Изгубената армия на Камбиз

13

Кайро

Тара отвори писмото веднага щом се прибра в хотела. Знаеше, че не бива да го прави, че трябва просто да го изхвърли, но не можа да се сдържи. След цели шест години една част от нея все още не искаше да се примири със загубата.

— Проклет да си — измърмори и скъса плика. — Проклет да си, задето си се върнал. Проклет да си!

Тара не можа да сдържи усмивката си. Все същият Даниел. Преструва се на сериозен само за да разбие накрая атмосферата с някоя сочна ругатня. За пръв път от цяла вечност почувства стягане в гърлото и студена празнота в стомаха. Господи, толкова я беше наранил.

Препрочете писмото, смачка го на топка и го метна в другия край на стаята. Грабна една водка от минибара, излезе на балкона, но се прибра почти веднага, хвърли се на леглото и се втренчи в тавана. Изминаха пет минути, десет, двайсет. Тя стана, грабна чантата си и изхвърча от стаята.

— Чайната „Ахва Вадуд“ — каза на първото такси пред котела. — На ъгъла на „Ахмед Махер“ и…

— „Бурсаид“ — каза шофьорът и й отвори задната врата. — Знам я.

Тя се качи и таксито потегли.

„Идиотка такава“ — наруга се наум, докато зяпаше ярко осветените витрини. — „Жалка мекушава идиотка.“

От другата страна на улицата един прашен мерцедес се отдели от тротоара и потегли след тях като пантера, тръгнала на лов.

Много добре си спомняше как се бяха запознали. Преди колко време беше? Господи, почти осем години.

Учеше втора година зоология в Юнивърсити Колидж в Лондон и споделяше един апартамент с три приятелки. Родителите й живееха в Оксфорд и бракът им бързо наближаваше края си. Веднъж им отиде на гости за вечеря.

Трябваше да е семейна вечеря, само те тримата, което беше достатъчно неприятно, тъй като родителите й вече почти не ги говореха. Но още щом влезе, баща й каза, че е поканил и един свой колега.

— Интересен тип — така каза. — Полуантличанин, полуфранцузин, почти на твоите години. Пише дисертация върху погребалните практики от Късния период в некропола на Тива; току-що се е върнал от три месеца разкопки в Долината на царете. Абсолютен гений. Знае за иконографията в гробниците и книгите за отвъдния живот повече от всеки, когото познавам.

— Очарователно — измърмори Тара.

— Да, мисля, че ще го харесаш. — Баща й се усмихна, не доловил сарказма. — Необикновен мъж. Мотивиран. Естествено, всички сме мотивирани до някаква степен, но при него тя е изключителна. Имам чувството, че би си отрязал дясната ръка, ако това ще допринесе за повече знания по темата. Или нечия друга ръка, в този ред на мисли. Той е фанатик.

— Познанството с един ми е достатъчно.

— Сигурно си права, но аз все пак имам теб и майка ти. Даниел май няма никого. Безпокоя се за него. Прекалено е отдаден на работата си. Ако не внимава, няма да изкара дълго.

Тара обърна аперитивната си водка. Погребалните практики от Късния период в некропола на Тива!? Господи!

Той закъсня почти цял час и тъкмо разискваха да започват ли вечерята без него, когато се чу звънецът. Тара отиде да отвори и тъй като вече беше леко пияна, си каза, че трябва да се държи любезно.

Ако й провървеше, този щеше да си тръгне веднага след вечерята. „Боже, моля те да си тръгне веднага след вечерята!“

„О, Господи, колко е красив!“

За щастие само го помисли и не го изрече, въпреки че на лицето й се беше изписало нещо като изненада, защото той беше пълната противоположност на всичко, което беше очаквала: висок, тъмнокос, с високи скули и кафяви, почти черни очи, тъмни като петролен кладенец. Тя застина на вратата, вперила поглед в него.

— Ужасно съжалявам, че закъснях — каза той. — Трябваше да довърша една работа.

— Погребалните практики от Късния период в некропола на Тива ли? — Тя го изгледа насмешливо.

Той се разсмя.

— Всъщност попълвах молба за субсидии. Малко по-интересно е. — Той протегна ръка. — Приятно ми е, Даниел Ласаж.

Тя я пое.

— Тара Мъдрей.

Останаха така един миг повече от необходимото, след което влязоха вътре.

Вечерята беше чудесна. Баща й и Даниел през повечето време спореха за някакви неизяснени моменти от историята на Новото царство — дали имало, или нямало съвместно регентство между Аменхотеп Трети и сина му Ехнатон. Беше чувала и беше изключвала от съзнанието си стотици подобни спорове. Но с участието на Даниел спорът придобиваше една любопитна непосредственост, сякаш ги засягаше лично и сега, а не представляваше академичен дебат за време толкова далечно, че дори историята го беше забравила.

— Извинявам се. — Той се усмихна на Тара, докато майка й поднасяше пудинга. — Сигурно сме ви досадили до смърт.

— Съвсем не — отвърна тя. — За пръв път в живота ми Египет всъщност ми се струва интересен.

— Много ти благодаря — обади се сърдито баща й.

След вечерята тя и той излязоха в задния двор да изпушат по цигара. Нощта беше топла, небето беше натежало от звезди и двамата прекосиха моравата и седнаха на ръждясалата люлка.

— Мисля, че просто бяхте любезна — каза той, пъхна две цигари в устата си, запали ги и й подаде едната. — Не беше нужно.

— Никога не любезнича — каза тя и взе цигарата. — Или поне тази вечер не любезничих.

Поседяха малко, без да говорят, люлката се полюшваше бавно, телата им бяха близо едно до друго, но не се докосваха. От него се разнасяше някакво ухание, не на афтършейв, нещо по-богато, по-първично.

— Татко каза, че сте правили разкопки в Долината на царете — каза тя накрая.

— Всъщност малко по-нагоре. В хълмовете над долината.

— Нещо специално ли търсехте?

— А, едни гробници от Късния период. Двайсет и шестата династия. Нищо интересно.

— Мислех, че сте фанатик.

— Фанатик съм. Но не тази вечер.

Двамата се засмяха и погледите им се срещнаха, преди отново да се разделят и да се насочат към небето. Клоните на старата ела се полюшваха над главите им като сключени ръце. Поредното продължително мълчание.

— Знаете ли, това е вълшебно място, Долината на царете — обади се той накрая тихо, почти шепнейки, сякаш говореше на себе си, а не на нея. — Като си помисли човек какви съкровища са заровени там, направо тръпки го побиват. Искам да кажа, вижте колко неща са намерени в гробницата на Тутанкамон. А той е бил един от незначителните фараони. Господин Никой. Помислете си само какво ли има в гробницата на някой велик владетел. Например Аменхотеп Трети или Хоремхеб, или Сети Първи.

Отметна глава и се усмихна, напълно вглъбен в разсъжденията си.

— Често се чудя какво ли е да намериш нещо подобно. Естествено това едва ли ще се повтори някога. Това, че гробницата на Тутанкамон е оцеляла, е уникално невероятно, едно на билион. Не мога да спра да мисля за това. Вълнението, Напрежението. Нищо не може да се сравни с това. Нищо на земята. Но пък…

Той въздъхна.

— Какво?

— Но пък въодушевлението сигурно не трае вечно. Една находка никога не е достатъчна. Човек винаги се опитва да надмине себе си. Вижте Картър. След като приключил с гробницата на Тутанкамон, прекарал последните десет години от живота си да разправя на всеки срещнат, че знаел къде е гробът на Александър Велики. Логично е да се помисли, че най-голямата находка в историята на археологията трябва да му е била достатъчна, но не. То е като Параграф 22. Посвещаваш целия си живот да вадиш на бял свят тайните на миналото и в същото време се страхуваш, че няма да останат повече тайни.

Той замълча, смръщи вежди, загаси цигарата си в облегалката на люлката и се засмя.

— Виж какво. Обзалагам се, че вече ти се ще да беше останала вътре и да помагаш в миенето на чиниите.

Очите им се срещнаха отново и сякаш съвсем независимо от останалите части от телата им, пръстите им се плъзнаха по седалката и се докоснаха. Жестът беше невинен, почти незабележим, и едновременно с това пропит с намерение. Двамата се загледаха в различни посоки. Но пръстите им останаха свързани и помежду им протече нещо необратимо.

Срещнаха се в Лондон след три дни и след седмица вече бяха любовници.

Това беше вълшебно време, най-хубавото в живота й. Той имаше апартамент на Гауър Стрийт — миниатюрна мансарда с два прашни оберлихта и без парно отопление — и това беше леговището им. Любеха се денем и нощем, играеха на табла, ядяха сандвичи в леглото, любеха се отново и се поглъщаха жадно един друг.

Той рисуваше прекрасни графики и тя се изтягаше срамежливо изчервена на леглото, докато той я рисуваше, с молив, с въглен, с пастел, покривайки лист след лист с образа й, сякаш всяка графика по някакъв начин беше официално потвърждение на единението им.

Водеше я в Британския музей и й показваше особено интересните за него експонати, разказваше историята им: плочка с клиновидно писмо от Амарна; покрит със синя глазура хипопотам; глинен чиреп с надписи от епохата на Рамзесите с рисунка на мъж, обладаващ жена откъм гърба.

— Хладно е желанието на кожата ми — преведе й веднъж надписа в долната част на камъка.

— Моето пък не е — засмя се тя, сложи ръце на главата му и го целуна страстно, без да обръща внимание на многобройните посетители наоколо.

Посетиха и други музеи — този на Питри, на Бодлейан, на сър Джон Соан, където беше изложен саркофагът на Сети I — а тя на свой ред го заведе в лондонската зоологическа градина, където един неин познат, който работеше там, извади питона от клетката му и го даде на Даниел да го подържи, което изобщо не му хареса.

Родителите й в крайна сметка се бяха разделили, но тя беше толкова погълната от живота с Даниел, че раздялата им почти не я засегна. Дипломира се и записа магистърска стенен, все още без да осъзнава какво става, сякаш всичко се случваше в някаква паралелна вселена много далеч от всеобгръщащата реалност на връзката им. Беше толкова щастлива. Толкова цялостна.

— Какво повече? — попита една вечер, докато лежаха заедно след един особено изтощителен любовен сеанс. — Какво повече бих могла да искам?

— Какво повече би могла да искаш? — попита Даниел.

— Нищо — отвърна тя и се сгуши до него. — Нищо на света.

— Даниел е извънредно талантлива личност — каза баща й, когато му съобщи за връзката им. — Един от най-добрите учени, които съм имал привилегията да обучавам. От вас ще стане прекрасна двойка. — Замълча, след което добави: — Само че внимавай, Тара. Както всички надарени хора, и той носи в себе си тъмнина. Не му позволявай да те нарани.

— Той няма да ме нарани, татко. Знам, че няма да го направи.

Любопитно, но фактът, че го беше направил, беше нещо, за което дълбоко в себе си винаги беше обвинявала по-скоро баща си, отколкото Даниел, като че ли предупреждението беше разбило връзката им, а не човекът, за когото я беше предупредил.

Чайната „Ахва Вадуд“ беше долнопробно заведение с трици по пода и маси, пълни със старци, които сръбваха чай и играеха на домино. Видя го веднага щом влезе — седеше в дъното и пафкаше шиша, свел замислено глава над дъската за табла. Изглеждаше съвсем като последния път, когато го беше видяла преди шест години, въпреки че косата му беше малко по-дълга и лицето му беше по-загоряло. Тя се поколеба за миг, преодоля неприятното усещане в стомаха си и тръгна към него. Озова се до масата, преди той да вдигне глава.

— Тара!

Тъмните му очи се разшириха. Двамата се взираха известно време безмълвно един в друг, след което тя се наведе през масата, вдигна ръка, зашлеви го и изсъска:

— Путка такава!

Луксор, хълмовете на Тива

Лудият клечеше до огъня и ровеше въглените с пръчка. Скалите наоколо се издигаха огромни и смълчани и единственият звук от друго живо същество беше спорадичният вой на някакво куче. Над рамото му висеше белият кръг на луната.

Той се взираше в трепкащите пламъци. Лицето му беше изпито и мръсно, над раменете на парцаливата му джелаба висяха кичури сплъстена коса. Виждаше богове в пламъците: странни фигури с човешки тела и глави на зверове. Имаше една с глава на чакал, друга с птича глава и трета с висока фризура и продълговато крокодилско лице. Фигурите го плашеха и радваха едновременно. Той започна да се клати на пети, устните му трепереха. Страховитите образи в краката му го хипнотизираха.

Пламъците му разкриха други тайни: тъмна стая, ковчег, накити, предмети, струпани до някаква стена, мечове, щитове, ножове. Той зяпна в почуда.

Пламъците помръкнаха, но само за миг, и когато отново засияха, стаята беше изчезнала и на нейно място имаше нещо друго. Пустиня. Километри нажежени пясъци и една армия, която крачеше през тях. Чу тропота на копита и протяжния мотив на песен. И на друга песен, долитаща отдалеч, като рев на лъв. Изглежда, идваше изпод пясъка и ставаше все по-силна, докато не заглуши всички останали звуци. Клепачите на мъжа започнаха да трепкат, дишането му се учести. Той вдигна тънките си ръце и запуши ушите си, защото го боляха от ужасния шум. Пламъците подскочиха, задуха вятър и за негов огромен ужас пясъците, в които се взираше, започнаха да бълбукат и да се надигат като вода. Залюляха се, надигнаха се и се изправиха като стена пред него, огънаха се нагоре и нагоре, и нагоре и погълнаха цялата армия. Той изпищя и падна назад, защото знаеше, че ако не се махне, пясъците ще погълнат и него. Скочи и затича с вой към хълмовете, колкото му държаха силите.

— Не! — отекваха в нощта писъците му. — Аллах, пощади ме! Аллах, имай милост над душата ми! Нееее!