Изгубената армия на Камбиз

35

Кайро

На практика Кайро беше единствената отправна точка за планираното от Халифа пътуване. Алтернативата беше да шофира от Луксор до Езба ел Гага и след това да хване дългия път по магистралата през оазисите ал-Кхарга и Дакхла, след което да прекоси страната през ал-Фарафра — дълго пътуване по зле поддържани, гъмжащи от полиция пътища, които често ставаха непроходими от движещите се пясъци. Не, трябваше да тръгне от Кайро. Освен това там беше Абдул Дебелия.

Влакът навлезе в „Рамзес Централна“ малко след осем сутринта. Той скочи от него още преди да е спрял, претича през огромното мраморно фоайе и взе такси до „Мидан Тахрир“. Беше имал десет часа на разположение да обмисли действията си и съмненията непрекъснато го бяха измъчвали. Беше успял обаче да ги прогони от съзнанието си и вместо това да се съсредоточи върху предстоящото пътуване. Надяваше се само Абдул още да организира екскурзии в пустинята.

Прекоси площада, провирайки се през натовареното утринно движение, и сви по Шария Талаат Харб, където спря пред витрината на „Абдул Васами Туре — Най-добрите в цял Египет“. Под надписа имаше списък на различните оферти, които, за голямо облекчение на Халифа, включваха „Вълнуващо петдневно пустинно приключение, включително лагеруване под прекрасни звезди, превоз с джип и фантастични екзотични кючеци“. Явно Абдул не беше изгубил и капка от таланта си да продава.

Халифа отвори вратата и влезе.

Абдул Васами — по-известен като Дебелия Абдул — беше приятел на Халифа още от Гиза. Бяха израснали врата до врата и бяха ходили заедно на училище, където още от най-ранна възраст Абдул беше демонстрирал решителна предприемаческа жилка — продаваше „чудодеен тоник за сила“, забъркан от кока-кола и сироп за кашлица, и вземаше по десет пиастра на глава за тайни, ръководени от самия него екскурзии в спалнята на голямата му сестра (за разлика от брат си, Фатима Васами беше висока, стройна и изключително хубава).

Възрастта беше усмирила малко подвизите, но не и изобретателността му и след краткия, но бурен период, в който беше изнасял либийски фурми за Съветския съюз, си беше седнал на задника и беше основал туристическа фирма. С Халифа се виждаха рядко, но топлотата помежду им не беше изстинала и затова, когато детективът влезе в офиса, от дъното му се чу радостен вик.

— Юсуф! Каква великолепна изненада! Момичета, кажете „здрасти“ на Юсуф Халифа, един от най-старите ми и най-тънки приятели.

Три момичета, и трите млади, и трите хубави, вдигнаха погледи иззад компютрите си и се усмихнаха. Абдул се доклатушка до Халифа и го грабна в задушаващата си прегръдка.

— Виж Рания — прошепна в ухото му. — Онази отляво с големите знаеш какво. Тъпа е като резен басбуса, ама какво тяло има, а! Господи, какво тяло! Гледай! — Той пусна Халифа и се обърна към момичетата. — Рания, скъпа, ще ни донесеш ли чай?

Рания се усмихна, стана и отиде в дъното на офиса, предизвикателно поклащайки бедра. Абдул я зяпаше като хипнотизиран, докато тя не изчезна в малката кухничка.

— Райските двери — въздъхна той. — Господи какво дупе! — Побутна Халифа към една редица кресла и се настани тежко до него. — Как е Зейнаб?

— Добре, благодаря. А Джамила?

Абдул сви рамене.

— Доколкото знам, напоследък си прекарва времето основно при майка си. В ядене. Боже, как яде тая жена! Пред нея съм направо като на диета. Ей, знаеш ли какво? Ще отварям офис в Ню Йорк.

Откакто го помнеше, Абдул все отваряше офис в Ню Йорк. Халифа се усмихна и запали цигара. Рания донесе чая, сложи чашите пред тях и се върна на бюрото си. Докато не седна, Абдул така и не откъсна поглед от задника й.

— Виж какво, имам нужда от услуга — каза Халифа.

— Разбира се — разсеяно отвърна приятелят му. — Само кажи каква.

— Искам да взема един джип.

— Да вземеш ли?

Абдул изведнъж се беше превърнал целият в слух.

— Да, да взема.

— Да наемеш?

— Не, да ми заемеш.

— Без пари?

— Без пари. Трябва ми за четири, може би пет дни. Нещо за тежък терен. Пустинен терен.

Абдул смръщи вежди. Даването на разни неща без пари очевидно беше концепция, която му причиняваше душевен дискомфорт.

— И кога ти трябва този джип?

— Сега.

— Сега! — Абдул избухна в смях. — Много бих искал да ти помогна, Юсуф, но е невъзможно. Всичките ми джипове си долу в Бахария. Ще върнат някой поне след ден-два, а ако си отишли на излет, може и повече, а сега май всичките са на излети. Ако имах някой, естествено че щях да ги го дам. Приятели сме в края на краищата. Но при това положение… Съжалявам, няма начин.

Той се наведе и засърба чая си. Настъпи кратко мълчание.

— Има един в гаража — обади се Рания иззад компютъра си.

Сърбането спря.

— Онзи новият, дето го доставиха в понеделник. Зареден е и е готов за път.

— Да, само че не става — каза Абдул. — Предплатен е.

— Не е — каза Рания.

— Сигурен съм, че е — настоя Абдул и впи поглед в нея. — Предплати го онази група италианци.

Говореше бавно и отчетливо, наблягаше на думите, сякаш подсказваше на актьор, забравил репликите си.

— Мисля, че не е, господин Васами. Чакайте малко. Ей сега ще проверя в компютъра.

— Няма нужда…

Пръстите й вече тракаха по клавиатурата.

— Ето! — каза тя тържествуващо. — Знаех си, че не е. Никой няма да го използва в следващите пет дни. Точно за колкото му трябва на приятеля ви. Късмет, нали?

Тя се усмихна широко, както и Абдул, въпреки че той очевидно трябваше да се потруди над изражението си.

— Да, скъпа, голям късмет. — Той въздъхна и зарови лице в ръцете си. — Тъпа, тъпа басбуса.

Джипът тойота в гаража, на съседната улица беше истинска кукла. Бял, правоъгълен, солиден, с решетки на предната броня, две резервни гуми отзад и осем туби с бензин, подредени върху багажника на покрива, тъкмо това, което му беше нужно на Халифа. Абдул го изкара и паркира на тротоара.

— Нали ще внимаваш с него? — примоли се, стиснал загрижено волана. — Чисто нов е. Имам го само от два дни. Моля, те, кажи ми, че ще внимаваш.

— Разбира се, че ще внимавам.

— Струва четирийсет хиляди долара, И то с отстъпката. Четирийсет хиляди! Направо съм луд, че ти го давам. Луд за връзване.

Той слезе и поведе Халифа около возилото — сочеше разните екстри и наблягаше и наблягаше колко държи да си го получи цяло.

— Задвижване четири по четири. Ръчни скорости, водно охлаждане на двигателя, електрическа горивна помпа. Върхът на техниката. — Говореше като продавач на коли. — Зареден е догоре с туби бензин, туби вода, комплект инструменти, въжета за теглене, аптечка, компас. В общи линии, всичко, което може да ти потрябва. Има и одеяла, карти, неприкосновен запас от храна, сигнални ракети, бинокъл и… — Той бръкна в жабката и извади нещо като голям мобилен телефон с дебела антена и дисплей с течни кристали — преносима ГПС.

— ГПС ли?

Глобална позиционираща система. Казва ти къде е точно във всеки даден момент и ако набереш координатите на мястото, където искаш да отидеш, ти казва колко си далеч и в каква посока. В жабката има ръководство. Много прост уред. Даже аз се оправям с него.

Той върна уреда в жабката и неохотно подаде ключовете на Халифа.

— Няма да плащам бензина.

— Не съм и очаквал, Абдул. — Халифа се качи в джина.

— Значи се разбрахме. Бензинът е от теб. Вземи и това.

Той извади мобилен телефон от джоба си и му го подаде.

— Ако има някакъв проблем, какъвто и да е, странни шумове по колата или каквото и да било, искам да спреш, да изгасиш двигателя и да ми се обадиш моментално. Ясно?

— Ще работи ли в пустинята?

— Доколкото знам, работи навсякъде, освен в Кайро. Сега ми кажи само още веднъж: нали ще внимаваш?

— Ще внимавам — каза Халифа и запали двигателя.

— И ще се върнеш след пет дни.

— Да, надявам се. Още веднъж, много ти благодаря, Абдул. Ти си добър човек.

— Аз съм идиот. Четирийсет хиляди долара!

Джинът бавно потегли. Абдул се заклатушка след него.

— Чакай, даже не те попитах в коя пустиня отиваш.

— В Западната.

— В оазисите?

— Зад оазисите. Във Великото пясъчно море.

Абдул се вкопчи в прозореца.

— Чакай, не ми спомена нищо за Великото пясъчно море! Всемогъщи боже, там е гробище за коли. Не можеш…

— Много ти благодаря, Абдул! Ти си истински приятел!

Халифа натисна газта и се понесе с рев по улицата. Абдул се затича след него, но тлъстините му пречеха и затова след няколко крачки спря. Халифа го мерна в огледалото за обратно виждане как седи насред улицата и размахва диво ръце. Натисна два пъти клаксона и изчезна зад ъгъла.