Изгубената армия на Камбиз

3

Лондон, четиринайсет месеца по-късно

Доктор Тара Мъдрей отмахна кичура медночервена коса от очите си и продължи по висящата пътека. Лампите напичаха жестоко и на гладкото й бледо чело изби пот. Отдолу през отворите за проветряване на контейнерите се виждаха змиите, но тя им обръщаше точно толкова внимание, колкото те на нея.

Работеше в терариума повече от четири години и първоначалният й жив интерес към обитателите му отдавна се беше изпарил.

Мина покрай скалния питон, южноафриканската усойница, персийската пепелянка, габонската пепелянка и накрая спря пред черновратата кобра. Тя се беше свила на кълбо в единия ъгъл на контейнера си, но вдигна глава, разцепеният й език затрепка и масленокафявото й тяло се заклати наляво-надясно като метроном.

— Здрасти, Джоуи — каза Тара и остави на пътеката кутията и змийската кука, които носеше. — Как си днес?

Змията се надигна любопитно към капака. Тара си сложи дебели кожени ръкавици и предпазни очила, защото кобрата можеше да плюе отрова и често го правеше.

— Добре, красавецо — каза тя и взе куката. — Време е за лекарството ти.

Наведе се, свали капака на контейнера и отстъпи, когато главата на змията, с леко разтворена качулка, се изравни с нейната. С едно-единствено обиграно движение тя грабна дръжката на кутията, вдигна змията с куката, като през цялото време пазеше очите си, пусна кобрата в кутията и затвори капака. От вътрешността се чу търкане не змийска кожа в стените на кутията. Змията изследваше новото си обкръжение.

— За твое добро е, Джоуи — каза Тара. — Хайде, не се ядосвай.

Черновратата кобра беше единствената змия от колекцията, която не харесваше. С другите, дори с тайпана2, не изпитваше никакво притеснение. Кобрата обаче всеки път я изнервяше. Беше коварна и агресивна и имаше отвратителен характер. Преди година я беше ухапала, докато я изваждаше от контейнера й, за да почисти. Беше я хванала прекалено далеч от главата и тя беше успяла да я клъвне по голата ръка. За щастие ухапването беше сухо, без отрова, но въпреки това й се беше отразило доста зле. Вече десет години работеше със змии и нито една не я беше хапала. Оттогава се отнасяше към кобрата с крайна предпазливост и когато се налагаше да я вади, винаги си слагаше ръкавици, нещо, което не правеше с другите змии. Провери дали капакът на кутията е затворен добре, вдигна я и се върна по пътеката, слезе внимателно по стъпалата, мина по коридора и стигна до кабинета си. Долови мърдането на змията в контейнера и забави крачка, за да не го люлее прекалено силно. Нямаше смисъл да я дразни повече от необходимото.

В кабинета я чакаше помощничката й Александра. Двете извадиха кобрата от кутията и я сложиха на една скамейка. Александра я държеше изпъната, за да може Тара да я прегледа.

— Вече трябваше да й е минало — въздъхна тя и опипа средата на кобрата, където люспите бяха омекнали и капеха.

— Непрекъснато се трие в камъка. Предлагам да извадим всичко от контейнера й, докато се излекува.

Тя извади шише антисептичен разтвор от шкафа и започна внимателно да почиства раната. Змията съскаше, втренчила злобно черните си очи в нея.

— Кога ти е полетът? — попита Александра.

— В шест — отвърна Тара и погледна часовника на стената. — Тръгвам веднага щом свършим.

— Що и моят баща не живееше в чужбина. Така отношенията ни щяха да са много по-екзотични.

Тара се усмихна.

— Алекс, отношенията с баща ми могат да се опишат по много начини, но „екзотични“ не влиза в списъка… Пази се от главата й.

Почисти инфектираното място, изстиска малко крем на пръста си и намаза раната.

— Докато ме няма, трябва да се почиства през ден. Давай му антибиотика до петък. Не искам целулитът да се разпростре.

— Просто вземи самолета и се забавлявай.

— Ще се обадя към края на седмицата да проверя дали няма някакви усложнения.

— Би ли престанала да се тревожиш? Всичко ще е наред. Ако щеш вярвай, но зоологическата градина ще оцелее две седмици и без теб.

Тара се усмихна. Александра беше права. Прекалено много се вживяваше в работата си. Порок, който беше наследила от баща си. Това щеше да е първата й свястна отпуска от две години и трябваше да я изкара като хората. Тара стисна ръката на помощничката си.

— Извинявай. Прекалих.

— Исках да кажа, че няма да липсваш на змиите. Те нямат чувства.

Тара се направи на обидена.

— Как смееш да говориш така за дечицата ми! Те ще плачат за мен ден и нощ, докато ме няма.

И двете се разсмяха. Тара взе змийската кука и с помощта на Алекс върна кобрата в кутията.

— Ще можеш ли да го върнеш в контейнера?

— Разбира се — каза Александра. — Хайде тръгвай.

Тара взе палтото и каската си и се запъти към вратата.

— Антибиотика до петък, нали запомни?

— Тръгвай, по дяволите.

— И да не забравиш да му извадиш камъка.

— За бога, Тара.

Александра грабна някакъв парцал и го метна по нея. Тара се наведе, разсмя се и се отдалечи по коридора.

— И да не забравиш да си сложиш очилата, като го пъхаш обратно — извика през рамо. — Знаеш колко е гаден, след като сме го мазали с лекарството!

Следобедното задръстване си го биваше, но тя се промъкна умело на мотопеда си, прекоси Темза по моста Воксхол и натисна газта до дупка последните няколко километра до Брикстън. От време на време си поглеждаше часовника. Полетът й беше след три часа, а тя още не си беше събрала багажа.

— Мамка му — измърмори под нос.

Живееше сама в голям приземен апартамент до Брокуел Парк. Беше го закупила преди пет години с парите, останали от майка й, и най-добрата й приятелка Джени се беше нанесла в излишната стая в качеството на квартирант.

Няколко години двете бяха водили безгрижен бохемски живот, с безброй купони, безброй гаджета и без да приемат нищо на сериозно. След това Джени се беше запознала с Ник и след няколко месеца се беше преместила да живее при него, като остави Тара да се оправя сама с апартамента. Вноските по ипотеката бяха съсипващи, но Тара не взе друг квартирант. Беше й приятно да разполага със самостоятелно жилище. Понякога се чудеше дали някога ще може да заживее с мъж, както беше направила Джени. Преди много години имаше такъв мъж, но всичко беше приключило отдавна. Като цяло беше щастлива в компанията на самата себе си.

Апартаментът беше безобразно разхвърлян. Тя си наля чаша вино, сложи диск на Лу Рийд в уредбата, влезе в кабинета и натисна бутона за прослушване на телефонния секретар. Металически дамски глас обяви: „Имате шест съобщения“.

Две бяха от Найджъл, стар приятел от университета. С първото я канеше на вечеря в събота, а с второто отменяше поканата, защото се беше сетил, че тя щеше да пътува. Имаше едно от Джени, с което я предупреждаваше да не се качва на камили, защото водачите им всичките били извратеняци, едно от училището, където трябваше да изнесе лекция за змиите, и едно от Хари, брокер, който я преследваше от два месеца и на чиито обаждания тя така и не отговаряше. Последното съобщение беше от баща й.

— Тара, дали не можеш да ми донесеш малко свястно уиски? И вестник „Таймс“. Ако има нещо, обади се. Ще те чакам на летището. Аз, ъъ… много искам да те видя. Да, ъъ… наистина много искам да те видя. Довиждане.

Тя се усмихна. Говореше сковано, както винаги, когато се опиташе да каже нещо мило. Подобно на повечето академици, професор Майкъл Мъдрей се чувстваше у дома си само в света на идеите. Емоциите му пречеха да мисли ясно. Точно затова се бяха разделили с майка й. Защото той не можа да се пребори с нейната потребност от чувства. Дори когато тя почина преди шест години, той беше положил усилия, за да покаже някаква емоция. На погребението беше останал отзад, сам, безизразен, зареян в собствените си мисли, след което си беше тръгнал веднага, за да изнесе лекция в Оксфорд.

Виното й свърши и тя влезе в кухнята, за да си налее втора чаша. Знаеше, че трябва да подреди апартамента, но се задоволи само да изнесе боклука и да измие чиниите, след което влезе в спалнята, за да си събере багажа.

Не беше виждала баща си почти от година, от последното му идване в Англия. От време на време се чуваха по телефона, но разговорите им бяха по-скоро функционални, отколкото сърдечни. Той й разказваше за новите обекти, които бил разкопал; тя му разправяше дребни клюки за приятелите и работата си. Разговорите рядко продължаваха повече от пет минути. Всяка година той й изпращаше картичка за рождения ден и всяка година картичката пристигаше с една седмица закъснение.

Затова се беше изненадала, когато миналия месеци се беше обадил и я беше поканил да постои известно време при него. Живееше в чужбина от пет години и за пръв път я канеше да го посети.

— Сезонът почти свършва — беше й казал. — Защо не дойдеш за малко? Ще спиш в къщата на обекта и тъкмо ще ти покажа някои разкопки.

Първата й реакция беше тревога. Той беше стар, доста прехвърлил седемдесетте, и сърцето му беше слабо, поради което непрекъснато пиеше лекарства. Да не би да искаше да й каже, че здравето му се влошава и че иска да се одобрят преди края? Когато го беше попитала обаче, той категорично беше заявил, че е в идеално здраве и просто си мислел, че било редно баща и дъщеря да прекарат известно време заедно. Това не беше в стила му и тя се беше отнесла доста подозрително, но в крайна сметка беше решила какво пък, по дяволите, и си беше резервирала билет. Когато му се обади, за да каже кога пристига, й се стори, че той се зарадва съвсем искрено.

— Чудесно! — беше казал. — Ще бъде като в доброто старо време.

Тя започна да рови из дрехите на леглото. Подбра онези, които й трябваха, и ги сложи в един голям сак. Пушеше й се, но устоя на изкушението. Беше ги отказала преди почти година и не искаше да започва отново, не на последно място заради стоте лири, които щеше да спечели от Джени, ако успееше да издържи цели дванайсет месеца. Както винаги, когато я налегнеше изкушението, отиде, взе кубче лед от фризера и го засмука.

Зачуди се дали не трябва да купи някакъв подарък за баща си, но вече нямаше време, а и без това той със сигурност нямаше да го хареса. Помнеше жестоките си разочарования като малка по коледите, когато седмици наред планираше какво да му подари, а той само отваряше внимателно избрания подарък и измърморваше: „Прекрасно, скъпа. Точно каквото ми трябваше“, след което отново потъваше в книгите си. Щеше да му вземе някакво уиски от безмитния магазин, вестник „Таймс“ и може би някакъв афтършейв, и толкова.

Нахвърля последните няколко неща в сака и влезе да си вземе душ. Част от нея се ужасяваше от пътуването. Знаеше, че колкото и да се опитват да го избягват, най-накрая ще се скарат. В същото време беше много радостна. Отдавна не беше излизала в чужбина и ако нещата наистина загрубееха, можеше няколко дни да се забавлява и без баща си. Вече не беше малка и не зависеше от него. Засили горещата вода и отметна глава, за да я удря струята по гърдите и корема. Започна да си тананика.

Накрая провери дали всички прозорци са затворени, излезе със сака в ръка и хлопна вратата. Вече беше тъмно и ръмеше. Мокрият паваж блестеше. Друг път това време я депресираше, но не и тази вечер.

Провери дали си е взела паспорта и самолетните билети и закрачи усмихната към спирката. В Кайро температурата несъмнено беше към трийсет градуса.