Изгубената армия на Камбиз

14

Кайро

Джени го беше описала като „Майктайсъновата седмица на Тара“. Първо Даниел я беше изоставил, след това почти едновременно беше разбрала, че майка й е болна от неизлечим рак. Два жестоки удара дошли отникъде, един след друг, които я бяха хвърлили в нокаут.

— Олеле — беше казала Джени, — направо като от Майк Тайсън.

Сега, като поглеждаше назад — а през последните шест години не беше правила нищо друго освен да гледа назад и да преиграва едни и същи моменти наново и наново — виждаше, че признаците са си били там още от самото начало.

Въпреки близостта им Даниел винаги се държеше на дистанция от нея. Щом свършваха да се любят, веднага се потапяше в книгите си, сякаш уплашен от дълбочината на чувството, което току-що беше показал. Разговаряха непрекъснато, но той някак успяваше да не разкрие нищо за себе си. За годината и нещо, в която бяха заедно, тя не беше разбрала почти нищо за него — като екскаватор, който копае само за да се натъкне на твърда скала непосредствено под повърхността. Беше роден в Париж, беше изгубил и двамата си родители в катастрофа на десетгодишна възраст, беше дошъл да живее при леля си в Англия и беше завършил с отличие Оксфорд. Толкова. Сякаш се беше потопил в миналото на Египет, за да компенсира липсата на свое минало.

Но въпреки това признаците бяха налице. Но тя ги беше пренебрегнала. Беше отказала да ги разпознае. Толкова много го беше обичала.

Краят настъпи съвсем неочаквано. Една вечер тя отиде в апартамента му, година и половина след като се бяха запознали, прегърнаха се, дори се целунаха, след което той се отдръпна.

— Днес получих съобщение от Върховния съвет по антиките — каза и я погледна, но отбягна погледай. — Разрешиха ми концесия за разкопки в Долината на царете. Моя експедиция.

— Даниел, това е страхотно! — възкликна тя и го прегърна.

— Толкова се гордея с теб!

Постоя така увиснала на раменете му, след което се отдръпна — усети, че той не отвръща на прегръдката й. Разбра, че това не е всичко.

Какво има?

Очите му изглеждаха по-черни от всякога.

— Това означава известно време да живея в Египет.

Тя се разсмя.

— Естествено, че означава известно време да живееш в Египет. Ти какво си очаквал, да пътуваш всеки ден дотам ли?

Той се усмихна, но изражението му остана странно кухо.

— Това е огромна отговорност, Тара. Да ти позволят да водиш разкопки в един от най-великите археологически обекти на света. Невероятна чест. Ще трябва… да съсредоточа цялото си внимание върху това.

— Естествено, че ще трябва да съсредоточиш цялото си внимание върху това.

— Цялото си внимание.

Нещо в начина, по който произнесе „цялото“, я накара да потръпне, сякаш долови предупреждение за още по-жестоко сътресение. Тара отстъпи, потърси очите му с поглед, но не успя да ги намери.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Даниел? — Мълчание. Тя пристъпи към него и хвана ръцете му. — Всичко е наред. Ще живея няколко месеца без теб. Всичко ще е наред.

На бюрото зад него имаше бутилка водка и той измъкна ръцете си от нейните, взе я и си наля.

— Не е само това.

През тялото й премина нова тръпка, по-силна от първата.

— Не разбирам какво имаш предвид.

Той обърна водката на един дъх.

— Всичко свърши, Тара.

— Свърши?

— Съжалявам, че ти го казвам направо, но не мога да го кажа другояче. Цял живот съм чакал тази възможност. И няма да позволя нищо да ми попречи. Дори ти.

Тя продължи още малко да се взира в него, след което залитна и се подпря на вратата, сякаш я беше ударил в корема. Въздухът в стаята стана тежък и плътен като олово.

— Как… бих могла да ти попреча?

— Не мога да ти го обясня, Тара. Просто трябва да се съсредоточа върху работата си. И не трябва да имам никаква… тежест.

— Тежест ли! — Едвам се насили да произнесе думите. — Това ли съм аз за теб, Даниел? Тежест?

— Не исках да прозвучи така. Просто трябва да съм… свободен, за да работя. Не мога да имам никакви връзки. Съжалявам. Наистина. Последната година беше най-хубавата в живота ми. Просто…

— Просто намери нещо по-хубаво.

Мълчание.

— Да — каза той накрая.

Тогава тя се свлече на пода. Беше я срам, че плаче, но не можа да се сдържи.

— Господи… — Давеше се в сълзи. — Господи, Даниел, моля те не постъпвай така с мен…

Когато след двайсет минути си тръгна, имаше чувството, че някой е изтръгнал всичките й вътрешности. Два дни не беше на този свят и накрая не можа да се спре и отиде в апартамента му. Никой не отвори, когато задумка по вратата.

— Той се изнесе — каза й студентът, който живееше на долния етаж. — Замина за Египет или нещо такова. Другата седмица идва нов квартирант.

Дори ней беше оставил бележка.

Тя искаше да умре. Стигна дотам, че да си купи пет шишенца аспирин и едно водка.

Същата седмица обаче разбра, че майка й е бодна от рак, и това някак притъпи болезнената, но не толкова силна мъка от заминаването на Даниел, едната агония някак обезсили другата. Когато майка й накрая почина, Тара уреди погребението и замина за една година в чужбина, първо в Австралия, след това в Южна Америка. След завръщането си купи апартамента, постъпи на работа в зоологическата градина и възстанови донякъде душевното си равновесие.

Но болката така и не я напусна. Имаше връзки и с други мъже, но винаги беше резервирана, защото не искаше да изпита и частица от мъката, която беше изживяла заради Даниел.

Повече не го беше чула, нито видяла. До тази вечер.

— Е, заслужил съм си го — каза той.

— Заслужи си го — отвърна тя.

Бяха излезли от чайната, следвани от втренчени погледи и шепот, и в момента вървяха по „Ахмет Махер“ към ислямския център на града; подминаваха сергии, продаващи лампи, лули шиша, дрехи и зеленчуци. Във въздуха се носеше плътен горчиво-сладък аромат на подправки, животински изпражнения и боклуци; стотици най-различни шумове атакуваха слуха им — удари на чук, музика, клаксони и — откъм вратата на един магазин край пътя — ритмичното стържене на машина за точене на фиде. Стигнаха до някакво кръстовище и завиха наляво през една живописна каменна арка с двойка минарета отгоре. Пред тях се простираше тясна уличка, по-претъпкана дори от онази, която бяха напуснали. След още петдесет метра завиха и спряха пред тежка дървена врата. Надписът на стената гласеше „Хотел Саладин“. Даниел бутна вратата и влязоха в малък прашен двор с пресъхнал фонтан в средата и дървена галерия отгоре.

— Драго ми е да съм си вкъщи — каза Даниел.

Стаята му беше на най-горния етаж, с изглед над галерията, много семпла, но чиста. Той светна лампата, свали кепенците на прозорците и наля уиски в две големи чаши. Отдолу долиташе тропот на каруци и човешки гласове. Настъпи продължително мълчание.

— Не знам какво да кажа — обади се той накрая.

— Може би, че съжаляваш.

— Каква полза?

— Поне е нещо.

— Тогава съжалявам, Тара. Искрено съжалявам.

На масата зад него лежеше кутия рязани пури. Той взе една, запали я и издуха гъст облак дим. Изглеждаше нервен и притеснен — погледът му непрекъснато скачаше ту към нея, ту нанякъде другаде. В студената ярка светлина на стаята Тара забеляза, че се е състарил доста повече, отколкото й се беше сторило отначало. В тъмната му коса сребрееха бели косми и по челото му имаше бръчки. Но още беше красив. Господи, беше красив.

— Откога пушиш такива работи? — попита тя.

Той сви рамене.

— От няколко години. И Картър ги е пушил. Мислех, че може да ми донесат част от неговия късмет.

— И донесоха ли ти?

— Не съвсем.

Той напълни отново чашите. Отвън се дочу гръмко свиркане — някакъв мотопед се опитваше да си пробие път през тълпата.

— И как така ме намери? — попита той. — Предполагам, че не си се отбила в чайната случайно.

— Видях бележката, която си оставил на баща ми.

— Аха. Как е той?

Тя му каза.

— Господи. Съжалявам. Нямах представа.

Остави чашата си и се приближи до нея с протегнати ръце, сякаш да я прегърне. Тя обаче вдигна ръка, за да го спре, и ръцете му увиснаха край тялото.

— Тара, съжалявам… Ако мога да ти помогна с нещо…

— Погрижила съм се за всичко.

— Е, ако имаш нужда от…

— Погрижила съм се за всичко.

Той кимна и се отдръпна. Настъпи поредното продължително мълчание. Тя се зачуди какво прави тук и какво се опитва да постигне. Край крушката се виеха пластове дим от пура.

— И какво правиш през последните шест години? — попита тя накрая, като си даваше сметка колко повърхностно звучи въпросът й.

Даниел пресуши уискито си.

— Все едно и също. Копая. От време на време изнасям лекции. Написах няколко книги.

— Тук ли живееш?

— В Луксор. В Кайро съм само за няколко дни. По работа.

— Не знаех, че продължаваш да поддържаш връзка с татко.

— Не поддържам — каза той. — Не си говорим от… — Той замълча и си наля още уиски. — Просто реших, че няма да е лошо да го видя. Не знам защо. Заради доброто старо време или нещо такова. Съмнявам се, че е щял да ми отговори. Той ме мразеше, заради онова, което направих.

— Значи ставаме двама — каза тя.

— Сигурно.

Довършиха бутилката уиски, поговориха какво ново при единия и при другия, хлъзгаха се по повърхността на нещата и не смееха да навлязат по-надълбоко. Шумът откъм улицата се засили, достигна върха си и бавно замря, когато магазините затвориха и тълпата постепенно се разпръсна.

— Даже не ми писа — каза тя. Държеше чашата си в длани. Беше много късно и главата й тежеше от алкохола и от изтощение. Улицата отвън беше празна и тиха и листата шумоляха, сякаш кожата на града се белеше.

— Щеше ли да ти е приятно?

Тя помисли и поклати глава.

— Не.

Беше седнала на ръба на леглото. Даниел седеше на прашния диван в другия край на стаята.

— Ти ми еба майката — каза тя.

Той вдигна поглед към нея и очите им се срещнаха за миг, преди тя да извърне глава и да допие уискито си.

— Както и да е. Това е минало. Свършено.

Още докато го изричаше, знаеше, че не е така. И че нещо тепърва предстои. Някакво много по-дълбоко разрешение.

Вън, от другата страна на каменната арка, през която бяха минали, един прашен черен мерцедес стоеше безшумно до тротоара и чакаше.