Имението на Фарнъм

Глава 4

Хю се обърна към заместника си.

— Джо, излизам навън. Донеси ми четирийсет и пет калибровия и колан. Не трябваше да позволявам на момичетата да излизат невъоръжени. — Той леко се спусна в дупката. — Вие двамата охранявайте мястото.

— От кого? — попита синът му. — Няма какво толкова да пазим тук.

Баща му се поколеба.

— Не знам. Просто имам едно такова усещане. Добре, идвайте, но първо се въоръжете. Джо!

— Идвам.

— Джо, и двамата с Дюк се въоръжете. После изчакайте, докато излезем навън. Ако не се върнем веднага, действайте по своя преценка. Тази ситуация не я бях предвидил. Това просто не може да бъде.

— Но е факт.

— Така е, Дюк. — Хю закопча колана с пистолета и падна на колене. През изхода на тунела все още се виждаше сочна зеленина на мястото, където би трябвало да има радиоактивна пустош и вулканично стъкло. Той започна да пълзи.

Изправи се и се отмести от изхода, после се огледа.

— Татко! Не е ли прекрасно?

Карън стоеше малко по-надолу от него на хълма, в чието подножие течеше поток. Отвъд потока земята отново се издигаше и беше покрита с дървета. От тази страна те бяха доста разредени Небето бе синьо, слънцето грееше с топла и ярка светлина и нямаше нито следа от опустошенията на войната, нито признаци на човешко присъствие — нито една сграда, нито път, нито пътека, нито инверсионни следи от реактивни самолети в небето. Околността изглеждаше абсолютно девствена и не се виждаше нищо познато.

— Татко, слизам долу при потока.

— Върни се тук! Къде е Барбара?

— Тук горе съм, Хю. — Той се обърна и я видя на хълма над убежището. — Опитвам се да разбера какво се е случило. Ти какво мислиш?

Убежището се беше килнало върху хълма, огромен квадратен монолит. Цялото бе покрито с кал, с изключение на изхода на тунела. Почти чисто беше и там, където би трябвало да се намира стълбата, водеща към къщата.

— Нищо не мисля — призна той.

Появи се Дюк, с пушка в ръка. Изправи се, огледа се и нищо не каза.

Барбара и Карън се присъединиха към тях. Доктор-Ливингстън-предполагам дойде, отърка се в глезена на Хю и избяга. Очевидно персийският котарак напълно одобряваше мястото; то беше идеално за котки.

— Предавам се — каза Дюк. — Кажете ми.

Хю не отговори нищо. Карън попита:

— Татко, защо да не мога да сляза при потока? Искам да се изкъпя. Цялата смърдя.

— От това не боли. Объркан съм. Не желая да си прибавям и притеснението, че може да се удавиш…

— Потокът е плитък.

— … Или пък, че е възможно да бъдеш изядена от мечка или да попаднеш в плаващи пясъци. Момичета, влизайте вътре, въоръжете се и тогава, ако искате, излезте пак. Но стойте наблизо и си дръжте очите отворени. Кажете на Джо да излезе.

— Да, сър. — Момичетата тръгнаха.

— Какво мислиш, Дюк?

— Ами… Запазвам си правото на отговор.

— Е, ако имаш такъв, значи си по-добре от мен. Дюк, поразен съм. Подготвих се за всичко, което можеше да се случи, но това го няма в списъка. Ако имаш някакво предположение, за Бога, изплюй камъчето!

— Добре. Мястото ми прилича на планинска страна в Централна Америка. Разбира се, това е невъзможно.

— Няма смисъл да се безпокоим за това кое е възможно и кое не. Да речем, че това е Централна Америка. От какво трябва да се пазим?

— Да видим… Може да има пуми. Змии със сигурност. Тарантули и скорпиони. Маларийни комари. Ти вече спомена мечките.

— Просто се изразих символично. Трябва непрекъснато да бъдем нащрек, всяка минута, докато не разберем какво точно ни застрашава.

Джо излезе с пушка в ръка. Не каза нищо и се огледа. Дюк рече:

— Поне няма да гладуваме. Погледнете долу вляво, до потока.

Хю погледна. Петнисто еленче, на височина малко под кръста, се взираше в тях, очевидно без да се страхува.

— Да го гръмна ли? — попита Дюк и вдигна пушката си.

— Не. Освен ако не си примрял за прясно месо.

— Добре. Красиво е, нали?

— Много. Но не прилича на северноамериканските елени, които съм виждал. Дюк? Къде се намираме? И как се озовахме тук?

Дюк се усмихна накриво.

— Татко, ти се самоопредели за фюрер. От мен не се очаква да мисля.

— О, по дяволите!

— И без това не знам. Може би руснаците са разработили халюциногенна бомба.

— Тогава дали всички щяхме да виждаме едно и също нещо?

— Не знам. Но се обзалагам, че ако бях застрелял онзи елен, щяхме да го изядем.

— И аз така мисля. Джо? Някакви идеи, мнения, предположения?

Джо се почеса по главата.

— Много красиво място. Ама аз съм градско момче.

— Можеш да направиш едно нещо, Хю.

— И какво е то, Дюк?

— Можеш да включиш малкото радио.

— Добра идея.

Хю пропълзя вътре, засече Карън, която се канеше да излиза, и я прати да го донесе. Докато я чакаше, се чудеше какво може да се използва за стълба. Лазенето напред-назад в триметровия тунел изобщо не беше приятно.

Радиото улови само статични шумове, нищо друго. Хю го изключи.

— Ще опитаме отново довечера. По цяла нощ съм слушал с него Мексико, дори Канада — намръщи се той. — Все нещо трябва да се улови, освен ако не са ни размазали напълно.

— Татко, изобщо не си прав.

— Защо, Дюк?

— Тази местност не е докосвана от война.

— Точно затова не мога да разбера радиомълчанието.

— Но Маунтин Спрингс наистина беше ударен. Следователно не сме в Маунтин Спрингс.

— Кой казва, че сме? — попита Карън. — В Маунтин Спрингс няма нищо такова. Нито в целия щат.

Хю се намръщи.

— Това е очевидно — той погледна към убежището, голямо, огромно, масивно. — Но къде сме?

— Не четеш ли комикси, татко? Ние сме на друга планета.

— Не се шегувай, малката. Доста съм разтревожен.

— Не се шегувах. Дори на хиляда километра от къщи няма такова място, но въпреки всичко ние сме тук. Като нищо може да е друга планета. Старата вече беше започнала да се изхабява.

— Хю — обади се Джо, — може и да ти прозвучи глупаво, но аз съм съгласен с Карън.

— Защо, Джо?

— Ами намираме се на някакво място. Какво ще се случи, ако точно върху нас се взриви атомна бомба?

— Превръщаме се в пара.

— Не се чувствам изпарен. И не мога да си представя това огромно парче бетон да пропътува хиляда километра и да се стовари някъде, като всичко остане цяло и невредимо, с изключение на няколко пукнати ребра и едно изкълчено рамо. Но идеята на Карън… — Той сви рамене. — Наречи го четвъртото измерение. Последното голямо разтърсване ни е пратило право в четвъртото измерение.

— Точно както ти казах, татко. Ние сме на друга планета! Нека да я проучим!

— По-спокойно, скъпа. Колкото до чуждата планета… Никъде не е казано, че трябва обезателно да знаем къде се намираме, когато не знаем. Задачата ни е да се приспособим към условията.

— Карън — намеси се Барбара, — не мога да си представя как това място може да не се намира на Земята.

— Защо? Хайде, развали ми удоволствието.

— Ами… — Барбара хвърли камъче по едно от дърветата. — Това е евкалипт, а онова зад него е акация. Изобщо не са като дърветата в Маунтин Спрингс, но са най-обикновена тропична и субтропична флора. Освен ако на твоята „друга планета“ не са се развили растения точно като на Земята, то това просто е Земята.

— Развали ми удоволствието — повтори Карън. — Защо да не може на друга планета да се развият същите растения?

— Това щеше да е толкова забележително, колкото ако открием същите…

— Хюбърт! Хюбърт! Къде си? Не мога да те намеря! — Гласът на Грейс Фарнъм отекна в тунела.

— Идвам! — Хю се пъхна в тунела.

Обядваха под едно дърво близо до убежището. Хю реши, че тунелът е бил заровен толкова надълбоко, че вероятността изходът му да е по-радиоактивен от вътрешността е нищожна. Колкото до покрива, не беше толкова сигурен. Затова постави един дозиметър (единственият уред за измерване на радиация, който бе оцелял) върху убежището, за да сравни по-късно данните му с данните на сложения във вътрешността. С облекчение установи, че и двата уреда са отчели радиация, далеч от смъртоносното количество, и че и двата показват едни и същи данни.

Единствената друга предпазна мярка, която взе, бе да накара всички, без съпругата му, да носят оръжие. Грейс Фарнъм „не можеше да понася оръжията“ и отказа да се храни в тяхно присъствие.

Но яде със завиден апетит. Дюк беше запалил огън и те бяха ощастливени с горещо кафе, горещо говеждо от консерва, горещи консервирани сладки картофи и консервирана плодова салата. И си запалиха цигари, без да се притесняват за въздуха или от избухването на пожар.

— Това беше прекрасно — призна Грейс. — Хюбърт, скъпи? Знаеш ли какво липсва, за да бъде идеално? Знам, че не одобряваш пиенето на обяд, но обстоятелствата са специални, а и нервите ми все още са опънати, затова, Джо, защо не изтичаш вътре и не ми донесеш една бутилка от онова испанско бренди…

— Грейс.

— Какво, скъпи? После всички можем да отпразнуваме чудотворното ни избавление. Та какво искаше да кажеш?

— Не съм сигурен дали е останало бренди.

— Какво? Защо, нали заредихме две каси от него!

— По-голямата част от бутилките с алкохол се счупиха. Което ме навежда на една мисъл. Дюк, уволнявам те като воден шериф и те назначавам за барман. Има поне две здрави бутилки по половин литър. Каквото намериш, го разделяш на шест равни части, независимо дали ще е по няколко бутилки на човек, или по част от бутилка.

Госпожа Фарнъм го изгледа безизразно, Дюк го погледна неспокойно. Карън побърза да се обади:

— Татко, нали ти казах нещо.

— О, да. Дюк, сестра ти се отказа от своя дял, затова го прибери за медицински резерв. Поне докато не си промени мнението.

— Не искам тази работа — възрази Дюк.

— Трябва да си разпределим задълженията, Дюк. А, да, направи същото и с цигарите. Свършат ли се, значи край, докато за другото тая някакви надежди, че по-късно ще можем да си дестилираме алкохол. — Той се обърна към жена си. — Защо не изпиеш един милтаун, скъпа?

— Хапчета! Хюбърт Фарнъм, нима искаш да кажеш, че не мога да пийна едно?

— Съвсем не. Оцелели са поне две половинлитрови бутилки. Твоят дял е около сто и петдесет грама. Ако искаш да ги изпиеш, давай.

— Добре! Джо, бягай вътре и ми донеси бутилка бренди.

— Не! — върна го съпругът й. — Грейс, ако го искаш, сама си го донеси.

— Глупости, Хю, нямам нищо против.

— Аз имам. Грейс, ребрата на Джо са пукнати. Боли го, когато се изкачва. Ти спокойно можеш да се покатериш вътре, като използваш тези каси вместо стъпала. Освен това си единствената, която не е пострадала.

— Това не е вярно!

— Нито драскотина. Всички останали са контузени. А сега за работата — искам ти да се захванеш с готвенето. Карън ще ти бъде асистент. Съгласна ли си, Карън?

— Разбира се, татко.

— Това ще ви ангажира вниманието. Ще направим скара и холандска пещ, но междувременно ще готвим на огъня, а чиниите ще мием в потока.

— Така ли? А бихте ли били така добър да ми кажете, господин Фарнъм, с какво ще се занимава Джо през това време? За да си заработи заплатата?

— Би ли била ти така добра да ми кажеш на мен с какво ще му плащаме? Скъпа, скъпа… Не виждаш ли, че нещата се промениха?

— Не говори нелепици! Джо ще си получи всеки цент и той го знае — веднага щом излезем от тази бъркотия. В края на краищата ние спасихме живота му. Винаги сме се отнасяли добре с него, така че няма нищо против да почака. Нали, Джоузеф?

— Грейс! Замълчи и слушай. Джо вече не ни е слуга. Той е наш другар в нещастието. Повече никога няма да му плащаме заплата. Не се дръж като дете и приеми фактите. Ние сме разорени. Повече няма да имаме никакви пари. Домът ни го няма. Бизнесът ми го няма. Банката на Маунтин Спрингс я няма. Нямаме си нищичко, освен онова, което сме складирали в убежището. Но все пак извадихме късмет. Живи сме и по някакво чудо получихме възможност да изживеем останалия си живот над, а не под земята. Просто късмет. Разбираш ли?

— Разбирам, че използваш това като извинение, за да ме тормозиш!

— Дадох ти работа, с която можеш да се занимаваш!

— Кухненска робиня! Двайсет и пет години ти слугувах в кухнята! Достатъчно дълго е. Няма да се занимавам с това! Ясно ли е?

— И в двете неща бъркаш. През по-голямата част от семейния ни живот имаше икономка… А Карън започна да мие чиниите веднага щом порасна дотолкова, че да вижда над мивката. Вярно, имали сме слаби години. Сега пак ще имаме слаби години — и ти ще помагаш. Грейс, ти си добър готвач, когато поискаш. Ти ще готвиш… Или няма да ядеш.

Тя избухна в сълзи и хукна към убежището.

Гърбът й вече изчезваше в тунела, когато Дюк се изправи с намерението да я последва. Баща му го спря.

— Дюк!

— Да.

— Само две думи и можеш да се присъединиш към майка ти. Отивам на разузнаване, искам да дойдеш с мен.

Дюк се поколеба.

— Добре.

— Ще тръгнем след малко. Мисля, че твоята работа ще бъде ловец. Ти си по-точен стрелец от мен, а Джо никога не е ловувал. Какво мислиш по въпроса?

— Ами… Добре.

— Хубаво. Сега върви да я успокоиш и се опитай да я накараш да приеме фактите.

— Може би. Но съм съгласен с майка. Ти я тормозиш.

— Може и така да е. А сега върви.

Дюк рязко се обърна и си тръгна. Карън каза тихо:

— И аз мисля така, татко. Ти я тормозиш.

— Направих го нарочно. Реших, че трябва да постъпя така. Карън, ако не го бях направил, тя нямаше да си мръдне пръста… Щеше да заповядва на Джо и да се държи с него като с наемен готвач.

— Глупости, Хю. Нямам нищо против да готвя. Приготвянето на днешния обяд беше истинско удоволствие за мен.

— Тя готви много по-добре от теб, Джо, и затова ще готви. И, не дай си Боже, да те хвана, че й помагаш в нещо.

Младият мъж се ухили.

— Няма да ме хванеш.

— По-добре да е така. Иначе жив ще те одера и ще те окова в плевнята. Барбара, какво знаеш за фермерската работа?

— Много малко.

— Ти си ботаник.

— Не, просто някой ден може би щях да стана.

— Което те прави осем пъти по-добър фермер от всички нас. Аз едва различавам розата от глухарчето; Дюк знае дори по-малко от мен, а Карън мисли, че картофите се вадят от яхнията. Сама чу Джо като каза, че е градско момче. Но ние имаме семена и малко торове. Имаме и градински сечива и книги за земеделие. Виж с какво разполагаме и потърси място за градина. Двамата с Джо ще се заемем с прекопаването й и останалите неща. Но ти ще ни бъдеш шефът.

— Добре. Някакви семена за цветя?

— Откъде знаеш?

— Просто се надявах.

— И едногодишни, и многогодишни. Но недей да търсиш място още днес; не искам вие, момичетата, да се отдалечавате от убежището, докато не определим всички опасности. Джо, днес трябва да свършим две неща — да направим стълба и две тоалетни. Барбара, какви са дърводелските ти умения?

— Средна работа. Мога да закова пирон.

— Не позволявай на Джо да прави онова, което можеш сама да свършиш. Ребрата му трябва да се излекуват. Но стълбата ни е нужна. Карън, мое малко цвете, на теб се пада привилегията да изкопаеш дупки за тоалетните.

— Господи. Благодаря ти!

— Просто две не особено големи дупки. Едната, като онази в тоалетното помещение, за вас, ефирни създания, а другата за нас, грубите мъже. После двамата с Джо ще свършим малко строителска работа. Ще направим дървени кабинки. А след време, кой знае, може и каменни.

— Тъкмо се чудех дали мислиш да свършиш някаква работа, татко.

— Интелигентност, скъпа. Мениджмънт. Ръководство. Представяш ли си аз да се потя? — Той се прозя. — Добре, приятен следобед на всички. Аз ще отскоча до клуба, ще си взема една турска баня, а след това ще се насладя на голям плантаторски пунш.

— Татко, върви си намокри главата. Тоалетни, точно така.

— Клубът ти би се гордял с теб, скъпа.

Хю и синът му тръгнаха половин час по-късно. Хю предупреди:

— Джо, смятаме да се върнем преди да се стъмни, но ако нещо ни задържи, ще поддържаме огъня цялата нощ и ще се върнем на сутринта. Ако решиш да ни търсиш, не тръгвай сам, вземи едно от момичетата. Не, вземи Карън; Барбара няма обувки, само някакви сандали на високи токчета. Проклятие! Трябва да си направим мокасини. Разбра ли ме?

— Да.

— Ние поемаме към хълма — ей онзи там. Искам да се изкача достатъчно нависоко, за да огледам терена. Може да забележа следи от цивилизация.

Тръгнаха, натоварени с пушки, манерки, брадвичка, мачете, кибрит, неприкосновени запаси, компаси, бинокли, кубинки и наметала. Наметалата и кубинките ставаха и на двамата; Дюк осъзна, че баща му е складирал в убежището дрехи и за него. Вървяха, като периодично си сменяха местата. Този, който крачеше отзад, се стараеше да не изостава и броеше крачките, а водачът наблюдаваше околността и компаса и се стараеше да запомни видяното.

Високият хълм, който Хю бе избрал, се намираше отвъд потока. Проучиха брега и намериха брод. Навсякъде беше пълно с живот. Миниатюрните еленчета бяха в изобилие — очевидно бе, че никога не са били обект на лов. Поне не от хора. Дюк забеляза една пума, а на два пъти засякоха мечки.

Когато стигнаха до върха, беше около три часа по местното време. Изкачването се оказа доста изморително, храсталаците им пречеха, а нито един от двамата нямаше алпинистки умения. Когато достигнаха билото, на Хю му се искаше да се просне на земята.

Вместо това той се огледа. На изток земята беше равнинна. Пред погледа му се простираше безкрайна прерия.

Не виждаше нито следа от човешки живот. Нагласи бинокъла и започна да търси. Забеляза движещи се фигури и реши, че са антилопи — или добитък. Отбеляза си, че тези стада трябва да се проверят по-късно. По-късно, по-късно…

— Хю?

Той свали бинокъла.

— Кажи, Дюк.

— Виждаш ли онзи връх? Висок е четири хиляди и двеста метра.

— Няма да споря с теб.

— Това е връх Джеймс. Татко, ние сме у дома!

— Какво искаш да кажеш?

— Погледни на югозапад. Виж онези три хребета. Средният е онзи, на който си счупих крака, когато бях на тринайсет. А онази островръха планина, която се намира между нас и връх Джеймс, е Хънтърс Хорн. Не виждаш ли? Линията на хоризонта се отличава толкова ясно, колкото отпечатъци от пръсти. Това е Маунтин Спрингс!

Хю се вторачи нагоре. Той познаваше това небе. Беше проектирал прозорците на спалнята така, че да може да го вижда на зазоряване; а колко залези беше наблюдавал от покрива…

— Да.

— Да — повтори и Дюк. — Проклет да съм, ако знам как е станало така. Но доколкото мога да преценя — той тупна с крак по земята, — ние се намираме точно върху горния резервоар. Поне там, където би трябвало да бъде. И… — веждите му се смръщиха. — Доколкото мога да видя оттук, убежището е цопнало точно в нашия парцел. Татко, никъде не сме отишли!

Хю извади тетрадката, където бе записал броя извървени крачки и курса, отчетен от компаса, и пресметна нещо.

— Да. В пределите на допустимата грешка.

— Но как? Какво, мислиш, е станало?

Баща му погледна към небето.

— Не знам. Дюк, още колко можем да разчитаме на дневната светлина?

— Ами… Три часа. Слънцето ще залезе зад хълмовете след два.

— За два часа стигнахме дотук. Трябва да слезем долу по-бързо. Имаш ли цигари? Може ли една? Пиши ми я на мен, разбира се. Иска ми се да си почина една цигара време, преди да тръгнем надолу. — Той се огледа. — Мястото е открито, не вярвам да се появи някоя мечка.

Хю остави пушката и колана си на земята и седна. Дюк подаде цигара на баща си и сам запали една.

— Татко, толкова си безчувствен. Нищо не може да те развълнува.

— Така ли мислиш? Напротив. Просто преди се вълнувах прекалено много и постепенно се научих да не го правя.

— Другите хора не мислят така.

Пушеха, потънали в мълчание. Дюк седеше, а Хю се бе опънал на земята. Той беше толкова близо до пълното изтощение, че му се искаше да не се налага да се връща.

След известно време Дюк добави:

— Освен това обичаш да тормозиш хората.

— Може и да е така — отговори баща му, — стига да определяш това, което правя, като тормоз. Всеки човек прави онова, което му се иска, което му доставя удоволствие — в предела на собствените му възможности. Ако се хвана да сменям гума, значи го предпочитам пред това да стоя някъде, изпаднал в безизходица.

— Не се прави на интересен. На теб ти прави удоволствие да тормозиш майка. Обичаше да ме пошляпваш като малък… Докато майка не тропна с крак и не те накара да се спреш.

— По-добре да се връщаме — каза баща му. Той се пресегна за колана и пушката си.

— Само още малко. Искам да ти покажа нещо. Остави си багажа, ще отнеме само минутка.

Хю се изправи.

— Какво е то?

— Само това. Повече няма да се правиш на капитан Блай — Дюк удари баща си. — Това е, защото тормозиш майка!

Той го удари от другата страна, по-силно, като събори Хю на земята.

— А това е, защото накара онази чернилка да насочи пушка срещу мен.

Хю Фарнъм не помръдна от мястото си.

— Не е чернилка, синко, а негър.

— Ще бъде негър, когато се държи прилично. Това, че насочи оръжие срещу мен, го прави проклета чернилка! Можеш да станеш. Повече няма да те удрям.

Хю Фарнъм се изправи.

— Да се връщаме.

— Само това ли ще кажеш? Хайде, удари ме. Няма да ти отвръщам.

— Не.

— Не си наруших думата, изчаках, докато напуснем убежището.

— Така е. Аз ли да водя? Може би е по-добре.

— Да не си мислиш, че ме е страх да не ме застреляш в гърба? Виж какво, татко, трябваше да го направя.

— Сериозно?

— Да, по дяволите. За да си запазя самоуважението.

— Много добре. — Хю закопча колана си, вдигна пушката и тръгна към угасващия огън.

Те вървяха мълчаливо. Най-накрая Дюк каза:

— Татко?

— Да, Дюк.

— Извинявай.

— Няма за какво.

Те продължиха да вървят, откриха мястото, където бяха прекосили потока, и минаха от другата страна. Хю бързаше, защото ставаше все по-тъмно. Дюк отново го настигна.

— Само още нещо, татко. Защо не определи Барбара за готвач? Тя е пътник без билет. Защо избра майка?

Хю се позабави с отговора.

— Барбара е пътник без билет не повече от теб, Дюк, а готвенето е единственото нещо, което Грейс може да прави. Или предлагаш тя да се мотае без работа, докато всички ние работим?

— Не. О, естествено, всички трябва да сме заети с нещо. Но повече няма да я тормозиш, нито да й крещиш пред всички. Ясно ли е?

— Дюк.

— Да.

— През последната година тренирах карате три пъти седмично.

— И какво от това?

— Не се опитвай да ми налиташ отново. По-добре е да ме застреляш в гръб.

— Ясно.

— А докато се решиш да ме застреляш, по-добре приеми, че аз съм шефът. Или може би ти предпочиташ да поемеш тази отговорност?

— Да не би да ми предлагаш?

— Друго не ми остава. Може би групата ще те приеме. Майка ти със сигурност. Може би и сестра ти ще предпочете теб. Що се отнася до Барбара и Джо, не мога да ти кажа нищо.

— А ти, татко?

— Няма да отговоря на този въпрос; не ти дължа нищо. Но докато не се решиш да предложиш кандидатурата си за лидер, очаквам от теб да ми се подчиняваш с готовност, както досега.

— Да, наистина с готовност!

— В дългосрочна перспектива няма друг начин. Не мога да си позволя да потушавам бунтове на всеки няколко часа; а досега ти се разбунтува два пъти, плюс това майка ти показва пълна липса на дисциплина. Никой лидер не би се справил при тези условия. Затова аз ще приема твоето подчинение. Но това означава, че няма да се месиш, ако реша отново да приложа онова, което ти наричаш тормоз.

— Виж какво, казах ти, че няма да търпя…

— Млък! Ако не си съгласен, най-правилният избор за теб ще бъде да ме застреляш в гръб. И не се приближавай с голи ръце, защото така рискуваш да те застрелям пръв. При следващия признак за проблеми, Дюк, ще те застрелям. Ако имам шанс. Единият от нас със сигурност ще бъде убит.

Те продължиха да вървят в мълчание. Господин Фарнъм не се обърна повече. Най-накрая Дюк каза:

— Татко, за Бога, защо не можеш да правиш всичко по демократичен начин? Не искам да командвам, просто искам да бъдеш честен с всички.

— Да, ти не искаш да командваш. Ти искаш да се возиш на задната седалка… и да командваш шофьора.

— Глупости. Просто искам демокрация.

— Така ли? Може би тогава трябва да гласуваме дали Грейс да работи като всички останали? Или пък дали да изпие всичкия алкохол? Дали да не приложим „правилата на Робърт за реда“13? Дали трябва да проведем дебатите в нейно отсъствие? Или пък трябва да остане и да се защитава срещу обвиненията в мързел и алкохолизъм? Искаш ли да подложиш майка си на такова унижение?

— Не ставай глупав.

— Опитвам се да разбера какво имаш предвид под „демокрация“. Ако искаш да гласуваме всяко решение, аз съм склонен да приема, но само при условие, че се закълнеш да се подчиняваш на решенията на мнозинството. Спокойно можеш да се кандидатираш за председател. Писна ми само аз да нося отговорността и съм сигурен, че на Джо не му харесва да е мой заместник.

— Това е другият въпрос. Защо изобщо Джо има глас в обсъждането на тези въпроси?

— Мислех, че искаш проблемите да се решават по демократичен начин.

— Да, но той е…

— Какво, Дюк? Чернилка? Или слуга?

— Представяш нещата по много гаден начин.

— За сметка на това ти имаш гадни идеи. Ще опитаме всички демократични процедури — правилата за събрания, дебатите, тайното гласуване, всичко… Веднага щом пожелаеш да опиташ тези глупости. Особено ако поискаш вот на недоверие, за да поемеш лидерството… Искрено ти пожелавам да успееш. Междувременно вече имаме демокрация.

— Защо реши така?

— Аз ръководя със съгласието на мнозинството — четири към две, мисля. Но това не ме устройва. Искам единодушие, не мога безкрайно да се карам с малцинството. Ти и майка ти имам предвид. Искам, преди да се върнем, да станем пет на едно, като ми обещаеш, че няма да пречиш на усилията ми да убеждавам или да придумвам, или да_ тормозя_ майка ти да приеме своя дял от задължения — докато не решиш да поискаш вот на недоверие.

— Искаш от мен да приема това?

— Не, просто ти го казвам. Искам от теб дисциплина… Или при следващия сблъсък един от нас ще бъде убит. Не възнамерявам да те предупреждавам по никакъв начин. Затова за теб е най-безопасно да ме застреляш в гърба.

— Стига говори глупости! Знаеш много добре, че няма да те застрелям.

— Така ли? Но аз ще застрелям теб в гърба или където и да е другаде още при следващия зачатък на проблеми. Дюк, аз виждам само една алтернатива. Дори и да смяташ, че е невъзможно доброволно да ми се подчиниш, ако смяташ, че не можеш да ме изместиш, ако не можеш да се престрашиш да ме убиеш, ако искаш да избегнеш сблъсък, при който единият от двама ни ще бъде убит, то все пак има мирно решение.

— Което е?

— Можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш. Ще ти дам пушка, амуниции, сол, кибрит, нож, всичко, което сметнеш за необходимо. Ти не ги заслужаваш, но няма да те пусна без нищо.

Дюк горчиво се изсмя.

— Изпращаш ме да си играя на Робинзон Крузо… А всички жени остават с теб!

— О, не! Всеки, който поиска да тръгне с теб, е свободен да го направи. Ще получи и своя дял от провизиите и някакви обувки. Може да вземеш и трите жени, стига да ти се вържат.

— Ще си помисля.

— Помисли си. И се позанимавай малко с политика. Постарай се да увеличиш своите шансове за победа в „демократичните“ избори, като междувременно не забравяй да бъдеш изключително внимателен и да не ми противоречиш, за да не ти се наложи да се изправиш срещу мен, преди да си напълно подготвен за това. Предупреждавам те, че съм в страшно сприхаво настроение; разклати ми един зъб.

— Не съм искал.

— Нямах такова усещане. Ето го убежището. Можеш да започнеш да показваш дисциплина, като се престориш, че сме си прекарали невероятно добре.

— Виж, татко, ако ти не споменеш…

— Млъквай! Гади ми се от теб.

Карън забеляза, че се приближават, и нададе боен вик; Джо и Барбара изпълзяха от тунела. Карън размаха лопатата си.

— Елате да видите какво направих!

Тя беше изкопала тоалетни от двете страни на убежището. Скелето бе изградено от млади дръвчета и беше облицовано с картон от кашоните с алкохол. Седалките бяха сглобени от начупените дъски в тоалетното помещение.

— Какво ще кажете? — попита Карън. — Не са ли прекрасни?

— Да — съгласи се Хю. — Много по-разточителни, отколкото очаквах.

Той се въздържа от упрека, че са изхабили по-голямата част от дървения материал.

— Но не съм направила всичко сама. Барбара свърши дърводелската работа. Трябваше да я чуеш как ругае, когато си удари палеца.

— Палеца ли си удари, Барбара?

— Ще се оправи. Ела да видиш стълбата.

— Разбира се.

Той тръгна към тунела. Джо го спря.

— Хю, искаш ли да видиш нещо, докато все още е светло?

— Добре. Какво?

— Убежището. Спомена нещо за строеж на колиба. Да речем, че я построим и какво ще имаме? Кален под и течащ покрив, нямаме стъкла за прозорците и нямаме врати. Според мен убежището е по-добър вариант.

— Да, може би — съгласи се Хю. — Смятах, ако се наложи, да го използваме като отправна точка за изследователските ни експедиции.

— Не мисля, че радиоактивността е много висока, Хю. Дозиметърът щеше да е подскочил до небето, ако покривът наистина беше „горещ“. А не е така.

— Това са добри новини. Но, Джо, погледни го. Наклонът от трийсет градуса е много неудобен. Трябва ни къща с равен под.

— Точно това имам предвид. Хю, хидравличният крик може да повдигне трийсет тона. Колко тежи убежището?

— Чакай да помисля колко бетон използвахме и колко стомана. — Хю се замисли, извади си тетрадката. — Да речем 250 тона.

— Е, идеята беше добра.

— А може наистина да е.

Хю обиколи убежището — стоманен блок, дълъг шест метра и висок четири, — като измерваше ъглите и изчисляваше разстоянията.

— Може да стане — реши той. — Ще изкопаем под издигнатата част до средата така, че убежището да застане на равно. По дяволите, жалко, че нямаме електрически инструменти.

— Колко време ще отнеме?

— Двама мъже могат да го направят за една седмица, стига да не се натъкнат на скала. При положение че нямаме динамит, някоя скала ще е голям проблем.

— Колко голям?

— Все ще намерим начин да се справим, но да се молим да не попаднем на твърда скала. Докато изкопаваме пръстта, ще го подпираме с дънери. Накрая ще издърпаме дънерите със скрипец и въже. След това ще пъхнем крика под долната страна и ще го катурнем на мястото му, ще го застопорим и ще го подпълним с пръстта, която сме изкопали. Здраво ще се изпотим.

— Ще започна утре рано, на свежа глава.

— Ще започнеш друг път. Никакви такива, докато не ти се оправят ребрата. Аз ще започна утре заедно с двете момичета. А после и Дюк, след като ни застреля елен и ако рамото му не е отекло; трябва да си направим консерви. Което ме навежда на мисълта… Какво направихме с мръсните консервни кутии?

— Закопахме ги.

— Изрови ги и ги измий. Сега тенекиената кутия е по-ценна от златото; ще ги използваме за най-различни неща. Да влезем вътре. Трябва да се възхитя и на стълбата.

Стълбата беше направена от две одялкани млади дръвчета. Стъпалата бяха изрязани от дъските, издълбани в краищата, за да прилепнат добре към дръвчетата, и после заковани. Хю отново забеляза, че дървото е било използвано твърде щедро; за стъпала трябваше да използват клоните на дърветата. По дяволите, колко много неща вече нямаше да могат да бъдат поръчвани по телефона. Онези две рула тоалетна хартия, по едно във всяка тоалетна… Не трябваше да ги оставят навън. Ами ако завали дъжд? Твърде скоро щяха да я карат само на шепа листа или без нищо.

Колко много неща бяха свикнали да приемат за даденост! Дамски превръзки… За колко дълго ще им стигнат запасите? Какво ли са използвали първобитните жени? Със сигурност е имало нещо, но какво?

Трябва да ги предупреди, че всичко, което е фабрична изработка — листове хартия, мръсни парцали, карфици — всичко трябва да се пази. Да ги предупреди, да ги дебне, непрекъснато да им го натяква.

— Каква красива стълба, Барбара!

Тя изглеждаше много поласкана.

— Джо свърши трудната част.

— Не е вярно — отрече Джо. — Просто й давах съвети и леко бутнах тук-там с длетото.

— Добре де, който и да я е направил, е свършил чудесна работа. Сега да видим дали ще ме издържи.

— О, без съмнение — гордо изрече Барбара.

Всички крушки в убежището светеха. Трябваше да ги предупреди и за батериите. Да каже на момичетата да видят как могат да се направят свещи.

— Къде е Грейс, Карън?

— Майка почувства неразположение и си легна.

— Така ли? Тогава по-добре се погрижи за вечерята.

Хю отиде в женското отделение да види що за неразположение е налегнало жена му. Тя спеше тежък сън с отворена уста, хъркаше и беше напълно облечена. Той се пресегна и повдигна клепача й. Тя дори не помръдна.

— Дюк.

— Да?

— Ела тук. Всички други да останат отвън.

Дюк дойде при него.

— След обяда даде ли на Грейс питие? — попита Хю.

— А? Не си казал да не й давам.

— Не те критикувам. Колко й даде?

— Дадох й само малко уиски. Петдесет грама шотландско с вода.

— Това да ти прилича на петдесет грама? Опитай се да я вдигнеш на крака.

Дюк се опита, после се изправи.

— Татко, знам, че ме мислиш за глупак, но аз наистина й дадох само едно питие. По дяволите, аз съм против пиенето й дори повече от теб!

— Спокойно, Дюк. Предполагам, че е намерила бутилката, след като си си тръгнал.

— Може би. — Дюк се намръщи. — Веднага щом успях да намеря здрава бутилка, дадох на майка питие. После направих пълна инвентаризация. Мисля, че успях да открия всички бутилки, освен ако нямаш скрити някъде…

— Не, всичките шест каси бяха на едно място.

— Точно така. Намерих тринайсет здрави бутилки, дванайсет половинки и един литър бърбън. Помня как пресметнах, че това е по две половинки на човек и че мога да запазя бърбъна за резерва. Отворих една бутилка „Кингс Рансъм“. Отбелязах я с молив. Така ще разберем дали я е намерила.

— Скрил си алкохола?

— Прибрах го на горното легло от другата страна; реших, че ще й бъде трудно да се покачи там. Не съм пълен идиот, татко.

Нямаше как да ме види, беше легнала на нейното легло. Може пък да се е сетила.

Тринайсетте бутилки бяха напъхани между пружините на матрака; дванайсет бяха запечатани, а тринайсетата беше почти пълна. Дюк я взе.

— Виждаш ли? Точно докъдето съм отбелязал. Но имаше още една бутилка, онази, от която пихме след втория удар. Какво стана с нея?

— Двамата с Барбара пийнахме малко, след като вие си легнахте. Остана доста в нея. Повече не я видях. Беше в помещението с резервоара.

— А, видях я, докато изгребвахме водата. Беше се счупила. Предавам се… Откъде си е намерила алкохол?

— Не е намерила нищо, Дюк.

— Какво имаш предвид?

— Не е пила алкохол. — Хю отвори чекмеджето с лекарствата и извади разпечатано шишенце. — Би ли преброил капсулите секонал? Снощи ти дадох две.

— Да.

— Карън изпи една преди лягане и една по-късно. Джо взе една. Аз, Барбара и Грейс не сме взимали изобщо. Значи общо пет.

— Чакай малко, броя.

Баща му също започна да брои, докато Дюк ги връщаше обратно в шишенцето.

— Деветдесет и една — обяви Дюк.

— И аз преброих толкова. — Хю пусна в шишето последните капсули. — Значи е глътнала четири.

— Какво да правим сега, татко? Стомашна промивка? Да предизвикаме повръщане?

— Нищо.

— Ах, ти, безсърдечен… Тя се е опитала да се самоубие!

— По-спокойно, Дюк. Нищо такова не е направила. Четири капсули са шест грама и биха предизвикали само унасяне в здрав човек — а тя е здрава като кон, преди месец мина общ преглед. Не, отмъкнала е тези хапчета, за да се напие. — Хю се намръщи. — Алкохолизмът е достатъчно зло. Но с приспивателните хората могат да се убият, без да искат.

— Татко, какво имаш предвид с това „взела ги е, за да се напие“?

— Ти не си ли пил от тях?

— Никога през живота си не съм взимал, като изключим двете от снощи.

— Помниш ли как се чувстваше точно преди да легнеш? Стоплен и щастлив, и леко замаян?

— Не помня. Просто легнах и заспах. А като се свестих, се оказах паднал на главата си, с вирнати във въздуха крака.

— Това е, защото не си развил устойчивост към тях. Грейс знае много добре на какво са способни. На пиянство, и то щастливо пиянство. Никога не съм я виждал да взема повече от едно, но пък и никога не е страдала от липса на алкохол. Когато човек поглъща сънотворни, защото не може да се напие, значи здраво е загазил.

— Татко, отдавна трябваше да я откажеш от алкохола.

— Как, Дюк? Да й казвам, че не може да пие? Да й взимам чашата от ръцете, когато сме на парти някъде? Да се караме на публично място? Да се карам с нея пред Джо? Да не й давам пари, да й закрия сметката, да направя всичко, за да не получава заеми? Това щеше ли да я спре да отиде и да си заложи кожените палта?

— Майка никога не би направила такова нещо.

— Това е типично поведение при подобни случаи. Дюк, невъзможно е да държиш алкохол далеч от голям човек, който е решен да се напие. Правителството на Съединените щати няма такава власт. Дори нещо повече. Никой не може да бъде отговорен за поведението на друг човек. Аз казвам, че съм отговорен за тази група, но това съвсем не е така. Единственото, което аз или който и да е друг водач бихме могли да направим, е да поощряваме всеки един от вас да отговаря за себе си.

Хю се замисли дълбоко, лицето му изразяваше тревога.

— Може би най-голямата ми грешка беше, че я оставих да не работи. Но тя реши, че съм стиснат, защото й позволих да има само слуга и чистачка. Дюк, имаш ли представа какво друго бих могъл да направя, освен да я бия?

— За това изобщо не става дума. Какво ще правим сега?

— Това е то, съветник. Ами ще скрием хапчетата от нея.

— Проклет да съм, ако ей сега не отида да начупя всичките бутилки!

— Аз не бих го направил.

— Така ли? А правилно ли чух, когато каза, че аз отговарям за алкохола?

— Решението е твое. Просто казах, че аз не бих го направил. Според мен е грешка.

— Според мен не е. Татко, няма да задълбавам в проблема дали си можел, или си бил длъжен да спреш майка, преди да е стигнала дотук. Но аз възнамерявам да я спра.

— Много добре, Дюк. След няколко дни тя така или иначе ще бъде лишена от него. Може би ще е много по-лесно постепенно да я откажеш. Ако решиш да го направиш, аз съм готов да дам една бутилка от моя дял. Всъщност можеш да вземеш и двете ми бутилки. И аз обичам да си пийвам, както всеки мъж, но Грейс има нужда от него.

— Няма да е необходимо — каза решително синът му. — Няма да й позволя да пийне нито капка повече. Щом го спре, много бързо ще се оправи.

— Както решиш. Може ли едно предложение?

— Какво?

— Утре стани преди нея. Изнеси алкохола и го закопай на място, което ще знаеш единствено ти. След това отваряй само по една бутилка и раздавай по петдесет грама на всеки. Кажи на останалите да се крият, когато пият, за да не ги вижда. Няма да е зле да заровиш и отворената бутилка някъде.

— Разумно предложение.

— Но това означава, че трябва спешно да скрием хапчетата от нея.

— И тях ли да заровя?

— Не. Те ще ни трябват, а и не става въпрос само за приспивателните. Демерол. Хиподермични спринцовки. Няколко лекарства, сред които има отровни и наркотични вещества, и всичките са незаменими. Когато разбере, че не може да намери секонала — пет шишета по сто капсули, доста са, — един Бог знае към кое ще се насочи. Ще използваме сейфа.

— Кое?

— В бетонната стена зад този шкаф е вграден малък сейф. В него няма нищо, освен свидетелства за раждане и такива неща, малко резервни амуниции и две хиляди сребърни долара. Хвърли монетите при железата, ще използваме метала им. Комбинацията е 4-ти юли 1776 г. — „47–17–76“. По-добре я смени, Грейс може да я знае.

— Веднага ще я сменя!

— Не бързай, тя няма да се събуди скоро. Що се отнася до резервните патрони… Дюк, ти отговаряше за цигарите и алкохола, а сега стана шеф и на лекарствата. Тъй като за известно време аз ще бъда заровен до уши в пръстта, назначавам те за мой заместник по разпределението. Ще отговаряш за запасите от продукти, които не могат да се попълнят: алкохол, тютюн, амуниции, гвоздеи, тоалетна хартия, кибрит, сухи батерии, хартиените носни кърпички, иглите…

— Мили Боже! А още някоя мръсна работа няма ли да се намери?

— Колкото искаш. Дюк, опитвам се да ги разпределя на всеки според талантите му. Джо е твърде нерешителен, а днес показа, че не е пестелив. Карън не е предвидлива. Барбара се чувства като натрапник и въпреки че не е, тя не може да предприема решителни мерки срещу никого. Сам бих се заел с това, но съм заринат с работа до гуша. Ти си просто идеалният избор, не се колебаеш да отстояваш правата си. Дори проявяваш далновидност, въпреки че рядко ти минава през ума как да я използваш.

— Благодаря ти много. Добре.

— Най-трудно ще бъде да им втълпим, че трябва да съхраняват всяко парче метал, хартия, плат или дърво, неща, които американците винаги са изхвърляли на боклука. Рибарски кукички. Бакалските стоки не са чак толкова важни, можем да си ги наваксаме, като ти ловуваш, а Барбара отглежда разни неща в градината. И все пак няма да е зле да си отбележим кое не може да се възстанови. Солта. Солта най-вече се нуждае от специално разпределение.

— Солта ли?

— Да, освен ако по време на лов не намериш място, където животните ходят да ближат сол. Сол… По дяволите, ще ни се наложи да щавим кожи. Досега само натърквах необработената кожа със сол и я носех на препаратора. Ще ни трябва ли сол?

— Не знам.

— Ще проверя. Проклятие, скоро ще открием, че съм забравил да се запася с хиляди неща, без които животът ни ще бъде много нещастен.

— Татко, справил си се изключително добре — призна неохотно Дюк.

— Така ли? Радвам се да го чуя. Ще успеем да…

— Татко!

— Да? — Хю отиде в помещението с резервоара. Главата на Карън стърчеше над люка.

— Татко, може ли да влезем, моля? Навън е тъмно и страшно, а нещо голямо подгони Док и той се мушна вътре. Джо няма да ни пусне, докато ти не разрешиш.

— Съжалявам, скъпа. Влизайте всички. Ще поставим капака на входа.

— Да, сър. Но, татко, трябва да погледнеш навън. Звездите. Млечният път е като неонов надпис! И Голямата мечка — може би наистина не сме на друга планета? Или пак щяхме да виждаме Голямата мечка?

— Не съм съвсем сигурен. — Той се сети, че не бяха споделили откритието си, че все още се намират в окръг Джеймс, в района на Маунтин Спрингс. Дюк трябваше да им го съобщи, все пак той пръв го бе осъзнал.

— Дюк, искаш ли да погледнеш, преди да затворим?

— Не, благодаря, и преди съм виждал звезди.

— Както искаш. — Хю излезе отвън, изчака очите му да свикнат с тъмното и видя, че Карън е абсолютно права. Досега никога не беше виждал толкова чисто небе, без никакви светлини, смог или дим, които да засенчват великолепието му.

— Прекрасно е!

Карън мушна ръката си в неговата.

— Да — съгласи се тя, — но малко улично осветление щеше да ни дойде добре. Навън бродят разни същества. Чухме вой на койоти.

— Има и мечки, а Дюк видя пума. Джо, не пускай котката навън през нощта, а през деня гледай да не се отдалечава много.

— Той няма да посмее да се отдалечи много, страх го е. Нещо току-що му даде добър урок.

— На мен също — обяви Карън. — Мечки! Ела, Барби, да влизаме. Татко, ако Луната изгрее, значи сме на Земята, и аз повече няма да повярвам и на една думичка за истории от комиксите.

— Питай брат си.

Откритието на Дюк беше основната тема по време на вечерята. Разочарованието на Карън бе изместено от любопитство как така никой от тях не беше разпознал Маунтин Спрингс.

— Дюк, сигурен ли си, че видя това, което казваш?

— Няма как да сбърка — отговори вместо него Хю. — Ако не бяха дърветата, сама щеше да го разбереш. Трябваше да се изкачим по хълма с водохранилището, за да получим по-добра гледка.

— Нима ви трябваше толкова време, за да изкачите хълма с водохранилището? Защо, та той е само на пет минути разстояние!

— Дюк, обясни на сестра си за автомобилите.

— Според мен бомбата го е причинила — внезапно изрече Барбара.

— В това няма съмнение, Барб. Въпросът е как го е направила.

— Имам предвид огромната водородна бомба, която руснаците твърдят, че са пуснали в орбита около Земята. Онази, която наричат „Космическата бомба“. Мисля, че тя ни е ударила.

— Продължавай, Барбара.

— Ами при първата бомба беше ужасно, при втората беше зле. Едва не ни изгориха. Но третата ни удари смъртоносно, а после нямаше нито шумове, нито жега, нито тътнежи, а радиоактивността намаля, вместо да се увеличи. Ето какво предполагам аз: чували ли сте за паралелните светове? Милиони светове, които съществуват едновременно, почти еднакви, но не съвсем. Светове, където Елизабет се е омъжила за граф Есекс и Марк Антоний е мразел червенокосите? А Бен Франклин е умрял от токов удар? Е, аз си мисля, че това е един от тях.

— Първо автомобилите, сега Бенджамин Франклин. Отивам да гледам „Бен Кейси“14.

— Станало е следното, Карън. Космическата бомба е ударила право в нас и ни е изпратила в съседния свят. Той е същият като този, от който идваме, само дето в него никога не е имало хора.

— Не съм сигурна, че ми харесва свят без хора. По-добре да беше чужда планета, на която бойни вождове яздят тоати15. Или май бяха зитидари?

— Какво мислиш за моята теория, Хю?

— Нищо не мисля. Дори съм склонен да допусна следното: не трябва да разчитаме, че ще срещнем други разумни същества.

— На мен теорията на Барбара ми харесва — заяви Дюк. — Тя обяснява всичко. Изстреляни като динена семка от мокри пръсти — фют!

— И се приземихме тук.

Дюк сви рамене.

— Нека я наречем Теорията на Барбара за космическия превоз и да я приемем единодушно. Няма спасение от нея, така че отивам да си лягам. Хю, ще ни кажеш ли кой къде ще спи?

— Секунда само. Хора, запознайте се с моя заместник по продоволствията. Поклони се, Дюк.

Хю обясни своята програма за икономиите.

— Това е основната идея, Дюк ще обмисли приложението й. Аз например забелязвам изпуснат гвоздей на земята. Виновникът бива вързан за ръцете и краката и си изтърпява наказанието с камшик. За по-сериозни престъпления като загубата на кибрит наказанието е влачене под кила. При рецидив — обесване на мачтата!

— Боже! Трябва ли да гледаме?

— Млъкни, Карън. Няма да има никакви наказания, просто самите вие трябва да осъзнаете, че така лишавате себе си и останалите от неща, които са необходими за вашия живот, здраве и удобства. Така че не се опъвайте на Дюк. Искам да обявя и още едно назначение. Скъпа, ти нали владееш стенография?

— Владея е твърде силно казано. Господин Грег не мисли така.

— Хю, аз владея стенография. За какво е необходима?

— Добре, Барбара, ти ще си нашият историк. Днес е Ден първи. Или пък започни по календара, с който сме свикнали, но може и да го преработим — това, което видяхме, бяха зимни съзвездия. Всяка вечер ще записваш какво се е случило през деня, а после ще го разшифроваш и ще го записваш на чисто. Титлата ти ще бъде Пазител на пламъка. И се надявам, че много скоро ще станеш истинска пазителка на огъня; ще се наложи всяка нощ да палим огън и да го поддържаме до сутринта. Извинявай, че те задържах, Дюк.

— Аз ще спя в тоалетното помещение, Хю. Ти вземи едното легло.

— Чакайте малко. Приятелче, можеш ли да изчакаш още десет минутки? Татко, може ли двете с Барбара да се изкъпем набързо в тоалетното помещение? Имаме ли достатъчно вода? Всяко момиче, което копае тоалетни, се нуждае от баня.

— Разбира се, сестричке — съгласи се Дюк.

— Водата не е проблем — каза Хю. — Можеш да се изкъпеш сутринта в потока. Само едно нещо: когато някой се къпе, друг винаги трябва да го пази. Не се шегувах за мечките.

Карън потрепери.

— Не съм си го и помисляла. Но, татко, това ми напомня… Навън ли ще излизаме по нужда? Или ще трябва да стискаме цяла нощ? Не съм сигурна, че ще мога. И все пак предпочитам да се пробвам, отколкото да си играя на криеница с мечките.

— Мислех, че вътрешната тоалетна още работи.

— Ами… Реших, че след като сме направили две отвън…

— Разбира се, че не.

— Сега се чувствам по-добре. Добре, приятелче, пусни двете ни с Барби за малко в клозета и после можеш да си лягаш.

— Няма ли да се изкъпете?

— Това можем да го направим и в женското отделение, след като вие си легнете. Така ще ви спестим изчервяването.

— Аз не се изчервявам.

— Този път ще го направиш.

— Спрете за момент — прекъсна ги Хю. — Нуждаем се от правилото „без изчервяване“. Тук е по-претъпкано и от московски апартамент. Знаете ли какво казват японците за голотата?

— Знам, че се къпят заедно — каза Карън, — и аз с удоволствие бих се присъединила към тях. Гореща вода! Ох, леле!

— Те казват „Голотата често се вижда, но никога не се гледа“. Не ви убеждавам да се разхождате наоколо голички, но трябва да престанем да се притесняваме. Ако влезете с намерението да си смените дрехите и видите, че няма празно помещение, просто се преоблечете. Или за къпането в потока. Човекът, който ще бъде свободен да пази, може да не е от същия пол като този, който се къпе. Така че просто не му обръщайте внимание. — Той погледна Джоузеф. — Имам предвид теб. Подозирам, че много се стесняваш от това.

Джо придоби упорито изражение.

— Така са ме възпитали, Хю.

— И какво толкова? И мен така са ме възпитали, но се опитвам да постъпя по най-правилния начин. След изморителен ден, прекаран в тежка работа, може да се окаже, че единствено Барбара ще бъде в състояние да те пази.

— Предпочитам да рискувам. Досега не съм видял нито една мечка.

— Джо, не искам никакви глупости. Ти си моят заместник.

— Не съм молил за тази чест.

— Ако не си промениш тона, няма и да бъдеш още дълго. Ще се къпеш, когато имаш нужда, и ще се съгласиш да те пази всеки, който е свободен.

Джо продължи да гледа упорито.

— Не, благодаря.

Хю Фарнъм въздъхна.

— Точно от теб не очаквах такава глупост, Джо. Дюк, ще ме подкрепиш ли? Имам предвид ситуация седем.

— С удоволствие. — Дюк грабна пушката, която носеше допреди малко, и започна да я зарежда. Ченето на Джо увисна, но той не помръдна.

— Почакай, Дюк. Няма да има нужда от оръжия. Това е всичко, Джо. Само дрехите, с които беше облечен снощи. Не дрехите, които бях складирал за теб, за тях съм платил със собствените си пари. Без нищо друго, дори без кибрит. Можеш да се преоблечеш в тоалетното помещение; нали настояваше да спазваш благоприличие. Но твоят живот си е твой проблем. Размърдай се.

Джоузеф бавно изрече:

— Господин Фарнъм, сериозно ли говорите?

— Патроните в пистолета, който насочи към Дюк, истински ли бяха? Ти ми помогна, когато исках да го притисна; чу ме как се държах с жена си. Мислиш ли, че мога да се отнасям сурово с тях, а на теб да ти се размине? Мили Боже, остава после и момичетата да ми се опънат. После групата ще се разпадне и всички ще умрат. Предпочитам да изгубя само теб. Имаш две минути да се сбогуваш с Доктор Ливингстън. Котката остава тук, не ми се ще да бъде изядена.

Доктор Ливингстън се беше свил в скута на негъра. Джо бавно се изправи, без да го пуска. Изглеждаше смаян.

— Освен ако не предпочиташ да останеш — обади се Хю.

— Може ли?

— При същите условия като останалите.

Две сълзи се търкулнаха по бузите на Джо. Той погледна към котарака и го погали, после изрече с тих глас:

— Бих искал да остана. Приемам условията.

— Добре. Докажи го, като се извиниш на Барбара.

Барбара изглеждаше изненадана. Като че ли се канеше да каже нещо, но после размисли.

— Ъъъ… Извинявай, Барбара.

— Всичко е наред, Джо.

— За мен… ще бъде чест да ме охраняваш. Докато се къпя, имам предвид. Ако пожелаеш.

— Винаги, Джо. С удоволствие.

— Благодаря ти.

— А сега — рече Хю, — кой иска да играе бридж? Карън?

— Защо не?

— Дюк?

— Аз ще си лягам. Ако на някого му се доходи до тоалетна, направо да ме прескача.

— Легни на пода до леглата, Дюк, така ще избегнеш навалицата. Не, направо се качвай на горното легло.

— Не, ти го вземи.

— Аз ще си легна последен, искам първо да ободря един човек. Джо, една игра?

— Сър, не съм убеден, че ми се играе.

— Решил си да ме поставиш на мястото ми, а?

— Не съм казал нищо такова, сър.

— Не беше нужно, Джо. Аз ти предлагам лулата на мира. Само една игра. Денят беше доста тежък.

— Благодаря, но не.

— По дяволите, Джо, не можем да си позволим да се сърдим. Снощи Дюк имаше много по-трудно преживяване. Чакаше го изхвърляне в един радиоактивен ад, а не лудории с някакви си мечки, които обичат веселбите. Той разсърди ли се?

Джо наведе поглед, почеса Доктор Ливингстън зад ушичките, после внезапно вдигна глава и се ухили.

— Само една игра. И ще те разбия на пух и прах!

— На куково лято. Барби? Да направим четворка?

— С удоволствие.

Цепиха и на Джо се падна да играе с Карън и да раздава. Той разбърка картите.

— Сега ще видите какво е надлъгване!

— Наблюдавай го, Барби.

— Искаш ли един страничен облог, татко?

— Какво можеш да ми предложиш?

— Ами… Моето прекрасно младо тяло?

— Пълничка си.

— Ама че го каза! Не съм пълничка, просто съм апетитно закръглена. Добре, какво ще кажеш за живота ми, богатството ми, свещената ми чест?

— Срещу какво?

— Диамантена гривна?

Барбара беше изненадана от лошата игра на Хю — той бъркаше при броенето и дори реанонсираше. Тя осъзна, че е замаян от умора — миличкият! Някой трябваше да го накара да си почине или той щеше да се убие от работа.

Четирийсет минути по-късно Хю написа една полица за диамантена гривна и всички се приготвиха за лягане. Той с удоволствие установи, че Джо се съблече съвсем и легна на долното легло, както му беше казано. Дюк се изпъна на пода, гол. В стаята беше горещо; убежището се охлаждаше бавно, въпреки включените в тоалетното помещение вентилатори, защото входът отново бе затворен и вътре не навлизаше свеж въздух. Хю реши, че трябва да постави решетка на мястото на входния капак, която да пречи на мечките и котката да влизат и излизат. По-късно, по-късно…

Той отнесе лагерния фенер в тоалетното помещение.

Някой беше наредил книгите на рафтовете, но част от тях бяха оставени отворени, за да изсъхнат. Сам ги беше подвързал, с надеждата да му помогнат.

Последните книги на света…

Поне така изглеждаше.

Изпита внезапна жалост, която не беше усетил при осъзнаването, че милиони хора са загинали. Изгарянето на милиони книги изглеждаше някак по-оскверняващо, отколкото убийството на хора. Всички хора рано или късно щяха да умрат — това беше естествено. Но книгата не трябва да умира и не трябва да бъде унищожавана; книгите са безсмъртната част от човечеството. Да изгориш книга — това е по-скоро нещо като изнасилване.

Винаги бе смятал книгите за най-добрите си приятели. Той се беше учил от тях в стотици обществени библиотеки. От хилядите рафтове те го топлеха в самотата му. Внезапно почувства, че ако не бе успял да запази някои книги, просто не би имало смисъл да живее.

По-голямата част от колекцията му беше функционална: „Енциклопедия Британика“ — Грейс бе решила, че на нейното място трябва да сложат телевизионен приемник, защото „по-нататък ще бъде трудно да си купим“. И на него му се беше сторила твърде обемна, но енциклопедията бе най-компактната сбирка на човешко познание на пазара. „Войната на Че Гевара срещу партизаните“ — слава Богу, тази нямаше да му потрябва! Нито пък другите, които бяха наредени до нея: „Янки“, наръчникът за съпротивителна борба на Лийви, преводът на Грифит на книгата на Мао Цзе Дун „За партизанската война“, „Нови начини за водене на война, тактическо разузнаване при специални операции“ на Том Уинтрингъм — просто забрави! Повече никакво военно обучение!

„Наръчник на бойскаута“, „Машинно инженерство“ на Ешбах, „Наръчник за ремонт на радиоапарати“, „Сред природата — лов и риболов“, „Ядливи гъби и как да ги разпознаваме“, „Домашният живот в колониалната епоха“, „Моята колиба“, „Комини и камини“, „Готварска книга на скитника“, „Медицина без лекар“, „Пет акра и независимост“, самоучител по руски, англо-руски и руско-английски речник, „Пълен наръчник на билкаря“, ръководство за оцеляване на Военноморската оръжейна дирекция, „Техники за оцеляване на военновъздушните сили“, „Практическо дърводелство“ — всякакви полезни мъдри книги. Оксфордският „Сборник английска поезия“, „Съкровищница на американската поезия“, книгата с игри на Хойл, „Анатомия на меланхолията“ на Робърт Бъртън, превод на „Хиляда и една нощ“ от сър Ричард Франсис Бъртън, добрата стара „Одисея“ с илюстрации на Уайът, „Избрани стихотворения“ на Киплинг и неговите „Ето такива истории“, Шекспир в един том, един молитвеник, Библията, „Занимателна математика“, „Тъй рече Заратустра“, „Премъдростите на стария опосум за котешкия род“ на Т. С. Елиът, поезия на Робърт Фрост, „Хората срещу морето“… Как му се искаше да бе успял да прибере всички книги от списъка, който си беше направил. Как му се искаше да бе намерил време да прибере всички книги на Марк Твен, въпреки че щяха да заемат много място. Как му се искаше… Твърде, твърде късно. Това беше всичко. Всичко, което бе останало от една могъща цивилизация. „Ще се стопят надоблачните кули…“16

Внезапно се събуди и установи, че е заспал прав. Защо бе дошъл тук? Заради нещо важно. А, да! Щавене на кожа… Кожа? Барбара беше боса, Барбара трябва да получи мокасини. По-добре да провери в „Британика“. Или в онази книга за колониалната епоха.

Не, слава Богу, няма да има нужда от сол! Трябва да намери няколко дъбови дървета. Всъщност по-добре да накара Барбара да потърси, така ще се почувства полезна. Трябва да намери нещо, което само Джо може да свърши; да накара нещастното копеленце да се чувства оценено. Обичано. Да не забрави да…

Препъвайки се, той се върна в голямото помещение, погледна към горното легло и осъзна, че няма да успее да се качи. Затова легна на пода върху одеялото, на което бяха играли карти, и моментално заспа.