Имението на Фарнъм

Глава 15

Много дни наред Джо изпращаше по един том на ден, като отбелязваше нужните страници; Хю се стараеше да не изостава и да прави преводи на полезните неща. След две седмици отново бе повикан.

Той очакваше да присъства на конференция за някоя полезна идея. Но в стаята откри само Понс, Джо и някакъв Избран, когото не беше виждал досега. Хю веднага се приготви да използва нисшия протоколен език.

Лорд Протекторът каза:

— Ела, Хю. Разцепи картите. И не ми започвай с ония уморителни формалности, тук сме само свои, от семейството.

Хю се приближи колебливо. Другият Избран, висок тъмен мъж с вечно намръщено лице, изобщо не изглеждаше доволен. Той носеше камшик със себе си и го въртеше в ръце. Но Джо вдигна поглед и се усмихна.

— Учех ги как да играят бридж, Хю, но ни е нужен четвърти. Непрекъснато повтарям на Понс, че ти си сред най-добрите играчи, които някога съм виждал. Нали няма да ме разочароваш?

— Ще се опитам. — Хю разпозна в едното тесте своите стари карти. Картите в другата колода изглежда бяха рисувани на ръка и бяха много красиви. Масата за игра не беше взета от убежището, а също представляваше истинско произведение на изкуството от дърво, щедро украсено с резба.

След като цепи картите, Хю се оказа партньор на непознатия Избран. Той се стараеше да не показва колко го изнервя фактът, че партньорът му очевидно не хареса жребия. Но Избраният изгрухтя нещо и се съгласи.

Партньорът му обяви три пики — имаха добри карти и направиха четири. Избраният изръмжа:

— Момче, защо остави по-ниския анонс, провали ни играта. Втори път да не се повтаря.

Хю си замълча и отново раздаде.

Този път Джо и Понс реализираха пет спатии. Партньорът на Хю му беше бесен.

— Ако беше качил на кари, щяхме да ги бием! А ти пропиля шанса ни. Предупредих те! Сега ще…

— Мрика! — изрече остро Понс. — Това е бридж. Не се вживявай. И остави тоя камшик. Слугата изигра картите си правилно.

— Не е вярно! Проклет да съм, ако продължа да играя с него! Непрекъснато усещам, че играя със смрадлив слуга, колкото и хубаво да са го изтъркали. А според мен този изобщо не се е къпал!

Хю усети как се изпотява под мишниците и потрепери. Но Понс каза равнодушно:

— Много добре, извинен си. Можеш да си вървиш.

— Това ме устройва идеално! — Избраният се изправи. — Само още нещо, преди да си тръгна… Ако не престанеш да увеличаваш персонала, Тяхна благодат ще позволи на протектората Северна звезда…

— Смяташ ли да заложиш на това? — попита остро Тяхна милост.

— Аз ли? Това са семейни дела. Във всеки случай не бих изпуснал удобния случай! Четирийсет милиона хектара, по-голямата част от които са засадени с първокласен дървен материал? Разбира се, че бих заложил! Но нямам пукнат булок30 по джобовете си — и ти сам знаеш защо.

— Разбира се, че знам. Защото залагаш на хазартни игри.

— О, я стига. Бизнесменът трябва да поема рискове. Едва ли може да се нарече хазарт това…

— Ние смятаме, че са хазартни игри. Ние не сме против риска, но загубите изобщо не ни допадат. Ако възнамеряваш да губиш, разчитай само на своите средства.

— Но това не е хазарт, а съвсем сигурен бизнес — все едно се сродяваме с Тяхна благодат. Семейството…

— Ние решихме, че е за доброто на семейството. Скоро ще дойде и твоят ред. А ние желаем да доставим удоволствие на лорд Притежателя не по-малко от теб. Но не и с пари, с които семейството не разполага.

— Можеш да вземеш назаем. Лихвата ще бъде само…

— Нали искаше да си тръгваш, Мрика? Видяхме те, че си тръгваш. — Понс вдигна тестето карти и започна да ги разбърква.

По-младият Избран изсумтя и напусна.

Понс започна да реди пасианс. След известно време рече на Джо:

— Понякога този младеж толкова ме дразни, че с удоволствие бих променил завещанието си.

Джо го погледна озадачено.

— Мислех, че не можеш да го обезнаследиш.

— О, не! — Тяхна милост изглеждаше шокиран. — Дори селяните не могат да го направят. Докъде щяхме да я докараме, ако на Земята лисваше стабилност? Дори не бих си го и помислил, даже и законът да разрешаваше; той е мой наследник. Просто си мислех за слугите.

— Не те разбирам — рече Джо.

— Ами, нали знаеш… Не, може би не знаеш. Непрекъснато забравям, че не си израснал сред нас. В завещанието ми аз се разпореждам с вещите, които са лично мое притежание. Те не са чак толкова много… украшения, свитъци и други подобни. Стойността им е примерно около милион. Дребна работа. Ако не се броят домашните слуги. Само домашните. Не говоря за слугите на щат или във фермите, или в другите предприятия. Нашият обичай изисква всичките слуги да се упоменат поименно в завещанието. В противен случай те са длъжни да последват в задгробния живот своя Чичо — в случая мен — след неговата смърт. — Той се ухили. — Страхотен майтап ще бъде, когато след смъртта ми Мрика открие, че тепърва ще трябва да събира пари, за да си наеме хиляда и петстотин — две хиляди слуги, или ще трябва да затвори дома и да се изнесе на палатка. Направо си го представям! Този младеж не може дори да се изпикае без четирима слуги да му държат инструмента. Съмнява ме дали изобщо може сам да си обуе обувките. Хю, ако сега ми кажеш да поставя черната дама върху червения поп, ще те ударя с камшика. Изобщо не съм в добро настроение.

— Нима си пропуснал някой ход? — изрече бързо Хю. — Не съм забелязал.

— Тогава защо си се втренчил в картите? — Хю наистина се беше вторачил в масата, опитвайки се да остане незабелязан. Караницата между Понс и неговия племенник го бе изнервила. Но той беше попил всяка дума, намираше я за изключително интересна.

Понс продължи:

— Кое би предпочел, Хю? Да ме последваш в Рая? Или да останеш тук и да служиш на Мрика? Не бързай да ми отговаряш. Но те предупреждавам, че до година след моята смърт ще бъдеш принуден да си гризеш пръстите на краката, за да не умреш от глад… докато Раят е много хубаво място, поне така казва Светият свитък.

— Труден избор.

— Е, на теб няма да ти се наложи да избираш. Никога няма да разбереш какво те очаква. На слугата не му се полага да знае много, за да служи добре на своя господар. Онзи негодник Мемток непрекъснато ми върви по петите и ме моли за честта да ме съпроводи в Рая. Ако смятах, че е искрен, щях да го уволня за некадърност. — Понс събра картите. — Да върви по дяволите това хлапе! Изобщо не става за компания, но така ми се искаше да поиграя бридж! Джо, трябва да научим повече хора да го играят. Да не можем да си намерим четвърти е много неприятна работа.

— Разбира се — съгласи се Джо. — Веднага ли?

— Не, не. Искам да играя, не да гледам как някакъв начинаещ се обърква на всеки ход. Започвам да се пристрастявам. Помага ми да забравя за тревогите.

Внезапно Хю беше осенен от една мисъл.

— Понс, ако нямаш нищо против още един слуга да се включи в играта…

Лицето на Джо просветна.

— Но да, разбира се! Той…

— Барбара — прекъсна го бързо Хю, преди Джо да успее да спомене името на Дюк.

Джо примигна. След това веднага възприе идеята.

— Той — имах предвид Хю — щеше да предложи слугинята на име Барбара. Добър играч на бридж.

— Я виж ти! Да не си преподавал бридж под стълбите, а? — Понс се поколеба и добави: — Барбара? Това име не ми е познато. Не е някой от висшите прислужници.

— Помниш я — каза Джо. — Тя беше с нас, когато ни прибра. Онази, високата.

— А, да. Разбира се! Джо, да не би да искаш да ми кажеш, че една самка може да играе тази игра?

— Тя е много добър играч — увери го Джо. — Играе по-добре от мен. Господи, Понс, тя ще те бие с лекота, не съм ли прав, Хю?

— Барбара е отличен играч.

— Това трябва да го видя, за да го повярвам.

Няколко минути по-късно Барбара, изкъпана и изплашена, беше въведена в стаята. Тя погледна към Хю, изненада се много, отвори уста да каже нещо, после я затвори и остана там, без да промълви нито дума.

Понс се приближи до нея.

— Значи това е самката, която би трябвало да може да играе бридж. Недей да трепериш, малка моя; никой няма да те изяде. — После добродушно я увери, че са я извикали само за да поиграят бридж и че може да се отпусне и да се държи неофициално. — Дръж се така, сякаш си на долния етаж и се забавляваш с другите слуги. Разбра ли ме?

— Да, сър.

— Само още нещо. — Той я потупа по бузата. — Когато играеш с мен, аз няма да се ядосвам, ако бъркаш — все пак ти си само една самка и аз съм твърде изненадан, че изобщо можеш да играеш такава интелектуална игра. Но — той направи пауза, — ако играеш срещу мен и не се бориш за всяка взятка, ако само заподозра, че ме оставяш да спечеля, ти гарантирам, че ще усетиш камшика. Ясно ли е?

— Точно така — съгласи се Джо. — Тяхна милост наистина очаква това от теб. Просто играй по книгата и дай най-доброто от себе си.

— По книгата — повтори Понс. — Никога не съм виждал тази книга, а Джо твърди, че точно по нея ме е учил да играя. Така че действай. Добре, да цепим картите.

Хю почти не го чуваше, той се опияняваше от близостта на Барбара. Тя изглеждаше в добро здраве, въпреки че Хю беше изумен, че отново я вижда слаба… почти слаба, коригира се той. Бюстът и задните й части бяха доста наедрели. Кожата й бе поизгубила тена си и тя беше облечена в безформена къса роба, каквато носеха всички слугини под стълбите. Той забеляза с удоволствие, че не бе позволила да й обръснат косата. Бяха я отрязали, но тя пак щеше да порасне.

Хю забеляза още, че появата му я беше стреснала, и се сети защо. Каза й с усмивка:

— Сега се реша с кесе, Барби. Има ли някакво значение? И без това не ми беше останала много коса, че да ми прави впечатление. Даже така повече ми харесва.

— Изглеждаш много изискано, Хю.

— Той е страшен като смъртен грях — каза Понс. — Но ние какво — да си приказваме ли сме се събрали, или да играем бридж? Твой ред е, Барба.

Играха с часове. С напредването на играта Барбара, изглежда, се успокои и започна да й се наслаждава. Усмихваше се често, обикновено на Хю, но също така и на Джо, и дори на Тяхна милост. Тя играеше по книгата и Понс нито веднъж не я улови в грешка. Хю реши, че техният домакин е добър играч, не отличен, разбира се, но броеше картите и внимателно разиграваше ръцете си. Беше задоволителен партньор и приличен противник; получи се добра игра.

При едно раздаване, в което Барбара беше партньорка на Понс и тя трябваше да направи окончателния анонс, Хю забеляза, че Понс бе обявил твърде много ръце. Тогава той се осмели да приложи един номер, който щеше да позволи на Барбара да спечели играта и робера.

Това му донесе безизразен поглед от Барбара, а Джо се подсмихна, но си замълча. Понс не забеляза нищо. Той нададе басов рев, пресегна се и потупа Барбара по главата.

— Чудесно! Чудесно! Малка моя, ти умееш да играеш добре. Признавам, че аз самият едва ли бих могъл да играя така.

При следващия робер Понс не се оплака, когато Барбара и Хю ги натупаха двамата с Джо. Хю реши, че Понс притежава онази вродена честност, наречена „спортсменство“, плюс добър усет за карти.

Едно от малките глухонеми момичета доприпка и сервира на Тяхна милост и на Джо по чаша с някакво студено питие. Понс отпи една глътка, избърса си устата и рече:

— Ах, точно навреме!

Джо му прошепна нещо на ухото. Понс го погледна изненадано и каза:

— О, да, разбира се. Защо не?

Тогава донесоха питиета и на Хю и Барбара. Хю с удоволствие откри, че това е ябълков сок; той не беше сигурен дали ще успее да играе бридж както трябва, ако му бяха поднесли „Щастие“.

По време на този робер Хю забеляза, че Барбара се върти на мястото си и не може да се концентрира. Когато играта приключи, той я попита:

— Проблем ли има, скъпа?

Тя погледна към Понс и прошепна:

— Малко. Тъкмо щях да кърмя момчетата, когато изпратиха да ме повикат.

— О! — Хю се обърна към домакина си. — Понс, Барбара трябва да спре…

Понс отмести поглед от картите, които разбъркваше.

— Ще ходи по нужда? Някое от момичетата ще й покаже пътя. Сигурно са отишли някъде.

— Не, не е това. Е, може би и това също. Исках само да ти кажа, че Барбара има близнаци.

— И какво? Самките обикновено имат близнаци, те имат две гърди.

— Нямам предвид това, тя ги кърми и часът за хранене отдавна е минал. Трябва да отиде при тях.

Понс изглеждаше раздразнен. Той се поколеба и после каза:

— О, проклятие. Млякото няма да се вкисне, ако закъснее малко. Цепи картите.

Хю не ги докосна. Понс попита:

— Не ме ли чу?

Хю се изправи. Сърцето му биеше силно и той усети тръпките на страха.

— Понс, Барбара усеща божа. Трябва веднага да нахрани близнаците. Не мога да те накарам да я пуснеш, но ако мислиш, че ще играя карти, докато не й позволиш да си тръгне — значи си изгубил ума си.

Известно време големият мъж го гледаше безизразно. След това внезапно се ухили.

— Хю, харесвам те. Ти направи нещо подобно и преди, нали? Предполагам, че тази самка е твоя сестра.

— Не е.

— Тогава значи ти си този, който си е изгубил ума. Знаеш ли, че се размина на косъм със смъртта?

— Сигурно.

— Съмнява ме. Изобщо не ми изглеждаш разтревожен. Харесвам куражлиите, дори и да са слуги. Много добре, ще кажа да донесат момчетата. Те могат да сучат, докато играем.

Донесоха близнаците и Хю веднага разбра, че това са най-хубавите, най-здравите и най-сладките бебета, които някога се бяха раждали; той го каза на Барбара. Не можа да се добере до тях, тъй като Понс взе по едно във всяка ръка, посмя се малко е тях, духна им в лицата и ги погъделичка.

— Хубави момчета! — из боботи той. — Хубави момчета, Барба. Същински малки дяволчета! Давай, малкия, свий юмруче! Хайде, удари още веднъж Чичо в носа. Как си ги кръстила, Барба? Имат ли си имена?

— Този се казва Хю…

— А? Хю има ли нещо общо с тях? Или просто той така си мисли?

— Той им е баща.

— Я виж ти! Хю, може и да си грозен, но явно имаш и други качества. Ако Барба знае какво говори. Как се казва другият?

— Това е малкият Джо. Карл Джоузеф.

Понс погледна Джо и вдигна вежда.

— Значи разни самки си кръщават децата на теб, а, Джо? Трябва да те наблюдавам внимателно. Какво даде на Барба?

— Моля?

— Подарък по случай раждането, глупак такъв. Дай й този пръстен, който носиш на ръката си. Толкова много деца са кръстени на мен, че се наляга да поръчвам по цели кошове с дрънкулки; те знаят, че това ме задължава да им правя подаръци. Хю е голям късметлия, той няма какво да даде. Хей, Хюи има зъбче!

Хю трябваше да подържи бебетата, докато те се настаняваха за комбиниран с кърмене бридж. Барбара ги взимаше едно по едно и играеше със свободната си ръка. Край детето, което не се хранеше, се суетяха глухонемите прислужници, а когато храненето приключи, ги отнесоха обратно. Въпреки сложната ситуация Барбара не играеше зле, даже се представи много добре. Когато дългата игра завърши, най-много точки събра Понс, на второ място беше Барбара, а Джо и Хю бяха на последните две места. За да се получи този резултат, Хю беше мамил съвсем леко — на Понс и Барбара просто им идваха добри карти, когато бяха партньори; бяха направили два малки шлема.

Понс беше в отлично настроение.

— Барба, ела тук, малка моя. Кажи на своята началничка, че съм наредил да намери дойка за твоите близнаци и че искам ветеринарят да ти спре млякото. Искам колкото се може по-скоро да станеш мой редовен партньор на бридж — или противник. Ти играеш като истински мъж.

— Да, сър. Може ли тази жена да попита нещо?

— Може.

— Предпочитам сама да ги кърмя. Само те са ми останали.

— Е, какво да кажа… — Той сви рамене. — Явно днес ми е ден за упорити слуги. Страхувам се, че и двамата сте още диваци. Малко бой с камшика ще ти е от полза, самке. Добре, но ще ти се налага да играеш с една ръка понякога; няма да позволя децата да ми спират играта. — Той се ухили. — Освен това ми се иска от време на време да виждам малките разбойници, особено онзи, който хапе. Можеш да си вървиш. Свободна си.

Барбара беше освободена толкова внезапно, че двамата с Хю едва успяха да си разменят усмивки. Той се надяваше, че ще може да я изпрати, да си уреди частна визита. Но Тяхна милост не го освободи, така че той остана — с топлина в сърцето; това беше най-щастливият момент от доста време насам.

Понс обсъди с него материалите, които беше превел, и че нито един от тях не дава възможност за някакви нови бизнес начинания.

— Но ти не се притеснявай, Хю. Продължавай да ровиш и все някога ще открием руда.

Разговорът премина към други теми, като Хю продължаваше да стои в стаята. Той установи, че Понс е интелигентен събеседник, който се интересува от всичко и е готов да слуша, не само да говори. За Хю той беше превъплъщение на идеалния джентълмен декадент — изтънчен, космополитен, циничен и обезверен, дилетант в изкуствата и науките; нито милостив, нито жесток; не се впечатляваше от собствения си ранг и не беше расист — той се отнасяше към Хю като към интелектуално равен нему.

Докато си говореха, малките слугини сервираха вечеря на Понс и на Джо. На Хю не беше предложено нищо, но той и не очакваше, нито пък го искаше. Винаги можеше да нареди да му бъде донесена храна в неговия кабинет, ако не успееше да отиде в столовата за старшите прислужници. Отдавна бе разбрал, че Мемток е бил прав, когато казваше, че слугите се хранят по-добре от господарите. Но когато Понс свърши, той подаде своята чиния на Хю.

— Яж.

Хю се поколеба няколко секунди. Той прекрасно разбираше, че му е оказана велика чест — за слуга, разбира се. В чинията имаше още много храна — три пъти повече от количеството, което бе изял Понс. Хю не можеше да се сети дали някога му се беше налагало да яде нечии останки, и то с използвана лъжица. Но той започна да се храни.

Както обикновено, менюто на Тяхна милост не се понрави особено на Хю — беше мазно, а той не обичаше особено свинското месо. На долния етаж рядко сервираха свинско, но Хю бе забелязал, че то беше често включвано в менюто, което Мемток съставяше. Това го изненада, тъй като ревизираният Коран все още включваше закони за храната и Избраните спазваха някои от оригиналните мюсюлмански обичаи. Те практикуваха обрязване, не пиеха друг алкохол освен слаба бира и спазваха Рамазан донякъде или поне така го наричаха. Мохамед сигурно би се шокирал, ако видеше поправките в неговите праволинейни монотеистични учения, но сигурно щеше да познае някои от детайлите.

Ала хлябът беше вкусен, плодовете бяха превъзходни, имаше сладолед и много други неща. Не бе задължително да се храни само с месо и Хю гледаше да не се ограничава единствено с него.

Понс се заинтересува какъв е бил климатът по тези места по времето на Хю.

— Джо ми каза, че понякога тук е замръзвало. Имало дори сняг!

— О, да, всяка зима.

— Фантастично! Колко студено ставаше?

Наложи се Хю да се замисли. Досега не му се бе налагало да разбере как тези хора отбелязват температурите.

— Ако вземем диапазона на температурата от замръзването на водата до кипването й, не беше необичайно температурите да спадат до една трета от този диапазон под точката на замръзване.

Понс изглеждаше изненадан.

— Сигурен ли си? Ние определяме този диапазон от точката на замръзване до точката на кипене на 100 градуса. Следователно ти твърдиш, че температурата е падала до трийсет градуса под нулата?

Хю с интерес установи, че стоградусовата температурна скала е преживяла две хилядолетия. Впрочем, защо пък не — нали те ползваха десетичната система в аритметиката и в монетната система. Пресметна го наум.

— Да, точно това имам предвид. Достатъчно студено, за да замръзне живакът — дотолкова падаха температурите в тези планини. — Хю посочи през прозореца.

— Достатъчно студено, за да ти измръзнат зъбите — съгласи се Джо. — Единственото нещо, което ме караше да копнея за Мисисипи.

— Къде се намира Мисисипи? — попита Понс.

— Вече я няма — въздъхна Джо. — Там всичко е потънало под водата.

Това доведе до дискусии защо се е променил климатът и Тяхна милост изпрати слуга да донесе последния том на „Енциклопедия Британика“, който съдържаше древни карти и няколко рула съвременни карти. Заедно се наведоха над тях. Там, където някога се бе намирала долината на Мисисипи, сега имаше залив, простиращ се далеч на север. Флорида и Юкатан ги нямаше, а Куба представляваше групичка малки островчета. Калифорния имаше свое собствено вътрешно море, а голяма част от Канада беше изчезнала.

Такива промени имаше навсякъде. Скандинавският полуостров бе станал остров, Британските острови се бяха превърнали в групичка островчета, водата беше потопила и по-голямата част от Сахара. Всички ниски места бяха залети е вода — Холандия, Белгия и Северна Германия бяха изчезнали. Дания също не съществуваше — Балтика се бе превърнала в залив на Атлантическия океан.

Когато Хю видя всичко това, го заля силна мъка и той беше обзет от носталгия по дома. От книгите бе разбрал какво се е случило, но сега за пръв път го видя на карта.

— Въпросът е — рече Понс — дали топенето на леда е резултат от голямото количество прах, който се е появил в атмосферата в резултат от войната между Изтока и Запада, или е природно явление, което е било изкуствено ускорено само в малка степен? Някои от моите учени се придържат към първата версия, други — към втората.

— А самият ти какво мислиш? — попита Хю.

Лордът сви рамене.

— Не съм чак толкова глупав да си правя изводи, когато нямам достатъчно данни; оставям това изцяло на учените. Просто съм доволен, че Чичо е сметнал, че съм заслужил да живея във време, когато мога да излизам навън, без да се страхувам, че ще ми замръзнат краката. Веднъж посетих Южния полюс — там имам няколко мини. Лед по земята. Ужасно. Мястото на леда е в питието.

Понс отиде до прозореца и известно време постоя там, като се взираше в силуета на планините на фона на залеза.

— Но пък ако сега горе захладнее, много бързичко ще ги изкараме оттам, нали, Джо?

— Ще притичат обратно с подвити опашки — съгласи се Джо. Хю ги погледна изненадано.

— Понс има предвид бегълците — обясни Джо, — които се крият в планините. Когато ни намериха, те сметнаха и нас за бегълци.

— Бегълци и няколко аборигени — допълни Понс. — Диваци. Горките същества, те никога не са се докосвали до цивилизацията. Трудно е да ги спасим, Хю. Те не стоят като теб на открито, в очакване да ги приберем. Хитри са като вълци. Щом зърнат някаква сянка в небето, веднага замръзват на място и никак не можем да ги забележим от въздуха. Освен това избиват дивеча. Естествено, ние бихме могли да ги подпалим и с лекота да ги измъкнем оттам, но така ще измре и дивечът, а това не е желателно. Хю, та ти сам си живял там, би трябвало да си разбрал как стоят нещата. Как можем да ги изловим, без да застрашим дивеча?

Господин Хю Фарнъм се поколеба само колкото да формулира правилно отговора си.

— Тяхна милост знае, че този човек е просто слуга. Той никога не би се осмелил да предположи, че незначителните му предложения биха могли да спомогнат за гениалното решение на проблема, който, без съмнение, отдавна занимава ума на Тяхна милост.

— Какво ти става, дявол те взел! Престани, Хю. Наистина искам да чуя твоето мнение.

— Това беше моето мнение, Понс. Аз съм просто слуга. Симпатизирам на бегълците. И на диваците. Не съм дошъл тук по своя воля. Бях доведен насила.

— Така е, но нали не съжаляваш за това? Естествено, че те заловихме, дори Джо беше заловен. Но имаше проблеми в комуникациите. Сега вече виждаш разликата. Знаеш.

— Да, знам.

— Тогава разбираш колко се е подобрило положението ти. Сега не спиш ли в по-добро легло? Не се ли храниш по-добре? Чичо! Когато те прибрахме, ти беше полумъртъв от глад и пълен с паразити. Преживявахте от непосилен труд, сам го видях. Аз не съм сляп, не съм и глупав; в моето семейство дори най-нисшият слуга не работи и наполовина толкова много, колкото ви се налагаше на вас, и спи в по-хубава постеля — да не говорим за вонята. Едва издържах на онази смрад, която изчезна чак след дезинфекцията, а що се отнася до храната, ако изобщо може да се нарече така, всеки слуга в тази къща би отвърнал глава при вида на онова, с което се хранехте. Не е ли истина?

— Истина е.

— Тогава?

— Предпочитам свободата.

— Свобода! — изсумтя Тяхна милост. — Понятие, също толкова въображаемо, колкото и „призрак“. Безсмислица. Хю, трябва да се позанимаваш малко със семантика. Съвременна семантика, разбира се. Съмнява ме, че по твое време е съществувала такава наука. Ние всички сме свободни — да следваме указаните ни пътеки. Също както камъкът е свободен да падне, след като го хвърлиш във въздуха. Никой не е свободен в абстрактния смисъл на думата, който ти използваш. Смяташ ли, че аз съм свободен? Свободен да си разменя мястото с теб, да речем? А и да можех, дали щях да го направя? На бас, че щях! Ти нямаш никаква представа за моите тревоги, за моята работа. Понякога лежа през нощта, без да мога да заспя, чудейки се по какъв път да поема — в отделението на слугите няма да откриеш такива тревоги. Те са щастливи, те няма за какво да се тревожат. Но аз съм длъжен търпеливо да нося своето бреме.

Хю го погледна с упорито изражение на лицето. Понс се приближи към него и прехвърли ръка през раменете му.

— Ела, да обсъдим това като две цивилизовани същества. Аз не съм от онези суеверни личности, които вярват, че слугите не могат да мислят, защото цветът на кожата им е бял. Предполагам, че вече си го разбрал. Нима не съм показвал винаги уважение към твоя интелект?

— Ами… показвал си.

— Така е по-добре. Нека ти обясня някои неща — Джо знае кои, — а после ще можеш да ми задаваш въпроси и ще постигнем взаимно разбирателство. Първо — Джо, ти си виждал тук-там Избрани, които са „свободни“, както би ги описал нашият приятел Хю. Кажи му.

Джо изсумтя.

— Хю, трябва да ги видиш… И после ще благодариш, че ти е позволено да живееш в семейството на Понс. Сещам се само за една фраза, с която мога да ги опиша. Бедните черни отрепки. Също като белите отрепки, които живееха на брега на Мисисипи. Бедните черни отрепки, които не знаят какво ще ядат следващия път.

— Разбирам.

— И аз мисля, че разбирам — съгласи се Тяхна милост. — Много изразителна фраза. С нетърпение очаквам деня, в който всеки човек ще има слуги. Това няма как да се случи за един ден, ще трябва да мине доста време, за да се осъществи. Но моят идеал е всеки Избран да има слуги и за тях ще се грижат така, както в моето имение. Това е моят идеал. А междувременно правя всичко, което е по силите ми. Грижа се за добруването им от деня, в който се родят, до деня, в който Чичо ги повика у дома. Те няма от какво да се страхуват, те живеят в пълна безопасност — която няма да получат, ако живеят в онези планини; нещо, което според мен ти знаеш много добре. Те са щастливи, никога не се преработват — докато аз го правя непрекъснато — и се забавляват, което аз не мога да кажа за себе си. Тази игра бридж днес — така не съм се забавлявал от месец! Освен това никога не са наказвани, освен когато не трябва да им се покаже, че грешат. Налага се да го правя, сам видя колко глупави са някои от тях. И не си помисляй даже, че те отнасям към тази категория… Не, мога честно да заявя, че си напълно способен да ръководиш другите слуги, независимо от цвета на кожата ти. Говоря за обикновените слуги. Честно, Хю, ти наистина ли смяташ, че те ще могат сами да се грижат за себе си толкова добре, колкото аз се грижа за тях?

— Най-вероятно не. — Хю беше чул същата тирада предишната вечер, като бяха използвани почти същите думи — от Мемток.

С тази разлика, че Понс изглеждаше наистина доволен от слугите си и загрижен за тяхното добруване, докато Главният прислужник ги презираше открито, дори повече, отколкото тайно презираше Избраните. — Не, не биха могли, поне повечето от тях.

— А! Значи си съгласен с мен!

— Не.

Понс изглеждаше огорчен.

— Хю, как можем да поведем един рационален спор, когато ти казваш едно нещо, а след това веднага си противоречиш?

— Аз не си противореча. Съгласен съм, че се грижиш за своите слуги. Но не съм съгласен, че бих предпочел това пред свободата.

— Но защо, Хю? Дай ми поне една причина, а не някакви философски абстракции. Ако не си щастлив, искам да знам защо. За да мога да го поправя.

— Мога да ти дам една причина. Не ми е позволено да живея с жена ми и децата ми.

— А?

— С Барбара. И близнаците.

— О. Толкова ли е важно това? Нали има кой да ти топли постелята? Мемток ми съобщи и аз го поздравих за инициативата. Много малко неща могат да убягнат на тая хитра стара лисица. Имаш си момиче, което със сигурност е по-способно в своята специалност от редовата самка за разплод. Колкото до децата, няма причина да не можеш да ги виждаш — просто заповядвай да ти ги носят всеки път, когато поискаш. Но кой би искал да живее заедно с децата? Или пък с жена си? Аз не живея с моите жена и деца, можеш да се обзаложиш на това. Виждам ги в подходящите моменти. Но кой би искал да живее с тях?

— Аз бих искал.

— Ами… Чичо! Искам да си щастлив. Това може да се уреди.

— Наистина ли?

— Разбира се. Ако не беше вдигнал такава врява, когато искаха да те укротят, щяха да живеят с теб през цялото време, въпреки че си признавам, че не мога да разбера защо. Искаш ли да отидеш при ветеринаря?

— Ъъъ… Не.

— Добре, има и друг вариант. Ще заповядам да стерилизират самката.

— Не!

Понс въздъхна.

— Човек трудно може да ти угоди. Мисли практично, Хю. Не мога да променя научната размножителна програма, само за да угодя на един слуга. Знаеш ли колко слуги има в това семейство? Тук и в Палата? Около хиляда и осемстотин според мен. Знаеш ли какво ще се случи, ако позволя неограниченото размножаване? След десет години броят им ще се удвои. И какво ще стане тогава? Те ще гладуват. Няма да мога да ги издържам, ако започнат да се размножават неконтролирано. Ако можех, щях да го направя, но това е неосъществимо като полета към Луната. Даже по-зле, защото можем да отлетим до Луната веднага щом решим, че от това има полза, но никой няма да може да се справи е неконтролираното размножаване на слугите. Така че, кое е по-добре? Да го контролираме? Или да ги оставим да гладуват?

Тяхна милост въздъхна.

— Ще ми се да беше една глава по-нисък, тогава можехме да измислим нещо. Бил ли си в отделението на жребците?

— Веднъж отидохме там заедно с Мемток.

— Обърна ли внимание на вратата? На теб ти се наложи да се наведеш, а Мемток премина без проблем — някога и той беше жребец. Във всички бараки за жребци по целия свят вратите имат една и съща височина. И никой слуга, който е по-висок от определения ръст, не може да стане жребец. И твоята самка също е прекалено висока. Това е много мъдър закон, Хю. Не аз съм го измислил; бил е измислен много отдавна, от Тяхна милост в ония години. Ако им позволим да се раждат по-високи, ще се наложи по-често да ги наказваме, а това не е добре както за слугите, така и за господаря. Не, Хю. За всичко си има причина. Но не искай от мен невъзможното. — Той се надигна от дивана, на който седеше и разговаряше е Хю, и седна до масата за игра на карти. Взе колодата и рече: — Дай да не говорим повече за това. Знаеш ли как се реди двоен пасианс?

— Да.

— Да видим тогава дали ще можеш да ме победиш. И нека не се сърдим, човек се разстройва, когато усилията му не се оценяват както трябва.

Хю млъкна. Той навъсено мислеше, че всъщност Понс в никакъв случай не е злонамерен. Просто се явяваше представител на управляващата класа, а историята показваше, че те навсякъде са еднакви… искрено вярваха в благородните си намерения и се чувстваха наранени, когато някой се опитваше да ги разубеди.

Изиграха една партия. Хю я загуби, защото мислите му витаеха надалече. Започнаха да играят втора и внезапно Тяхна милост рече:

— Трябва да заповядам да нарисуват други карти. Тези взеха да се изтъркват.

— Няма ли да стане по-бързо, ако използваме принтера, както правим със свитъците? — попита Хю.

— А? Никога не се бях замислял за това. — Понс потърка една от картите от двайсети век. — Във всеки случай тази не ми прилича много на напечатана. Наистина ли са ги печатали?

— Разбира се. С хиляди. Даже може да се каже с милиони, като се има предвид, че се продаваха в огромни количества.

— Така ли? Никога не бих предположил, че бриджът, който се играе от умни хора, е бил толкова популярен сред народа.

Хю внезапно остави картите си на масата.

— Понс? Нали искаше да печелиш пари?

— Разбира се.

— Държиш ги в ръката си. Джо! Ела тук да поговорим за това. Колко тестета карти са били продадени миналата година в Съединените щати?

— Боже, Хю, не знам. Милиони може би.

— И аз така мисля. Чистата печалба е около деветдесет процента. Ммм… Понс, бриджът и пасиансите не са единствените игри, които могат да се играят с тези карти. Възможностите са неограничени. Има игри, които са елементарни като пасиансите, но се играят от двама, трима или повече играчи. Има игри, в които могат едновременно да се включат по дванайсет играчи. Има трудни, има и лесни игри. Има дори една разновидност на бриджа, която е още по-сложна от тази, която ние играем. Понс, всяко семейство — малко семейство — винаги притежаваше по едно, две, дванайсет тестета. Рядко се срещаха домове, в които да няма карти. Не мога да предположа колко много са били продадени. Може би само в Щатите е имало около сто милиона тестета. Ето ти един неразработен пазар. Трябва само да заинтересуваме хората.

— Понс, Хю е прав — потвърди Джо. — Възможностите са безгранични.

Понс сви устни.

— Ако ги продаваме по един булок за тесте, значи ще имаме… ммм…

— Много е скъпо — възрази Джо. — Ще убиеш пазара още преди да си започнал продажбите.

Хю се обади:

— Джо, помниш ли формулата за определяне на цените за постигане на максимална печалба, която не зависи от продажбите?

— Тя работи само при монополите.

— Ами да! Какво ще имаме тук? Патенти, права и други такива. В свитъците, които съм чел, никъде не се споменават подобни неща.

— Хю, Избраните нямат такава система, тя не им е нужна — изтъкна Джо. — Всичко върви идеално, рядко се правят промени.

— Лоша работа — въздъхна Хю. — Две седмици, след като започнем, пазарът ще бъде залят от имитации.

— За какво говорите вие двамата? — попита Понс. — Говорете на Езика.

Хю беше задал въпроса на английски; Джо му бе отговорил по същия начин.

— Извинявай, Понс — каза Джо и му обясни какво се разбира под патент, авторски права и монопол.

Понс се усмихна облекчено.

— О, това е много просто. Когато човек получи вдъхновение от Небесата, лорд Притежателят забранява на всички останали да се възползват от идеята му без негово разрешение. Това не се случва често, аз лично си спомням само два случая. Но определено се е случвало.

Хю не беше изненадан, когато научи колко рядко се раждаха нови изобретения. Културата им бе статична. Голяма част от онова, което тук наричаха наука, се намираше в ръцете на скопени слуги. И щом патентоването на нова идея беше толкова трудно, то и инициативата в това направление щеше да бъде съвсем слаба.

— Значи просто ще обявиш, че си получил небесно вдъхновение?

Понс се замисли и отговори:

— Вдъхновение е онова, което Тяхна милост разпознае като вдъхновение в Своята мъдрост. — Внезапно той се ухили. — Според мен всичко, което може да донесе булоци в семейството, се смята за вдъхновение. Проблемът е да накараме Притежателя да го разбере. Но ще намерим някакъв начин. Продължавайте да говорите.

Джо рече:

— Хю, защитата трябва да покрива не само самите карти, но и игрите.

— Разбира се. Ако не купуват картите на Тяхна милост, те няма да имат право да играят играта. Това трудно може да се постигне, защото всеки може да фалшифицира едно тесте карти. Но монополът трябва да го обяви за незаконно действие.

— И не само карти като тези, а всякакъв вид карти. Бридж може да се играе и ако на картите са написани само цифри.

— Да. — Хю се замисли. — Джо, в убежището имаше една кутийка за скрабъл.

— Все още е тук. Учените на Понс спасиха всичко. Хю, разбирам какво целиш, но никой тук не би могъл да научи скрабъл. За това трябва да се знае английски.

— Че какво ни пречи да преоткрием скрабъла — този път на Езика? Ще накарам слугите ми да преброят с каква честота се използват отделните букви в азбуката и още утре ще направя нов скрабъл, е дъска и плочки, и правила, които да са съобразени с Езика.

— Какво, в името на Чичо, е скрабъл?

— Това е друга игра, Понс. Доста интересна. Хубавото е, че нея можем да продаваме по-скъпо, отколкото тесте карти.

— Това не е всичко — каза Хю. Той започна да брои с пръсти. — Не се сърди човече, Монопол, табла, Черен Петър, домино, анаграми, покер и пъзели — виждал ли си нещо такова тук?

— Не.

— Те се играят от хора на всякаква възраст и са с най-различни нива на трудност. Конструктори. Зарове — хиляди игри със зарове. Джо, тук има ли казина?

— Има нещо такова. Има места за хазартни игри и мнозина играят вкъщи.

— Рулетка?

— Не вярвам.

— Направо не ми се мисли, докъде можем да стигнем. Понс, ще трябва по цяла нощ да си броиш парите.

— За това имам слуги. Ще ми се да разбера за какво говорите. Ще ми бъде ли позволено да попитам?

— Извинявай. Двамата с Джо говорим за разни древни игри… не само за игри, но и за всякакъв вид забавления, които сме имали някога и са били загубени. Поне така си мисля. Джо?

— Единственото познато нещо, което съм виждал, е шахът.

— Нищо чудно, че се е запазил. Понс, работата е там, че всяка една от тези игри може да ти донесе пари. Разбира се, вие също имате игри. Но тези ще са нещо съвсем ново! Пинг-понг… Стрелба с лък! Джо, тук има ли такива неща?

— Не.

— Билярд. Хайде, стига вече. И без това изброихме достатъчно. Понс, сега най-важното е да си осигурим покровителството на Тяхна благодат над всичко това — и мисля, че се сещам как да го определим за вдъхновение свише. Било е чудо.

— Какво? Глупости! Не вярвам в чудеса.

— Никой не иска от теб да вярваш. Виж сега, ние бяхме открити на земята на Притежателя — и човекът, който ни откри, си ти. Това не изглежда ли така, сякаш Чичо е поискал нашето съществуване да стане известно на Притежателя? И че ти, като лорд Протектор, си го пазил за него?

Понс се усмихна.

— Тази теория може да бъде оспорена. Може да ни излезе много скъпо. Но водата не може да се кипне, ако не се поддържа огъня, както обичаше да казва моята леля. — Той се изправи. — Хю, искам да видя тази игра на скрабъл. Скоро. Джо, ще намерим време и за теб, да ми обясниш другите неща. Това е. Свободни сте и двамата.

Котето вече спеше, когато Хю се върна в покоите си, но беше оставила бележка за него:

Хю прочете бележката на Барбара със смесени чувства. Той споделяше нейната радост от повторното им събиране, колкото и кратко да беше то, и също очакваше с нетърпение момента, когато Понс ще си направи удоволствието да им позволи да бъдат заедно. А що се касае до останалото… По-добре да се опита да я измъкне оттук, преди да придобие робски манталитет! Да, Понс беше джентълмен в общоприетия смисъл. Той осъзнаваше своите задължения, бе великодушен и щедър по отношение на своите поданици. Истински джентълмен.

Но той беше и проклет кучи син! И Барбара не трябваше да забравя този факт. Да го игнорира, да — просто нямаше как. Но не и да го забравя.

Той трябваше да я освободи.

Но как?

Хю се мушна в леглото.

След като цял час се въртя, без да може да заспи, той стана, отиде в дневната и застана до прозореца. На фона на нощната тъмнина виждаше още по-тъмните очертания на Скалистите планини.

Някъде там живееха свободни хора.

Той можеше да счупи прозореца, да се отправи към планините и да се изгуби из тях още преди разсъмване — трябваше просто да се промъкне край дремещия портиер или да се възползва от дадената му власт, олицетворявана от камшика, и просто да премине, без да се съобразява с пазача. Не се вземаха някакви особени мерки, които да задържат слугите вътре. Стражата се поставяше по-скоро за да пречи на външни хора да влязат. Повечето слуги бяха като кучетата, дори не помисляха за бягство.

Кучета… Едно от задълженията на началника на жребците беше да се занимава с хрътките.

Ако се наложеше, можеше да убие куче с голи ръце. Но как щеше да избяга с две бебета в ръце?

Той отиде до шкафа, наля си чаша „Щастие“, изпи я и се върна в леглото.