Имението на Фарнъм

Глава 20

Доста дълго време господин Хю Фарнъм не чувстваше нищо друго освен болка. Когато тя отмина, той установи, че се намира в затворническа клетка като онази, в която беше живял в първите дни след като попадна в протектората.

Остана там три дни. Той реши, че са толкова, защото получи храна шест пъти. Винаги разбираше кога идва моментът за хранене и за изхвърляне на гърнето му, защото изобщо не го извеждаха навън. Усещаше как го обвива нещо като невидима мрежа, после някой влизаше вътре, оставяше храната, подменяше гърнето и си излизаше. Нямаше начин да накара слугата, който правеше това, да говори с него.

След може би около три дни внезапно се оказа уловен в затворническо поле (тъкмо го бяха нахранили) и в клетката влезе неговият бивш колега и „братовчед“ Главният ветеринар. Хю беше повече от сигурен защо е дошъл; после предчувствието му прерасна в убеждение и той започна да умолява и да настоява да бъде отведен при лорд Протектора, а накрая закрещя.

Хирургът не му обърна никакво внимание. Той направи нещо на бедрото му и си тръгна.

Хю видя, че не изпада в безсъзнание и донякъде се успокои. Но когато затворническото поле изчезна, установи, че изобщо не може да се движи и чувства сънливост. Скоро влязоха двама прислужници, взеха го и го сложиха в сандък, който приличаше на ковчег.

Той усети, че го носят. Сандъкът се движеше сравнително плавно; веднъж усети как го вдигат, а след това как спират — оставиха го някъде. Няколко минути, часове или дни по-късно отново усети размърдване; накрая се озова в друга затворническа килия. Знаеше, че не е същата — стените бяха боядисани в светлозелено, вместо в бяло. По времето, когато дойдоха да го нахранят, вече се беше възстановил и отново трябваше да го омотаят с невидимата мрежа, докато внасят храната вътре.

Това продължи сто двайсет и пет хранения. Хю отбелязваше всяко от тях върху вътрешната страна на лявата си ръка е помощта на късче отхапан нокът. Тази дейност му отнемаше по-малко от пет минути всеки ден; през останалото време се тревожеше или спеше. Спането беше по-лошо от тревоженето, защото винаги преживяваше отново опита си за бягство, който винаги завършваше неуспешно, въпреки че невинаги го залавяха на едно и също място. Хю невинаги убиваше своя приятел Главния прислужник и поне два пъти успяваха да стигнат до планините, преди да ги заловят. Но независимо дали беше дълъг или кратък, пътят на бягството им винаги завършваше по един и същи начин и той се събуждаше, плачейки, и зовеше Барбара.

Тревожеше се най-вече за Барбара и за близнаците, въпреки че момчетата не му се струваха съвсем реални. Никога не беше чувал за някоя самка, която да е била жестоко наказана за нещо. Но пък и никога не бе чувал за някоя самка, която да е участвала в опит за бягство и в убийство; просто не знаеше. Но затова пък знаеше много добре, че лорд Протекторът предпочиташе месо от самки за трапезата си.

Опита се да убеди себе си, че старият Понс не би сторил нищо на самка, която все още кърми бебетата си — а тя щеше да ги кърми още дълго време. Според Котето майките сред слугите кърмеха своите бебета поне две години.

Хю се тревожеше и за Котето. Дали ще накажат детето за нещо, с което няма нищо общо? Съвсем невинен наблюдател? Отново не знаеше. Тук имаше „правосъдие“; то беше важна част от религиозните писания. Но то имаше толкова малка прилика с концепцията за „правосъдие“ от собствената му култура, че му се стори почти неразбираемо.

По-голямата част от времето си прекарваше в нещо, което наричаше „конструктивно безпокойство“. Тоест мисли за това какво е трябвало да стори вместо онова, което е направил.

Вече разбираше, че плановете му са били абсолютно неадекватни. Изобщо не биваше да се паникьосва и да тръгва толкова рано. Щеше да бъде много по-добре, ако бе заздравил връзката си с Джо, ако не беше спорил с него, а бе погъделичкал самочувствието му, ако беше отишъл да работи за него и постепенно го бе убедил да осинови Барбара и децата. Джо умееше да предразполага хората, а старият Понс беше толкова щедър, че можеше просто да му подари тези трима безполезни слуги, вместо да му иска пари. Момчетата щяха дълго време да са в безопасност (и всъщност, докато Джо ги притежаваше, може би щяха да са в безопасност завинаги), а след време Хю можеше да се надява да стане уважаван бизнес прислужник, с пропуск, който да му позволява да ходи навсякъде по работа. Така щеше да се сдобие с широки познания за този свят, които никога нямаше да получи като къщен слуга.

Щом веднъж разбереше как функционира това общество, щеше да планира бягство, което щеше да има успех.

Напомни си, че каквото и общество да създаде човек, в него винаги ще съществуват подкупите, а слугата, който се грижи за парите, винаги може да намери начин да открадне още. Може би съществуваше някаква „нелегална подземна железница“, която водеше до планините. Да, беше действал твърде прибързано.

Обмисляше и други, по-широки възможности — въстание на робите например. Представяше си как онези тунели се използваха не за бягство, а за тайни срещи — за часове по четене и писане, провеждани шепнешком; клетви, също толкова силни, колкото посвещаването в Мау Мау32, които обвързваха конспираторите като кръвни братя с определени Избрани, срещу чиито имена се нанасяше дълъг списък от предани на обществото убийци; слуги, които търпеливо остреха парчета метал и ги превръщаха в ножове.

Тези „конструктивни“ мечти му допадаха най-много — и най-малко вярваше, че може да се сбъднат. Дали тези покорни овци изобщо щяха да се разбунтуват някога? Струваше му се много невероятно. Наистина, по случайност, го бяха причислили към техния вид, но най-вече заради цвета на кожата му. В действителност те бяха съвсем друга порода. Столетията селективно размножаване ги бяха направили толкова различни от него, колкото домашното куче се различава от горския вълк.

И все пак, кой знае? Той беше виждал само скопени мъже, а няколкото жребци, които бе срещал, бяха непрекъснато дрогирани от щедрите дози „Щастие“. Освен това все още не знаеше как влияе на бойния дух на мъжете това, че в най-ранна възраст ги лишаваха от палците на ръцете им и това, че непрекъснато ги наказваха с камшиците, които не бяха просто камшици.

Въпросът за расовите различия или обратното — абсурдната идея за „расовото равенство“, никога не бяха разглеждани от научна гледна точка. И двете страни бяха вложили в това прекалено много емоции. Никой не се нуждаеше от обективни данни.

Хю си припомни района на Пернамбуко, който бе посетил, докато служеше във флота. Това беше място, където богатите собственици на плантации, преизпълнени с усещането за собствено достойнство, изискани, получили образование във Франция, бяха черни, а техните слуги и работници на полето — вечно хихикащи, шикалкавещи, мързеливи, очевидно неспособни на повече — бяха предимно бели хора. Той се бе отказал да разказва този анекдот в Щатите; така и не му повярваха и почти винаги се възмущаваха от него — дори онези бели, които твърдяха, че подкрепят идеята за самоусъвършенстване на американските негри. Хю беше стигнал до извода, че всички тези кървящи сърца желаеха самоусъвършенстването на негрите почти до тяхното ниво, за да не се налага повече да мислят за тях, но самата идея за смяна на местата беше нещо, което категорично отхвърляха.

Хю знаеше, че това е напълно възможно. Веднъж вече го бе видял, а сега го беше и преживял.

Но той съзнаваше, че ситуацията все още е крайно объркана. Много римски граждани били „черни като смола“, а много роби били точно такива блондини, за каквито е мечтал Хитлер. Така че всеки човек, в когото тече европейска кръв, сигурно има и негърски примеси. Понякога повече от примеси. Онзи южняшки сенатор, как му беше името? Онзи, който бе изградил кариера върху „превъзходството на белите“. Хю беше открил два забавни факта: този човек бе умрял от рак и беше претърпял множество кръвопреливания. А неговата кръвна група предполагаше наличието не само на примеси от негърска кръв, а за цял варел от нея. Флотският хирург бе разказал за това на Хю и го беше доказал в своите медицински статии.

Но цялата тази сложна история с взаимоотношенията между расите никога нямаше да намери своето логическо решение — защото никой не се нуждаеше от истината.

Да вземем например пеенето. На Хю му се струваше, че негрите от неговото време са много по-добри певци от белите; и изглежда, че повечето хора мислеха така. И точно онези, които най-силно защитаваха „равенството на расите“, независимо дали бяха бели или черни, винаги бяха особено щастливи да признаят, че точно в това негрите са най-добри. Спомни си за „Животинската ферма“ на Оруел, в която „Всички животни са равни, но някои са по-равни от другите“.

Е, той знаеше кой не е равен тук — независимо от статистически доказаната черна кръв във вените му. Наричаше се Хю Фарнъм. Сега вече беше напълно съгласен с Джо. Ако възможностите не са равни, то най-добре е да си на върха!

На шейсет и първия ден на новото място, ако наистина беше шейсет и първият, дойдоха да го вземат. Изкъпаха го, изрязаха му ноктите, натъркаха го с ароматен крем и го отведоха при лорд Протектора.

Хю разбра, че все още се чувства унизен, когато няма никакво облекло върху себе си, но справедливо заключи, че това е оправдана мярка, когато си имаш работа със затворник, извършил убийство с голи ръце. Ескортираха го двама млади Избрани в униформи, които според Хю бяха военни, а камшиците, които носеха, определено не бяха бутафорни.

Вървяха доста дълго — очевидно сградата не беше малка. Стаята, в която го отведоха, силно наподобяваше онази, в която бяха играли бридж. Големият панорамен прозорец разкриваше гледка към пълноводна тропическа река.

Хю дори не я погледна; лорд Протекторът беше в стаята. Заедно с Барбара и близнаците!

Бебетата пълзяха по пода. Но Барбара бе затънала до гърдите в онзи невидим плаващ пясък, в който попадна и самият Хю, веднага щом влезе в стаята. Тя му се усмихна, но не каза нищо. Той я огледа внимателно. Изглеждаше в добро състояние, не беше наранена, но бе отслабнала и с дълбоки кръгове под очите.

Той понечи да заговори; Барбара го възпря с очи и леко кимване на главата. Тогава Хю погледна лорд Протектора. В този момент забеляза, че Джо се е разположил до него, а Дюк и Грейс играят карти в ъгъла. И двамата дъвчеха дъвки и се правеха, че не забелязват Хю. Той отново се обърна към Тяхна милост.

Хю реши, че Понс е боледувал. Въпреки че Хю се чувстваше добре гол, Понс беше облечен в топли дрехи, скутът му бе покрит е шал и изглеждаше доста остарял.

Но когато заговори, се оказа, че гласът му изобщо не е изгубил своята звучност и сила:

— Можеш да си вървиш, капитане. Ние те освобождаваме.

Ескортът се оттегли. Тяхна милост погледна сериозно Хю. Най-накрая каза:

— Е, момче, здраво обърка нещата, нали?

Той сведе поглед и се заигра с нещо в скута си, улови го и го постави върху шала. Хю видя, че това е бяла мишка. Внезапно изпита симпатия към нея. Изглежда изобщо не й харесваше това място, но дори и да успееше да избяга, котките щяха да я хванат. Маги я гледаше е нескрит интерес.

Хю не отговори нищо, въпросът изглеждаше риторичен. Но той беше силно озадачен. Понс покри мишката с ръка и отново вдигна поглед.

— Е? Кажи нещо!

— Ти говориш английски!

— Не гледай толкова глупаво! Аз съм учен, Хю. Нима смяташ, че ще позволя да бъда обграден от хора, които говорят на език, който не разбирам? Говоря го и умея да чета въпреки глупавия му правопис. Обучавах се ежедневно от опитни преподаватели — плюс разговорна практика с ходещ речник. — Той кимна с глава към Грейс. — Нима мислеше, че няма да искам да прочета тези книги? Да не завися от твоите направени през пръсти преводи? Два пъти прочетох приказките на Киплинг — очарователно! — и започнах да чета Одисеята.

Той отново смени езика.

— Но не сме се събрали тук, за да обсъждаме литературата. — Тяхна милост едва помръдна с ръка. Дотичаха две самки, носещи масичка. Поставиха я пред високия мъж и я отрупаха с разни предмети. Хю веднага ги позна — ръчно изработения нож, перуката, две кутийки с ароматен крем, едно вързопче, празна бутилка „Щастие“, малка бяла сфера, която вече не светеше, чифт сандали, две роби — едната дълга, другата къса, и двете окъсани и мръсни, — и изумително дебела пачка листове, омазани и изписани от горе до долу.

Понс постави бялата мишка на масата, размести предметите и заяви мрачно:

— Аз не съм глупак, Хю. Цял живот съм притежавал слуги. Успях да те разгадая още преди ти сам да си се разгадал. Човек като теб не трябва да бъде събиран с преданите слуги, той ще ги разврати. В главите им веднага се зараждат разни порочни мисли. Възнамерявах да ти позволя да избягаш веднага щом свърша с теб. Можеше да си позволиш да изчакаш.

— Нима очакваш да ти повярвам?

— Това няма никакво значение. Не можех да си позволя да те задържа твърде дълго — една гнила ябълка разваля и останалите, както обичаше да казва моят чичо. Нито можех да те дам за осиновяване и да оставя някой нищо неподозиращ купувач да плати добри пари за слуга, който после ще разврати всички други слуги във владението му. Не, ти трябваше да избягаш.

— Дори и да е така, аз никога нямаше да избягам без Барбара и момчетата ми.

— Както вече казах, аз не съм глупак. Бъди така добър да го запомниш. Щях да използвам Барба и тези прекрасни деца, за да те накарам да избягаш. По време, което сам избера. Но ти провали всичко. Трябва да те накажа за пример на останалите. — Той се намръщи и взе грубия нож. — Не е добре балансиран. Хю, наистина ли очакваше да си пробиеш път с подобно жалко оръжие? Ти дори не беше намерил обувки за това нещастно дете до теб. Само ако бе изчакал малко, щеше да получиш възможността да откраднеш каквото поискаш.

— Понс, ти си играеш с мен така, както си играеш с тази мишка. Планирал си да ни пуснеш да избягаме. Или поне да изглежда така. А всъщност в края на краищата щях да се окажа на трапезата ти.

— О, моля те! — Възрастният мъж направи гримаса на погнуса. — Хю, не се чувствам добре, някой отново се опита да ме отрови. Предполагам, че е племенникът ми, този път почти успя. Затова не говори гадости, това разстройва стомаха ми. — Той огледа Хю от глава до пети. — Жилав. Негоден за ядене. Старият жребец дивак става само за боклука. Много вони. Освен това истинският джентълмен не яде хората от своето семейство, независимо от обстоятелствата. Затова нека да зарежем този груб тон. Нямаш никакви основания да се държиш така. Аз не съм ти ядосан, просто съм доста раздразнен. — Той погледна близнаците и каза: — Хюи, стига дърпа Маги за опашката. — Гласът му не прозвуча нито високо, нито остро; бебето веднага се спря. — Тези двамата сигурно щяха да са доста апетитни, ако не бяха от моето семейство. Но дори и да не бяха, щях да имам по-добри планове за тях; те са толкова сладки и толкова много си приличат. В началото им бях избрал по-добро предназначение, докато не разбрах, че ще са ми необходими, за да те накарам да избягаш.

Понс въздъхна.

— Разбирам, че ти все още не вярваш на нито една моя дума. Хю, ти не разбираш системата. Но слугите никога не я разбират. Някога отглеждал ли си ябълки?

— Не.

— Така. Хубавата, вкусна ябълка, сладка и тръпчива, никога не е природен продукт. Тя е резултат от дългосрочни разработки от нещо малко и кисело, и твърдо, което не става дори за храна на добитъка. След това трябва да се приложи научен подход за размножаването й и да се пази добре. От друга страна, високоразвитите растения — или животни — могат да изгубят вкуса си, твърдостта, аромата, да станат меки и безполезни. Това е проблем с две остриета. Същият непрекъснато се появява и при слугите. Размирниците трябва да се отстраняват, да не им се позволява да се размножават. От друга страна, точно тези размирници, най-лошите от тях, са безценен генетичен материал, който не трябва да се губи. Затова правим и едното, и другото. Онези размирници, чието бунтарство се проявява по-късно, ние скопяваме и запазваме. А на най-лошите — такива като теб — позволяваме да избягат. Ако оцелеят — а някои от вас успяват, — тогава ви спасяваме, или спасяваме силното ви поколение, и съзнателно вливаме вашата кръв в генетичната линия, която е станала твърде слаба и безпомощна, и толкова затъпяла, че няма смисъл повече да я поддържаме. Нашият нещастен общ приятел Мемток беше резултат от такава стимулация. Той бе една четвърт дивак. От само себе си се разбира, че не знаеше за това и беше прекрасен жребец, който добре помогна за подсилването на рода. Но бе твърде опасен и амбициозен, за да бъде задържан дълго като жребец; трябваше да бъде скопен и да открие предимствата от това. Повечето от висшите ми слуги имат дивашка кръв във вените си; някои от тях са синове на Мемток. Моят инженер например. Не, Хю, ти нямаше да се окажеш на ничия трапеза. Нито пък щеше да бъдеш скопен. Бих те запазил за домашно животно с голямо удоволствие, ти си забавен и си отличен играч на бридж. Но не мога да ти позволя да контактуваш с верните ми слуги, дори като те изолирам зад някаква измислена титла. Съвсем скоро щеше да се свържеш със съпротивата.

Хю отвори и затвори уста.

— Изненадан ли си? Но навсякъде, където има управляваща и подчинена класа, има и съпротива. И то винаги. Ако такава не съществува, то тя трябва да бъда създадена. Но тъй като тук вече си имаме, ние внимателно я следим, субсидираме я — и я използваме. В столовата на висшите слуги нейната свръзка е ветеринарят, на когото всички вярват и който съвсем безсрамно е лишен от чувства. На мен лично не ми харесва. Ако му се беше доверил, щеше да получиш съвети, помощ и указания как да действаш. Щях да те използвам да оплодиш дванайсетина самки и после щях да те изпратя по живо, по здраво. Не ме гледай толкова учудено, когато се налага освежаване на генетичната линия, даже Тяхна милост използва жребци, които трябва да се понаведат малко, за да минат през входа на отделението. Винаги съществува опасността ти или тези прекрасни момчета да загинете, а това си е чиста загуба на качествен материал.

Тяхна милост вдигна купчинката писма, доставени от Котето.

— Тези неща… От моя Главен прислужник се искаше само да успее да те удържи да не направиш нещо глупаво. Той не беше уведомен за втората функция на ветеринаря. Какво да ти кажа, наложи ми се дори да попритисна малко Мемток, за да получа тези копия — и то в момент, когато всеки можеше да се сети, че жребец с твоя нрав все ще намери начин да се свърже със своята самка. Предусетих, че това ще се случи, когато настоя за нея по време на първата ни игра бридж. Спомняш ли си? Може би не. Но аз повиках Мемток и ето че вие бяхте започнали да си разменяте писма. Въпреки че той не желаеше да си признае, тъй като не ми бе докладвал за това.

Хю вече почти не го слушаше. Той не можеше да се откъсне от мисълта, че подобни неща се разказват само на мъртъвците. Никой от тях четиримата нямаше да излезе жив от тази стая. Впрочем това може би не касаеше близнаците. Да, нали Понс се нуждае от свежа кръв. Но той — и Барбара — нямаше да получат възможността да говорят.

Обаче Понс каза:

— Ти все още имаш възможност да поправиш грешките си. А те са много. Моите учени ме увериха, че една от бележките, които си изпратил, била пълна е безсмислици, изобщо не била написана на английски. Така че разбрах, че е тайно послание, независимо дали можем да го прочетем или не. След това всичките ти бележки бяха подложени на щателен анализ. И естествено накрая разкрихме ключа — твърде наивен, за да се нарече шифър, но доста остроумен, като се имат предвид обстоятелствата. И изключително полезен за мен. Но, проклятие, Хю, това ми струваше скъпо! Мемток подценяваше диваците, нямаше представа на какво са способни, когато са притиснати в ъгъла.

Понс се намръщи.

— Проклет да си, Хю, твоето безразсъдство ме лиши от ценна собственост. Можех да спечеля десет хиляди булока, ако бях дал Мемток за осиновяване — даже двайсет! А сега и твоят живот е заложен на карта. Можеше и да си затворим очите за опита за бягство — публично наказание пред останалите слуги щеше да бъде достатъчно за такова провинение. Унищожаването на господарската собственост можем да скрием, ако никой не е бил свидетел на това. Между другото, ти знаеше ли, че момичето, което изпратих да ти топли леглото, е било в течение на плановете ти? Знаело е повечето от тях. А самките обичат да клюкарят.

— Разказала ти е всичко?

— Не, проклета да е, не ни разказа и половината от онова, което знаеше. Наложи се да измъкнем останалото с помощта на камшика. И тогава осъзнахме, че не можем да й позволим да говори, защото останалите слуги щяха да съберат едното с другото. Затова тя трябваше да си отиде.

— Убили сте я. — Хю изпита прилив на отвращение и изрече това със съзнанието, че вече всичко, казано от него, няма значение.

— Какво те засяга теб? Животът й е изгубен, защото е изменила на господаря си. Но аз не съм злобен човек, малкото същество няма усет за морал и не е знаело какво прави. Сигурно си я хипнотизирал, Хю. Аз не съм разточителен човек, не обичам да похабявам собствеността си. Дадох я за осиновяване толкова надалеч, че ще й бъде трудно да разбира тамошния акцент, да не говорим, че никой няма да повярва на басните, които разказва.

Хю въздъхна.

— Много се радвам.

— Какво толкова й хареса на тази самка? Толкова ли е добра?

— Тя беше невинно дете. Не исках да бъде наранена.

— Всичко може да се случи. И така, Хю, можеш да оправиш цялата тази скъпоструваща бъркотия. Заплати ми щетите и същевременно ще успееш да изкараш и нещо за себе си.

— Но как?

— Много просто. Ти ме лиши от най-скъпоценния ми слуга. Аз не разполагам с друг от неговия калибър, за да го заменя. Затова ти ще заемеш мястото му. Никакви скандали, никакъв шум, никакви вълнения на долния етаж — всичките слуги, които може би са били свидетели на случилото се, вече са осиновени надалеч. Така че можеш да разкажеш каквато история искаш за изчезването на Мемток. Или дори да заявиш, че нямаш никаква представа. Барба, можеш ли да се сдържиш и да не клюкарстваш?

— Разбира се, щом от това зависи благополучието на Хю.

— Какво добро дете. Изобщо нямаше да ми е приятно да те лиша от глас. Това ще ощети игрите ни по бридж. Въпреки че Хю ще бъде доста зает, за да намира време за игри. Хю, това е онзи същият мед, заради който мечката попаднала в капана. Ти започваш да изпълняваш задълженията на Главен прислужник, работа, с която ще можеш да се справиш щом навлезеш в детайлите, а Барба и близнаците ще живеят с теб. Нали винаги си го искал. Това е твоят избор. Или оглавяваш слугите ми и получаваш семейството си, или губите живота си. Какво ще кажеш?

Хю Фарнъм беше така изумен, че се задави, докато се опитваше да преглътне казаното. Тогава Тяхна милост добави:

— Само още едно нещо. Няма да можеш веднага да ги вземеш при себе си.

— Така ли?

— Да. Ще ми се да получа твое потомство от няколко самки, преди да те скопя. Като те гледам колко си чевръст, явно няма да отнеме много време.

— Не — каза Барбара.

Но Хю Фарнъм беше готов да вземе ужасното решение.

— Почакай, Барбара. Понс, а момчетата? И тях ли ще скопиш?

— Ами… — Понс се замисли. — Това е тежка сделка, Хю. Да речем, че няма да ги пипам. Да речем, че известно време ще мога да ги използвам като жребци, без да им взимам палците; очертава се да станат много високи, тъй че това си е рисковано начинание. На четиринайсет или петнайсет години ще им позволя да избягат.

Това устройва ли те? — Старецът се закашля; тялото му се сви в спазъм. — Проклятие, така ме изморяваш!

Хю се замисли.

— Понс, ти може да не си жив след четиринайсет или петнайсет години.

— Така е, но беше много неучтиво от твоя стана да го кажеш.

— Можеш ли да обвържеш своя наследник с тази сделка? Говоря за Мрика.

Понс поглади косата си и се ухили.

— Ти си костелив орех, Хю. Какъв Главен прислужник ще стане от теб! Разбира се, че не мога. Точно затова искам да те използвам, без да се налага да чакам близнаците да пораснат. Но винаги има избор, както ти имаш сега. Мога да се погрижа да ме съпроводиш в последния ми път — всички вие, дори и момчетата. Или мога да ви запазя живи и да се опитате да сключите друга сделка, ако ви се удаде случай. „Кралят умря, да живее кралят“ — както са обичали да казват древните. Когато един протектор си отиде, винаги ще има нов протектор. Ти само ми кажи, ще постъпя както пожелаеш.

Докато Хю обмисляше мрачните перспективи, Барбара отново се обади:

— Тяхна милост…

— Да, дете мое?

— По-добре да ми отрежеш езика. Още сега, преди да напусна тази стая. Не искам да имам нищо общо с тази зловеща схема. И не възнамерявам да си мълча. Не!

— Барба, Барба, добрите момичета не правят така.

— Аз не съм момиче. Аз съм жена и съпруга, и майка! Никога повече няма да те нарека „чичо“ — ти си подлец! И повече няма да играя бридж с теб, независимо дали ще имам език или не. Ние сме безпомощни… Но ти няма да получиш нищо от мен. Какво ни предлагаш? Искаш от съпруга ми да извърши това ужасно дело в замяна на няколко години живот за мен и синовете ни — толкова, колкото Бог позволи на тялото ти да живее. А после какво? Дори в това го мамиш. Ние ще умрем. Или ще бъдем оставени на милостта на племенник, който е по-лош и от теб. О, аз знам! Всичките жени, които му топлят леглото, го мразят, те плачат, когато ги повика да го обслужат — и плачат още по-силно, когато се върнат. Но аз няма да позволя на Хю да направи този избор, дори и да ни обещаеш цял живот в разкош. Не! Няма. Няма! Ако се опиташ да го принудиш, аз ще убия децата си! А след това и себе си. А тогава и Хю ще се самоубие, сигурна съм. Няма значение какво ще му причиниш. — Тя замълча, изплю се с пълна сила в посока на стареца и се разплака.

Тяхна милост заговори:

— Хюи, казах ти да спреш да дразниш котката. Ще те одраска. — Той се изправи бавно и продължи: — Убеди ги, Джо — после излезе от стаята.

Джо въздъхна и се приближи до тях.

— Барбара — започна нежно той, — вземи се в ръце. Това, което правиш, не помага на Хю, въпреки че ти мислиш така. Би трябвало да го посъветваш да приеме. Все пак човек на неговата възраст няма какво чак толкова да губи.

Барбара го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път. После отново се изплю. Джо беше наблизо и тя го улучи в лицето. Той скочи и вдигна ръка. Хю остро изрече:

— Джо, ако я удариш и някога се окажа на свобода, ще ти счупя ръката!

— Изобщо не възнамерявах да я удрям — бавно отговори Джо. — Просто исках да си избърша лицето. Не бих могъл да ударя Барбара, Хю; аз й се възхищавам. Просто не мисля, че разсъждава правилно. — Той взе една кърпичка, за да изтрие слюнката. — Изглежда няма смисъл да спорим.

— Никакъв, Джо. Извинявай, че те наплюх.

— Няма нищо, Барбара. Ти си разстроена… и никога не си се отнасяла е мен като е чернилка. И така, какво реши, Хю?

— Барбара вече взе решението. А тя винаги държи на думата си. Не мога да кажа, че съжалявам. За никой от нас няма смисъл просто да останем живи. Дори и да не бъда скопен.

— Жалко, че мислиш така, Хю. Въпреки всичко ние се разбирахме много добре. Е, щом това е окончателното ви решение, по-добре да отида да съобщя на Тяхна милост. Нали?

— Да.

— Да, Джо.

— Ами… Сбогом, Барбара. Сбогом, Хю. — Той излезе от стаята.

Лорд Протекторът се върна сам, като се движеше с бавната походка на стар и болен човек.

— Значи това е вашето решение — каза той, като седна и се покри с шала. Пресегна се и взе мишката, която все още беше на масата; появиха се слуги, които събраха всичко останало. После старецът продължи: — Не мога да кажа, че съм изненадан… Нали и с двама ви съм играл бридж. Добре, тогава има още една възможност. Животът ви е проигран и аз не мога да ви позволя да останете тук при други условия. Затова сега ще ви върнем обратно.

— Обратно къде, Понс?

— Ами обратно във вашето време, разбира се. Ако успеете, естествено. Може и да успеете. — Той погали мишката. — Този малък приятел успя. Изпратихме го две седмици назад в миналото. И той изобщо не пострада. Въпреки че никой не знае какво ще стане, когато ви върнем с две хиляди години назад.

Слугите бяха влезли отново и слагаха на масата един мъжки часовник, канадски цент, чифт силно износени кубинки, ловен нож, чифт грубо направени мокасини, два чифта дънки „Ливайс“, няколко съдрани дънкови панталонки с много широка талия, автоматичен пистолет 45-и калибър с колан, две скъсани и избелели ризи, едната от които беше прекроена, половин кутийка кибритени клечки и малка тетрадка е молив.

Понс погледна към купчината.

— Имаше ли още нещо? — Той извади пълнителя на пистолета и го задържа в ръката си. — Ако няма, обличайте се.

Невидимото поле ги освободи.