Изгубената армия на Камбиз

23

Кайро

Магазинът на Икбар се намираше на една тясна уличка близо до „Шария ал-Муиз“, претъпкана с народ пешеходна улица, която минаваше като артерия през сърцето на Ислямския квартал на Кайро. На Халифа му беше нужно известно време да я открие и още повече време, за да открие магазина, чиято фасада беше закрита от мръсна стоманена ролетка — и освен това беше почти закрит от една сергия за ядки и сладкиши.

Накрая все пак го намери, вдигна ролетката, отключи и влезе. Над главата му дръннаха звънчета.

Вътре беше претрупано и мрачно, целите стени бяха в рафтове, отрупани с антикварни вехтории и купчини месингови лампи, мебели и други сортирани предмети, накамарени в ъглите. От стените го гледаха дървени маски; от тавана висеше препарирана птица. Миришеше на кожа, стар метал и, така му се струваше на Халифа, на смърт.

Той се огледа, изчака очите му да свикнат с тъмнината и пристъпи към тезгяха, където част от пода беше очертана с тебешир и по дъските имаше тъмнокафяви петна от кръвта на Икбар. Няколко по-малки тебеширени кръгчета, наобиколили по-големия като луни край планета, бележеха следите от пухкавата сива пепел от пура. Той се наведе, пипна една, след което се изправи и заобиколи тезгяха.

Не хранеше надежда да намери кой знае какво. Ако, както подозираше, Икбар беше купил някакви антики от Наяр, най-вероятно беше те да са се продали или да са били взети от онези, които го бяха убили. Дори да имаше нещо, се съмняваше, че ще го намери. Търговците на антики в Кайро бяха всеизвестни с изобретателността, с която криеха ценностите си. И все пак си струваше да поогледа.

Отвори няколко чекмеджета и претърси съдържанието им. Надигна голямото огледало на едната стена с надеждата, че зад него може да има сейф, но нямаше. Мина покрай два стари плетени коша, влезе в стаичката зад магазина и щракна лампата.

Помещението беше малко и претрупано като другото. Покрай едната стена имаше няколко очукани кантонерки, а в ъгъла стоеше черно-златиста статуя в човешки ръст, евтина репродукция на някой от пазителите на гробницата на Тутанкамон. Халифа отиде до нея, погледна я в очите и каза:

— Бау!

Кантонерките бяха натъпкани догоре с измачкани хартии и след двайсет минути Халифа се отказа да търси нещо в тях и излезе в предната част на магазина.

— Все едно да търсиш игла в копа сено — измърмори той, загледан в отрупаните с боклуци рафтове. — Без даже да си сигурен дали има игла.

Повъртя се още около час, отваряйки кутии и чекмеджета, и накрая се отказа. Ако тук се криеха някакви уликите около убийството на стареца, те се бяха изгубили някъде дълбоко в тази сбирщина и единственият начин да ги открие беше да изпразни помещението. Огледа за последно тезгяха, изключи осветлението в задното помещение, въздъхна примирено, извади ключовете от джоба си и тръгна към вратата.

През прозореца го гледаше лице.

Малко лице, мръсно, долепено толкова силно до стъклото, че носът му се беше сплескал. Халифа отвори вратата. Едно парцаливо момиченце, не повече от пет-шест годишно, стоеше на прага и се взираше с интерес зад рамото му към вътрешността на магазина. Той клекна пред него и каза:

— Здравей.

Момиченцето почти не го забеляза, толкова беше погълнато от вътрешността на магазина. Той го хвана за ръката и повтори:

— Здравей. Аз съм Юсуф. Ти коя си?

Кафявите очи на детето го стрелнаха за миг, после отново се върнаха към сцената зад него. Момиченцето издърпа ръката си и посочи към сумрака.

— Там има крокодил. — И посочи един стар дървен сандък с изящна месингова заключалка.

— Така ли? — усмихна се Халифа и си спомни как като дете беше абсолютно убеден, че под леглото на родителите му живее дракон. — И откъде знаеш?

— Зелен — каза момиченцето, без да обръща внимание на въпроси му. И нощем излиза и яде хора.

Крайниците й бяха болезнено тънки, а коремът й беше подут. Улично дете, изпратено да рови из боклуците от родителите си, които не са могли да намерят друг начин да го изхранят. Халифа отметна кичур сплъстена коса от очите й. Стана му жал. Изобщо не беше чудно, че фундаменталистите се радваха на такава подкрепа. Методите им можеше да се гротескни, но поне се опитваха да спечелят сърцата на тези хора и да им предложат някаква надежда за по-добро бъдеще.

Той се изправи и попита:

— Обичаш ли сладкиши?

Момиченцето за пръв път му посвети цялото си внимание.

— Да.

— Чакай малко.

Той отиде до сергията пред магазина и купи два големи сладкиша. Като се върна, откри, че момиченцето е влязло в магазина. Подаде му сладкишите и то загриза единия.

— Знаеш ли какво има там? — попита го детето и посочи една голяма месингова лампа.

— Не знам.

— Джин — отвърна то с пълна уста. — Казва се ал-Гул. На десет милиона години е и може да се превръща в каквото си поиска. Когато онези хора дойдоха при господин Икбар, аз исках да му помогне, но той не поиска.

Каза го толкова невинно, че в първия момент Халифа не осъзна значението на думите. После сложи внимателно ръка на рамото на детето и го обърна към себе си.

— Ти беше ли тук, когато онези лошите дойдоха да измъчват господин Икбар?

Момиченцето се беше съсредоточило върху сладкиша и не отговори. Вместо да продължи, Халифа замълча и го остави да го яде.

— Как каза, че се казваш? — попита детето накрая и вдигна поглед.

— Юсуф. А ти?

— Мая.

— Хубаво име.

Тя оглеждаше втория сладкиш.

— Може ли да си го запазя за по-късно?

— Разбира се.

Тя мина зад тезгяха, измъкна лист амбалажна хартия, уви сладкиша и го пъхна в джоба на роклята си. После попита:

— Искаш ли да видиш нещо?

— Да.

— Тогава си затвори очите.

Халифа го направи. Дочу тупкане на боси крачета към задната част на магазина.

— Сега ги отвори.

Той го направи. Момиченцето беше изчезнало.

Халифа изчака малко и тръгна натам, откъдето беше долетяло гласчето. Оглеждаше сумрачното помещение. Забеляза косата й, която се подаваше иззад старите плетени кошове.

— Страхотно скривалище — каза и се надвеси над нея.

Тя го погледна и се усмихна. Но усмивката й изведнъж започна да помръква, после изчезна и в следващия момент момиченцето вече хълцаше, горещите сълзи се стичаха на вадички по мръсното й личице, тялото на детето трепереше като листо. Халифа я вдигна и я прегърна.

— Стига, стига — шепнеше и милваше мръсната коса на момиченцето. — Няма страшно, Мая. Няма страшно.

Закрачи из магазина с детето на ръце — напяваше една стара песничка, която му беше пяла майка му. Чакаше детето да се наплаче. Накрая то спря да трепери и дишането му се успокои.

— Ти си се скрила зад кошовете, когато те са дошли, нали, Мая? — попита тихо Халифа.

Тя кимна.

— Можеш ли да ми разкажеш?

Тя мълча дълго, после прошепна в ухото му.

— Бяха трима.

И след продължителна пауза продължи:

— Единият имаше дупка на главата. — Отдръпна се малко от рамото на Халифа и докосна челото му. — Ето тук! А другият беше голям като великан и беше бял, и имаше смешно лице.

Смешно ли?

Беше лилаво. Тя прокара пръсти по бузата си. — Ето тук беше лилаво. А тука беше бяло. И имаше нещо като нож и промуши с него господин Икбар. А другите двама го държаха. Аз исках ал-Гул да дойде и да му помогне, но той не дойде.

Речта й се забърза, разказът се изливаше несвързано, на един дъх: как лошите дошли и започнали да разпитват Икбар; как ги наблюдавала от скривалището си; как намушкали стария Икбар и продължили да го мушкат даже след като им казал всичко; как след това си тръгнали, но нея я било страх да излезе, защото в магазина имало призраци, и как избягала и не казала на никого, защото ако майка й разберяла, че вместо да проси, е била при Икбар, щяла да я набие.

Халифа слушаше мълчаливо, милваше косата й и я чакаше да му разкаже всичко по своя си начин, докато сглобяваше мислено парчетата от историята. Накрая тя свърши и млъкна изведнъж като играчка с изтощени батерии. Той я сложи да седне на тезгяха, извади носната си кърпичка и попи очите й. Тя извади втория сладкиш и го загриза.

— Сигурно много те е яд на ал-Гул — каза той и избърса сопола от носа й. — Сигурен съм, че е искал да помогне. Но не е могъл да излезе от лампата.

Тя го погледна над сладкиша.

— Защо?

— Защото един джин излиза от лампата си само когато някой я потърка. Трябва да го призовеш в нашия свят.

Тя се намръщи, сякаш осмисляше информацията, след което по устните й плъзна лека усмивка, все едно приятел, който я беше излъгал, все пак в крайна сметка се беше оказал верен. После попита:

— Да потъркаме ли лампата?

— Ами, може — отговори Халифа, — но трябва да знаеш, че един джин може да се извика само три пъти. И ще е срамота да го викаме без причина, нали така?

Момиченцето отново смръщи вежди.

— Да — каза накрая. А след това внезапно заяви: — Харесвам те.

— И аз те харесвам, Мая. Ти си много смело момиченце.

Изчака малко и добави:

— Мая, трябва да те попитам няколко неща.

Тя не му отговори, а отхапа от сладкиша и започна да люлее крака и да тропа с пети по тезгяха.

— Виж сега, аз искам да хвана хората, които са измъчвали господин Икбар. И мисля, че ти можеш да ми помогнеш. Ще ми помогнеш ли?

Петите й продължаваха да тупкат ритмично по тезгяха.

— Добре.

Той се облегна до нея. Тя се притисна към него.

— Каза, че лошите искали нещо от господин Икбар. Помниш ли какво?

Тя се замисли и поклати глава.

— Сигурна ли си?

Още едно поклащане на глава.

— Помниш ли какво каза господин Икбар на тези хора? Какво им каза, докато те го мушкаха?

— Каза, че го е продал.

— И на кого каза, че го е продал? Помниш ли?

Тя сведе поглед и се намръщи — гледаше краката си, които продължаваха да подритват тезгяха. Когато вдигна очи, лицето й беше смутено.

— Добре, добре. — Халифа я погали по главата. — Няма нищо.

Трябваше дай помогне някак. Дай подскаже нещо, за да може тя да се сети. Сети се за разговора си с Тауба и попита напосоки.

— Господин Икбар да не би да им каза, че го е продал на някакъв англичанин?

Внезапно ентусиазирано кимване.

— Да не би да каза, че го е продал на един англичанин, който работел в Сакара? — Произнесе думите бавно и отчетливо. Кратка пауза и ново кимване. Той реши да задържи малко топката.

— Мая, помниш ли скоро тук в магазина да е идвал един човек?

Преди години беше посетил няколко лекции на професор Мъдрей в американския университет и сега се опитваше да й го опише.

— Висок. С много бяла коса и смешни кръгли очила, и…

Тя го прекъсна развълнувана.

— Можеше да си маха палеца! Беше много смешно!

Дошъл в магазина преди няколко дни, така обясни, и докато Икбар отишъл да потърси нещо в задната част на магазина, я попитал иска ли да види един фокус и тя казала „Да!“, и той хванал палеца си и го махнал. Много се смяла, така каза.

— А той купи ли нещо от господин Икбар? — попита Халифа.

Тя пъхна пръст в носа си.

— Картина.

— Картина ли!

Тя извади сополивия си пръст и описа с него квадрат върху тезгяха.

— Ей такава. Отдолу имаше змии. И… — замисли се, търсейки правилната дума — фигури — каза накрая.

„Фигури“ — помисли си Халифа. Фигури. Можеше да са и йероглифи. Предмет с йероглифи по него.

— Аз помогнах на господин Икбар да го опакова — продължи момиченцето. — В кутия. Винаги му помагам да опакова.

И пак захапа сладкиша. Халифа се отлепи от тезгяха и закрачи из магазина.

„Ето ги парчетата от мозайката — помисли си. — Наяр идва в Кайро и продава някакъв артефакт на Икбар. Мъдрей го купува от Икбар и го отнася в Сакара. Наяр е убит. Икбар е убит. Мъдрей умира от инфаркт, което може и да не е случайност. Дъщерята на Мъдрей отива в Сакара и взема предмета. Непознати се опитват да я спрат.“

Вместо да се изяснява, ситуацията изглеждаше още по-заплетена. От къде на къде Мъдрей беше купил крадена антика? Какво точно се бе случило вчера в Сакара? Как точно се беше забъркала дъщерята на Мъдрей?

Предметът. Той беше ключът. Какъв беше този предмет, който всички толкова напираха да притежават? Какъв? Какъв? Какъв?

Обърна се към момиченцето. Нямаше смисъл да го разпитва повече за картината. Явно му беше казало каквото знаеше. Единствената друга възможност беше да знае за други артефакти, които Икбар да е получил от Наяр и които все още можеше, само можеше, да са някъде тук.

— Мая — попита я внимателно, — господин Икбар имаше ли някакво тайно място тук в магазина? Някъде, където да си слага много важни неща?

Тя не му отговори, но отклони очи от неговите и се зазяпа в коленете си. Нещо в държането й — стягането на устните, стиснатите юмручета му подсказа, че въпросът е попаднал в целта.

— Мая, помогни ми, моля те. Моля те.

Тя не отговори.

— Мисля, че господин Икбар би желал да ми кажеш. — Той хвана ръцете й. — Защото ако не ми кажеш, няма да мога да заловя лошите.

Тя мълча още малко, после го погледна.

— Ако ти покажа, ще може ли да взема лампата с ал-Гул?

Халифа се засмя и я свали на земята.

— Сделката ми се струва справедлива. Показваш ми скривалището и вземаш джина.

Момиченцето се засмя доволно, хвана го за ръката и го заведе в стаичката зад магазина.

— Само аз знам за това — каза и отиде при дървената статуя на пазителя в ъгъла. — Даже и призраците не го знаят. То е тайно.

Статуята беше черна, със златен шлем, жезъл, сандали и пола. Момиченцето бръкна под полата, която привидно беше от солидно дърво, и натисна силно. Чу се леко изщракване и едно тайно чекмедже излезе бавно като пълнител на пистолет. Мая го извади, остави го на пода, обърна се отново към статуята и разви внимателно палеца на единия крак. Вътре имаше кухина, от която извади метално ключе. Пъхна го в ключалката на чекмеджето, завъртя го два пъти и отвори тайника.

— Страхотно скривалище, нали?

— Наистина. — Халифа беше коленичил до нея. — Направо страхотно.

Чекмеджето имаше две отделения. В първото имаше дебела пачка банкноти, няколко документа и буркан, пълен с нешлифовани тюркоази. В другото имаше торбичка от плат, завързана с връв. Халифа взе торбичката, развърза връвта и подсвирна, като видя съдържанието й.

Вътре имаше няколко предмета: железен кинжал с груба кожена ивица, омотана около дръжката; сребърен амулет във формата на колона; златен нагръдник; малък керамичен съд за балсам с лицето на бога — джудже Бес, гравирано отпред; и три бледосини фаянсови шабти. Той ги огледа внимателно и се обърна към момиченцето. Обаче него вече го нямаше.

— Мая — извика той и когато тя не му отговори, отиде в предната част на магазина. — Мая!

Нямаше я. Нямаше я и бронзовата лампа на ал-Гул. Халифа излезе от магазина и огледа улицата, но детето си беше отишло.

— Довиждане, Мая — прошепна той. — И дано Аллах ти се усмихне.

Луксор

Сюлейман ал-Рашид дремеше на килимчето в сянката на подвижната си тоалетна, когато чу металическо проскърцване на стъпки, сякаш някой се качваше по стъпалата на фургона над главата му.

Друг път щеше да отиде да види дали имат нужда от тоалетна хартия и да се разположи на подходящо място за евентуален бакшиш, след като клиентът излезе. Но обедната жега беше прекалено силна и затова той остана където си беше, с ръка под главата. По пода на фургона отгоре кънтяха стъпки.

Не усети веднага, че става нещо нередно. Вярно, чу се някакъв необичаен шум от разплискана течност, но той предположи, че клиентът е излял кофата в ъгъла, за да почисти тоалетната чиния. Нямаше нужда, тъй като Сюлейман поддържаше идеална чистота в тоалетната, но някои хора, особено германците, бяха вманиачени на тази тема и затова Сюлейман само се обърна на другата страна.

След това обаче усети миризма на бензин и едновременно чу как от пода на фургона се процежда някаква течност и капе на пясъка до него. Изправи се.

— Ей! — извика и излезе пред фургона. — Какво…

Силен удар изотзад го повали върху стълбите на фургона.

— Донесете го тук — изсъска някакъв глас отгоре.

Две яки ръце хванаха Сюлейман през гърдите и го вдигнаха. Други ръце го грабнаха отгоре и го повлякоха във вътрешността на фургона. Той се опита да окаже съпротива, но още беше замаян от удара по главата и не можа да направи нищо. Вонята на бензин го задави.

— Оковете го — нареди гласът. — Тук. За тръбата.

Чу се щракане и китката му се оказа стегната в метал. Някой изви болезнено другата му ръка и се чу още едно щракане. Челюстите на белезниците се впиха в плътта му.

— Бензин.

Течността обля лицето и джелабата му. Той се опита да се предпази, но белезниците държаха здраво ръцете му. Течността изгори невиждащите му очи и опари устата му. Не виждаше нападателите си, но и не беше нужно. Знаеше кои са.

Струята спря. Чу се шум на захвърлена празна туба и стъпките на нападателите, които се отдалечаваха от фургона. За миг настъпи пълна тишина, след което Сюлейман чу драсването на клечка кибрит. Интересно, но не изпитваше никакъв страх. Да, беше го яд и му беше жал за семейството му. Как щяха да оцелеят без него? Но не и страх.

— Ибн шармута! Я ха-ин! — изсъска един глас отвън. — Син на курва! Предател! Това се случва с всички, които информират за Саиф ал-Таар!

Настъпи кратка тишина, след което Сюлейман чу свиете — нето на пламъка и усети горещината, която пропълзя светкавично към него по пода на фургона.

— Господ да се смили над душите ви! — прошепна, опитвайки се отчаяно да освободи ръце от белезниците. — Всемогъщият Аллах да ви прости!

След това огънят го погълна и се чуваха само писъците му.

Кайро

Един час след като беше напуснал магазина на Икбар, Халифа седеше срещу Криспин Оутс в кабинета му в британското посолство. Не се беше обадил предварително за среща, просто беше отишъл непоканен. Оутс очевидно не беше доволен от посещението, но нямаше голям избор, освен да покани детектива. В момента си го връщаше с възможно най-неуслужливо и покровителствено държане, въпреки безупречната си английска учтивост.

— Значи нямате представа къде е отишла госпожица Тара Мълрей? — попита Халифа.

Оутс въздъхна с досада.

— Никаква представа, господин Халифа. Както ви обясних преди минути, видях за последно госпожица Мъдрей онзи ден, когато я взех от хотела и я доведох в посолството. Оттогава не съм имал никакъв контакт с нея. Ъ-ъ-ъ… тук не се пуши.

Халифа тъкмо беше извадил цигарите си от джоба на сакото. Върна ги и леко се поприведе. Нещата от магазина на Икбар тежаха във вътрешния му джоб.

— Имаше ли нещо необичайно в държането й? — попита той.

— На госпожица Мъдрей ли?

— Да. На госпожица Мъдрей.

— Какво имате предвид под необичайно?

— Имам предвид дали изглеждаше… разтревожена?

— Току-що беше открила тялото на баща си. Според мен при тези обстоятелства всеки би изглеждал разтревожен, не мислите ли?

— Имам предвид, когато видяхте госпожица Мъдрей за последно, стори ли ви се, че тя има някакви неприятности? Например да е била изплашена? Или преследвана?

Не, отвърна Оутс, доколкото си спомнял, не изглеждала по нито един от гореизброените начини.

— Казах всичко това и на полицаите от Гиза. Естествено за мен е удоволствие да ви съдействам, но всичко това започва да ми се струва малко… повтарящо се.

— Съжалявам — каза Халифа. — Ще се опитам да не ви отнема прекалено много време.

Остана още двайсет минути. Колкото повече въпроси задаваше, толкова повече се убеждаваше, че Оутс знае повече, отколкото показва. Но какво знаеше и защо искаше да го запази в тайна, бяха неща, които очевидно не смяташе да разкрива, и накрая Халифа реши, че едва ли ще изкопчи нещо повече. Отмести стола си и стана.

— Благодаря ви, господин Ортс. Извинете за безпокойството.

— Няма защо, господин Халифа. За мен беше удоволствие. И съм Оутс. О-у-т-с — произнесе по букви.

— О, да. Извинявам се. Аз пък съм инспектор Халифа.

Двамата се ръкуваха сковано и Халифа тръгна към вратата. След две крачки обаче спря, извади бележника си и надраска нещо на една чиста страница.

— Само един последен въпрос. Това говори ли ви нещо?

Показа страницата на Оутс. На нея имаше грубоват квадрат, точно такъв, какъвто момиченцето беше нарисувало в магазина на Икбар с няколко йероглифа вътре и редица от змии в долната част. Оутс го погледна и мускулите на челюстта му се стегнаха едва забележимо.

— Не — отвърна след кратка пауза. — Боя се, че не.

„Лъжец“ — помисли си Халифа.

Задържа за миг погледа на Оутс и прибра бележника в джоба си.

— Ами добре. Просто се сетих нещо. Още веднъж ви благодаря за помощта.

— Не мисля, че успях да ви помогна кой знае колко — отвърна Оутс.

— Тъкмо обратното. Бяхте извънредно… полезен.

Халифа се усмихна и излезе през вратата.

В кабинета си Чарлз Скуайърс изключи интеркома, по който слушаше разговора, и се облегна в стола си. Известно време остана неподвижен, взирайки се в тавана с лека гримаса, след което се наведе отново, взе телефона и бързо набра някакъв номер. Чуха се три позвънявания и изщракване.

— Джемал — каза той. — Мисля, че имаме проблем.