Изгубената армия на Камбиз

38

Западната пустиня

Мъжът се материализира като отникъде, изникнал сякаш от самата тъмнина. В един момент Тара и Даниел седяха прегърнати и се взираха в премигващия пламък на лампата, в следващия вдигнаха очи и го видяха в палатката. Лицето и главата му бяха скрити в сенките. Той помръдна с пръст и пазачът веднага стана и излезе.

— Саиф ал-Таар, предполагам — каза Даниел.

Мъжът не каза нищо, само продължи да ги гледа. Настъпи дълго мълчание.

— За какво си дошъл? — попита накрая Даниел. — Да ни погледнеш преди да ни убиеш ли? Да злорадстваш? — Той кимна към насиненото лице и разкъсаната риза на Тара.

— Е, злорадствай. Сигурен съм, че Аллах много се гордее с теб.

— Не произнасяй името на Аллах — каза мъжът и пристъпи напред. Гласът му беше тих, но стоманен, английският му беше добър. — Не си достоен.

Той огледа подпухналата буза на Тара и изгарянията по врата, гърдите и ръцете й. Устните му се извиха в едва доловима гримаса.

— Дравич ли го направи?

Тя кимна.

— Няма да се случи повече. Било е… злополука.

— Не — тихо каза Даниел. — Беше напълно очаквано. Точно това правят хората като теб и Дравич.

Лицето на мъжа отново се изкриви в едва забележима гримаса.

— Не слагай мен и Дравич в един кюп, доктор Ласаж. Той е инструмент и нищо повече. Аз служа на по-висш господар.

Даниел уморено поклати глава.

— Караш ме да се смея. Избиваш жени и деца и някак успяваш да си внушиш, че всичко е за доброто на Аллах.

— Казах ти да не изричаш името му. — Гласът на мъжа беше рязък. — Устата ти го мърси.

— Не. — Даниел го погледна в очите. — Ти го мърсиш. Мърсиш го всеки път, когато го използваш, за да оправдаеш делата си. Наистина ли смяташ, че Аллах очаква…

Нападението беше толкова внезапно и толкова бързо, че ръката на мъжа се озова върху гърлото на Даниел преди нито той, нито Тара да са разбрали, че изобщо е помръднал. Саиф ал-Таар изправи Даниел на крака, стиснал гръкляна му. Даниел се съпротивляваше, но не можеше да се откопчи от хватката.

— Спрете! — изкрещя Тара. — Моля ви, пуснете го!

Саиф ал-Таар ней обърна внимание.

— Всички западняци сте еднакви — изръмжа той. — Лицемерието ви надхвърля всякакви граници. Всеки ден в Ирак заради вашите санкции умират по сто деца и въпреки това имате наглостта да ни учите кое е добро и кое е зло.

Лицето на Даниел почервеняваше.

— Виждаш ли това? Саиф ал-Таар вдигна другата си ръка към белега на челото си. — Направиха ми го в полицейската килия. Полицаите ме ритаха толкова силно, че ослепях за три дни. Престъплението ми? Че бях говорил от името на милионите в тази страна, които живеят в нищета и отчаяние. Вас това безпокои ли ви? Безпокои ли ви, че половината свят живее в мизерия, за да могат малцината привилегировани да прахосват живота си в безцелен лукс? Не. И ти като останалите си избирателен във възмущението си и осъждаш само онова, което ти е удобно. За останалото си сляп.

Той го стиска още няколко секунди, после отпусна хватката. Даниел се свлече на пода.

— Ти си луд — изрече през кашлица. — Луд фанатик.

— Възможно е — спокойно отвърна мъжът. — Въпросът обаче е защо. Вие отхвърляте мен и моите последователи като екстремисти и фанатици, но така и не искате да прозрете нещата отвъд тези думи. Опитайте са да разберете силите, които са ни създали.

Беше застанал над Даниел и черната му роба се сливаше с мрака. Виждаше се единствено лицето му, което плуваше безтелесно над главите им.

Виждал съм какви ли не ужаси, доктор Ласаж. — Гласът му се беше снишил почти до шепот. — Мъже, пребити и осакатени в полицейските килии. Хора, изгладнели дотолкова, че да ровят за храна в кофите за боклук. Деца, изнасилени групово, защото са имали злощастието да са далечни роднини на някой, чиито възгледи не са съвпаднали с тези на властимащите. От тези неща полудяват хората. Тези неща трябва да осъждате.

— И мислиш, че решението е да избиваш туристи ли? — Даниел пак се изкашля.

Саиф ал-Таар се усмихна леко и очите му заблестяха.

— Решението? Не, не мисля, че това е решението. Просто си казваме мнението.

— Що за мнение е да се избиват невинни хора!

Мъжът вдигна ръце; пръстите му бяха дълги и тънки, почти скелетоподобни.

— Че повече не сме съгласни да се бъркате в делата ни. Да поддържате един безбожен режим само защото защитава политическите ви интереси. Да използвате страната ни като място за развлечение, докато ние, народът на тази страна, гладуваме и сме потискани и обиждани. — Той се вгледа в Даниел и белегът на челото му почервеня в светлината на лампата. — Винаги съм се чудил как ще реагирате вие, западняците, ако си сменим местата. Ако вашите деца просят по улиците, докато ние, египтяните, се разхождаме доволни, парадираме с богатството си и обиждаме обичаите ви. Ако половината ви национални съкровища бяха ограбени и отнесени в египетски музеи. Експериментът би бил интересен. Би ви помогнал да усетите малко от гнева, който изпитваме ние.

Гласът му все още беше спокоен, въпреки мехурчетата в ъглите на устата му.

— Знаете ли — продължи той, — че когато Картър открил гробницата на Тутанкамон, сключил договор с „Таймс“ от Лондон, че само те могат да изнасят информация за това какво има в нея. За да разберат за нещо открито на нашата земя, принадлежало на нас, на един от нашите царе, египтяните е трябвало да се обръщат към английски вестник.

— Това е било преди осемдесет години. — Даниел поклати глава. — Сега е различно.

— Не, не е различно! Отношението е същото. Презумпцията е, че египтяните и мюсюлманите са по-малко цивилизовани, че не са способни да се справят със собствените си дела. Че можете да се отнасяте с нас както ви хрумне. Тези неща са реалност. И онези от нас, които се опитват да ги оспорват, ги обявяват за психопати.

Даниел го изгледа, но не каза нищо.

— Ето — каза Саиф ал-Таар, — вие нямате отговор на това. И всъщност какъв отговор би могло да има? Освен да молите за прошка за начина, по който сте се отнасяли към тази страна и нейния народ. Ограбихте наследството ни, изсмукахте кръвта ни, взехте всичко и не дадохте нищо в замяна. Но сега дойде времето да наклоним везните на обратната страна. Както е казано в Свещения Коран, „Ще получиш отплата за делата си“.

Сянката му изпъкваше на брезента отзад, черна, безформена и заплашителна. Отвън се чуваха шумовете от разкопките, но въздухът в палатката беше тих и неподвижен, сякаш беше част от някакъв друг свят. Настъпи тишина. Тара бавно се изправи.

— Аз не знам много за Египет — каза тя, изправи се пред мъжа и го погледна в очите, — но знам, че баща ми, чиято смърт лежи на вашата съвест, обичаше тази страна и нейното наследство, и нейния народ. Обичаше ги повече от вас. Погледнете какво правите тук. Унищожавате. Баща ми не би го направил никога. Той искаше да опази миналото. А вие искате да го продадете на онзи, който ще плати най-много. Вие сте лицемерът.

Устните на мъжа се свиха и за миг тя си помисли, че ще я удари. Но ръцете му останаха отпуснати.

— Това плячкосване на армията не ми доставя никакво удоволствие, госпожице Мъдрей. Но понякога в името на по-висша цел се налага да се вършат неприятни неща. Ако част от нашето наследство трябва да се пожертва, за да се освободим от потисниците си, така да бъде. Съвестта ми е чиста.

Той задържа още малко погледай, след което бавно клекна пред лампата.

— Аз изпълнявам Божията воля. И Бог го знае. Бог е с мен.

Той посегна и сложи ръката си върху нажежения метал. Лицето му истина все така каменно и очите му дори не премигнаха. Миризма на изгоряла плът удари ноздрите на Тара. Доповръща й се.

— Не подценявайте силата на вярата ни, госпожице Мъдрей. Именно затова всеки мой последовател носи на челото си белега на вярата. За да покаже дълбочината на убежденията си. Вярата ни е непоклатима. Не страдаме от съмнения.

Стори й се, че той остана така цяла вечност, впил поглед в нея, с горяща ръка и безизразно лице. Накрая се изправи с огромна бяло-червена рана на дланта.

— Ти ме попита защо съм дошъл тук, доктор Ласаж. Не, както предположи, да видя вас, моите затворници. По-скоро за да видите мен, вие, моите затворници. Да видите и да разберете. — Той ги изгледа продължително и тръгна към изхода.

— Нали знаеш, че няма да стане? — извика след него Даниел. — Да изкопаеш цяла такава армия и да я продадеш. Ще намерите само нищожна част от онова долу. И тогава ще дойде някой друг и ще намери останалото и стойността на онова, което притежаваш, ще се срине. Безсмислено е, освен ако не притежаваш всичко.

Саиф ал-Таар се обърна. Усмихваше се.

— Имаме си план, доктор Ласаж. Бог ни даде армията и Бог ще се погрижи да пожънем благата.

После им кимна и се стопи в нощта.

Оазисът Сива

Точно когато Халифа паркираше в двора на единствената бензиностанция-сервиз в Сива, токът спря и цялото поселище потъна в мрак.

— Ако искате бензин, ще трябва да почакате — каза обслужващият. — Помпите няма да тръгнат, докато не пуснат тока.

— И колко време няма да има ток?

Мъжът сви рамене.

— Пет минути, пет часа. Идва, когато си иска. Веднъж чакахме два дни.

— Надявам се да е по-скоро.

— Инша-Аллах — каза мъжът.

Халифа паркира в края на двора и излезе. Беше студено и той отвори джипа и си взе якето. Една магарешка каруца изтрополи по улицата, с три жени в черно, увити с шалове, които криеха лицата им и им придаваха безформен вид, като на омекнали восъчни фигури. Някакъв генератор оживя с кашлица.

Той се разходи, разтъпка схванатите си крака, след което запали цигара, влезе в магазинчето за безалкохолни напитки в края на площада и си купи чай. Наблизо имаше една дървена пейка и той седна, извади от джоба си мобилния телефон на Абдул и избра номера на Хосни. Зет му вдигна на петото иззвъняване.

— Хосни, здравей, Юсуф съм.

От другата страна се чу рязко поемане на въздух.

— По дяволите, Юсуф, какво става? Търсиха те от тайните служби. Къде си?

— В Бахария — излъга Халифа.

— В Бахария!? Какво правиш там?

— Полицейски работи. Не мога да ти давам подробности.

— Идваха в офиса ми, Юсуф! Не разбираш ли? Тайните служби идваха в офиса ми. Имаш ли представа как може да ми се отрази това на бизнеса? Светът на растителни мазнини е малък. Веднага плъзват слухове.

— Съжалявам, Хосни.

— Ако дойдат пак, ще се наложи да им кажа къде си. Намираме се в много деликатен стадий на проекта за сусамовото масло. Не мога да позволя такива истории да му попречат.

— Разбирам те, Хосни. Щом се налага, ще им кажеш, разбира се. Зейнаб там ли е?

— Тук е. Цъфна ни на вратата рано-рано тази сутрин. Трябва да поговорим, Юсуф. Като се върнеш. По мъжки. Трябва да поговорим за много неща.

— Добре, добре. Като се върна. Дай ми, ако обичаш, Зейнаб.

Чу се мърморене, звук от захвърлена слушалка и отдалечаващи се стъпки. След малко Зейнаб вдигна слушалката.

И затвори вратата, ако обичаш, Хосни — чу я да казва. Още мърморене и шум на затръшната врата. — Този човек е голям ДОСАДНИК.

Халифа се усмихна.

— Добре ли си?

— Добре съм. А ти?

— И аз.

— Няма да те питам къде си.

— Недей. Децата как са?

— Липсваш им. Али каза, че докато не се върнеш, няма нито веднъж да надуе тромпета. Така че може да не бързаш да се връщаш.

Двамата се засмяха, макар и малко насила.

— Излязоха със Сама — продължи тя. — На празника. Ще им кажа, че си се обаждал.

— Целуни ги от мен.

— Разбира се.

Почти през целия ден беше мислил за нея. Но сега, незнайно защо, не му идваше наум нищо, което дай каже. Искаше му се просто да седи и да слуша дишането й.

— Както и да е, не мога да говоря много — каза накрая. — Просто исках да съм сигурен, че Хосни не ти трови много живота.

— Не би посмял. — Мълчание. — Юсуф, тези хора…

— Не питай, Зейнаб. Моля те. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре. Щом сте добре, само това има значение.

— Добре сме.

— Хубаво.

Той зарови из мислите си за нещо, което дай каже, някакви окуражаващи думи за раздяла. Сети се обаче само да й каже, че е видял морето.

— Може да отидем някой ден. Ще ми е драго да те видя по бански костюм.

— Ще има да чакаш! Никога няма да се напъхам в такова нещо! — Тя се засмя възмутено, след това гласът й затихна в тишината. — Обичам те, Юсуф.

— И аз те обичам. Повече от всичко на света. Целуни децата.

— Разбира се. Пази се.

Настъпи финално мълчание и двамата затвориха.

Халифа допи чая си и стана. Токът още не беше дошъл и площадът беше пълен със сенки. В единия му край се издигаше голяма джамия. Белият й камък блестеше на лунната светлина като лед. Беше смятал да хапне нещо, но вместо това се запъти към входа на джамията, събу си обувките и изми лицето и ръцете си на чешмата.

Вътре беше тъмно и тихо и няколкото свещи не разсейваха почти никак всеобхватния сумрак. Отначало си помисли, че няма никого, но след това забеляза, че един мъж е коленичил в дъното с чело, опряно в пода.

Постоя малко, за да попие тишината, след което тръгна напред; краката му не издаваха звуци по застлания с килим под. Спря по средата под един голям полилей, чиито фасетки хвърляха безброй отблясъци в сенките, сякаш таванът ронеше сълзи. Погледа го известно време, след което се обърна към михраба, сведе глава и започна да се моли:

— Слава на Аллаха, Повелителя на всичко живо;

Вселюбящия, Всемилостиви,

Господаря на Съдния ден;

на Теб единствено служим,

и на Теб единствено се осланяме;

води ни по правия път;

пътя на тези, които Ти благослови,

а не на тези, на които Ти се разгневи,

нито на тези, които са заблудени.

Докато се молеше на Бог да пази него и семейството му, усети как грижите и тревогите му постепенно се разсейват, както винаги когато говореше с Аллах. Външният свят сякаш се отдалечи; или по-скоро вътрешността на джамията се разшири дотолкова, че неподвижността и спокойствието й изпълниха цялата вселена. Саиф ал-Таар, Дравич, началник Хасани, армията на Камбиз — всички те се смалиха до размера на прашинки, носещи се във вечността на Божията прегръдка. Обзе го неземно спокойствие.

Моли се още двайсет минути, извърши десет рекахи, или молитвени цикъла, преди накрая да се изправи и да прошепне последната дума. В същия миг полилеят над главата му изведнъж светна и обля вътрешността на джамията в ослепително бяла светлина. Той се усмихна и усети, че това по някакъв начин е знак, че молитвите му са били чути.

Градският площад светеше и помпите на бензиностанцията работеха. Мъжът му напълни резервоара и осемте туби, докато самият Халифа пълнеше трите туби за вода от крана на стената. След като плати бензина и си купи три кутии „Клеопатра“, не му бяха останали почти никакви пари. Качи се в джипа, мина през града и излезе при ниските дюни в южния му край.

Не измина много път в пустинята, само няколко километра, след което спря колата до едно плоско пясъчно възвишение, обрасло с оскъдна трева. Отзад светлините на Сива блестяха ярко. В другата посока, към вътрешността на пустинята, нямаше нищо, само безкраен лунен пейзаж. Някъде далеч виеше куче. Той хапна от храната, която му беше приготвила Зейнаб — за пръв път този ден, — извади няколко одеяла от багажника на тойотата, свали седалките, сви се на кълбо и загледа звездите. Внезапно му хрумна, че макар да е дошъл чак дотук, няма никаква представа какво да прави, когато стигне до армията. Опита се да обмисли възможностите, но беше прекалено уморен. Колкото повече се опитваше да се съсредоточи, толкова повече армията и Саиф ал-Таар, и Дравич се размиваха, докато накрая, незнайно как, се превърнаха в мощен фонтан, бликащ от пустинята и превръщащ пясъка в зеленина. Пистолетът лежеше до главата му на дясната седалка. Беше заключил вратите.

Западната пустиня

Тара се събуди. Главата й лежеше в скута на Даниел и той я гледаше.

— Ти ми изкопа сърцето — измърмори тя. — Изкопа го с мистрия.

— Сънувала си — отвърна тихо той и я погали по главата. — Успокой се.

— Щеше да ме погребеш. Имаше ковчег.

Той се наведе и я целуна по челото.

— Заспивай — прошепна. — Всичко ще се опрани.

Тя го погледна и след малко очите й бавно се затвориха и тя отново се унесе в сън. Лицето й беше бледо, а тялото и беше като безжизнено. Даниел я гледа опиянено и отнесено, след което се измъкна изпод нея, положи внимателно главата й на пода и стана. Закрачи из палатката, като поглеждаше непрекъснато към изхода. Чертите на лицето му се кривяха и гърчеха в светлината на лампата, сякаш носеше маска, която бавно се свличаше.

— Хайде — измърмори. — Къде сте? Хайде идвайте.

Пазачът го изгледа с безизразно лице, без да сваля пръст от спусъка на автомата.

Западната пустиня, близо до оазиса Сива

Халифа се събуди, защото Зейнаб беше навряла носа си в лицето му. Или поне си мислеше, че е Зейнаб. След това отвори очи и осъзна, че онова, което беше помислил за топлината на дъха й, всъщност са първите лъчи на слънцето, проникнали през стъклото на колата. Отметна одеялата, отвори вратата и потрепери, защото светът още не беше имал време да се стопли. Каза сутрешните си молитви, запали цигара и се изкачи върху възвишението, до което беше спрял. На север се виждаше неравномерната зеленина на оазиса, солените му езера грееха в розово под лъчите на изгряващото слънце, стълбове дим се издигаха между горичките палми и маслини. Всичко друго беше пустиня, грапав назъбен пейзаж от пясъци, чакъл и разкривени скали. Той го гледа известно време, уплашен от пустотата му, след което хвърли цигарата, качи се в джипа и извади ГПС уреда от жабката.

Той беше, както каза Абдул, съвсем елементарен за работа. Набра координатите на пирамидалната скала и натисна бутона за връзка. Според екрана на уреда тя се намираше на 179 километра с отклонение от компаса 133 градуса. Халифа набра и настоящата си позиция, както и тази на оазиса ал-Фарафра, и пъхна уреда, в сака заедно с мобилния телефон на Абдул и пистолета. След това изпусна по малко въздух от всички гуми, за да подобри сцеплението, качи се в джипа, запали двигателя и бавно пое през пустинята. След него оставаха дълбоки следи.

Никога не беше шофирал по такъв терен и затова караше бавно и внимателно. Повърхността на пустинята изглеждате солидна, но имате ями и възвишения. По едно време изкачи една не много стръмна дюна, само за да открие на върха й, че земята изведнъж изчезва, пропаднала в почти вертикална двайсетметрова пясъчна пропаст. Веднъж насмалко не обърна джипа и едва успя да го овладее, когато се плъзна странично по един склон, оставяйки дълбока бразда в пясъка. След този случай намали скоростта още повече.

Първите няколко километра в пясъка имаше следи и от други гуми, вероятно от колите, които возеха туристи на пустинни сафарита от Сива. Постепенно следите намаляха и накрая изчезнаха напълно. От време на време минаваше покрай някоя борбена туфа трева, два пъти видя полузаровени в пясъка скелети, избелели до неестествен блясък от слънцето. „Чакали“ — помисли си, въпреки че не беше сигурен. Иначе нямаше никакви други признаци за живот. Само пясък, скали, чакъл и невероятната синева на небето отгоре. Зеленината на оазиса се разми в далечината и накрая изчезна зад хоризонта.

Скоро осъзна, че макар ГПС уредът да беше изчислил разстоянието, което трябваше да измине, на 179 километра, щеше да се наложи да измине много повече, тъй като 179-те километра бяха по въздуха. Но на земята този курс беше невъзможен, защото непрекъснато му се налагаше да заобикаля непроходими пясъчни възвишения, високи варовикови хребети и неочаквани скалисти местности. Понякога отклоненията бяха къси, само от по няколкостотин метра, друг път заобикаляше по три или четири километра. Непрекъснато нещо го отклоняваше от курса му, сякаш го влачеше силно течение. След два часа непрекъснато шофиране, когато си мислеше, че е изминал към седемдесет километра, провери екрана на уреда и установи, че се е приближил до пирамидата само с четиридесет километра. Зачуди се дали някога ще стигне до нея.

Утрото се изнизваше бавно. Веднъж спря, за да си изпикае, изключи двигателя и извървя няколко метра в страни от джипа. Тишината беше невероятна, по-наситени от всяка друга тишина. Осъзна колко натрапчиво трябва да шуми двигателят на джипа в тази необятна тишина. Ако Саиф ал-Таар беше разположил патрули, щяха да го чуят от километри.

— Направо да взема да им се обадя, че идвам измърмори, върна се при колата и запали двигателя. Изведнъж се почувства много уязвим.

Теренът не се промени кой знае колко и през следващите няколко часа. Към обед забеляза нещо като хълмист хребет на хоризонта. От това разстояние не се виждаше почти нищо, защото жегата изкривяваше формите и ги караше да се люлеят като направени от вода. Но когато се приближи, очертанията се стабилизираха и той осъзна, че това изобщо не са хълмове, а една-единствена огромна дюна — стена от пясък от единия край на хоризонта до другия, зад която се издигаха други дюни, като разбиващи се на брега вълни, застинали във времето и пространството. Границите на Великото пясъчно море.

— Аллах у акбар! — беше единственото, което му дойде наум. — Всемогъщи Боже.

Кара, докато стигна до подножието на дюната, която сякаш задържаше другите като обширна дига. Излезе от джипа и започна да се изкачва по нея. Пясъкът беше мек и краката му потъваха, затова, когато стигна до върха, дишаше тежко и от челото му се лееше пот.

Пред погледа му чак до хоризонта се простираше безкрайна панорама от дюни, вълнисти линии, надиплени една зад друга в далечината, безмълвни, гладки и подредени, съвсем различни от хаотичния пейзаж, през който беше пътувал досега. Спомни си приказката, която веднъж му беше разказал баща му, че пустинята всъщност е лъв, заспал още в зората на времето, който един ден ще се събуди и ще погълне целия свят. Сега, като гледаше към морето от дюни, почти вярваше на тази приказка, защото жълто-оранжевият пясък наистина приличаше на мека козина, а вълнистите хребети — на гънки по кожата на звяр, стар като света. Изпита някаква ирационална вина, че е загасил фаса си на земята, все едно беше изгорил кожата на живо същество.

Остана още малко загледан в пейзажа, след което заслиза към джипа, затъвайки почти до коленете. Беше чувал, че наоколо е пълно с плаващи пясъци, особено в подножията на дюните, и потръпна от мисълта, че може да потъне в някой от тях. Каза си обаче, че както и да завърши това приключение, няма да е по този начин.

Изпусна още малко въздух от гумите, свали три туби с бензин от багажника на покрива и ги изля в резервоара, който вече беше празен повече от половината. Запали двигателя, превключи на първа скорост и бавно пое нагоре към хребетите. Според ГПС уреда му оставаха още почти сто километра.

Кара цял следобед. Миниатюрният бял правоъгълник на тойотата пълзеше сред огромните дюни като лодка в безбрежен океан. Караше бавно, изкачваше дюните една след друга, забавяше на върха, за да провери дали не го очаква по-редната пропаст, след което слизаше. На някои места дюните бяха една до друга, на други бяха раздалечени от стотици метри равно пространство. Следите на гумите се простираха в далечината като шевове на рана.

Накрая успя да установи сравнително прав курс. Дюните обаче постепенно ставаха все по-високи, а склоновете им все по-стръмни и на няколко пъти той изкачва върховете им, за да се озове пред почти вертикална пропаст. Тогава заобикаляше билото, за да намери по-лесно място за спускане, и дори се връщаше, което го отклоняваше с по десетина километра. Дори със затворени прозорци и климатик, включен на пълна мощност, усещаше безмилостната жега отвън.

Колкото повече напредваше, толкова по му се струваше, че околният пейзаж придобива някакво първично съзнание. Оттенъците на пясъка се меняха, сякаш дюните изпадаха в настроения, отразени от жълтото и оранжевото на пустинята. Веднъж спря да пие вода и излезе лек ветрец, който накара пясъка да съска и да въздиша, като че ли дюните дишаха. Изпита желание да изкрещи, да каже на пустинята, че не иска дай направи нищо лошо и че е само временен нашественик в тайното й сърце, който ще си тръгне веднага щом си свърши работата и няма да се върне. Никога през живота си не се беше усещал толкова малък и толкова самотен. По някое време пусна за малко касетата на Казим ал-Сахер, но му се стори неуместно. Такова страхопочитание го беше обзело, че дори забрави да пуши.

Към четири следобед, когато слънцето се беше спуснало доста ниско в пустинното небе, стигна до билото на една наистина огромна дюна и забави, за да провери наклона от другата страна. Докато надничаше изправен зад волана и се взираше през стъклото, нещо отпред и вляво привлече погледа му. Той изключи двигателя и излезе.

Не се виждаше ясно, защото въздухът все още трептеше от следобедната жега. Приличаше на мъглив триъгълник, плуващ над дюните на границата на хоризонта. Той взе бинокъла, вдигна го до очите си и започна да наглася фокуса. Отначало образът беше размит. След това изведнъж се проясни: пирамидална скала, извисяваща се над пясъците като огромен черен айсберг. На около двайсет и пет километра, така предположи. Двайсет и осем, според ГПС уреда. Обходи с бинокъла върховете на дюните около скалата, но не забеляза никакви следи от човешко присъствие, с изключение на миниатюрните черни точици, които можеше да са патрули, но можеше и да не са. Свали бинокъла, затвори очи и се заслуша. Всъщност не очакваше да чуе нищо. За своя изненада обаче долови боботене на мотор, далечно, но съвсем ясно различимо. Звукът се засилваше и утихваше, спираше за малко, след което се чуваше отново, всеки път по-силен от предишния. Пустинята го изкривяваше и проточваше и затова му беше трудно да определи откъде идва. Едва след като слуша повече от минута, осъзна, че звукът не идва откъм пирамидата, а иззад гърба му, от посоката, от която беше дошъл. Обърна се и насочи бинокъла към следите от собствените си гуми. В същия момент два мотоциклета прелетяха над върха на четвъртата дюна от тази, на която стоеше, на не повече от два километра от него. Караха по неговите следи.

Той изруга и бързо огледа хребета на дюната. Склонът от другата страна се спускаше почти вертикално, прекалено стръмно дори за да опита с тойотата. Халифа скочи в седалката, запали двигателя, даде на задна скорост и започна да се спуска по подветрената страна. Колата поднасяше. В дъното той изви волана, превключи на първа и натисна газта до дупка. Задницата на джипа поднесе и возилото полетя напред. Само след няколко метра обаче спря и отдолу се чу гневното съскане на гумите, които безуспешно търсеха опора и се закопаваха все по-надълбоко и по-надълбоко в пясъка.

— Даммит! — извика отчаяно.

Превключи на задна, загледан в билото на отсрещната дюна очакваше мотоциклетите да го връхлетят всеки момент.

Джипът се залюля напред и назад и за миг изглеждаше, сякаш ще поеме. Но колелата забоксуваха отново и потънаха още по-надълбоко, почти до осите.

Той изскочи навън и погледна гумите. Бяха се скрили почти целите. Нямаше да успее да ги изрови навреме. Върна се в купето, пъхна ГПС уреда в сака си, грабна една туба с вода от задната седалка и затича нагоре по склона, от който току-що се беше спуснал. Краката му затъваха дълбоко.

Някъде по средата пясъкът започна да се свлича под краката му и колкото и да се мъчеше, той не помръдваше напред, сякаш бягаше по гигантска подвижна пътека. Тубата с вода влошаваше още повече положението и затова той я захвърли неохотно и потърси опора със свободната си ръка; краката му потъваха още по-дълбоко в свличащия се пясък в отчаяна борба за равновесие. Чуваше мотоциклетите, които изкачваха обратната страна на дюната. Ако стигнеха до върха и го видеха, беше мъртъв.

— Хайде! — изсъска. — Хайде!

За момент остана на същото място. След това, тъкмо когато беше сигурен, че ще го видят, краката му намериха опора и той отново се закатери нагоре с изхвръкнали от напрежение очи. Стигна до билото и се прехвърли от другата страна в същия миг, когато мотоциклетистите се появиха и се спуснаха към изоставения джип.

Полежа няколко секунди, колкото да си поеме дъх, след което извади пистолета си, превъртя се по корем, намести се върху билото и надникна предпазливо надолу.

Мотоциклетите почти бяха стигнали до джипа. Двамата мъже слязоха и свалиха автоматите от раменете си. Единият отвори вратата, надникна в купето и взе якето, което Халифа беше забравил в бързината. Другият пое по стъпките на Халифа по склона на дюната и по следите от гумите. Спря за малко при захвърлената туба, насочи автомата към нея, продупчи с куршум пластмасата и продължи нагоре. Изстрелът отекна в пустошта.

Халифа се изтърколи от билото. Нямаше смисъл да се опитва да бяга. Мъжът щеше да го види и да го застреля като заек. Можеше и той да го застреля, когато се покажеше над билото, но щеше да остане онзи долу.

Огледа се бързо. В тази си част билото на дюната се извиваше леко и образуваше продълговата вдлъбнатина с дебела пясъчна козирка отгоре, като падащ гребен на вълна. Ако клекнеше във вдлъбнатината, онзи отгоре нямаше да го види от върха на дюната, въпреки че Халифа щеше да е буквално под краката му. Не беше кой знае какво скривалище, но пустинята не предлагаше друго и затова детективът грабна сака си, плъзна се надолу, претърколи се във вдлъбнатината и остана по гръб, стиснал пистолета пред гърдите си и вперил поглед в пясъчната козирка отгоре.

Тишина. След това стъпки. Представи си съвсем ясно как мъжът застава на върха на дюната, оглежда се, пристъпва няколко крачки и спира точно над него. Няколко песъчинки се отрониха от ръба на козирката и потвърдиха, че мъжът наистина, е точно отгоре. Халифа обра спусъка на пистолета и се опита да не диша.

Настъпи мъчителна тишина. Направо четеше мислите на мъжа, който се опитваше да разбере къде е отишъл. Песъчинките станаха шепи пясък и се превърнаха в малък пясъчен водопад, и за миг изглеждаше, че мъжът ще слезе долу. Но секундите отминаваха и нищо не се случваше. Водопадът постепенно замря. Мъжът си стоеше на мястото. Още продължително мълчание, след което се чу вик:

— Явно се е качил дотук и после е слязъл. Сигурно сме го изпуснали някъде назад.

Пауза и отдалечаващи се стъпки. Халифа въздъхна облекчено и раменете му се отпуснаха.

— Благодаря ти, Аллах — прошепна.

Мобилният телефон на Абдул иззвъня.

Звукът беше толкова неочакван, че на Халифа му бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае откъде идва. Когато все пак осъзна, бръкна отчаяно в сака, за да го изключи. Твърде късно. Отгоре вече се чуваха крясъците на мъжа и тропотът на тичащи крака. Халифа побърза де се измъкне от вдлъбнатината, вдигна пистолета и изстреля три куршума. Първият мина прекалено високо, вторият настрани. Третият обаче улучи мъжа право в челото и той се засвлича надолу.

Халифа скочи и побърза да се изкачи на билото. Там го посрещна автоматичен откос, който го принуди да отскочи и да се хвърли по корем. Пауза, след която последва втори откос, който обаче не беше насочен към върха на дюната. Халифа се надигна. Мъжът беше прострелял гумите на втория мотоциклет, Халифа вдигна пистолета и стреля, но не улучи. Мъжът се обърна, обсипа още веднъж върха на дюната с куршуми и принуди детектива да отстъпи. Кратка пауза, после се чу двигателят на мотоциклета.

Халифа преброи до три и отново надигна глава. Мотоциклетът се отдалечаваше. Той се изправи на колене, прицели се и изпразни пълнителя в гърба на мотоциклетиста. Мъжът залитна, но не падна, и тъй като патроните му бяха свършили, Халифа само гледаше безпомощно отдалечаващата се машина. Сто метра по-нататък мотоциклетистът спря, извърна се на седалката и започна да стреля по затъналата тойота. Стреля около пет секунди, след което, с внезапен взрив, който отекна надалеч в пустинята, колата се превърна в огнено кълбо и над нея се издигна черна димна гъба. Мотоциклетът изчезна с бясна скорост.

Халифа още няколко секунди гледа пожара долу — задъхан и с разтреперани ръце. След това си пое дълбоко въздух, изправи се и бръкна в сака, където мобилният телефон продължаваше да звъни. Извади го, натисна бутона „ОК“ и го вдигна до ухото си.

— Юсуф, дърти мошенико — избумтя гласът на Абдул. Защо не го вдигаш? Обаждам се да проверя дали всичко с колата е наред.

Халифа погледна виещия се във въздуха стълб от кадифеночерен дим и сърцето му се сви.

— Да, Абдул. Всичко е наред.