Имението на Фарнъм

Глава 5

Грейс не се събуди за закуска. Момичетата тихо нахраниха другите, а после останаха вътре, за да почистят. Дюк отиде да половува, като взе със себе си пушка 45-и калибър и лък. Изборът му беше добър; стрелите можеха да се възстановят или заменят, докато куршумите щяха да бъдат изгубени завинаги. Дюк стреля няколко пъти и реши, че рамото му е наред.

Той провери часовниците и се разбра с останалите да запалят огън с дим, ако не се върне вкъщи до три часа.

Хю каза на момичетата да изнесат навън всички книги, които не са изсъхнали съвсем, а самият той взе кирка и лопата и започна да изравя пръстта изпод дома им, за да го нивелира. Джо се опита да се присъедини към него; Хю му забрани.

— Виж какво, Джо, има хиляди неща за вършене. Захвани се с тях. Само без тежък физически труд.

— И какво толкова има за правене, Хю?

— Ами например състави инвентарни списъци. Можеш да помогнеш на Дюк, като отбележиш всичко, което не може да бъде възстановено. Ако междувременно ти хрумнат някакви идеи, записвай си ги. Порови из книгите, за да разбереш как можем да си правим сапун и свещи. Провери и двата дозиметъра. Само си вземи оръжие и си отваряй очите на четири. Погрижи се и момичетата да не излизат навън без оръжия. По дяволите, измисли начин как да си осигурим канализация и течаща вода, без да разполагаме с тръби, олово и цимент.

— Как, за Бога, може да стане това?

— Все някой го е направил първия път. И кажи на тоя рунтав сеирджия, че нямам нужда от помощ.

— Добре. Ела тук, Док. Писи, писи, писи!

— И, Джо, като говорим за къпане, можеш да предложиш на момичетата да ги пазиш, докато се къпят. Не е задължително да ги гледаш.

— Добре, ще им предложа. Само че ще им кажа, че предложението не идва от мен. Не ми се ще да си мислят…

— Виж какво, Джо. Тези двете са чисти, здравомислещи и злонамерени американски момичета. Можеш да им кажеш каквото си искаш, но те ще продължат да си мислят, че надничаш. Нали в основата на жизненото им кредо стои убеждението, че те са толкова фатално неустоими, че мъжете просто не могат да издържат да не погледнат. Затова не бъди твърде убедителен; ще нараниш чувствата им.

— Мисля, че те разбрах.

Джо се отдалечи, а Хю започна да копае, мислейки си, че лично той никога не беше пропускал удобния случай. Но този непоправим възпитаник на неделното училище сигурно щеше да се стеснява да гледа и голата лейди Годайва. Добро момче — нямаше грам въображение, но човек можеше напълно да му се довери. Жалко, че се наложи да се отнесе толкова грубо с него…

Съвсем скоро Хю разбра кой е бил най-големият му страх: нямаше ръчна количка.

Той дори не бе успял да изкопае достатъчно дълбока яма, когато стигна до това заключение. Самото копаене на ръка беше достатъчно неприятно, но изнасянето на пръстта с кофи бе, меко казано, оскърбително.

Така че носеше пръст и се чудеше как да направи колело — без метал, без уреди за нагряване, без работилница, без леярна, без…

Оп, чакай! Нали разполагаше със стоманени бутилки! Леглата бяха направени от метални пръти, а в корпуса на перископа имаше ковко желязо. Въглища можеше да си направи сам, а останалата част от количката бяха просто няколко клона и животинска кожа. Фасулска работа! Всеки идиот, който при наличието на всичко това, не може да си направи колело, заслужава да мъкне на гърба си кошовете с пръст.

Нима край него не се извисяваха хиляди дървета? Във Финландия например нямаше нищо друго освен дървета. И въпреки това Финландия беше най-прекрасната малка държава в света.

— Док, не ми се пречкай в краката!

Разбира се, ако Финландия все още съществуваше… В техния свят, където и да се намираше той…

Може би на момичетата щеше да им хареса финландската баня. Щяха да скочат в нея, да се разпискат и да се почувстват като нормални хора. Горките деца, повече нямаше да видят салон за красота; може би сауната щеше да стане за тях „морален еквивалент“. На Грейс можеше да й хареса. Особено ако парата смъкнеше от нея всичките й сланини и тя отново станеше стройна. Каква красавица беше някога.

Показа се Барбара с лопатата.

— Откъде я взе? И какво мислиш да правиш с нея?

— Това е лопатата на Дюк и смятам да копая с нея.

— С боси крака? Да не си полу… А, ама ти си се обула!

— Обувките са на Джо. Дънките също са негови. Ризата е на Карън. Къде да започвам да копая?

— Точно тук, зад мен. Ако попаднеш на камък над двеста килограма, викай за помощ. А Карън къде е?

— Къпе се. А аз реших първо да се вмириша още повече и след това да се изкъпя хубавичко.

— Къпи се, когато искаш. Но не мисли, че ще работиш тук цял ден. Няма да издържиш.

— Харесва ми да работя с теб, Хю. Почти толкова, колкото и… — тя не се доизказа.

— Колкото и да играеш бридж?

— Колкото и да играя бридж като твой партньор. Може и така да се каже. Също.

— Барби, момичето ми…

Той откри, че копаенето също може да е забавно. Мозъкът си почива, а мускулите работят с пълна сила. Работеше даже с радост. Толкова отдавна не бе държал лопата в ръцете си.

Вече беше минал цял час, откакто Барбара започна да копае, когато госпожа Фарнъм се появи иззад ъгъла. Барбара я поздрави с добро утро, сложи лопатата в кофата, която бе наполовина пълна, и изчезна зад другия ъгъл.

Грейс Фарнъм каза:

— Я виж ти! Тъкмо се чудех къде си се скрил. Бях оставена съвсем сама. Осъзнаваш ли го? — Все още носеше дрехите, с които беше спала. Лицето й бе подпухнало.

— Просто те оставихме да поспиш, скъпа.

— Не е много приятно да се събудиш на непознато място съвсем сам. Не съм свикнала с това.

— Грейс, не сме искали да те обидим, а да те поглезим.

— Така ли му викате вече? Добре тогава, повече няма да говорим на тази тема, нали нямаш нищо против?

— Изобщо.

— Наистина ли? — Изглежда се опитваше да събере сили за нещо, докато най-накрая попита направо: — Може би все пак ще спреш за малко и ще ми кажеш къде си ми скрил алкохола. Моето пиене. Моят дял. Защото, разбира се, аз не бих се осмелила да докосна твоето — след начина, по който се отнесе с мен! На всичкото отгоре пред очите на прислугата и чуждите хора.

— Грейс, по този въпрос ще трябва да се разбереш с Дюк.

— Какво означава това?

— Всичкият алкохол се намира във властта на Дюк. Не знам къде го държи.

— Лъжеш!

— Грейс, не съм те лъгал от двайсет и седем години.

— О! Ти си толкова жесток!

— Може и да е така. Но не те лъжа и следващия път, когато отново ме обвиниш в това, няма да го преглътна толкова лесно.

— Къде е Дюк? Той няма да ти позволи да ми говориш така! Той ми обеща!

— Дюк отиде на лов. Надява се, че ще се върне към три.

Тя се вторачи в него, а после изчезна зад ъгъла. Барбара се появи отново и взе лопатата. Двамата продължиха да работят.

Хю каза:

— Съжалявам, че стана свидетел на това.

— На кое?

— Знаеш много добре, освен ако не си се отдалечила на сто метра оттук.

— Хю, не е моя работа.

— При тези условия всичко е работа на всеки. Ти си създаде лошо мнение за Грейс.

— Хю, изобщо не съм си мислила да критикувам жена ти.

— Ти си имаш мнение. Но ми се ще да погледнеш в дълбочина. Представи си я такава, каквато беше преди двайсет и пет години. Мисли си за Карън.

— Сигурно е приличала на Карън.

— Да. Но Карън не е поемала никакви отговорности. Грейс имаше и се справяше добре. Аз бях редови войник. Повишиха ме чак след Пърл Харбър. Тя произхождаше от „добро семейство“, така се знаеха тогава. Изобщо не умираха от желание дъщеря им да се омъжи за някакъв си войник без пукната пара.

— Сигурно е било така.

— Но въпреки това тя го направи. Барбара, можеш ли да си представиш какво е да си жена на обикновен войник в онези времена? Без никакви пари? Родителите на Грейс искаха тя да се прибере у дома — но докато беше с мен, не й пращаха нито цент. Въпреки това тя остана с мен.

— Браво на нея.

— Да. Не беше подготвена да живее в една стая и да използва общата баня в края на коридора, нито пък да чака в приемните на военноморските болници. Да ходи чак до другия край на града, за да изкара по някой долар. Да стои сама у дома, докато аз бях в морето. Млада и красива жена като нея би могла да си намери хиляди развлечения в Норфък. Вместо това Грейс си намери работа в една пералня, да сортира мръсното бельо. И всеки път когато се прибирах у дома, тя беше ведра и усмихната и не се оплакваше от нищо. Александър се роди на втората година…

— Александър?

— Дюк. Нарекохме го на дядо му от майчина страна. Аз нямах право на глас. След раждането на внука им родителите й умираха от желание да си я върнат — дори бяха готови да ме приемат в семейството. Но Грейс устоя и не прие нито един цент от тях — върна се на работа, а хазайката се грижеше за бебето през седмицата.

Тези години бяха най-трудните. Аз бързо се издигнах в службата и парите вече не бяха чак такъв проблем. После започна войната, произведоха ме от старши сержант в младши лейтенант и я завърших като капитан трети ранг в батальона за охрана на морските бази. През 1946-а трябваше да избирам или да стана отново старши сержант, или да се уволня. С подкрепата на Грейс напуснах флота. Останах на сушата без работа, с жена, със син в гимназията, с тригодишна дъщеря, живеехме в каравана, а цените летяха нагоре. Бяха ни останали малко военни купони.

Това беше вторият ни труден период. Реших да се пробвам в строителството, изгубих всичките ни спестявания, започнах работа за една водопроводна компания. Не може да се каже, че гладувахме, но менюто ни бе доста оскъдно. Барбара издържа като войник — трудолюбива домакиня, един от стълбовете на местната Организация на родителите и учителите и винаги в добро настроение.

Веднъж вече бях опитал в строителството, затова реших отново да се пробвам. Този път се получи. Със съвсем малък капитал построих набързо една къщичка, продадох я още преди да съм я завършил, и построих веднага други две. Оттогава не сме фалирали.

Хю Фарнъм изглеждаше объркан.

— Точно по това време тя тръгна да се подхлъзва. Когато взе да получава помощ. Когато започнахме да държим алкохол в къщата. Не сме се карали — никога не сме отричали факта, че аз се опитвах да възпитавам Дюк доста строго, а Грейс не можеше да понася някой да пипа момчето й.

Но тогава бе сложено началото на всичко, когато се видяхме с пари. Тя не е устроена така, че да понася богатството. Винаги великолепно се беше преборвала с нещастията. За пръв път се провали. Все още се надявам, че ще успее да се справи сега.

— Разбира се, че ще се справи, Хю.

— Надявам се.

— Радвам се, че ми разказа за нея, Хю. Ще се опитам да бъда по-мила.

— Не съм искал това, по дяволите. Искам просто да знаеш, че Грейс не е само дебела, глупавичка и егоистична жена. И това, че тръгна по наклонената плоскост, не е изцяло по нейна вина. С мен не се живее лесно, Барбара.

— Така ли?

— Да. Когато вече можех да се оттегля от бизнеса, аз не пожелах. Оставах да работя вечер до късно. А когато жената остава често сама, тя може постепенно да започне да прескача до хладилника за по някоя бира, когато по телевизията пуснат рекламите, и цяла вечер да си сръбва от нея. Въпреки че дори и да си бях у дома, най-вероятно щях да чета. И без това не обичам много-много да ходя на гости. Освен това аз не само се оставих да бъда погълнат от бизнеса, а и се записах в местния клуб по бридж. Тя също се записа, но после се отказа. Играеше прилично, без хъс, а аз обичах да се боря за всяка точка. Не че нещо я критикувам, играта на карти на живот и смърт не е добродетел. Начинът на Грейс е много по-добър. Пък и ако бях решил да го карам по-спокойно, сега тя нямаше да бъде в това състояние.

— Глупости!

— Моля?

— Хю Фарнъм, според мен човек е такъв, какъвто е, единствено по своя вина. Аз съм си аз, защото Барби сама се е погрижила за това. Същото се отнася и за Грейс. Както и за теб. — После добави с нисък глас: — Обичам те. И не е по твоя вина, както и нищо от онова, което се случи, не е по твоя вина. Няма да те слушам как се биеш в гърдите и ридаеш: „Mea Culpa!“17 Ти не си приписваш заслугите за добродетелите на Грейс. Защо тогава се обвиняваш за грешките й?

Той примигна и се усмихна.

— Всичките взятки са твои.

— Така е по-добре.

— Обичам те. Смятай, че съм те целунал.

— Отвръщам на целувката. Голям шлем. Но внимавай — каза тя само с ъгълчето на устата си. — Идват копоите.

Това беше Карън, чиста, грееща, със сресана коса, начервени устни и усмивка на уста.

— Каква вдъхновяваща гледка! — възкликна тя. — Мои бедни роби, искате ли по къшей хляб и канче с вода?

— След малко — отвърна баща й. — А ти междувременно недей да пълниш много тези кофи.

Карън отстъпи назад.

— Не съм се записвала доброволец за това!

— Всичко е наред. Не сме провеждали процедура за набиране на доброволци.

— Но, татко, аз току-що се изкъпах!

— Да не би потокът да е пресъхнал?

— Татко! Приготвила съм обяда. Сервирах отпред. Вие сте твърде мръсни, за да влезете в хубавата ми чиста къщичка.

— Да, скъпа. Да вървим, Барбара. — Той вдигна кофите.

Госпожа Фарнъм не се появи за обяд. Карън заяви, че майка й е решила да се храни вътре. Хю реши да не се меси; и без това щеше да настане истински ад, когато Дюк се върнеше.

— Хю? — обади се Джо. — Относно хрумването ти за водопровода…

— Измисли ли нещо?

— Мисля, че открих начин да си осигурим течаща вода.

— Ако получим течаща вода, обещавам да направя канализацията.

— Наистина ли, татко? Знам точно какво ми се иска. Баня с цветни плочки. Бледолилав цвят. С тоалетна маса, изградена около…

— Млъкни, дете. Да, Джо?

— Нали се сещаш за римските акведукти? Потокът тече по онзи хълм, доста над нас. На някои места дори доста над убежището. Доколкото мога да разбера, в римските акведукти не са били използвани тръби, те са били открити.

— Разбирам. — Фарнъм се замисли. На около стотина метра нагоре по потока имаше водопад. Може би там беше достатъчно високо. — Но това ще означава много зидарска работа, независимо дали ще е със солидни камъни, или с хоросан. Ще се нуждаем от скеле за всяка арка, която ще строим.

— Не можем ли просто да сцепим дървесни трупи на две и да ги издълбаем? И да ги поставим върху други трупи?

— Можем. — Хю се замисли. — Има и по-лесен начин, с който можем с един куршум да убием два заека. Барбара, що за земя е тази?

— Моля?

— Каза, че този район може би е субтропичен. Можеш ли да кажеш какъв е сезонът? И какво ни очаква през останалата част от годината? Целта на въпросите ми е да разбера дали ще се нуждаем от напояване.

— За Бога, Хю, не мога да ти отговоря!

— Но можеш да опиташ.

— Ами… — Тя се огледа наоколо. — Едва ли температурите падат толкова, че да се стигне до замръзване. Ако имаме вода, може да разчитаме на целогодишна реколта. Това не е тропическа джунгла, растителността под дърветата щеше да е много по-гъста. Прилича ми на място с един сух и един дъждовен сезон.

— Нашият поток не пресъхва — има твърде много риба в него. Къде би си направила градина?

— Какво ще кажеш за онова пространство долу до потока, на юг? Ще трябва да отсечем няколко дървета, има и доста храсти.

— Дърветата и храстите не са проблем. Ммм… Джо, нека се поразходим малко. Аз ще взема една пушка, ти си носи пистолета. Момичета, да не вземете да изкопаете толкова много, че да ви затрупа. Ще ни липсвате.

— Татко, аз възнамерявах да подремна малко.

— Добре. Мечтай за това, докато копаеш.

Хю и Джо тръгнаха нагоре по потока.

— Какво мислиш, Хю?

— Как да прекараме канавката. Трябва да отведем водата до вентилационния отвор на покрива. Успеем ли да го направим, значи сме постигнали всичко. Ще имаме нормална тоалетна, течаща вода за готвене и миене. После ще намерим и най-подходящия начин за напояване на градината на Барбара. Но най-голямото удобство за жените ни остават банята и кухнята. Ще почистим тоалетното помещение и ще го пригодим за двете.

— Хю, смятам, че разбирам как ще отведеш водата с канавка. Ами канализацията? Не можеш да оставиш водата просто да се излива през вентилационния отвор на покрива.

— Все още не знам, но ще я направим. Тоалетната няма да е с казанче, твърде е сложно за правене. Ще бъде с постоянно течаща вода, каквито се срещат често на борда на военните кораби. Представлява редица седалки. Водата тече под тях, от единия край до другия. Ще я изведем през дупка, а после през тръба — по-надалеч от къщата. Да си виждал глина наоколо?

— Видях натрупана глина до потока под къщата. Карън се оплакваше колко е лепкава, затова се изкачи по-нагоре, до едно песъчливо място.

— Ще погледна. Ако можем да печем глина, ще успеем да си построим много неща. Тоалетна например. Мивка. Съдове. Керамични тръби. Ще построим пещ от сурова глина и ще я използваме, за да си изпечем всичко останало. Но глината просто улеснява нещата. Водата е истинското съкровище; всички цивилизации са възникнали край вода. Джо, според мен вече сме достатъчно нависоко.

— Може би трябва да се изкачим още малко? Ще бъде страшно неудобно, ако след като сме изкопали дълга двеста метра канавка…

— По-дълга.

— … или по-дълга, изведнъж се окаже, че е твърде ниско и няма начин да отведем водата до покрива.

— Добре, първо ще направим измервания.

— Измервания? Хю, може би не си забелязал, но ние не разполагаме дори с нивелир. Стъклените покрития се счупиха при големия трус. Нямаме триножник, нито теодолит, нито каквото и да било.

— Джо, египтяните са разполагали с още по-малко неща, когато са изобретили измерването. Това, че сме изгубили нивелира, не е кой знае какво. Ще си направим друг.

— Хю, да не би да се шегуваш с мен?

— Съвсем не. Древните механици са правели нивелири много преди те да започнат да бъдат произвеждани в промишлени количества. Ще си направим най-обикновен отвес. Той прилича на обърната буква Т, към която е прикрепен канап с тежест накрая, за да отбелязва вертикала. Най-добре да го направим два метра дълъг и два метра висок, за да намалим вероятността от грешки. Трябва да разглобим едно от леглата заради дъските. Работата не е тежка, но е пипкава, можеш да я свършиш, докато ти се излекуват ребрата. А междувременно момичетата ще се занимават с тежкото копаене.

— Ти ми го нарисувай, аз ще го направя.

— Когато изравним къщата, ще се качим на покрива и ще погледнем нагоре по потока. Може да се наложи да отсечем някое и друго дърво, но няма да има проблем при изкопаването на основната канавка. Отделните отсечки ще измерим с по-малък нивелир. Лесна работа, Джо.

— Без капчица пот, а?

— Всъщност с доста потене. Но ако копаем по шест метра плитък изкоп на ден, ще имаме вода за напояване, когато настъпи сухият сезон. Банята може да почака — момичетата ще се зарадват дори само при споменаването, че един ден ще има и баня. Джо, струва ми се, че трябва да отклоним потока ей там. Виждаш ли как?

— Какво трябва да видя?

— Ще катурнем онези две дървета и те ще препречат потока. След това ще ги запълним с клони, кал, малко храсти, после още кал и камъни и ще се получи бент — каза Хю. После добави: — Ще трябва да си направим и шлюз, но засега не виждам как ще стане. Проблемите следват един след друг. По дяволите!

— Хю, рибата е още в океана, а ти вече слагаш тигана.

— Май е така. Добре, да идем да видим докъде са стигнали момичетата, докато ние се мотаехме наоколо.

Момичетата бяха изкопали съвсем малко. Дюк се бе върнал с мъничко еленче. Барбара и Карън го бяха увесили на едно дърво и се опитваха да го нарежат. Карън беше оплискана цялата с кръв — по нея имаше почти толкова, колкото и по земята.

Когато мъжете приближиха, те се спряха. Барбара избърса челото си, оставяйки червена следа.

— Не знаех, че отвътре са толкова сложни.

— Ох, каква каша — въздъхна Карън.

— При този размер щеше да е по-лесно, ако беше на земята.

— Сега пък ни съветва. Покажи ни, татко. Ние ще те гледаме.

— Аз ли? Аз съм кавалер спортсмен; водачът вършеше мръсната работа. Но… Джо, ще ми подадеш ли онова малко сатърче?

— Разбира се. Остро е, вчера го проверих.

Хю разцепи гръдната кост и тазовия пояс и разчекна трупа. После извади вътрешностите и дробовете и ги изхвърли, като мислено поздрави момичетата, че не са успели да пробият червата.

— Ваше е, момичета. Барбара, ако успееш да одереш кожата, скоро ще можеш да я носиш. Забеляза ли някакви дъбове наоколо?

— Само шубраци. И смрадлика. За танин ли си мислиш?

— Да.

— Знам как да го извличам.

— Значи знаеш повече от мен. Аз се оттеглям с поклон. Вътре има и книги.

— Знам, разгледах ги. Док! Не го души!

— Няма да го яде — увери я Джо, — ако не е подходящо за него. Котките са много придирчиви.

Докато клането вървеше с пълна сила, Дюк и майка му изпълзяха навън и се присъединиха към тях. Госпожа Фарнъм изглеждаше весела, но не поздрави никого; тя просто погледна към улова на Дюк.

— Ох, горкото малко животинче. Дюк, скъпи, как ти даде сърце да го убиеш?

— Опъна ми се и аз се ядосах.

— Това е чудесно еленско месо, Дюк — каза Хю. — Добра храна.

Жена му го погледна.

— Ти може би ще го ядеш; аз не бих могла.

— Да не си станала вегетарианка, майко? — попита Карън.

— Не е същото. Прибирам се вътре, не мога да гледам това. Карън, да не си посмяла да влезеш, преди да си се измила. Няма да ти позволя да омажеш всичко с кръв, след като идеално почистих помещенията. — Тя се запъти към убежището. — Ела, Дюк.

— След минутка, майко.

Карън разсече трупа с прекалено озлобление.

— Къде го застреля? — попита Хю.

— От другата страна на хълма. Можех да се върна много по-рано.

— Защо?

— Пропуснах една лесна мишена и разцепих една стрела в скалата. Нервност. От години не съм практикувал стрелба с лък.

— Една изгубена стрела, един труп — това си е добър лов. Запази ли върха на стрелата?

— Разбира се. Да ти приличам на глупак?

— Не, но аз приличам — отговори Карън. — Приятелче, аз почистих къщата. Ако майка е чистила нещо, то може да е само направена от нея мръсотия.

— Наясно съм с това.

— Обзалагам се, че като подуши пържолките, изобщо няма да се сети за консервите.

— Забрави.

Хю се дръпна настрана, като махна с ръка на Дюк.

— Радвам се да видя, че Грейс изглежда весела. Сигурно си я успокоил.

Дюк изглеждаше притеснен.

— Ами… Както сам каза, много е трудно да я откажа отведнъж. — После добави: — Но й определих доза. Дадох й едно питие и й казах, че може да получи още едно преди вечеря.

— Така си е много добре.

— По-добре да вляза вътре. Бутилката е там.

— Може би наистина трябва.

— О, всичко е наред. Накарах я да ми даде честната си дума. Ти не знаеш как да се оправяш с нея, татко.

— Така е. Не знам.