Глава 22

Хю не можа да разбере от каква височина са паднали, но в края на краищата реши, че едва ли е било по-високо от метър и нещо. В един момент те седяха в добре осветения тесен контейнер; в следващия вече бяха навън и падаха в тъмната нощ.

След като ботушите му се удариха в земята, той падна върху дясната си страна, като си удари бедрото и в тялото му се впиха двата много твърди фишека от сребърни долари, които беше пъхнал в джоба си. После Хю се претърколи, за да предпази бебето, което държеше в ръце.

След това седна на земята. Барбара лежеше на една страна и не помръдваше.

— Барбара! Добре ли си?

— Да — отговори тихо тя — Мисля, че не съм ранена. Просто от удара останах без дъх.

— Джоуи добре ли е? Хюи е наред, но мисля, че сега е още по-мокър.

— Джоуи е добре.

И сякаш за да потвърди това, Джоуи се разплака; брат му веднага се присъедини към него.

— Мисля, че той също беше останал без дъх. Млъкни, Джоуи. Мама е заета. Хю, къде се намираме?

Той се огледа.

— На паркинга до търговския център — обяви той, — който се намира само на четири пресечки от дома ми. Очевидно сме попаднали съвсем близко до нашето време. Поне това, върху което едва не паднахме, е форд от 61-ва година.

Паркингът беше пуст, като се изключи тази кола. Хрумна му, че пристигането им нямаше да бъде просто падане, а експлозия, ако се бяха приземили само на два метра вдясно. Но той веднага прогони тази мисъл. Бяха преживели толкова много, че една избегната опасност вече не означаваше нищо.

Хю се изправи и помогна на Барбара да стане. Тя присви очи и той успя да забележи това на слабата светлина, която струеше от вътрешността на банката.

— Проблем ли има?

— Навехнах си глезена, когато се ударих в земята.

— Можеш ли да ходиш?

— Мога.

— Аз ще нося и двете момчета. Не е много далеч.

— Хю, къде отиваме?

— Ами у дома, разбира се. — Той надникна през прозореца на банката и се опита да открие календар. Забеляза някакъв на стената, но светлината не достигаше до него; изобщо не можеше да го разчете. — Интересно каква дата е днес. Скъпа, колкото и да не ми се иска да го призная, изглежда, че пътуването през времето е свързано с някои парадокси — и според мен скоро ще причиним истински шок на някои хора.

— На кого?

— Ами на мен, може би. В моето по-ранно превъплъщение. Може би трябва първо да му позвъня по телефона, за да не го стресна. Не, той — имам предвид аз — няма да повярва. Сигурна ли си, че можеш да ходиш?

— Сигурна съм.

— Добре. Подръж тези малки чудовища за малко, за да си сверя часовника. — Той отново надникна в банката. Часовникът на стената се виждаше добре, въпреки че календарът беше в сянка. — Добре. Върни ми ги. И се обади, когато имаш нужда от почивка.

И те потеглиха. Барбара накуцваше, но се стараеше да не изостава. На него не му се разговаряше, защото все още не си беше подредил мислите. Да види отново града, който смяташе за унищожен, толкова тих и спокоен в топлата лятна вечер, го разтърси повече, отколкото се осмеляваше да признае. Старателно избягваше да мисли за това, което може да открие в дома си, освен една мимолетна мисъл — ако се окажеше, че още не е построил убежището и никога няма да го построи, щеше да се опита да промени историята.

Но той прогони и тази мисъл, като се концентрира върху това колко е щастлив, че Барбара е жена, която никога не говори, когато нейният мъж иска от нея да мълчи.

Накрая свиха по алеята към къщата му. Барбара накуцваше, а ръцете на Хю бяха започнали да изтръпват, тъй като нямаше къде да премести двойния си товар. На алеята бяха паркирани две коли; той спря до едната, отвори вратата и каза:

— Влез вътре и седни — така ще облекчиш тежестта върху крака си. Аз ще оставя момчетата при теб и ще отида да поразузная наоколо.

Къщата беше ярко осветена.

— Хю! Недей!

— Защо не?

— Това е моята кола. Това е онази нощ!

Той впери поглед в нея. После каза тихо:

— Въпреки това ще отида на разузнаване. Ти стой тук.

Върна се след по-малко от две минути, отвори вратата със замах, стовари се на седалката и шумно си пое въздух.

— Мили! Мили! — възкликна Барбара.

— О, Господи! — Хю се закашля и се опита да си поеме дъх. — Тя е вътре! Грейс! А също и аз. — Той облегна чело на волана и изхълца.

— Хю.

— Какво? О, Господи!

— Престани, Хю. Докато те нямаше, запалих двигателя. Ключовете бяха на таблото, оставих ги, за да може Дюк да премести колата. Така че да тръгваме. В състояние ли си да караш?

Той постепенно се успокояваше.

— В състояние съм.

Достатъчни му бяха десет секунди, за да провери таблото, да дръпне седалката си назад, да включи на скорост, да излезе от алеята и да свие вдясно. Четири минути по-късно зави на запад по магистралата към планината, като внимаваше за знаци „стоп“. Сети се, че тази нощ не беше особено подходяща да бъде спрян от полицията за шофиране без документи. Докато завиваше, някъде в далечината един часовник отбеляза половинката на часа. Хю погледна ръчния си часовник и установи, че закъснява с една минутка. — Включи радиото, скъпа.

— Хю, съжалявам. Проклетото нещо се счупи, а аз не можех да си позволя да го занеса на ремонт.

— О, добре. Няма значение. Искам да кажа, че новините нямат значение. Опитвам се да преценя колко далеч можем да стигнем за един час. За час и няколко минути. Помниш ли кога ни удари първата ракета?

— Мисля, че каза единайсет и четирийсет и седем.

— И аз така си спомням. Просто ми се искаше и ти да го потвърдиш. Но всичко съвпада. Ти направи палачинки „Креп Сюзет“, двете е Карън ги донесохте точно навреме, за да хванете края на новините в десет часа. Аз ги изядох много бързо — бяха превъзходни — и онзи стар чудак позвъни на вратата. Тоест аз. И аз отворих. Някъде към десет и двайсет или малко по-късно. Сега чухме как бие десет и половина и ръчният ми часовник го потвърди. Разполагаме с около седемдесет и пет минути, за да се отдалечим колкото се може повече от кота нула.

Барбара не каза нищо. След няколко минути излязоха извън границите на града; Хю натисна педала на газта и увеличи скоростта от предпазливите седемдесет километра в час на точно сто.

След около десет минути тя продума:

— Скъпи? Съжалявам. За Карън, имам предвид, няма за какво друго да съжалявам.

— А аз не съжалявам за нищо. Дори и за Карън. Наистина бях разтърсен, когато чух отново веселия й смях, да. Но сега ще го запазя завинаги в себе си. Барбара, за пръв път в живота си повярвах в безсмъртието. Карън е жива там, някъде зад нас — и въпреки това ние я видяхме как умира. Така че в един такъв безвременен смисъл Карън ще живее вечно, някъде в неизвестността. Не ме карай да ти го обяснявам, но така стоят нещата.

— Винаги съм го знаела, Хю. Но не се осмелявах да го споделя.

— Винаги можеш да говориш каквото поискаш, по дяволите! Бях ти го казал, доста отдавна. А аз вече не тъгувам за Карън. И, честно да си кажа, не мога да тъгувам за Грейс. Някои хора успяват да постигнат успех, като се опитват да се наложат; тя е такъв човек. Колкото до Дюк, направо не ми се мисли за него. Таях големи надежди за сина си. Моят голям син. Но никога не взех участие във възпитанието му, нито взех участие в това, което го направи такъв, какъвто е сега. Както отбеляза Джо, Дюк не се чувства чак толкова зле — ако се смята, че благополучието, сигурността и „Щастието“ са достатъчен критерий. — Хю сви рамене, без да сваля ръцете си от волана. — Затова ще го забравя. От този момент ще се постарая никога повече да не помисля за него.

Скоро той отново заговори.

— Скъпа, въпреки че си затрупана с бебета, ще успееш ли да свалиш това нещо от рамото ми?

— Сигурна съм, че ще мога.

— Тогава го свали и го метни в канавката. Предпочитам да го захвърля в епицентъра на взрива, освен ако вече не сме се измъкнали от него. — Той се намръщи. — Иска ми се тези хора никога да не се сдобият с възможността да пътуват във времето. Особено Понс.

Известно време тя се занимаваше мълчаливо с уреда на рамото му, като работеше само с една ръка. Най-накрая освободи радиационния часовник и го захвърли в тъмното. Тогава каза:

— Хю, мисля, че Понс никога не е очаквал от нас да приемем предложението му. Според мен той го направи със съзнанието, че аз ще откажа, въпреки че ти беше решил да се жертваш.

— Но, разбира се! Той ни използваше като морски свинчета — или като своята бяла мишка — и ни изнуди да се „съгласим“. Барбара, в състояние съм да понеса — и донякъде да разбера, но не и да простя — поведението на някои кучи синове. Но според мен Понс беше много по-лош. Той нямаше никакви добри намерения. Винаги можеше да докаже, че наказанието, което ти налага, е за твое добро. Презирам го.

Барбара продължи упорито:

— Хю, на колко от съвременните бели може да се даде такава власт, с каквато разполагаше Понс, и те да я използват толкова умерено, както постъпваше той?

— А? На николко. Дори на твоя покорен слуга. А това с „белите“ беше удар под кръста. Тук цветът на кожата няма нищо общо.

— Добре, оттеглям думата „бял“. И съм сигурна, че ти ще се справиш добре. Но други не познавам.

— Дори и аз не бих се справил. Никой не трябва да разполага с такава власт. Единствения път, когато имах такава възможност, аз се възползвах от нея по същия отвратителен начин, както Понс. Имам предвид онзи момент, когато заповядах да заплашат Дюк с оръжие. Трябваше просто да използвам каратето и да го просна на пода, дори да го убия. Но не и да го унижавам по този начин. Никой, Барбара. Но Понс беше от най-лошите. Да вземем Мемток например. Наистина съжалявам, че се наложи да го убия. Той беше човек, който се държеше по-добре, отколкото позволяваше характерът му. У Мемток имаше много злоба и даже садизъм. Но той държеше тази своя страна под контрол, за да може да изпълнява задълженията си колкото се може по-добре. Но Понс… Барби, скъпа, може би по-този въпрос никога няма да постигнем съгласие. Ти чувстваш симпатия към него, защото през по-голямата част от времето той се държеше добре с теб и винаги беше мил е нашите момчета. Но аз го презирам точно заради това — защото обичаше да проявява своята „кралска милост“, да е по-малко жесток, отколкото би могъл да бъде. Но той никога не забравяше да напомни на жертвата си колко жесток би могъл да бъде, ако не е толкова сладък старец и такъв милостив владетел. Презирам го заради това. Започнах да изпитвам презрение много преди да разбера, че на трапезата му поднасят сготвени млади девойки.

Какво?

— Ти не знаеше ли? О, не може да не си разбрала. Двамата с Понс обсъдихме това по време на последния ни разговор. Не ни ли слушаше?

— Помислих си, че тогава просто и двамата сте ужасно саркастични.

— Не, Понс е канибал. Може би не в истинския смисъл, защото той не ни смята за хора. Но той се храни с нас — всичките го правят. Понс винаги предпочита момичета. Разбрах, че на семейната трапеза се сервира по едно на ден. Момичета горе-долу на възрастта и с телосложението на Котето.

— Но… Но… Хю, аз много пъти ядях същата храна като него. Сигурно съм… Сигурно…

— Разбира се. Аз също. Но само до момента, в който научих истината. Ти също.

— Скъпи… по-добре спри колата. Мисля, че ще повърна.

— Ако трябва, повърни върху близнаците. Нищо не може да ме накара да спра тази кола.

Тя успя да отвори прозореца и се наведе навън. След малко той нежно попита:

— По-добре ли се чувстваш?

— Донякъде.

— Скъпа, по принцип онова, което човекът ядеше, в никакъв случай не говори против него. Той просто не виждаше в това нищо лошо. Сигурно кравите щяха да се чувстват по-същия начин, ако можеха да мислят. Но всичко останало… Понс прекрасно разбираше какво прави. Винаги се опитваше да се оправдае. Той даде рационално обяснение за робството, за тиранията и винаги искаше жертвата да е съгласна с него и да му благодари. Палачът очакваше да получи бакшиш.

— Не искам да говорим за него, скъпи. В главата ми всичко е объркано.

— Извинявай. Полупиян съм, въпреки че не съм близвал алкохол и сам не зная какви ги говоря. Провери дали няма някой зад нас, смятам да завия наляво.

Тя се огледа и след като свиха по едно шосе, по-тясно и не толкова равно, Хю каза:

— Мисля, че се сетих къде да отидем. Първо ще се отдалечим колкото се може повече. Сега вече имаме цел. И може би това място е напълно безопасно.

— Къде, Хю?

— В затворената мина. Някога вложих пари в нея и ги загубих. Може би сега ще успее да се изплати. Нарича се „Хевли Лоуд“. Има чудесни големи тунели и до нея най-лесно се стига по този път. Стига да я намеря в тъмното. И ако успеем да я открием, преди да започнат проблемите.

Той се съсредоточи върху пътя, превключваше скоростите при изкачванията и спусканията, рязко натискаше спирачката на завоите и след това ги взимаше остро, с мръсна газ.

След един особено опасен завой, от който косата на Барбара се изправи от ужас, тя му каза:

— Виж какво, скъпи, знам, че правиш това, за да ни спасиш. Но след катастрофа човек умира също толкова окончателно, колкото и след атомна бомба.

Той се усмихна, без да намали.

— Преди карах джипове по тъмно, без фарове. Барби, няма да ни убия. Малко хора разбират възможностите на автомобила и аз се зарадвах, че имаш ръчна скоростна кутия. Тя е идеална за планински пробези. Не бих се осмелил да карам така, ако колата беше автоматик.

Тя млъкна и започна мълчаливо да се моли.

Добраха се до малка площадка на върха на планината. Тук пътят се срещаше с друг път. На пресечката имаше светлина. Когато я видя, Хю рече:

— Кажи ми колко е часът.

— Единайсет и двайсет и пет.

— Добре. Намираме се почти на около осемдесет километра от кота нула. От моята къща, имам предвид. А „Хевли Лоуд“ се намира само на пет минути път оттук, вече знам как да я открия. Виждам, че „Кьошето на Шмид“ работи, а на нас горивото ни свършва. Ще си накупим и малко бакалски стоки. Да, помня, че в колата има и от двете. Ще си купим още и пак ще успеем да стигнем навреме.

Той натисна спирачките и заора в чакъла. Спря пред бензиновата колонка и изскочи от колата.

— Тичай вътре и започвай да трупаш продукти. Сложи близнаците на пода в колата и затвори вратата. Нищо няма да им стане. — Междувременно той пъхна маркуча в резервоара на автомобила и започна да натиска старомодната помпа.

След малко тя излезе.

— Тук няма никой.

— Натисни клаксона. Холандецът сигурно е отзад, в къщата. Барбара натисна клаксона няколко пъти, а бебетата се разплакаха. Хю окачи маркуча.

— Дължим му пари за четиринайсет галона. Да влезем вътре. След десет минути трябва да потеглим, за да стигнем навреме.

„Кьошето на Шмид“ включваше бензиностанция, малка закусвалня и бакалия едновременно. Тук се намираше всичко, което можеше да потрябва на хората, които се намираха в района — рибари, ловци и туристи, които обичаха да се разхождат из пустошта. Хю не загуби време в търсене на собственика; обстановката говореше сама за себе си. Осветлението беше включено, кепенците вдигнати, на горещия котлон вреше кафе, един стол бе катурнат на земята, а радиото беше включено на аварийната честота. При влизането му то внезапно се включи:

„Предупреждение за бомбено нападение. Трето предупреждение. Това не е учение. Веднага слезте в убежищата. Скрийте се някъде, дявол да го вземе, в следващите няколко минути над вас ще падне атомна бомба. Мамка му, и аз ще зарежа тоя проклет микрофон и ще се скатая в мазето, когато до удара останат пет минути! Смотани глупаци, зарежете радиото и се махайте оттук! СКРИЙТЕ СЕ В УБЕЖИЩАТА!“

— Взимай тези празни кашони и започвай да ги пълниш. Не ги подреждай, просто хвърляй вътре. Аз ще ги изнасям. Ще напълним задната седалка и пода. — Хю започна да изпълнява собствените си заповеди и се зае да трупа стоки в един кашон. После хукна с него навън и бързо се върна; Барбара вече бе приготвила следващия, а третият беше почти пълен.

— Хю, спри се за малко. Погледни тук.

Последният кашон не беше празен. В него лежеше една котка, която явно бе свикнала с непознатите. Тя ги гледаше сериозно, докато четири шарени космати топчици сучеха от нея. Хю също я погледна.

Внезапно затвори капака на кашона.

— Добре — каза той. — Сложи в другия нещо не чак толкова тежко, колкото да го придържа в колата, за да не се търкулне, докато шофирам.

Той хукна към колата, носейки малкото семейство, а майката с мяукане изразяваше недоволството си.

Барбара го последва с натоварен до половината кашон, който сложи върху котешкия. И двамата се втурнаха обратно.

— Вземи всичкото консервирано мляко. — Хю спря за секунда, колкото да остави единия фишек сребърни долари върху касовия апарат. — Вземи и всичката тоалетна хартия и хартиени салфетки. Остават ни три минути.

Тръгнаха след пет минути, но с много кашони; задната седалка на колата беше претъпкана догоре.

— Успях да взема пакет мокри кърпички — ликуващо извика Барбара, — и шест големи пакета „Чъкс“.

— А?

— Памперси, скъпи, памперси. Може да ни стигнат за дълго. Надявам се. Освен това взех и две тестета карти. Може би не трябваше.

— Няма защо да лицемерничиш, любов моя. Дръж децата и гледай да заключиш вратата. — Той измина няколкостотин метра, като през цялото време се оглеждаше. — Ето я!

Пътят беше труден. Хю караше на ниска предавка, много бавно и внимателно.

След един от завоите те забелязаха черната дупка, която зееше в склона.

— Чудесно, стигнахме! Направо ще влезем вътре. — Той потегли, но после внезапно скочи на спирачката. — Мили Боже! Крава.

— И теле — добави Барбара, като подаде глава през нейния прозорец.

— Трябва да върна назад.

— Хю. Крава. С теле.

— Ъъъ… Как, по дяволите, ще я храним?

— Хю, тук може и нищо да не изгори. А това си е истинска, жива крава.

— Ами… Добре де, добре. Ако трябва, ще ги изядем в края на краищата.

Във вътрешността на мината, на десет метра от входа, имаше дървена стена със здрава врата. Хю леко подкара колата, като принуди упоритата крава да върви пред него. Накрая доближи своята страна на колата към каменната стена, за да може да се отвори другата врата.

Кравата веднага се опита да се измъкне; Барбара отвори своята врата и й препречи пътя. Телето измуча и близнаците му отговориха.

Хю се измъкна покрай Барбара и бебетата, подмина кравата и отвори дървената врата. Тя се придържаше от промушен през две халки катинар, който не беше заключен. Наложи му се леко да побутне задницата на кравата, за да отвори вратата докрай.

— Включи дългите светлини. Нека осветят вътрешността. Барбара ги включи и настоя първо да вкарат вътре кравата и телето. Хю промърмори нещо за проклетия Ноев ковчег, но се съгласи, най-вече защото кравата им бе застанала на пътя. Вратата, въпреки че беше широка, бе около два сантиметра по-тясна от дебеланката; тя не искаше да мине през нея. Но Хю насочи главата й към входа и категорично я срита отзад. Тя премина. Телето последва майка си.

В този момент Хю разбра защо телето и кравата се бяха оказали тук. Някой — сигурно от местните жители — беше приспособил мината за обор. Вътре бяха складирани около двайсет бали сено. Щом се озова в близост до това съкровище, кравата не показа повече никакво желание да си тръгва.

Те внесоха кашоните вътре. Изпразниха два и сложиха вътре по едно бебе. До тях поставиха кашона с котетата. Трите кашона бяха закрепени така, че от тях да не може да се измъкне никой.

Докато разтоварваха от багажника пакета за първа помощ на Барбара, изведнъж стана светло като в ден. Барбара изпъшка:

— Господи! Няма да успеем.

— Продължаваме да разтоварваме. Остават около десет минути до звуковата вълна. Не знам за ударната. Ето, вземи пушката.

Вече бяха разтоварили от джипа контейнерите с вода и бензин, но още не бяха успели да ги вкарат вътре, когато земята започна да се тресе и да издава звуци като от гигантска подземна железница. Хю вкара контейнерите вътре и извика:

— Ще пренеса и тези!

— Хю, идвай тук!

— Ей сега. — Точно зад колата имаше сено, което беше довлякъл дотук. Той го събра, хвърли го през вратата, после се върна и събра остатъците — не за да спаси сеното, а за да намали опасността от пожар за бензина в резервоара на колата. Отначало дори помисли да изкара колата навън и да я пусне по наклона, но после реши да не рискува. Ако станеше толкова горещо, че да подпали бензина в резервоара, долу, дълбоко в мината, имаше и странични тунели.

— Барбара, запали ли фенерите?

— Да. Моля те, влизай вече. Моля те!

Той влезе и залости вратата.

— А сега нека да преместим балите със сено отзад, по-далеч от входа. Ти ще носиш фенера, аз ще нося сеното. И си гледай в краката. Отзад става доста мокро. Затова затворихме мината. Помпането ни излизаше твърде скъпо.

Те преместиха бакалските стоки, живите душици (човешки, котешки и телешки) и предметите от първа необходимост в един страничен тунел, на сто метра във вътрешността. Трябваше да газят през няколко сантиметра вода, но страничният тунел се намираше по-нависоко и беше сух. Веднъж Барбара изгуби мокасината си.

— Извинявай — каза Хю. — Тази планина е същинска гъба. От почти всяка цепка блика вода.

— Аз — отвърна Барбара — съм жена, която високо цени водата. И си имам напълно сериозна причина за това.

Хю не отговори нищо, защото всичко наоколо, дори на тази дълбочина, се освети от взрива на втората бомба. Той погледна часовника си.

— Точно навреме. Присъстваме на втора прожекция на един и същи филм, Барбара. Надявам се този път да е по-хладно в залата.

— Чудя се.

— Дали ще е хладно? Разбира се, че ще бъде доста по-хладно. Дори ако навън избухне пожар. Мисля, че знам едно място надолу, където ще можем да се скрием и да се спасим, да спасим дори и котките, но не и кравата с телето, ако вътре влезе пушек.

— Хю, нямах предвид това.

— А какво имаше предвид?

— Хю, не ти го казах веднага. Бях твърде разстроена, не исках и ти да се почувстваш така. Но моята кола не беше с ръчна скоростна кутия.

— А? Тогава чия е тази кола отвън?

— Моята. Тоест моите ключове бяха вътре — и определено вещите в багажника бяха мои. Но моята кола беше автоматик.

— Скъпа — каза бавно той, — мисля, че нещо са ти избили балансите.

— Знаех си, че така ще кажеш, затова си замълчах, докато не се озовахме на безопасно място. Но, Хю, скъпи, чуй ме! Аз никога не съм притежавала кола с ръчни скорости. Така и не се научих да карам такава. Не знам как се кара подобна кола.

Той се взря замислено в нея.

— Не разбирам.

— Нито пък аз. Скъпи, когато излезе от твоята къща, ти каза: „Тя е там. Грейс.“ Искаш да кажеш, че я видя?

— Ами да. Клюмаше пред телевизора, почти изпаднала в безсъзнание от алкохола.

— Но, скъпи мой, Грейс наистина клюмаше пред телевизора. Но ти я отнесе в леглото, докато аз правех палачинките „Креп сюзет“. Не си ли спомняш? Когато беше обявена тревогата, ти се качи горе и я свали в убежището. Тя беше по нощница.

Няколко минути Хю остана напълно неподвижен.

— Вярно — съгласи се той. — Така беше. Добре, дай да пренесем останалите вещи. След около час и половина ще дойде големият удар.

— Но дали ще удари?

— Какво имаш предвид?

— Хю, не знам какво се е случило. Може би това е един различен свят. Или може би е нашият, но се е променил съвсем мъничко от… ами може би от нашето завръщане.

— Не знам. Но точно сега ще продължим да пренасяме тези вещи.

Големият взрив удари точно навреме. Той ги разтърси здраво, но не ги нарани. Когато ги застигна въздушната вълна, тя отново ги разтърси. Но нямаше никакви нещастни случаи, освен това, че не издържаха нервите на някои животни — но близнаците изглежда бяха започнали да харесват суровия живот.

Хю погледна часовника си и заговори замислено:

— Ако това е друг свят, той не се различава особено от нашия. И въпреки това…

— Какво, скъпи?

— Наистина е някак по-различен. Ти не би объркала своята кола. И аз наистина си спомням, че сложих Грейс да си легне по-рано; след това имахме разговор с Дюк. Значи наистина е по-различен. — Внезапно той се ухили. — Тази разлика може да е важна. Щом бъдещето може да промени миналото или там каквото е, то може би миналото може да промени бъдещето. Може би Съединените щати няма да бъдат унищожени напълно. Може би страните няма да използват чумните бомби. Може би… По дяволите, може би Понс никога няма да получи възможността да похапва тийнейджърки за обяд! — После добави: — Аз ще направя всичко възможно, за да се погрижа да не успее.

— Ние ще се опитаме! И нашите момчета ще се опитат.

— Да. Но за това ще мислим утре. Надявам се, че за тази вечер фойерверките приключиха. Мадам, смятате ли, че бихте могли да спите върху купчина сено?

— Само да спя ли?

— Много си нетърпелива. Денят ми беше дълъг и изморителен.

— И предишния път беше дълъг и изморителен.

— Ще видим.

Загрузка...