Изгубената армия на Камбиз

11

Кайро

Тара свърши в посолството и реши да отиде в апартамента на баща си.

За четиримесечния сезон на разкопките баща й не вземаше почти нищо със себе си — дрехи за смяна, няколко книги и фотоапарат. Повечето му принадлежности стояха в апартамента му в Кайро. Тук бяха дневниците му, диапозитивите, дрехите и различните артефакти, които египетското правителство му беше позволило да задържи. И разбира се, книгите, огромна колекция от няколко хиляди тома, всичките подвързани в кожа, плод на цял живот колекционерство. „С книги — обичаше да казва той — и най-мизерната колиба на света се превръща в палат. Те правят всичко наоколо по-поносимо.“

Оутс й предложи да я закара, но апартаментът беше само на няколко минути пеша, а и тя искаше да остане сама. Оутс се обади по телефона, за да е сигурно, че портиерът има резервни ключове, начертай как да стигне дотам и я изпрати до портала на посолството. После каза:

— Обадете се, като се приберете в хотела. И както вече ви казах, избягвайте да излизате по тъмно. Особено сега, след тази случка с корабчето.

След което й се усмихна и изчезна зад оградата на посолството.

Следобедът вече преваляше и ниското слънце хвърляше причудливи сенки по неравния паваж. Тя се огледа. Край посолството имаше няколко полицейски поста, куцукащ по тротоара просяк и някакъв мъж, който тикаше количка с дини. Тара погледна картата и тръгна към апартамента на баща си.

Оутс й беше обяснил, че този квартал на Кайро се казва Градът-Градина, и докато вървеше по обраслите с дървета улици, тя разбра защо. В този повехнал остатък от колониалната епоха беше по-тихо и по-спокойно, отколкото в останалата част на мегаполиса. Сред големите прашни вили растяха многобройни дървета и цъфтящи храсти — хибискуси, олеандри, жасмин, пурпурна жакаранда. Пееха птици и се носеше аромат на окосена трева и цъфнали портокалови дървета. Не се виждаха почти никакви хора, само две жени с бебешки колички и някакъв странен мъж в костюм.

Тара вървя десет минути, докато стигне „Шария Ахмед Паша“, на чийто ъгъл се намираше апартаментът на баща й — в сграда от началото на двайсети век с големи прозорци и балкони с изящни метални решетки. Някога вероятно жизнерадостно жълта, сега сградата беше сива и потъмняла от времето и праха.

Тара се изкачи по стъпалата и влезе в прохладното мраморно фоайе. В единия му край имаше бюро, зад което седеше мъж, по всяка вероятност портиерът. Тя се приближи до него и след объркан разговор със знаци успя да обясни коя е и за какво е дошла. Мърморещият мъж се изправи, извади връзка ключове от чекмеджето, затътри се до допотопния асансьор с решетка в ъгъла, отвори вратата и я загледа подканящо.

Апартаментът беше на третия етаж, в дъното на тихия сумрачен коридор. Двамата спряха пред вратата и портиерът започна да пробва ключовете. Улучи от четвъртия път.

— Благодаря ви — каза Тара, след като той отвори вратата.

Той не помръдна от мястото си.

— Благодаря ви — повтори тя.

Той продължаваше да стои като вкопан. Настъпи неловко мълчание, след което Тара се сети какво се очаква от нея, бръкна в чантата си и му подаде няколко банкноти. Той ги погледна, изръмжа и затътри крака по коридора, като остави ключовете на вратата. Тя го изчака да си отиде, след което се обърна, извади ключовете и влезе.

Вестибюлът беше тъмен, облицован с дървена ламперия, и водеше към петте помещения — спалня, баня, кухня и две други стаи, пълни до тавана с книги. Всички прозорци бяха затворени и капаците им бяха спуснати, което придаваше на апартамента застоял и запуснат вид. За миг й се стори, че долавя миризма на пури, но не беше съвсем сигурна и затова само подуши няколко пъти въздуха и престана дай обръща внимание. Помисли си, че може да мирише на някакъв препарат за полиране или нещо подобно.

Влезе в дневната и щракна ключа за осветлението. Навсякъде имаше книги и папки, струпани на купчини като опадали есенни листа. По стените висяха снимки на разкопки и монументи; в дъното имаше шкаф, пълен с напукани глинени съдове и фаянсови шабти. Нямаше нито едно растение.

„Като нещо съхранено за поколенията — помисли тя. — Да се види как са живели хората в други времена.“

Крачеше из стаята, взимаше и оставяше разни предмети, надничаше из чекмеджетата и се опитваше да усети присъствието на баща си. Намери един от дневниците му от началото на шейсетте, когато беше водил разкопки в Судан. Ситният му акуратен почерк се редеше между скиците на изкопаните предмети. В едната стая откри някои от книгите, които беше написал — „Живот в некрополиса: Разкопки в Сакара, 1955–85“; „От Хефрен до Шепсескаф — есета върху Четвъртата династия“; „Гробницата на Менту-Нефер“; „Царството и упадъкът на първия междинен период“. Прелисти един фотоалбум — със снимки на голям изкоп в пясъка, който с напредването на страниците ставаше все по-дълбок и по-дълбок. На последните страници се появяваха смътните очертания на нещо като каменна стена. Нищо свързано с настоящето.

И тогава, тъкмо когато обстановката вече започваше да я потиска, попадна на две изненади. До леглото на баща си, твърдо и тясно като затворнически нар — откри снимка от сватбата на родителите си, баща й се смееше и в бутониерата му имаше бяла роза.

А в прашния шкаф в дневната откри между глинените съдове детска рисунка на ангел с очертани със сребрист молив крила. Беше я рисувала преди много години в началното училище и му я беше подарила за Коледа. Баща й я беше пазил през цялото време. Тя я извади, обърна и прочете написаното с неуверен детски почерк на гърба „За татко“.

Погледа я още няколко секунди и изведнъж избухна в неконтролируем плач, свлече се на един стол и тялото й се разтресе от хлипове.

— О, татко — продума през сълзи. — Съжалявам. Съжалявам.

По-късно, когато сълзите секнаха, взе снимката от спалнята и я прибра в чантата си заедно с рисунката. Взе и снимката, на която баща й стоеше пред някакъв огромен каменен саркофаг заедно с двама египетски работници. (Помнеше как като дете баща й и беше обяснил, че думата „саркофаг“ произлиза от гръцки и означава „изяждащ плътта“, представа, която така я беше разтревожила, че през нощта не можа да спи.)

Тъкмо обмисляше дали да не вземе и няколко негови книги, когато телефонът иззвъня. Тя се поколеба, тъй като не беше сигурна дали е редно да го вдига, но все пак реши, че трябва, и затова влезе в дневната и отиде до бюрото в дъното — телефонът стоеше върху купчина ръкописи. Тъкмо когато посегна към слушалката, се включи телефонният секретар и гласът на баща й изведнъж отекна в стаята. „Здравейте, аз съм Майкъл Мъдрей. Няма да си бъда вкъщи до първата седмица на декември, затова моля не оставяйте съобщение. Можете да ми се обадите като се върна или ако е нещо свързано с университета, позвънете на 7943967. Благодаря ви. Дочуваме.“

Тя се закова на място, стресната от мисълта, че една част от баща й все още е странно не умряла в някакво електронно чистилище, нито на този свят, нито напълно изчезнала от него. Докато дойде на себе си, машината изписука и започна да записва.

Отначало си помисли, че този, който се обажда, е затворил, тъй като от другата страна не се чу никакъв глас. След това долови тихо шумолене, нещо като дишане, и осъзна, че другият чака, без да казва нищо. Пристъпи към телефона и посегна към слушалката, но бързо отдръпна ръка. Той продължаваше да не затваря — инстинктивно усети, че е мъж — просто чакаше, дишаше и слушаше, сякаш знаеше, че в апартамента има някой, и искаше тя да знае, че той знае. Тишината се проточи цяла вечност преди накрая линията да прекъсне и машината да изщрака, за да пренавие лентата. Тя остана вцепенена още няколко секунди, след което събра нещата си и побърза да излезе от апартамента и да заключи вратата. Изведнъж почувства осезаема заплаха в сградата: сумрачният интериор, скърцащият асансьор, тишината. Забърза по коридора. Искаше да се махне оттук колкото може по-бързо. По средата на коридора нещо привлече погледай. На чистия мраморен под имаше голям бръмбар. Тя забави крачка да го заобиколи и осъзна, че изобщо не е бръмбар, а плътна тръбичка пепел от пура, твърда като пул за табла. И побягна.

Асансьора го нямаше и вместо да го чака, тя предпочете стълбите — прескачаше по две наведнъж с единствената мисъл да излезе на чист въздух. Стигна до първия етаж и зави към фоайето, но изведнъж някой й препречи пътя. Тя изпищя от страх. Беше портиерът.

— Извинявайте — каза задъхано. — Стреснахте ме.

Подаде му ключовете и той ги взе. След това каза нещо, което тя изобщо не разбра.

— Моля?

Той повтори.

— Не ви разбирам — почти изкрещя тя. Отчаяно копнееше да излезе навън.

Портиерът изломоти още нещо и бръкна в джоба си. Тя изпита внезапен ирационален страх, че ще извади оръжие, и затова отскочи и вдигна ръце да се защити, но той измъкна ръката си и я протегна към нея. Държеше писмо. Малък бял плик.

— Професор Мъдрей — каза и го размаха пред лицето й. — Дай професор Мъдрей.

Тя се втренчи в него — все още дишаше тежко, — след което се разсмя.

— Благодаря — каза и взе писмото. — Благодаря.

Портиерът се обърна и се вмъкна обратно зад бюрото си.

Тара се зачуди дали ще иска още един бакшиш, но той явно не очакваше такъв и затова тя побърза да излезе на улицата. Небето и топлата слънчева светлина й подействаха като лекарство. Тръгна наляво, подмина двама ученици с колосани бели ризи и някакъв мъж с униформа, накичен с медали като калейдоскоп. От другата страна на улицата един градинар в гащеризон поливаше прашните розови храсти с маркуч.

След двайсет метра сведе поглед към плика в ръката си. Лицето й изведнъж стана бяло като платно.

— О не — прошепна, втренчена в познатия почерк. — Не и след толкова време! Не сега!

Градинарят я проследи с поглед, наклони глава и заговори в яката си.