Имението на Фарнъм

Глава 3

Светлината угасна, Грейс Фарнъм изпищя, Доктор-Ливингстън-предполагам измяука, Барбара беше зашеметена от удара и се свести върху една от стоманените бутилки, дезориентирана от тъмнината и липсата на стени и под.

Тя протегна ръце и опипа наоколо, откри един крак, после разбра, че е на Хю. Той лежеше отпуснат. Потърси пулс, но не откри.

— Ехо! Ехо! Който и да е! — извика.

Дюк отговори:

— Барбара?

— Да, да!

— Добре ли си?

— Аз съм добре, но Хю е ранен. Мисля, че е мъртъв.

— По-спокойно. Когато си намеря панталоните, ще запаля клечка кибрит, стига, разбира се, да успея да стъпя на крака, защото в момента стоя на главата си.

— Хюбърт! Хюбърт!

— Да, майко! Чакай малко.

Грейс продължи да пищи. Дюк спря да я успокоява и започна да проклина тъмнината. Барбара тръгна, опипвайки наоколо, спъна се в паднали бутилки кислород, нарани си пищяла и накрая усети под краката си равна повърхност. Не можеше да каже какво е това — повърхността беше наклонена.

— Намерих го — обади се Дюк.

Клечката пламна с ярък пламък, защото въздухът беше наситен с кислород.

— По-добре я угаси — чу се гласът на Джо. — Може да избухне пожар.

Светлина от фенерче разсече мрака.

— Джо, помогни ми за Хю! — извика Барбара.

— Първо трябва да проверя крушките.

— Той може би умира.

— Нищо не мога да направя без светлина.

Барбара млъкна и отново се опита да намери пулс. Този път го усети и прегърна главата на Хю, хълцайки.

В мъжкото отделение светна. Светлината беше достатъчна, за да може Барбара да се ориентира. Подът се бе наклонил с около трийсет градуса; тя, Хю, стоманените бутилки, резервоарът с вода и други принадлежности се бяха струпали в долния ъгъл. От резервоара изтичаше тънка струйка вода, която беше започнала да наводнява тоалетното помещение. Барбара веднага разбра, че ако помещението се бе наклонило на другата страна, двамата с Хю щяха да бъдат погребани под стомана и вода.

След няколко минути Дюк и Джо дойдоха при нея, като се спуснаха надолу през вратата. Джо носеше походна лампа. Дюк го попита:

— Как ще го изнесем?

— Няма да го изнасяме. Може да е наранен гръбнакът му.

— И все пак трябва да го махнем оттук.

— Няма да го мърдаме — твърдо заяви Джо. — Барбара, местила ли си го?

— Само сложих главата му в скута си.

— Е, повече не го мести.

Той прегледа пациента си, като внимателно го докосваше. Накрая рече:

— Не виждам някакви сериозни наранявания. Барбара, ако можеш да стоиш неподвижна, ще изчакаме, докато се свести. После ще проверя как реагират зениците му, да не би да има сътресение; ще проверя дали може да мърда пръстите на краката си, такива неща.

— Няма да мърдам. Има ли други ранени?

— Нищо сериозно — успокои я Дюк. — Джо мисли, че има пукнати ребра, а аз си изкълчих рамото. Майка просто се е търкулнала в долния ъгъл на леглото. Сестра ми я успокоява. Тя е добре, има само една цицина на главата, където я ударила една консерва. А ти как си?

— Имам само няколко натъртвания. Двамата с Хю редяхме пасианс и се опитвахме да се разхладим, когато ни удари. — Тя се почуди дали ще повярват на лъжата й. Дюк също беше облечен оскъдно като нея, а Джо бе само по гащета. После добави: — А котаракът? Той добре ли е?

— Доктор-Ливингстън-предполагам няма и драскотина — отговори сериозно Джо. — Но е изключително раздразнен от това, че тоалетното му сандъче с пясък се е преобърнало. В момента се почиства и се възмущава.

— Радвам се, че не е ранен.

— Забеляза ли нещо при този удар?

— Какво, Джо? Беше най-силният от трите. Много по-силен.

— Да, но нямаше тътен. Просто един голям, силен удар и после… нищо.

— Какво означава това?

— Не знам. Барбара, можеш ли да стоиш тук, без да мърдаш? Искам да пусна и другите лампи, да проверя какви са щетите и да видя какво може да се направи.

— Няма да мърдам.

Стори й се, че Хю диша по-леко. В тишината можеше да чуе как бие сърцето му. Тя реши, че няма от какво да е недоволна.

Карън дойде при нея. Носеше фенерче и внимателно се спусна по наклона.

— Как е татко?

— Няма промяна.

— Сигурно е замаян от удара. И аз бях. Ти как си?

Тя насочи фенерчето към Барбара.

— Не съм ранена.

— Така! Радвам се, че и ти си както майка те е родила. Аз не можах да си намеря пликчетата. Джо толкова внимателно ме избягва, че чак ми е болно да го гледам. Толкова е консервативен!

— Не знам къде са ми дрехите.

— От всички ни само Джо има гащи. Какво ти се случи? Къде беше заспала?

— Не, бях тук. Говорехме си.

— Хм… Обвинението твърди друго. Ще запазя зловещата ти тайна. Майка няма да разбере, дадох й още едно приспивателно.

— Не прибързваш ли с изводите?

— Любимото ми упражнение. Надявам се, че неприличните ми подозрения са оправдани. Ще ми се и аз да имах с какво да се занимавам, вместо да спя, защото най-вероятно това ще е последната ни нощ.

Тя се наведе и целуна Барбара.

— Харесвам те.

— Благодаря, Карън. И аз те харесвам.

— Добре, тогава нека не се погребваме живи, а да се порадваме какви страхотни хора сме. Ти направи татко щастлив, като му даде шанса да разиграе онзи шлем. А ако си успяла да го направиш още по-щастлив, мога само да се радвам за това. — Тя се изправи. — Чао. Отивам да подреждам консервите. Ако татко се събуди, викай.

Карън излезе.

— Барбара? — Да, Хю? Да!

— Говори по-тихо. Чух какво каза дъщеря ми.

— Така ли?

— Да. Тя е благороден човек. Барбара? Обичам те. Може да нямам друг шанс да ти го кажа.

— Обичам те.

— Скъпа моя.

— Да повикам ли другите?

— След малко. Удобно ли ти е?

— О, много!

— Тогава нека си почина още малко. Чувствам се замаян.

— Толкова, колкото пожелаеш. Ъъъ, можеш ли да си мърдаш пръстите на краката? Боли ли те някъде?

— Боли ме на много места, но не чак толкова. Нека да видя… Да, мога да мърдам всичко. Добре, повикай Джо.

— Няма защо да бързаме.

— По-добре го повикай. Чака ни работа.

Скоро след това господин Фарнъм отново пое командването. Джо го накара да се изправи — имаше много натъртвания, но нямаше нищо счупено или изкълчено, нито мозъчно сътресение. На Барбара й се струваше, че той е паднал върху бутилките, а тя се е стоварила върху него, но не обсъди теориите си с никого.

Първото нещо, което Хю направи, бе да бинтова ребрата на Джо с еластичен бинт. Джо си пое дълбоко дъх, когато го стегна, но изглеждаше, че след това се чувства по-добре. Цицината на главата на Карън също беше прегледана; Хю реши, че нищо не може да направи за нея.

— Някой ще донесе ли термометъра? — попита той. — Дюк?

— Счупен е.

— Не може да бъде. Корпусът му е от метална сплав.

— Отидох да го потърся, докато се правеше на лекар — обясни Дюк. — Стори ми се, че е по-хладно. Може да е издръжлив на удар, но е попаднал между две кислородни бутилки, които са го размазали като домат.

— А, добре, не е голяма загуба.

— Татко? Не е ли сега удобен момент да включим резервното радио? Просто предлагам…

— Мисля, че е, но… Не ми се иска да ти го казвам, Дюк, но сигурно и то ще е счупено. По-рано го бяхме включили. Нищо не хванахме. — Той погледна към китката си. — Преди час и половина. В два сутринта. Някой друг може ли да ми каже точен час?

Часовникът на Дюк показваше същото.

— Изглежда си имаме всичко — реши Хю, — като изключим водата. Имаме няколко туби с вода, но трябва да използваме тази от резервоара. Може да се наложи да пием от нея заедно с таблетки халазон8. Джо, трябват ни всякакви подходящи съдове и всички да изгребват. Гледайте да е колкото се може по-чиста. Карън, когато Джо реши, че може да се лиши от теб, върви да стъкнеш някаква закуска. Ако ще Армагедон да е, трябва да се яде.

— Дори да е такъв Армагедон, от който да ти се повръща — добави Карън.

Баща й потрепна.

— Мое момиче, ще напишеш хиляда пъти на черната дъска: „Няма да си правя лоши шеги преди закуска.“

— Според мен шегата си беше много добра, Хю.

— Барбара, не я окуражавай. Хайде, залавяйте се за работа.

Карън се върна след малко, като носеше Доктор Ливингстън.

— Не можах да свърша кой знае какво — обяви тя, — защото някой трябваше да се занимава с проклетата котка. Реши, че иска да помага.

— Мяяяяу…

— Точно това направи! Отивам да го залъжа с малко сардини и да приготвя закуска. Ти какво искаш, татко-шефе-Хю? Палачинки Креп Сюзет?

— Да.

— Ще получиш месна консерва и бисквити.

— Хубаво. Как върви изгребването на водата?

— Татко, тази вода дори с халазон не бих могла да я пия — направи физиономия тя. — Сам знаеш какво е.

— Може да се наложи да я пием.

— Хубаво… но само ако я смесваме с уиски.

— Ммм… От всички каси изтича алкохол. В двете, които отворих, имаше само по една здрава половинка.

— Татко, развали ми закуската.

— Въпросът е дали да го разпределя по равно? Или да запазя всичкия за Грейс?

— Ох! — Лицето на Карън се изкриви в гримаса на мъчителен размисъл. — Тя може да вземе моя дял. Но другите не трябва да бъдат лишени от него, само защото Грейси страда от неутолима жажда.

— Карън, на този етап все още не е неутолима жажда. До определена степен той е нейното лекарство.

— Да, сигурно. А моето лекарство са диамантените гривни и палтата от самурена кожа.

— Скъпа, няма смисъл да я обвиняваш. Вината може би е моя. Поне Дюк смята така. Когато станеш на моите години, ще се научиш да приемаш хората такива, каквито са.

— Пу, тази моя уста. Може да съм прекалено рязка, но ми писна да водя приятели у дома, а мама да го е подкарала още от обяд. Или да се опитва да целуне приятелите ми в кухнята.

— Така ли прави?

— Не си ли я виждал? Не, сигурно не си. Съжалявам.

— И аз съжалявам, но единствено заради теб. Това са само дребни прегрешения. Както ти казах, когато станеш на моята възраст…

— Татко, не очаквам да стигна твоята възраст, и двамата го знаем много добре. Дори да са ни останали само две половинки алкохол, пак ще е достатъчно. Защо просто не ги дадеш на онзи, който се нуждае от тях?

Бръчките по лицето му станаха още по-дълбоки.

— Карън, аз не съм се отказал. Определено вече е по-хладно. Може и да успеем да се измъкнем.

— Е, предполагам, че това е правилният начин на мислене. Като говорим за лекарства, дали не си складирал малко дисулфирам9, когато си строил това чудовище?

— Карън, „Антабюс“10 не спира жаждата, той просто кара пациента да се чувства ужасно зле, когато пие. А ако твоята оценка за нашата печална съдба е вярна, можеш ли да ми дадеш някаква причина да накарам Грейс да се чувства нещастна през последните часове, които й остават? Аз не съм неин съдник, аз съм й съпруг.

Карън въздъхна.

— Татко, имаш дразнещия навик винаги да си прав. Добре, може да получи моя дял.

— Просто се интересувах от твоето мнение. Помогна ми. Вече взех решение.

— И какво реши?

— Не е твоя работа, малката. Върви да приготвиш закуската.

— Да знаеш, че ще сипя керосин в твоята! Дай ми целувка, тате!

Той я целуна.

— А сега млъквай и се захващай за работа.

Петимата се събраха за закуска. Седнаха на пода, защото столовете не можеха да стоят изправени. Госпожа Фарнъм все още дремеше от силните успокоителни. Поделиха си месна консерва, бисквити, студено нес кафе, компот от праскови и топли другарски чувства. Всички бяха облечени, мъжете с гащета, Карън беше по пликчета и сутиен, а Барбара бе облякла една хавайска рокля на Карън. Бельото й беше оцеляло, но бе подгизнало от водата, а въздухът беше твърде влажен, за да изсъхне.

— Време е за събрание — обяви Хю. — Всички предложения се приемат — той погледна към сина си.

— Татко… тоест Хю. Аз искам да кажа нещо — отзова се Дюк. — Стаята отзад е пострадала доста. Позакърпих я и монтирах една платформа от дъските, с които бяха обезопасени кислородните бутилки. Само да предупредя — той се обърна към сестра си. — Вие, жените, трябва да внимавате. Доста е неустойчиво.

— Ти внимавай. Знаем, че не умееш да се оправяш със строителните работи. Татко е свидетел.

— Стига, Карън. Добра работа си свършил, Дюк. Но тъй като сме шестима, мисля, че трябва да сглобим още една платформа. Джо?

— Да, бихме могли. Но…

— Но какво?

— Знаеш ли колко кислород ни е останал?

— Знам. Скоро трябва да прехвърлим вентила и филтъра на друга бутилка. И не е останал нито един здрав гайгеров брояч. Така че няма да знаем дали не влиза радиация отнякъде. Но въпреки всичко се налага да дишаме.

— Но ти погледна ли вентила?

— Изглеждаше ми наред.

— Не е. И мисля, че не мога да го поправя.

Господин Фарнъм въздъхна.

— Преди шест месеца си поръчах резервен. Добре, и аз ще го погледна. Дюк, ти също, може би някой от нас може да го поправи.

— Добре.

— Да предположим, че не успеем да го поправим. Ще трябва да пестим кислорода колкото се може повече. След това ще издържим известно време с въздуха в убежището. Но все някога ще дойде времето, когато ще се наложи да отворим вратата.

Всички мълчаха.

— Хей, усмихнете се — продължи Хю. — Краят още не е дошъл. Ще направим филтри за прах от чаршафи и ще ги затъкнем към вратите — по-добре от нищо. Те ще задържат радиоактивната прах. Все още имаме едно радио — онова, което Барбара помисли за слухово апаратче. Опаковах го и го прибрах, не е повредено. Ще изляза отвън и ще сложа антена, така ще можем да го слушаме тук, долу. Нищо чудно да ни спаси. Предлагам да забием пилон над убежището и да издигнем знаме. Или някоя ярка риза. Не, американското знаме, прибрал съм едно. Ако не оцелеем, поне ще си отидем с високо вдигнато знаме.

Карън започна да пляска.

— Не се подигравай, Карън.

— Не се подигравам, татко! Просто плача. „И червеният блясък на ракетите, бомбите, избухващи във въздуха, ни показваха през нощта, че нашето знаме е все още там…“11 — гласът й се пречупи и тя покри лицето си с ръце.

Барбара я прегърна през рамо. Хю Фарнъм продължи все едно нищо не се е случило.

— Но ние няма да се предадем. Скоро ще започнат да претърсват района за оцелели. Ще видят знамето и ще ни измъкнат навън, най-вероятно с хеликоптери. Значи нашата задача е да оцелеем, докато те дойдат. — Той спря за момент, за да помисли. — Никаква излишна работа, никакви упражнения. Сънотворни за всички, опитвайте се да спите дванайсет часа дневно и да лежите през цялото време. Така въздухът ще ни стигне колкото се може по-дълго. Единствената работа, която трябва да свършим, е да поправим този вентил, а ако не успеем — майната му. Така, да видим… Водата трябва да се разпредели на дажби; направете разписание, за да стигне за по-дълго. Някъде в аптечката има чашка от една унция12, ще я използваме за разпределянето на водата. Май това е всичко: да поправим вентила, минимум движение, максимум сън, разпределение на дажбите вода. А, да! Потенето е загуба на течност. Все още е топло и, Барбара, тази рокля те кара да се потиш. Свали я.

— Може ли да изляза от стаята?

— Разбира се.

Тя излезе, като стъпваше предпазливо по наклонения под, влезе в помещението с резервоара и се върна, облечена в подгизналото си бельо.

— Така е по-добре — кимна доволно той. — А сега…

— Хюбърт! Хюбърт! Къде си? Жадна съм.

— Дюк, дай й една унция. Отбележи го.

— Да, сър.

— Не забравяй, че и котаракът трябва да пие вода.

— От мръсната вода ли да му давам?

— Хм… Няма да умрем, ако се отнасяме добре с гостите ни. Нека запазим гордостта си.

— Но той пие от мръсната вода.

— Добре, ти решаваш. Някакви други предложения? Джо, планът устройва ли те?

— Ами… Не, сър.

— Защо?

— Без физически упражнения, за да пестим кислород, добре. Но какво ще правим, когато дойде моментът да отворим вратите?

— Ще разчитаме на късмета.

— Имам предвид: дали ще можем? При недостиг на въздух, задъхващи се, жадни, може би болни… Искам да съм сигурен, че всеки, да речем Карън, ще е в състояние да отвори вратите дори със счупена ръка.

— Разбирам.

— Бих искал да опитам и трите врати. Ще ми се да оставим бронираната врата отворена. Момичетата нямат сила да се оправят с нея. Готов съм сам да се захвана с външната врата.

— Извинявай, но това е моя привилегия. С останалото съм съгласен. Затова ви помолих да давате предложения. Уморен съм, Джо, в главата ми е пълна каша.

— А ако вратите са блокирани? Горната врата сигурно е затрупана с отломки…

— Имаме хидравличния крик.

— Ако не можем да използваме вратите, трябва да се погрижим за подземния тунел. Рамото на Дюк не е добре. Ребрата ме болят, но мога да работя — поне днес. Утре двамата с Дюк ще бъдем схванати и ще ни боли още повече. Капакът на тунела е затрупан със стоманени бутилки газ, а самият тунел е пълен с всякакви джунджурии. Ще има доста работа. Шефе, аз викам да си подсигурим излизането, докато все още сме в добра форма.

— Не обичам да нареждам да се върши тежка работа, но ти ме убеди. — Хю се изправи и потисна един стон. — Да се захващаме.

— Имам още едно предложение.

— Какво?

— Трябва да полегнеш малко. Изобщо не си спал, а и беше ударен доста здраво.

— Добре съм. Дюк е с изкълчено рамо, ти — с пукнати ребра. А има доста работа за вършене.

— Смятам да използвам скрипец и въжета, за да преместя бутилките. Барбара може да ми помогне. Тя е доста здрава за жена.

— Определено мога — съгласи се Барбара. — По-едра съм от Джо. Извини ме, Джо.

— Няма спор. Шефе. Хю. Не ми се иска да повтарям, но наистина мисля, че трябва да си починеш. Сам призна, че си изморен. Не съм изненадан, на крак си от двайсет и четири часа. Имаш ли нещо против твърдението ми, че ако си починеш, ще се чувствам много по-уверен в това, че ще ни измъкнеш оттук?

— Той е прав, Хю.

— Барбара, ти също не си спала.

— На мен не ми се налага да вземам решения. Но мога да си полегна, а Джо ще ме повика, когато има нужда от мен. Става ли, Джо?

— Добре, Барбара.

Хю се ухили.

— Съюзявате се срещу мен! Добре, ще подремна.

Няколко минути по-късно той лежеше на долното легло в мъжкото отделение, вдигнал крака на таблото. Затвори очи и заспа, преди да успее да помисли за каквото и да било.

Дюк и Джо откриха, че пет от резетата на вътрешната врата са заяли.

— Ще ги оставим така — реши Джо. — Винаги можем да ги разбием с ковашкия чук. Дай да отворим бронираната врата.

Бронираната плъзгаща се врата, от другата страна на вратата с резетата, беше направена така, че да издържа на взрив не по-зле от стените. Тя се затваряше чрез зъбчат механизъм, който се задвижваше с дълъг лост.

Джо не можа да я помръдне. Дюк, по-тежък с двайсет килограма, натисна с цялата си тежест, но безуспешно. След това и двамата я натиснаха.

— Блокирала е.

— Да.

— Джо, спомена нещо за ковашки чук.

Младият негър се намръщи.

— Дюк, бих предпочел баща ти да се заеме с това. Може да счупим механизма. Или някой лост. Или някое от зъбните колела.

— Проблемът е, че се опитваме да изместим тежаща тон и повече врата по наклон, когато тя всъщност трябва да се движи по равно.

— Да, но тази врата винаги е била голяма беля.

— Какво да правим тогава?

— Да пробваме аварийния изход.

Завързаха скрипеца и въжето за куката на тавана, изтеглиха грамадните бутилки и ги поставиха по местата им. Барбара и Карън дърпаха въжето, а мъжете придърпваха бутилките и ги връзваха здраво с ремъци, за да не се търкулнат. Когато подът най-после беше разчистен, те успяха да стигнат до капака на тунела. Той беше тежък, от тези, които се слагаха по улиците, а куката на тавана бе поставена, за да се използва при отварянето му.

Капакът се вдигна със скрибуцане и рязко падна заради наклона от трийсет градуса, като обели пищяла на Дюк и той изруга.

Дупката беше претъпкана с провизии. Момичетата започнаха да ги измъкват. Карън, като по-дребна, влезе вътре и започна да подава продуктите на Барбара.

По едно време Карън си подаде главата.

— Хей, водният шериф! Тук има вода в бидони.

— Много се радвам.

— Бях я забравил — каза Джо. — Този люк не е бил отварян, откакто заредихме убежището с провизии.

— Джо, какво да правим с ремъците?

— Аз ще се заема с тях. Ти изнеси продуктите. Дюк, капакът не е брониран за разлика от външната врата. Тези ремъци придържат металния капак към изхода, намират се зад него, а след това е капакът, който току-що махнахме. По дължината на тунела, на разстояние от три метра, са издигнати прегради от торби с пясък, а изходът е покрит с кал. Баща ти каза, че целта е да се прегради пътя на взривната вълна. Да я пусне вътре, после да я забави и постепенно да я спре.

— Боя се, че торбите с пясък ще са затрупали металния капак към изхода.

— В такъв случай ще се наложи да изгребем пясъка.

— А защо не е използвал брониран люк?

— Реши, че така ще е по-сигурно. Ти самият видя какво стана с вратите. Нямаше да ми е приятно да къртя метална бариера в този тунел.

— Разбирам. Джо, съжалявам, че изобщо някога съм наричал това място „дупка в земята“.

— Всъщност не е. Това е машина — машина за оцеляване.

— Аз свърших — обяви Карън. — Я някой кавалер да ми помогне да се измъкна. Или пък ти, Дюк.

— А може би е по-добре да сложа капака отгоре ти, докато си още вътре. — Дюк помогна на сестра си да се измъкне.

Джо слезе долу, като потрепваше от болка при разтягането на ребрата му. Доктор Ливингстън през цялото време ги надзираваше. Сега последва приятеля си в дупката, като се приземи върху раменете на Джо.

— Дюк, би ли ми подал онзи чук… Док, махни се оттук. Стига си вири опашката!

— Искаш ли да го взема? — попита Карън.

— Не, той обича да участва във всичко. Някой да подържи фенерчето.

Скоро ремъците бяха свалени и поставени на земята до капака.

— Дюк, сега ще имам нужда от въжето. Не искам да вдигам капака, просто ще използвам тежестта му, за да го наклоня малко. Доста е тежък.

— Ето ти края му.

— Така е добре. Док! Проклет да си, Док! Разкарай се от краката ми! Просто го дърпай равномерно, Дюк. Някой да ми подаде фенерчето. Само леко ще го дръпна и ще погледна навън.

— И лицето ти ще бъде покрито с изотопи.

— Трябва да поема този риск. Още малко… Вече поддава, освободих го.

После Джо се умълча. Най-накрая Дюк попита:

— Какво виждаш?

— Не съм сигурен. Мисля да го дръпна още малко, подай ми един ремък.

— Точно над главата ти е. Джо, какво виждаш?

Негърът започна да придърпва капака, но внезапно изрева:

— Док! Док, веднага се връщай! Този малък негодник! Мушна се между краката ми и се шмугна в тунела. Док!

— Не може да отиде далеч.

— Добре… Карън, би ли събудила баща си?

— По дяволите, Джо! Какво виждаш?

— Не знам, Дюк. Затова викам Хю.

— Слизам долу.

— Няма достатъчно място. Аз ще изляза, за да може Хю да слезе.

Хю се появи още докато Джо се измъкваше.

— Джо, какво има долу?

— По-добре сам да видиш, Хю.

— Добре… Трябваше да му направя стъпала. Подай ми ръка. — Хю слезе долу, махна ремъка и отмести капака.

Той стоя там дори по-дълго от Джо, после извика:

— Дюк! Дай да махнем този капак оттук.

— Какво има, татко?

— Изтегли капака, след това можеш сам да слезеш.

Капакът беше изнесен; баща и син си размениха местата. Дюк се вторачи в тунела.

— Достатъчно, Дюк. Излизай оттам.

Дюк се присъедини към тях. Баща му попита:

— Е, какво мислиш?

— Не мога да повярвам.

— Татко — изрече напрегнато Карън, — или някой ще проговори, или ще счупя нечий череп с този чук.

— Да, скъпа. Всъщност долу има място и за двете ви.

Дюк и Хю спуснаха Барбара долу, като я държаха за ръцете, после тя помогна на Карън да слезе. Двете момичета се промушиха в тесния тунел и погледнаха.

— Проклета да съм — каза тихо Карън. После запълзя навътре в тунела.

— Скъпа, върни се! — извика Хю. Карън не отговори. — Барбара, кажи ми какво виждаш.

— Виждам — изрече бавно Барбара — красиви хълмове, зелени дървета, храсти и прекрасен слънчев ден.

— Същото видяхме и ние.

— Но това е невъзможно!

— Да.

— Карън е навън. Тунелът е не по-дълъг от три метра. Тя държи в ръце Доктор Ливингстън. Казва ми да излезем.

— Кажи й да стои по-далеч от тунела, може да е радиоактивен.

— Карън! Махни се от тунела! Хю, колко е часът?

— Малко след седем.

— Е, навън изглежда като да е обяд. Поне така мисля.

— Аз се отказах да мисля.

— Хю, искам да изляза.

— Ами… О, по дяволите! Недей да стоиш до изхода на тунела. И бъди внимателна.

— Ще бъда.

Тя започна да пълзи.