Изгубената армия на Камбиз

25

Кайро

Халифа стоеше във фоайето на Музея на египетските антики в Кайро, гледаше огромния му стъклен купол и колосалните статуи в дъното на атриума и му се щеше да разполага с повече време. Не беше идвал тук от две години и му се щеше да обиколи поне набързо, за да види някои от любимите си експонати: ковчезите на Ейе и Те, съкровищата на Тутанкамон, боядисаната варовикова статуетка на джуджето Сенеб.

Но следобедът вече преваляше и трябваше да хваща влака, и затова, без да се помайва повече, той сви наляво, мина бързо през галерията на Старото царство и се качи по широкото стълбище в дъното, като хвърляше по един поглед на експонатите, но устояваше на изкушението да спре за повече време.

Горе на площадката мина през една врата с надпис „Служебен вход“ и изкачи друго стълбище, този път дървено, мина по един дълъг тесен коридор и стигна до врата с надпис „Професор Мохамед ал-Хабиби“ на стъклото. Почука два пъти и един жизнерадостен глас отвътре го прикани да влезе.

Старият му учител стоеше наведен над бюрото си с гръб към него и съсредоточено разглеждаше нещо с една лупа.

— Ей сега — каза, без да се обръща. — Сядай.

Халифа затвори вратата и се облегна на нея, гледайки с обич стареца. Знаеше, че е безсмислено да се опитва да привлече вниманието му. Когато професорът беше погълнат от някой артефакт, и стадо диви слонове не можеше да го разсее.

Изглеждаше същият както винаги: същата възпълна фигура, същото разръфано карирано сако, джинси, които свършваха на пет сантиметра над глезените му. Раменете му бяха малко по-прегърбени и оплешивяващата му глава беше малко по-сбръчкана, но това беше неизбежно: все пак наближаваше осемдесетте.

Халифа си спомни деня, когато се бяха запознали — преди почти двайсет и пет години. Тук, в музея. С Али стояха пред алабастровата маса за възлияния и се чудеха на глас що е това възлияние. Професорът, който минаваше оттам, спря и им обясни.

Бяха го харесали на мига — небрежния му вид, жизнерадостното държане, начина, по който говореше за масата, сякаш беше живо същество, а не предмет. Професорът също ги беше харесал, трогнат може би от интереса им към миналото и от бедността им, а навярно и от факта, че беше имал син на възрастта на Али, който преди няколко години беше загинал при автомобилна катастрофа, но Халифа разбра последното едва след години.

Професорът беше станал техен неофициален екскурзовод, срещаха се всеки петък и той ги развеждаше из музея час или два, след което им купуваше по една кока-кола и басбуса от сергията на Мидан Тахрир. Когато пораснаха, колата и басбусата бяха отстъпили място на редовни петъчни обеди в дома на професора, приготвени от съпругата му, която беше още по-пълна и по-размъкната от него, ако това изобщо беше възможно. Той им даваше книги, показваше им какви ли не артефакти и им позволяваше да гледат телевизия, което, макар да не биха си признали никога, им доставяше най-голямо удоволствие, когато му ходеха на гости.

Професорът по някакъв начин беше запълнил празнотата, оставена от смъртта на баща им. Самият той определено се отнасяше бащински с момчетата. Гордостта, която беше изпитал, когато приеха Халифа в университета, беше по-скоро гордостта на баща със сина му, отколкото на приятел с приятеля. Както и сълзите, които беше изплакал, когато разбра за Али.

Изминаха няколко минути преди да остави лупата и да се обърне.

— Юсуф — възкликна, като видя Халифа, и на лицето му грейна широка усмивка. — Защо не ми каза, че си ти бе?

— Не исках да те безпокоя.

— Глупости!

Прегърнаха се.

— Как са Зейнаб и децата?

— Добре, благодаря. Имаш поздрави от тях.

— А малкият Али? Как е в училище?

Професорът беше кръстник на сина на Халифа и се интересуваше живо от напредъка му в училище.

— Много добре.

— Знаех си. Това момче има мозък, за разлика от баща си. — Той намигна, заобиколи бюрото и вдигна телефона. — Ще се обадя на Арва, че идваме за вечеря.

— Недей. Тази вечер пътувам за Луксор.

— И няма да дойдеш поне да хапнем набързо?

Халифа се засмя. В дома на професор ал-Хабиби нямаше такова нещо като хапване набързо. Представата на жена му за бързо похапване беше само пет ястия вместо десет.

— Нямам време. Минах съвсем за малко.

Хабиби изпуфтя разочаровано и остави слушалката.

— Много ще се ядоса, като разбере, че те е изпуснала. И аз ще го отнеса. Ще каже, че е трябвало да положа повече усилия да те задържа. Ако е трябвало дори да те завлека насила. Нямаш представа какво ме чака!

— Съжалявам, просто реших да се отбия ей така.

— Е, гледай по-често да се отбиваш: ей така — изсумтя професорът. — Напоследък те виждаме доста рядко.

Бръкна в бюрото си, извади бутилка шери и си наля щедра порция в една стъклена чаша.

— Да смятам ли, че законите на Аллах не са се либерализирали, откакто те видях за последно?

— Боя се, че не са.

— Тогава няма да те притеснявам да ти предлагам. — Той вдигна чашата си. — Радвам се да те видя, Юсуф. Много време мина.

Гаврътна шерито на един дъх, оригна се леко, прегърна Халифа и го поведе към масата.

— Виж това.

Върху мастиленочерния плот лежеше парче жълт папирус, много измачкан, с шест колони черен йероглифен текст и в единия ъгъл част от съвсем избледняла глава на сокол, увенчана със слънчевия диск. Хабиби подаде лупата на Халифа.

— Мнение, ако обичаш.

Това беше стара тяхна игра. Професорът изваждаше някакъв артефакт, а Халифа трябваше да разбере какъв е. Детективът се наведе и се взря в папируса.

Напоследък малко съм забравил йероглифите — каза. — Рядко ги използваме в полицията.

Прекара лупата по редовете на текста.

— Една от Книгите на задгробния живот — изказа предположение.

— Много добре! Но коя точно?

Халифа се върна на текста.

— Амдуат? — попита неуверено. И след това, още преди Хабиби да отговори: — Не, от Книгата на мъртвите.

— Браво, Юсуф! Впечатлен съм. Но можеш ли да го датираш?

Това беше по-трудно. Молитвите и ритуалите в Книгата на мъртвите се бяха появили най-напред при царските погребения на Осемнадесетата династия и почти не се бяха променили през следващите хиляда и петстотин години. Самите йероглифи можеха да подскажат някакъв период — стилистиката на знаците се променяше през вековете, — но Халифа не беше достатъчно голям специалист, за да забележи промяната. Единствената възможна улика беше главата на сокола със слънчевия диск и едно име в текста: Аменемхеб.

— Новото царство — предположи накрая.

— Причини?

— Изображението на Ре-Характи. — Ре-Характи беше официалното божество на Новото царство. А Аменемхеб беше типично име за Новото царство.

Хабиби кимна одобрително.

— Непоклатима обосновка. Грешна, но въпреки това непоклатима. Опитай пак. Хайде.

— Наистина нямам представа, професоре. Трети междинен?

— Грешка!

— Късният период?

— Грешка! — Професорът очевидно се забавляваше. — Последен опит — захили се той.

— Откъде да знам? Гръко-римския?

— Боя се, че не. — Той се разсмя и тупна Халифа по рамото. — Всъщност е от двадесети.

— Двадесетата династия? Но аз казах Новото царство!

— Не от Двадесетата династия, Юсуф. От двадесети век.

Челюстта на Халифа увисна.

— Фалшификат?

— Да. Много добър, но фалшификат.

— Откъде разбра? Изглежда съвсем истински Хабиби се разсмя.

— Ще се учудиш, ако знаеш колко са станали сръчни фалшификаторите напоследък. Не е само до майсторлъка, но и до материалите. Имат начини да състаряват мастилото и папируса така, че да изглежда на хиляди години. Изключителен талант. Срамота, че го използват да мамят хората.

Той взе бутилката шери и си наля още едно питие.

— И как разбра? — попита пак Халифа. — Кое ги издава?

Както и преди шерито изчезна на една глътка.

— Ами, могат да се направят какви ли не тестове. Въглород-14 на влакната на папируса. Микроскопски анилин им мастилото. Но в този случай не беше нужно да викам учените. Разбрах го само от огледа. Хайде, хвърли му още един поглед.

Халифа се наведе отново над папируса и го огледа през лупата. Колкото и да гледаше обаче не откри нищо, което да предположи, че папирусът не е автентичен.

— Напълно ме заблуди — изправи се той и върна лупата на професора. — Абсолютно съвършенство.

— Именно! И точно по това се разбира. Погледни който искаш древен египетски манускрипт, надпис, украса — никога не са съвършени. Винаги има поне някое дребно несъвършенство: петънце от мастило, изкривен йероглиф, фигура, обърната на погрешната страна. Може да е съвсем дребна, но винаги има някаква грешка. Но не и при фалшификатите. Те винаги са безукорни. И точно това ги издава. Прекалено са добри. Древните никога не са били толкова прецизни. Именно вниманието към подробностите проваля фалшификаторите.

Той се пресегна през Халифа, взе папируса, смачка го на топка и го захвърли в кошчето. След това мина зад бюрото си, седна тежко в старото си кожено кресло, взе лулата си от рафта над главата си, натъпка я с тютюн и я запали. Халифа запали цигара, бръкна в джоба си, извади торбичката с артефактите и я постави на бюрото пред Хабиби.

— Добре — усмихна се. — Сега е твой ред. Какво можеш да ми кажеш за тези предмети?

Хабиби го погледна заинтригувано през облаците дим и развърза торбичката. Пред него лежаха седемте предмета, които Халифа беше намерил в магазина на Икбар. Професорът се наведе и прокара сбръчканите си ръце върху тях, внимателно, нежно, сякаш се опитваше да ги успокои и да спечели доверието им.

— Интересно. Много интересно. Откъде са?

— Ти ще ми кажеш.

Хабиби се засмя и отново се съсредоточи върху предметите. Включи настолната лампа и взе лупата. Вземаше артефактите един по един, оглеждаше ги, въртеше ги под различни ъгли на светлината, вдигаше ги до лицето си, кървясалите му очи се уголемяваха и размазваха през дебелото стъкло на лупата. Хрипливото му дишане отекваше в кабинета.

— Е? — попита Халифа, след като изминаха почти пет минути.

Хабиби остави шабтито, което разглеждаше, и се облегна. Лулата му беше изгаснала и следващата минута отиде в бавно пълнене и палене. Наслаждаваше се на момента, като специалист, помолен да определи рядък сорт вино, който след щателно опитване е напълно уверен в решението си.

— Персийската окупация — каза накрая.

Халифа вдигна вежди.

— Персийската окупация?

— Точно така.

— Първата или втората?

Хабиби се засмя.

— Никаква милост! Бих казал първата, въпреки че не мога да ти дам точна датировка. Някъде между 525 и 404 преди Христа. Шабтите обаче ми изглеждат малко по-скорошни.

Колко по-скорошни?

— Най-вероятно от втората окупация, макар че може да са и от Тридесетата династия. Такива предмети е почти невъзможно да се датират с точност, особено ако са прости като тези и нямат никакви надписи и рисунки. Няма очевидни стилови индикации. Човек трябва да се осланя на интуицията си.

— И интуицията ти казва, че са от Втората персийска окупация, така ли?

— Или от Тридесетата династия.

Халифа се замисли.

— Истински ли са?

О, да — отвърна Хабиби. — Без никакво съмнение. Всичките са истински.

И дръпна дълбоко от лулата. Някъде отдолу обявиха по високоговорителите, че музеят затваря след десет минути.

— Нещо повече? — попита Халифа.

— Зависи какво искаш да знаеш. Теракотеният съд за балсам най-вероятно е принадлежал на някой войник. В музея имаме няколко такива. Явно са били стандартна военна екипировка през този период. Кинжалът също предполага военна връзка. Ето виж тук, острието е нащърбено и износено, което означава, че не е бил церемониален или оброчен, а е използван наистина. Нагръдникът е интересен. Той е от висока класа. С много по-добро качество от останалите неща.

— Което какво ти говори?

— Ами — професорът се замисли, дърпайки от лулата си.

— Или е дошъл от различен източник, или притежателят на кинжала и съда за балсам е бил ощастливен от значително подобрение на материалното си състояние.

Халифа се засмя.

— Трябвало е да станеш полицай. С тези дедуктивни способности вече щеше да си главен инспектор.

— Сигурно. — Хабиби размаха лулата си. — Но тогава щях да говоря пълни глупости. Това му е хубавото, като работиш с древното минало. Можеш да си развиваш каквито си щеш откачени теории и никой не може да докаже, че не си прав. Всичко е интерпретация.

Той посегна към шерито и си наля трета чаша. Този път обаче не я пресуши, а отпи бавно.

Е, Юсуф. Кажи ми откъде са.

Халифа дръпна за последно от цигарата и я загаси в пепелника.

— Мисля, че са от Луксор. От нова гробница.

Хабиби бавно кимна.

— Имат ли нещо общо със случая, по който работиш?

Беше ред на Халифа да кимне.

— Няма да те питам за подробности.

— По-добре.

Хабиби взе една химикалка от бюрото и изчегърта пепелта от лулата си. Отдолу се разнесе още едно предупреждение. Двамата замълчаха.

— Има нещо общо с Али, нали? — попита Хабиби.

— Моля?

— Случаят, тези предмети — имат нещо общо с Али, нали?

— Какво те кара да…

— Пише ти го на лицето, Юсуф. И се чува в гласа ти. Човек не прекарва целия си живот да изучава мъртвите, без да понаучи туй-онуй и за живите. Виждам го, Юсуф. Става въпрос за брат ти, нали?

Хабиби не отговори. Професорът се изправи и бавно мина от другата страна на бюрото. Халифа си помисли, че отива към рафта с книги в дъното на стаята. След това усети ръката му на рамото си. Въпреки възрастта ръката му беше доста силна.

— Ние с Арва… — започна професорът с треперещ глас. — Когато ти и Али се появихте в живота ни…

Замълча насред изречението. Халифа се обърна и взе ръката на стареца.

Знам — каза тихо.

— Пази се, Юсуф. Само това те моля. Пази се.

Двамата останаха така за миг, след което Хабиби го остави и се върна зад бюрото си.

— Дай да огледаме тези неща още веднъж, какво ще кажеш? — Опитваше се да говори жизнерадостно. — Да видим какво още ще ни разкажат. Къде затрих тая проклета лупа?