Имението на Фарнъм

Глава 7

Карън и Барбара се къпеха, миеха чиниите и перяха. Над тях бдеше Джо. Около мястото, което използваха за къпане, всички дървета и храсти бяха изсечени; никой хищник не би могъл да се приближи, без Джо да го види и да се прицели в него. Очите му шареха насам-натам, оглеждайки околностите, без да се спират нито за минутка върху съблазнителната жива картина, която охраняваше.

Карън рече:

— Барби, този чаршаф няма да издържи още едно пране. Направо е станал на парцал.

— Имаме нужда от парцали.

— Но какво ще използваме за чаршафи? Заради сапуна е. — Карън загреба пълна шепа от купата, която беше оставена на брега. Сапунът беше мек и сивкав на цвят и приличаше повече на овесена каша. — Това нещо пробива дупки.

— Чаршафите не ме притесняват толкова, но се страхувам от деня, в който ще ни остане само една кърпа.

— Която ще бъде на майка — добави Карън. — Нашият офицер по продоволствията ще намери някоя отлична причина за това.

— Не бъди толкова злобна, Карън. Дюк върши страхотна работа.

— Да, знам, знам. Дюк не е виновен, че се получава така. Причината е Еди.

— Кой Еди?

— Едиповият комплекс, скъпа моя.

Барбара се извърна и започна да изплаква чифт протрити сини дънки.

— Разбираш ли ме? — попита Карън.

— Всички си имаме своите недостатъци.

— Да, всички освен мен. Дори татко има слабости. Главата го боли.

Барбара вдигна поглед.

— Главата ли му създава проблеми? Може би малко масаж ще му помогне да се отпусне?

Карън се изхили.

— А твоята слабост, сестро моя, е, че няма да усетиш шегата, дори да те плесне по физиономията. Татко е твърдоглав и това не може да се излекува. Той няма никакви слабости, което е неговата слабост. Не ми се мръщи. Аз обичам татко. Възхищавам му се. Но се радвам, че не съм като него. Ще просна прането на бодливите храсти. По дяволите, защо татко не се е запасил с щипки за пране? Тия тръни са по-зле и от сапуна.

— Ще се справим и без щипки. Хю е свършил страхотна работа. Има всичко, като започнем с будилника…

— Който се счупи още в началото.

— … и свършим с инструментите, семената и книгите, и не знам още какво. Карън! Не излизай гола от водата!

Карън се спря, стъпила с единия крак на брега.

— Глупости. Старото Каменно лице изобщо няма да погледне. Това си е живо унижение. Чудя се дали да не му подвикна.

— Изобщо не си мисли такива неща. При тези трудни обстоятелства Джо се държи като истински кавалер. Не му усложнявай допълнително живота. Изчакай да свърша с останалото пране и ще отнесем всичко накуп.

— Добре де, добре. Но не спирам да се чудя дали той изобщо е човек.

— Човек е. Мога да гарантирам за това.

— Хмм… Барби, да не би да искаш да кажеш, че свети Джоузеф ти е правил някакви намеци?

— Не, за Бога! Но се изчервява всеки път, когато мина край него.

— Как разбираш?

— Става някакъв морав. Карън, Джо е много сладък. Ще ми се да го беше чула как обяснява за Док.

— Какво е обяснявал?

— Ами Док започва да ме приема. Вчера го бях взела на ръце, усетих, че ми натежава и казах: „Джо, Док е надебелял страшно много. Или пък винаги е бил такъв?“ Точно тогава той се изчерви. Но ми отговори с едно такова сладко сериозно изражение: „Барбара, Доктор-Ливингстън-предполагам не е точно момченце, както си мислиш. Старият Док всъщност е момиченце. И не е дебел. Ами… Разбираш ли, Док скоро ще си има бебета.“ Това го избъбри страшно бързо. Изглежда реши, че ще се разстроя. Разбира се, няма как да стане, но бях наистина изненадана.

— Барбара, нима не знаеше, че Доктор-Ливингстън-предполагам е женска котка?

— Откъде да знам? Всички се обръщат към него с „той“ и той… тя има мъжко име.

— Докторите могат да бъдат и жени. Не можеш ли да разпознаеш котараците?

— Никога не съм се замисляла за това. Док е доста пухкав.

— Ммм, да, при персийските трудно може да се разбере от пръв поглед. Но котараците определено се отличават с доста по-внушителни белези.

— Дори и да го бях забелязала, щях да помисля, че сте го кастрирали.

Стори й се, че Карън е направо потресена.

— Само гледай татко да не те чуе! Докато е жив, не би позволил да се кастрира котарак! Той смята котараците за равноправни граждани. Въпреки това ти ме изненада. Котенца, а?

— Така каза Джо.

— Аз пък да не забележа. — Карън изглеждаше озадачена. — Като се замисля, скоро не съм го вдигала на ръце. Само го милвах и се опитвах да го държа надалеч от разни неща. Напоследък хич не е безопасно да оставяме гардероба отворен; хоп и той се намърдва вътре. Търси си място, където да роди котетата. Трябваше да се сетя.

— Карън, защо продължаваш да използваш „той“ и „него“?

— Защо ли? Джо нали ти каза. Док си мисли, че е котарак и коя съм аз, че да споря с него? Винаги си е мислил така, той беше най-жизненото котенце, което сме имали. А те бяха единайсет. Барби, когато Док достигна зрялост, му уредихме среща с един породист котарак — джентълмен с родословие. Но Док нещо не го хареса и здраво го натупа. След това се отказахме да опитваме. Ммм… Летописке наша, я ми кажи от колко време сме тук?

— Шейсет и два дни. Вече направих справка; нормалният срок за котките е от шейсет до седемдесет дни.

— Значи може да се случи всеки момент. На бас, че тая нощ няма да можем да мигнем. Котките никога не раждат в нормални часове. — Изведнъж Карън рязко смени темата на разговора. — Барби, кое ти липсва най-силно? Цигарите ли?

— Вече забравих да мисля за тях. По-скоро яйцата. Яйца на закуска.

— Татко беше помислил и за това. Оплодени яйца и инкубатор. Но не успя да го построи, пък и те така или иначе щяха да се разбият. Да, и на мен ми липсват. Най-хубавото щеше да бъде, ако кравите снасяха яйца и татко бе измислил как да ги пренесе тук. Сладолед! Студено мляко!

— Масло — съгласи се Барбара. — Банани с бита сметана. Горещ шоколад.

— Стига де! Барби, струва ми се, че всеки момент ще умра пред очите ти от глад.

Барбара я ощипа.

— Не си отслабнала. Всъщност даже си понапълняла.

— Може би. — Карън млъкна и се захвана със съдовете. Малко след това каза с тих глас: — Барби, това, което се кани да направи Док, изобщо не може да се сравнява с изненадата, която аз ще им поднеса.

— Как така, скъпа?

— Бременна съм.

— Какво?

— Чу ме. Бременна. Заплодена, ако настояваш за техническия термин.

— Сигурна ли си, скъпа?

— Разбира се, че съм сигурна. Направих си тест, положителен е. Бременна съм от четири месеца. — Карън се хвърли в прегръдките на по-голямото момиче. — И ме е страх!

Барбара я прегърна.

— Стига, скъпа, успокой се. Всичко ще бъде наред.

— Как ли пък не — изхълца Карън. — Майка ще вдигне такава гюрултия… а и тук няма никакви болници… нито пък лекари. Ох, защо Дюк не реши да учи медицина? Барби, ще умра. Сигурна съм в това.

— Карън, стига глупости. Бебетата, които са се родили без помощта на доктори и болници, са много повече от онези, които са били извадени в операционната. Ти не се страхуваш, че ще умреш, а се боиш да кажеш на родителите си.

— Е, от това също. — Карън избърса сълзите си и подсмръкна. — Барби, не се ядосвай… но онзи уикенд те поканих у дома точно заради това.

— За какво, скъпа?

— Реших, че майка няма да вдигне голям скандал, ако и ти си у дома. Повечето момичета в курса са или старомодни моми или развратници, които освен всичко са и пълни глупачки. Но ти си съвсем различна и знаех, че ще ме защитиш.

— Благодаря ти, скъпа.

— Благодариш друг път! Аз те използвах.

— Това е най-милият комплимент, който съм получавала от друга жена. — Барбара избърса една сълза от лицето на Карън и я щипна по бузата. — Радвам се, че съм тук. Значи още не си казала на родителите си?

— Ами, мислех да им кажа. Но тогава ни нападнаха… а след това майка се срина и всички тревоги се струпаха на главата на татко, а аз така и не можах да улуча подходящия момент.

— Карън, ти не се страхуваш да кажеш на баща си, а само на майка си.

— Ами… Най-вече на майка. Но и от татко се притеснявам. Освен че ще бъде потресен и шокиран, той ще си помисли, че съм била пълна глупачка, за да се хвана в тоя капан.

— Определено ще бъде изненадан, но за другото не съм сигурна. — Барбара се поколеба. — Карън, не трябва да таиш това в себе си. Ще се опитам да споделя тревогите ти.

— Така се и надявах. Затова те поканих у дома, нали ти казах.

— Имах предвид да споделя в буквалния смисъл. И аз съм бременна.

— Какво?

— Да. Ще им кажем заедно.

— За Бога, Барбара! Как се случи?

Барбара сви рамене.

— От невнимание. А при теб?

Карън изведнъж се ухили.

— Как ли? Една пчеличка ме опраши, как иначе? Имаш предвид кой, нали?

— Не ме интересува кой е той. Това си е твоя работа. И така, скъпа… Ще идем ли да им кажем? Аз ще говоря.

— Чакай малко. Ти не си смятала да кажеш на никого. Или пък да?

— Всъщност не — отговори Барбара напълно искрено. — Смятах да изчакам, докато не си проличи.

Карън се вгледа в талията на Барбара.

— Не си личи. Сигурна ли си?

— Пропуснах два месечни цикъла, бременна съм. Или пък съм болна, което е още по-лошо. Дай да съберем прането и да им съобщим.

— Ами, на теб не ти личи, а и на мен все още — в последно време избягвам да попадам разсъблечена пред очите на майка. Защо да не си замълчим на първо време и да нанесем удара, когато нещата загрубеят?

— Щом искаш. Карън, защо да не съобщим на Хю и да го оставим той да каже на майка ти?

Карън изглеждаше облекчена.

— Смяташ ли, че е по-добре да постъпим така?

— Хю ще предпочете да го чуе, без майка ти да е наблизо. А сега върви го намери и му кажи. Аз ще просна дрехите.

— Добре, ще го направя.

— И престани да се притесняваш. Ще си родим бебетата и няма да имаме никакви грижи, и ще си ги отгледаме заедно, и ще бъде забавно. Ще бъдем щастливи.

Очите на Карън засияха.

— И ти ще родиш момиче, а аз момче и ще ги оженим, и ще станем баби заедно.

— Ето, вече си старата Карън. — Барбара я целуна. — Върви да кажеш на баща си.

Карън завари Хю да строи печката и му каза, че иска да поговори с него насаме.

— Добре — съгласи се той, — само да кажа на Джо, че той ще трябва да запали печката. Аз отивам да проверя канавката. Ще дойдеш ли с мен да поговорим?

Той й даде лопата, а сам взе пушката.

— Кажи сега какво си си наумила, малката.

— Нека да се отдалечим още малко.

Продължиха да вървят. Хю спря, връчи й пушката, взе лопатата и започна да подравнява стените.

— Татко? Може би си забелязал, че мъжете не достигат?

— Не. Трима мъже и три жени. Напълно нормално съотношение.

— Може би трябваше да кажа „добра партия за женитба“.

— Ами кажи го.

— Добре, казах го. Имам нужда от съвет. Кое е по-лошото? Кръвосмешението? Или междурасовият брак? Или ще ми се наложи да си остана стара мома?

Той копна още веднъж и спря.

— Няма да те натискам да си останеш стара мома.

— Така си и мислех, това е и моето мнение. Но какво ще кажеш за другите възможности?

— Обикновено кръвосмешението не води до нищо добро — бавно заяви Хю.

— В такъв случай ми остава само един изход.

— Чакай малко. Казах „обикновено“. — Той се вторачи в лопатата. — Никога не съм се замислял за тези неща и без това сме засипани с проблеми. Браковете между братя и сестри не са рядкост в историята. И резултатите не винаги са лоши. — Хю се намръщи. — Но я има и Барбара. Може да ти се наложи да имаш полигамен брак.

— Чакай малко, татко. Кръвосмешението не включва само братята.

Той я зяпна.

— Наистина успя да ме стреснеш, Карън.

— Да те шокирам, имаш предвид.

— Не. Да ме стреснеш. Наистина ли смяташ да предложиш това, за което намекна?

— Татенце — заговори сериозно тя, — не бих могла да се шегувам на тази тема. Ако трябваше да избирам между теб и Дюк — като съпруг, имам предвид, — без колебание щях да избера теб.

Хю избърса челото си с ръка.

— Карън, подобно изявление може да бъде уважено само ако бъде прието на сериозно…

— Но аз съм сериозна!

— Затова го приемам. Да разбирам ли, че си елиминирала Джоузеф? Или обмисли и неговата кандидатура?

— Естествено, че я обмислих.

— И какво?

— Нямаше как да не обмисля и този вариант. Джо е много мил, но още е съвсем момченце, нищо, че е по-голям от мен. Ако някой ден му кажа: „Па!“, той направо ще изскочи от кожата си. Не, благодаря.

— Цветът на кожата му има ли нещо общо с избора ти?

— Татко, изкушаваш ме да се изплюя в лицето ти. Аз не съм като майка!

— Исках да се уверя. Карън, знаеш, че цветът няма значение за мен. В мъжа търся съвсем други неща. Дали държи на думата си? Изпълнява ли задълженията си? Дали се занимава с почтена работа? Смел ли е? Би ли се изправил в защита на своите убеждения? Според мен Джо е истински мъж във всяко едно отношение. И смятам, че действаш твърде прибързано. — Той въздъхна. — Ако все още си бяхме в Маунтин Спрингс, изобщо нямаше да те карам да се омъжваш за негър. Такива бракове не се приемат добре и почти винаги завършват трагично. Но подобни варварски фактори тук нямат значение. Съветвам те добре да обмислиш варианта за Джо.

— Татко, не смяташ ли, че вече съм го направила? Може да се омъжа за Джо. Но исках да знаеш, че ако имах избор, от трима ви щях да избера теб.

— Благодаря.

— Благодаря друг път! Аз съм жена, а ти си мъжът, който бих желала най-силно. Но това не би ми донесло нищо добро и ти знаеш защо. Заради майка.

— Знам. — Той внезапно придоби изморен вид. — Правим онова, което можем, а не което искаме. Карън, ужасно съжалявам, че не мога да ти предложа по-дълъг списък с кандидати.

— Татко, най-важното нещо, на което си ме научил, е, че няма смисъл да се плаче за нещо, което не може да се промени. Това е любимото занятие на майка ми, не моето. И на Дюк, въпреки че не чак в такава степен, колкото при нея. По този въпрос разсъждавам като теб — ти пресмяташ точките си и играеш според тях. Не се оплакваш, че нямаш карти. Разбираш ли ме, татко?

— Да.

— Не съм дошла да те моля да се жениш за мен. Нито да се опитам да те съблазня, въпреки че след всичко изприказвано дотук трябва да ти е ясно, че ако ме поискаш, твоя съм. Мисля, че от години го знаеш. Не съм дошла и заради това. Просто исках да си изясним някои неща, преди да ти кажа нещо друго. Вече си пресметнах точките и знам точно как да играя. И нищо не може да се промени.

— За какво става въпрос? Може би ще успея да ти помогна.

— Едва ли. Бременна съм, татко.

Той изпусна лопатата и обгърна с две ръце дъщеря си.

— Но това е чудесно!

След малко тя се обади:

— Татко… Ако продължиш да ме прегръщаш така, няма да мога да застрелям мечката.

Той я пусна и грабна пушката.

— Къде е?

— Никъде. Но нали непрекъснато ни предупреждаваш.

— А, добре. Аз поемам охраната. Кой е бащата, Карън? Дюк? Или Джо?

— Никой от двамата. Стана по-рано, в училище.

— О, още по-добре!

— Така ли? По дяволите, татко, нещата не се развиват по нормалния начин. Момичето се прибира у дома съсипано, а баща й трябва да вдигне скандал. А ти казваш, че всичко е превъзходно. Направо ме объркваш.

— Извинявай. При други обстоятелства сигурно щях да си помисля, че си ужасно невнимателна…

— И още как! Рискувах като оная негърска мама, дето казала: „Сто пъти проб’ах, нищо не стана!“ Нали се сещаш.

— Да, мисля, че да. При тези обстоятелства съм много щастлив. Мислех, че нямаш никакъв опит. Вместо това научавам, че си доста напреднала и ще родиш дете, чийто баща не е от нашата група… Не разбираш ли, мила? Ти почти удвои шансовете за оцеляването на тази малка колония.

— Така ли?

— Помисли малко, никак не си глупава. Бащата на детето ти… Бива ли го?

— Мислиш ли, че щях да го докарам дотам, където съм сега, ако не го харесвах, татко?

— Извинявай, скъпа. Беше глупав въпрос. — Хю се усмихна. — Нещо не ми се работи. Да идем да съобщим добрите новини.

— Добре. Но, татко… Какво ще кажем на майка?

— Истината и аз ще й я съобщя. Не се тревожи, малката ми. Ти ще родиш това дете, а аз ще се погрижа за всичко останало.

— Да, сър. Тате, вече се чувствам много добре.

— Чудесно.

— Толкова добре, че почти забравих да ти кажа още нещо. Знаеш ли, че Доктор-Ливингстън-предполагам също ще си има бебета?

— Да.

— Защо не ми каза?

— Ти имаше същата възможност да го разбереш като мен.

— Вярно си е. Всъщност това хич не е хубаво — да забележиш, че Док е бременна, а да не усетиш родната си дъщеря.

— Просто си помислих, че напоследък много ядеш.

— Значи все пак си забелязал нещо! Татенце, в някои моменти те харесвам повече, отколкото в други. Но сега си мисля, че вече ще те харесвам всякак.

Хю реши, че е по-добре първо да вечерят, преди да наруши спокойствието на Грейс.

Оказа се, че решението му е било абсолютно правилно. От многословната й реч стана ясно, че Карън е неблагодарна дъщеря, позор за семейството, безсрамна малка уличница и че Хю, на свой ред, е лош баща, некадърен съпруг и човекът, който е изцяло виновен за бременността на дъщеря си. Хю й позволи да бълва бомбастични фрази, докато не спря да си поеме дъх. Тогава рече:

— Грейс. Млъкни.

— Какво? Хюбърт Фарнъм, не смей да ми казваш да млъкна! Как можеш да седиш там, докато собствената ти дъщеря толкова нагло…

— Млъкни или аз ще ти затворя устата.

— Успокой се, мамо — каза Дюк.

— И ти ли? Ох, да съм знаела, че някога ще настъпи денят…

— Майко, млъкни за минутка. Нека изслушаме татко.

Грейс се опита да сдържи гнева си и нареди:

— Джоузеф, излез от стаята.

— Джо, остани на мястото си — каза Хю.

— Да, Джо, ако обичаш, остани — подкрепи го Карън.

— Хубаво, щом никой от вас няма елементарно чувство за приличие…

— Грейс, никога досега не съм изпитвал такова желание да те ударя. Ще млъкнеш ли, за да чуеш и другите?

Тя погледна сина си; Дюк грижливо гледаше на другата страна.

— Много добре, ще слушам. Не че това ще помогне нещо.

— Надявам се да помогне, защото това е изключително важно. Грейс, няма смисъл да овикваш Карън. Освен че е жестоко, е и смешно! Бременността й е най-хубавото нещо, което ни се е случвало.

— Хюбърт Фарнъм, да не си се побъркал?

— Моля те. Разсъждаваш от позицията на най-обикновена моралистка, което в случая е глупаво.

— О? Значи моралът е глупост, така ли? Ти, пеещ химни двуличнико!

— Сами по себе си моралните принципи не са глупост. Именно моралът е крайъгълният камък на нашите отношения. Но е съвсем неуместно да се съди от морална гледна точка дали Карън ще роди бебе в друго време и на друго място, където обществото вече не съществува. Това няма да го обсъждаме. Факт е, че тя го е направила и то е благословия за нас. Моля те, помисли си. Ние сме шестима, четирима са от едно семейство. От генетична гледна точка генофондът ни е много ограничен. Но въпреки това трябва някак си да продължим рода, иначе няма смисъл да се борим за оцеляване. Обаче сега имаме и седми човек, въпреки че още не се е появил на бял свят. Едва ли сме се надявали на нещо толкова добро. Моля се на Бога да се родят близнаци, с каквито е пълен моят род. Това ще увеличи потомците ни.

— Как можеш да говориш за дъщеря си така, все едно е крава?

— Тя е моя дъщеря и аз я обичам. Но сега най-важното е, че Карън е жена и че чака дете. Щеше да е много хубаво, ако и ти, и Барбара бяхте бременни, и двете — от външни хора. За следващото поколение се нуждаем от разнообразни гени.

— Няма да седя тук и да слушам как ме обиждаш!

— Казах просто, че ми се ще. С Карън се е случило чудо; ние трябва да го пазим грижливо. Грейс, докато Карън е бременна, трябва да се грижим по най-добрия начин за нея. Ти трябва да се грижиш за нея.

— Нима намекваш, че не бих го направила? Ти си човекът, който изобщо не се грижи за нейното благополучие. Собствената ти дъщеря!

— Няма значение, че е моя дъщеря. Това щеше да се отнася за всяка, независимо дали е Барбара, или ти, или която и да е друга жена. Повече никаква тежка работа за Карън. Прането, с което се беше захванала днес — вече ти ще го переш; стига си мързелувала. Във всичко ще й помагаш. И най-важното: повече никакви скандали, груби думи, никакви обвинения. Ще се държиш нежно, мило и внимателно с нея. Гледай да не се провалиш, Грейс. Или ще те накажа.

— Няма да посмееш!

— Надявам се да не ми се наложи. — Хю се обърна към сина си. — Дюк, имам ли твоята подкрепа? Говори.

— Какво имаш предвид под наказание, татко?

— Всякакви мерки, които бъдем принудени да предприемем. Думи. Социални санкции. Дори физическо наказание, ако трябва. Дори изгонване от групата, ако не ни остане друг избор.

Дюк удари по масата.

— Това е твърде жестоко, татко!

— Да. Искам ти да обмислиш крайните мерки.

Дюк погледна към сестра си.

— Ще те подкрепя. Майко, трябва да се държиш прилично.

Тя започна да хленчи.

— Собственият ми син се обърна срещу мен. Боже, по-добре да не се бях раждала!

— Барбара?

— Моето мнение ли? Съгласна съм с теб, Хю. Трябва да се отнасяме мило с Карън. Не бива да й се вдигат скандали.

— Ти не се меси в това!

Барбара безизразно погледна Грейс.

— Съжалявам, но Хю ме попита. И Карън ме покани да присъствам. Грейс, според мен ти се държа отвратително. Едно бебе не може да носи нещастие.

— Лесно ти е на тебе да говориш така!

— Може би. Но ти постоянно тормозиш Карън, а не бива.

Внезапно Карън рече:

— Кажи им, Барбара. За теб.

— Искаш ли?

— Да, кажи им. Или сега ще започне да тормози теб.

— Много добре. — Барбара прехапа устни. — Казах, че едно бебе не носи нещастие. Аз също съм бременна и съм много щастлива от това.

Настъпилата тишина показа на Барбара, че целта й да облекчи натиска върху Карън е постигната. И за пръв път, откакто започна да подозира, че е бременна, тя се почувства абсолютно спокойна. Не пророни нито сълза — о, не! — но установи, че напрежението, за което сама не беше подозирала, я е напуснало.

— Ах, ти, уличнице! Нищо чудно, че дъщеря ми е тръгнала по лош път, щом е била изложена на подобно влияние…

— Престани, Грейс!

— Да, майко — съгласи се Дюк. — По-добре замълчи.

— Тъкмо щях да кажа…

— Нищо няма да казваш, майко. Говоря сериозно.

Госпожа Фарнъм млъкна. Хю продължи:

— Барбара, надявам се, че не послъгваш в опита си да защитиш Карън.

Барбара го погледна, но не можа да прочете нищо по лицето му.

— Не лъжа, Хю. Бременна съм между втория и третия месец.

— Е, значи имаме двоен повод за радост. Ще трябва и теб да освободим от тежката работа. Дюк, можеш ли да се заемеш с част от фермерската работа?

— Разбира се.

— Джо също ще може да помогне. Ммм… Аз ще трябва да наблегна сериозно върху кухнята и банята. Тези удобства ще са ви много необходими, преди да се родят бебетата. Джо, трябва бързо да довършим онази допълнителна стая със защита от мечките; ще ни трябва място за детска стая и ние, мъжете, ще трябва да се изнесем оттук. Мисля, че…

— Хю.

— Да, Барбара?

— Не си блъскай главата за това тази вечер. Аз мога да се занимавам с градината. Не съм в толкова напреднала бременност като Карън, сутрин все още не ми се гади. Ще ти съобщя, когато имам нужда от помощ.

Той я погледна замислено.

— Не.

— О, за Бога! Аз обичам да работя в градината. Жените на заселниците винаги са работели, докато са били бременни. Спирали са едва когато започвали да усещат болки.

— И това ги убивало. Барбара, не можем да позволим нито една от двете ви да умре. Ще се отнасяме с вас като с безценни диаманти, каквито сте всъщност. — Той се огледа. — Нали така?

— Точно така, татко.

— Разбира се, Хю!

Госпожа Фарнъм се изправи.

— Честно да ви кажа, от този разговор ми се повдига.

— Лека нощ, Грейс. Никаква градинска работа за теб, Барбара.

— Но аз харесвам градината си. Обещавам да се спра навреме.

— Можеш да даваш съвети. И да не те хващам с вила в ръка! Нито пък да те виждам наведена да плевиш. Може нещо да се повредиш. От днес ти си фермер джентълмен.

— В твоите книги не пише ли колко работа могат да вършат бременните жени?

— Ще погледна. Но дори и в този случай ще гледаме от най-консервативната страна. Някои доктори държат пациентките си на легло с месеци, за да се избегне загубата на бебето.

— Татко, нали не очакваш да останем в леглата!

— Може би не, Карън. Но трябва да сте много внимателни. — После добави: — Барбара е права. Не можем да решим всичко още тази вечер. На някой играе ли му се бридж? Или вълненията при него са твърде големи?

— Хич даже — отговори Карън. — Съгласна съм да ме глезят, но бриджът не може да предизвика помятане. Поне така мисля.

— Разбира се, че не — каза баща й. — Начинът, по който вдигаш мизата обаче, може да причини сърдечен пристъп на някой друг.

— Глупости. Кой иска да играе като компютър? Живей опасно, това винаги е било моето мото.

— Така ли, скъпа?

Не стигнаха по-далеч от раздаването. В този момент Доктор Ливингстън, който спеше в „банята“, се появи в голямата стая. Едва мърдаше предните си крака, а задните почти влачеше по земята.

— Джоузеф — обяви котката, — смятам да родя тези бебета точно сега!

Тревожното мяукане и странната походка даваха ясно да се разбере какво се случва в момента. Джо бързо скочи от стола.

— Док! Какво става, Док?

Той поиска да вдигне котката на ръце, но явно Доктор Ливингстън не се нуждаеше от това сега. Замяука още по-силно и се задърпа.

— Джо, остави го — каза Хю.

— Но стария Док явно го боли!

— Затова нека му помогнем. Дюк, ще трябва да се възползваме от електрическото осветление и лагерния фенер. Угаси свещите. Карън, сложи одеялата на масата и донеси чисти чаршафи.

— Веднага.

Хю коленичи до котката.

— Спокойно, Док. Боли, нали? Няма значение, скоро ще свърши. Ние сме тук, тук сме. — Той го поглади по гърба и леко опипа коремчето му. — Има контракции. Побързай, Карън!

— Готово, татко.

— Помогни ми да го вдигнем, Джо.

Сложиха котката на масата. Джо попита:

— Какво ще правим сега?

— Ще ти дадем една таблетка милтаун.

— Но Док го боли!

— Разбира се. Само че ние не можем да направим нищо по въпроса. Ще се наложи да го изтърпи. Първо раждане й е и тя е изплашена, и е по-възрастна, отколкото трябва за първо раждане. Това не е добре.

— Но ние трябва да направим нещо!

— Ще помогнеш, като не вдигаш такъв шум; така й предаваш своя страх. Джо, ако можех да направя нещо, щях да го направя. Но сега можем само да стоим до нея и да й покажем, че не е сама. Да й попречим да се страхува. Искаш ли едно успокоително?

— Да, така мисля.

— Донеси го, Дюк. Не си тръгвай, Джо; Док ти има доверие.

— Хюбърт, ако смяташ отново да оставаш буден цяла нощ заради тая котка, аз ще имам нужда от сънотворно. Човек не може да заспи от тоя шум!

— Дай един секонал на майка си, Дюк. Сещате ли се за нещо, което да използваме като легло за котката? — Хю Фарнъм се замисли. Всяка кутия, всяко парче дърво бяха използвани веднъж, втори, че и трети път в безкрайното застрояване. Да му направят гнездо от тухли? Това можеше да стане едва по светло, а горкото животинче се нуждаеше от безопасно и удобно място още тази вечер. Да разглобят малко рафтове?

— Татко, какво ще кажеш за най-долното чекмедже на гардероба?

— Идеално! Изпразнете го на леглото. Подплатете го. Използвайте ловното ми яке. Дюк, направи рамка за одеялото. Ще й трябва нещо, което да наподобява мъничка пещера. Там ще се чувства в безопасност. Но ти сам знаеш това.

— Разбира се, че знаем — потвърди Карън. — Стига се нерви, татко. Няма да ни е първото котило.

— Извинявай, миличка. Струва ми се, че се започва. Виждаш ли, Джо? — Козината на котката настръхна от средата на телцето до опашката, след това повторно.

Карън бързо изхвърли всичко от най-долното чекмедже на гардероба, постави го до стената и го застла с ловното яке на баща си, после бързо се върна до масата.

— Пропуснах ли?

— Не — успокои я Хю. — Но ей сега ще излезе!

Док спря да пъшка, измяука веднъж и с две кратки конвулсии роди първото котенце.

— О, увито е в целофан! — изрече учудено Барбара.

— Ама ти не знаеше ли? — попита Карън. — Татко, сивичко е! Док, къде си скитал? Въпреки че точно аз не би трябвало да задавам тоя въпрос.

Нито Хю, нито Доктор Ливингстън й отговориха. Котката започна стръвно да облизва новороденото, разкъса покритието и изведнъж оттам се размахаха мънички ръчички и крачета. Едно измяукване, толкова тъничко и високо, че едва се чу, обяви мнението на котето за заобикалящия го свят. Док прегриза пъпната връв и продължи да го ближе, почиствайки кръвта и слузта, като междувременно мъркаше гордо. На бебето това изобщо не му хареса, и то отново едва чуто запротестира.

— Шефе — заяви Джо, — какво му има? Толкова е кльощаво и мъничко.

— Много си е добре даже. Това е едно красиво бебе, Док. Той е ерген, нищо не разбира. — Хю говореше успокояващо и почесваше котката между ушичките. После продължи с нормален глас: — И най-ужасното нечистокръвно същество, което съм виждал — с къса козина, на райета и сиво.

Док го погледна неодобрително, после потрепери, изхвърли плацентата и започна да дъвче кървавата маса. Барбара нервно преглътна и хукна към изхода. Карън се втурна след нея, отвори й вратата и я придържаше, докато тя не повърна всичко.

— Дюк! — извика Хю. — Охранявай ги!

Дюк тръгна след тях и показа главата си навън.

— Махай се! — извика Карън. — В безопасност сме. Луната грее ярко.

— Хубаво… Ще оставя вратата отворена. — Той се прибра вътре.

— Нали каза, че сутрин не повръщаш? — попита Карън.

— Не повръщам. Ох! — Отново се сгъна на две конвулсивно. — Стана ми лошо заради онова, което направи Док.

— А, това ли. Котките винаги го правят. Нека ти избърша устата, мила.

— Беше ужасно!

— Напълно нормално си е. Полезно е за тях. Заради хормоните или там не знам какво, питай Хю. Добре ли си вече?

— Така мисля. Карън! Нали ние не трябва да правим това? Аз няма да го направя! Няма!

— А? Ох, никога не бях мислила за това. А, не, не трябва — иначе щяха да ни го кажат в час по практическа медицина.

— Там не споменават сума ти неща — мрачно отговори Барбара. — Когато учех това, ми преподаваше стара мома. Но аз не мога да го направя. Мисля, че вече не ми се иска да имам дете.

— Приятелко моя — заговори Карън непоколебимо, — и двете трябваше по-рано да помислим за това. Мръдни малко, мисля, че дойде моят ред.

Малко по-късно и двете се върнаха в стаята — бледи, но крачещи уверено. Доктор Ливингстън роди още три котенца и Барбара успя да издържи на гледката, без да й се налага отново да тича към вратата. От трите новородени само третото заслужаваше внимание: малко котараче, но грамадно в своята миниатюрност. Още отсега се държеше като мъж, голямата му глава никак не искаше да излиза и Док се сгърчи от болка.

Хю веднага се захвана за работа. С цяла шепа хвана малкото телце и нежно започна да го дърпа, целият изпотен като хирург. Док измяука и го ухапа по пръста, но това нито забави, нито ускори движенията на Хю.

Внезапно котето се освободи. Той се наведе и духна в устата му. Котето веднага го възнагради с тънък, възмутен писък. Хю остави бебето и Док Ливингстън започна да го чисти.

— За малко да го изпуснем — каза Хю, треперещ.

— Старият Док не го направи нарочно — обади се тихо Джо.

— Не, разбира се. Момичета, коя от вас ще се погрижи за раната ми?

Барбара я превърза, като се заричаше, че когато й дойде времето, тя не бива, не бива да хапе!

По реда на излизане котенцата бяха късокосместо сиво, пухкаво бяло, въгленовочерно с бели гърдички и терлички на лапичките и едно пъстричко. След дълги спорове между Карън и Джо те бяха наречени Честита Нова година, Снежна принцеса Великолепна, Доктор Абаносова полунощ и Закърпеното момиче от Оз — накратко Хепи18, Маги19, Полунощ и Кръпка.

Към полунощ майката и бебетата вече бяха настанени в чекмеджето заедно с храна и вода, до тях беше поставено сандъче с пясък и всички си легнаха. Джо заспа на пода, с глава до котешкото гнездо.

След като всички утихнаха, той се изправи и си светна с фенерчето, за да види какво става вътре. Доктор Ливингстън държеше едно от котетата между предните си лапи, а трите други сучеха. Тя спря да чисти Маги и го погледна въпросително.

— Котенцата ти са много красиви, Док — каза той. — Най-хубавите бебета.

Разкошните й мустаци щръкнаха и тя измърка утвърдително.