни.

— Не, не, най-добре го оставете така.

— Както пожелаеш. Направихме го от научна необходимост. Изглеждаше ми много по-разумно от това да ти отрежа някой пръст. Останалите тестове също накараха учените ми да се примирят с очевидното. Храна, консервирана по толкова древни методи, че силно се съмнявам някой от съвременните експерти по храните да може да ги възпроизведе… И все пак продуктите ставаха за ядене. Или поне никой от слугите, които накарахме да ги опитат, не се отрови. Също и този удивителен градиент на радиоактивността между горната и долната страна на покривната структура — намекнах им и за това. Въз основа на информацията, която получих от Джо, им заповядах да търсят доказателства, че това събитие се е случило в началото на Войната между Изтока и Запада, когато е било унищожено Северното полукълбо.

И те ги откриха. Изчисленията ги накараха да повярват, че тази сграда се е намирала близо до епицентъра на ядрен взрив. И все пак е останала непокътната. Това даде основание за една толкова щура теория, че дори не смятам да тормозя слуха ви с нея; казах им да продължат да работят.

Но най-важното нещо е историческото съкровище. Аз съм историк, Хю; правилно интерпретираната история ни казва всичко. Съкровището, разбира се, са онези книги, които бяха вътре. Не преувеличавам, като казвам, че те са най-ценното ми притежание. В днешния свят има само още две копия на „Енциклопедия Британика“ — и те не са това издание, и са в толкова лошо състояние, че са по-скоро някаква антика, отколкото нещо, с което би могъл да работи някой учен. Очевидно през Смутните времена никой не се е грижил за тях.

Понс се облегна назад. Изглеждаше много щастлив.

— Но моята е в отлично състояние! — После добави: — Не подценявам и другите книги. Всичките са безценни съкровища. Особено „Приключенията на Одисей“, за които само съм чувал. Да смятам ли, че рисунките са също от времето на Одисей?

— Боя се, че не. Художникът е от моето време.

— Жалко. Но въпреки това са много интересни. Примитивно изкуство, по-силно от това, което имаме днес. Но всъщност преувеличих, като казах, че книгите са най-ценното ми притежание.

— Така ли?

— Всъщност това си ти! Ето, не си ли поласкан?

Хю леко се поколеба.

— Да, така е. (Щом е вярно, че съм твой крепостник, арогантно копеле такова, то аз предпочитам да съм ценна собственост!)

— Наистина. Ако не говореше на речта на равните, нямаше да можеш да изразиш съмнение. Аз никога не лъжа, Хю. Запомни го. Ти и… Как му беше името, Джо?

— Дюк.

— Дюк, да. Въпреки че Джо възхвалява твоите познания, но не и неговите. Нека ти обясня. Има и други учени, които могат да четат на древен английски. И никой от тях не е в моето домакинство; тъй като той не лежи в основата на нито един от съвременните езици, малцина го изучават. Както и да е, учени мога да си намеря. Но никога няма да мога да се сдобия със специалист като теб. Ти всъщност си живял в онова време; ще успееш да направиш преводи без онези влудяващи четири или пет интерпретации на един и същ откъс, които обезформят преводите на древни текстове, само защото ученият всъщност не знае за какво говори древният автор. Имам предвид липсата на културен контекст. Без съмнение ти ще успееш да дадеш обяснение на всички неща, които са очевидни за теб, но непонятни за мен. Нали така? Така! Сега вече разбра какво искам. Започни с „Енциклопедия Британика“. Захващай се за работа още днес, преведи я. Нахвърляй текста набързо, някой друг ще го приведе в приличен вид. Разбра ли? Хайде, хващай се за работа.

Хю преглътна.

— Но, Понс, аз не мога да пиша на Езика.

— Какво?

— Учеха ме да го говоря. Изобщо не са ме учили да чета или да пиша.

Понс примигна.

— Мемток!

Главният дворцов прислужник се появи толкова бързо, че човек би помислил, че се крие зад вратата. То така си и беше — той подслушваше частния разговор на лорд Протектора и беше сигурен, че никой не подозира за това. Във всеки случай Мемток дишаше тежко. Подобни неща, естествено, бяха доста рисковани, но той смяташе, че е необходимо, за да може да изпълнява по-добре своите задължения. Все пак беше за предпочитане пред това да забие там някоя самка, която не е съвсем глухоняма.

— Мемток, казах ти, че искам да се научи да говори, чете и пише на Езика.

Хю слушаше със сведен поглед, докато Главният прислужник се опитваше да протестира, че подобна заповед никога не е била давана (което беше така), но въпреки това е била изпълнена (явна лъжа), и той изобщо не се опитва да противоречи на лорд Протектора (което е нещо недопустимо, немислимо, невъобразимо).

— Глупости — отсече Понс. — Не знам защо досега не съм те дал под наем. Ще се чувстваш много добре в някоя въглищна мина. Тази бледа кожа има нужда от малко здравословен тъмен въглищен прах.

Той вдигна камшика си и Мемток пребледня още повече.

— Много добре, ще ти дам възможност да поправиш грешката си. То ще прекарва половината от всеки ден в учене да чете и пише, другата половина в превеждане и диктуване в рекордер. Можеше и по-рано да се сетя за това; писането отнема твърде много време. Както и да е, искам да може да чете и да пише.

После се обърна към Хю.

— Сещаш ли се за нещо друго? От какво имаш нужда?

Хю се опита да формулира молбата на речта на нисшестоящ към висшестоящ, на която всъщност не можеше да моли за нищо. Понс го прекъсна.

— Говори направо, Хю. Мемток, запуши си ушите. Никакви церемонии не са необходими в присъствието на Мемток. Той е член на вътрешното ми семейство, мой племенник по дух, макар и според по-голямата ми сестра да не е така. Давай, говори.

Мемток се отпусна и придоби най-радостния вид, който беше възможен при вечно киселото изражение на лицето му.

— Добре, Понс. Трябва ми стая за работа. Килията ми е с размера на този диван.

— Кажи ми всичко, което ти е необходимо.

— Бих искал стая с естествена светлина, с прозорец, да речем една трета от размера на този тук. Работни маси, рафтове, материали за писане, удобни столове — а, да, и достъп до тоалетна, без да се налага да чакам; това нарушава потока на мисълта.

— Това не ти ли е осигурено?

— Не. Освен това смятам, че докосването с камшик не се отразява добре на мисленето ми.

— Мемток, използвал ли си камшика?

— Не, чичо мой! Кълна се!

— Ти си готов да се закълнеш винаги, дори ако те хванат на местопрестъплението. Кой беше?

Хю се осмели да го прекъсне.

— Не се оплаквам, Понс. Но тези камшици ме изнервят. Освен това не знам кой може да ми заповядва. Явно всички. Все още не съм разбрал какъв е моят ранг.

— Ммм… Мемток, каква е неговата позиция в семейството?

Главният прислужник беше принуден да признае, че така и не му се бе удало да разреши този проблем.

— Добре, да го разрешим тогава. Ще го направим началник отдел. Ммм… Отдел по древна история. Титла: Главен изследовател. Главен началник отдел, който отговаря само пред теб. Искам всички да научат това. Правя го, за да стане ясно, че този слуга е изключително ценен за мен… и ако някой забави работата му, ще свърши в казана. Предполагам, че този отдел ще се състои само от един слуга, но ти му попълни персонала, направи го да изглежда добре. Прехвърли учители при него, някой да се грижи за рекордера му и да подготвя материалите за мен, един или двама чистачи, асистент, който да ги надзирава — не искам той да губи от ценното си време, за да се занимава с тях. Един куриер. Нали се сещаш? Около тази къща сигурно се мотаят десетки безделници, които ядат даром хляба ми, но спокойно могат да украсят Отдела по древна история. А сега приготви един малък камшик и малка емблема. Действай!

След минутки Хю вече носеше медальон, не по-малък от този на Мемток. Понс взе камшика и махна нещо от него.

— Хю, няма да ти дам зареден камшик, защото не знаеш как да го използваш. Ако някой от подчинените ти се нуждае от наказание, Мемток с удоволствие ще ти помогне. По-нататък, като разбереш как работи, ще помислим по въпроса. Сега… Доволен ли си вече?

Хю реши, че моментът не е подходящ да пита за среща с Барбара. Не и в присъствието на Мемток. Но в него започна да се заражда надежда.

Двамата с Мемток бяха освободени едновременно. Мемток не възрази, когато Хю излезе пръв.