Изгубената армия на Камбиз

Пролог

Западната пустиня, 523 г. пр.н.е.

Мухите цяла сутрин измъчваха гърка. Като че палещата като пещ жега, изнурителният поход и оскъдният порцион не стигаха, а сега и това допълнително мъчение. Той прокле боговете и стовари един як плесник върху бузата си. Разлетяха се пръски пот, но мухата избегна удара.

— Проклети мухи! — изръмжа той.

— Не им обръщай внимание — каза спътникът му.

— Какво да не им обръщам внимание? Побъркват ме! Ако не бях сигурен в обратното, щях да си помисля, че са ги пратили враговете ни.

Спътникът му сви рамене.

— Може и да са ги пратили. Казват, че амонийците владеели необикновени сили. Чувал съм, че можели да се превръщат в диви зверове. Чакали, лъвове и други такива.

— Да се превръщат в каквото си щат — изръмжа гъркът. — Като ги пипна за гушите, ще ги накарам да си платят за тоя шибан поход. Вече четири седмици! Четири седмици!

Той свали меха с вода от рамото си и отпи. Какво ли не би дал за чаша прясна студена вода от планинските извори на Наксос; вода, която нямаше вкус все едно петдесет курви с венерически болести са се подмили в нея! После измърмори:

— Това ми е последният поход.

— Всеки път така казваш.

— Този път говоря съвсем сериозно. Връщам се в Наксос и си намирам жена и земя. Маслини — в това има пари, нали знаеш.

— Ще ти писне.

— Няма — каза гъркът и отправи още един несполучлив удар към мухата. — Няма да ми писне. Този път ще е различно.

И този път беше различно. Вече двайсет години воюваше чужди войни. Прекалено много време, и той го знаеше. Вече не понасяше тези походи. И старата рана от стрелата тази година го болеше още повече. Вече едвам вдигаше щита на нивото на гърдите си. Още един поход и край. След това щеше да отглежда маслини на родния си остров.

— Че кои са тия амонийци бе? — попита и отпи още една глътка вода.

— Нямам представа — отвърна спътникът му. — Имат някакъв храм, който Камбиз иска да разруши. Доколкото знам, там има оракул.

Гъркът изсумтя, но не продължи разговора. Всъщност него не го вълнуваше особено срещу кого се бие. Либийци, египтяни, карийци, израилтяни, даже и братя гърци — изобщо не му пукаше. Тръгваш на поход, убиваш когото трябва, след това тръгваш на следващия поход, нерядко срещу същите хора, които са ти платили предишния път. Днес работодател му беше Камбиз от Персия. Но не много отдавна се беше бил срещу същия този Камбиз в армията на египтяните. Това е то да си наемник. Работа.

Отпи още глътка вода и се отнесе мислено в Тива, в последния ден преди да тръгнат през пустинята. С неговия приятел Федис от Македония бяха взели един мях бира и бяха пресекли Итеру, голямата река, за да отидат в долината, наречена Портите на мъртвите, където се говореше, че са погребани много велики царе. Бяха прекарали следобеда там, в пиене на бира и изследване на долината. В подножието на един стръмен насип бяха открили тесен проход, в който и двамата пропълзяха, ей така, да предизвикат съдбата. Стените и таванът вътре бяха покрити с рисунки. Гъркът беше извадил ножа си и беше започнал да дълбае името си в мекия гипс: ΔYMMAXOΣ О MENENΔOY NAΞIOΣ TAYTA TA ΘAYMAΣTA EIΔON AYPION ТОIΣ THI AMMONIΔI EΔРАI ENOIKOYΣIN EПIΣTPA TEYΣΩ ЕIГАР… „Аз, Димакос, син на Менендес от Наксос, видях тези чудеса. Утре тръгвам на поход срещу амонийците. Дано…“

Но преди да довърши, горкият Федис коленичи върху един скорпион, изпищя с все сила и изскочи от прохода като подплашена котка. Голям смях падна!

Майтапът обаче си остана за негова сметка, защото кракът на Федис се поду като дънер и на другия ден той не тръгна на поход, и така изпусна четири седмици мъчение в пустинята. Горкият Федис ли? Късметлията Федис, по-скоро! Споменът го накара да се засмее.

Гласът на спътника му го извади от унеса.

— Димакос! Ей, Димакос!

— Какво?

— Виж какво става бе, тъпак. Ей там отпред.

Гъркът вдигна поглед и се взря в редицата маршируващи наемници. Прекосяваха някаква широка долина между високите дюни. В далечината, размити от маранята на палещото слънце, се мержелееха очертанията на огромна скала с форма на пирамида с толкова равни стени, че сякаш беше дело на човешки ръце. Скалата излъчваше някаква неясна заплаха, както бе щръкнала сред безличния терен, и гъркът неволно вдигна ръка към окачения на врата му амулет на Изида и набързо измърмори молитва за предпазване от зли духове.

Маршируваха още половин час преди да се обяви почивка за обяд, по което време гъркът вече беше стигнал почти до скалата. Запъти се към нея, свлече се в оскъдната сянка в подножието й и изстена:

— Колко още? О, Зевсе, колко още?

Минаха момчета с хляб и смокини и наемниците ядоха и пиха. След това някои отидоха да дълбаят имената си на скалата. Гъркът се облегна на камъка и затвори очи, наслаждавайки се на внезапно полъхналия ветрец. Усети как на бузата му каца муха, същата, която го тормозеше от сутринта, сигурен беше. Този път не направи опит да я размаже и я остави да лази по устните и клепачите му. Тя излетя и отново кацна, излетя и кацна, изпробвайки търпението му. Той остана все така неподвижен и подмаменото от фалшивото усещане за безопасност насекомо най-накрая се настани на челото му. Гъркът вдигна ръка безкрайно внимателно, задържа я за миг на десетина сантиметра от лицето си, след което я стовари ожесточено върху слепоочието си.

Пипнах ли те, мръсницо! — изрева вторачен в размазаните останки по дланта си. — Най-сетне!

Триумфът му обаче беше краткотраен, защото в същия момент от задните редици на войската долетя тревожен глух ропот.

— Какво става? — попита той, избърса мухата от дланта си с другата си ръка и се изправи. — Нападат ли ни?

— Не знам — отвърна мъжът до него. — Отзад става нещо.

Врявата се усилваше. Четири камили преминаха в тръс покрай тях, с влачещи се подире им дисаги и с пяна на уста. Чуваха се писъци и приглушени викове. Вятърът се беше усилил и шибаше лицето му и развяваше косата му.

Гъркът прикри очите си и тръгна на юг към долината. Отзад се надигаше нещо тъмно. Кавалерийско нападение, помисли си отпърво. След това един жесток порив на вятъра го зашлеви в лицето и той чу ясно онова, което дотогава беше само неразбираем вик и прошепна:

— О, Изида!

— Какво? — попита спътникът му.

Гъркът се обърна към него. В очите му имаше ужас.

— Пясъчна буря.

Повече никой не проговори и не помръдна. Всички бяха чували за пясъчните бури в западната пустиня, как се появяват отникъде и поглъщат всичко по пътя си. Цели градове били погребвани, казваха, цели цивилизации загивали.

— Ако попаднеш в пясъчна буря, ти остава само едно — беше им казал един от либийските им водачи.

— Какво? — бяха попитали те.

— Да умреш — беше отвърнал водачът.

— Помощ! — изкрещя някой. — Боговете да са ни на помощ!

И изведнъж всички се хвърлиха в бяг и закрещяха.

— Милост! — чуваха се писъци. — О, богове, милост!

Някои захвърлиха всичко и диво се втурнаха нагоре по склоновете на долината. Други започнаха да се катерят по дюната или паднаха на колене, или клекнаха в прикритието ни пирамидалната скала. Един мъж падна с лице на пясъка и се разрида. Друг бе стъпкан от един кон, докато се опитваше да го яхне.

На открито остана единствено гъркът. Стоеше безмълвно с натежали като олово крайници, а стената от мрак се приближаваше неумолимо и набираше скорост. Покрай него протичаха още няколко товарни животни, както и захвърлили оръжията си хора с разкривени от ужас лица.

— Бягай! — крещяха те! — Вече погълна половината армия! Бягай или си мъртъв!

Вятърът бушуваше и завихряше пелени от пясък около краката и гърдите му. Бурята ревеше като водопад. Слънцето помръкна.

— Димакос, да се махаме оттук — изкрещя спътникът му. — Ако останем, ще ни погребе живи.

Гъркът продължаваше да стои неподвижно. Усмивка разкриви устните му. От всички смърти, които си беше представял, а те бяха много, точно тази не му беше и минавала през ум. А това беше последният му поход! Беше толкова жестоко, че чак беше смешно. Усмивката му стана още по-широка, после той се разсмя.

— Димакос, хайде бе, глупак! Какво ти стана?

— Тръгвай — изкрещя гъркът, за да надвика все по-силния вой на бурята. — Бягай, щом искаш! Лично аз предпочитам да умра тук, където съм застанал.

Той извади меча си, вдигна го и впери поглед в гравираната върху блестящото острие виеща се змия, с раззината паст при върха на меча. Беше го спечелил преди двайсет години по време на първия си поход срещу лидийците и оттогава не се разделяше с него, защото му беше талисман. Прокара палец по острието, изпробва го. Спътникът му си плю на петите.

— Ти си луд! — изкрещя през рамо. — Луд глупак.

Гъркът не му обърна внимание. Стисна здраво оръжието и се вгледа в приближаващия мрак. Всеки момент щеше да го връхлети. Напрегна мускули.

— Ела де — прошепна. — Ела да те видя какво си.

Главата му изведнъж олекна. Винаги се чувстваше така преди битка: отначало страхът, тежките като олово крайници, а след това внезапният прилив на бойната радост. В крайна сметка отглеждането на маслини май изобщо не беше за него. Той беше махимос. Боят му беше в кръвта. Може да беше за добро. Започна да си припява едно древно египетско заклинание против уроки:

И тогава бурята го връхлетя със силата на хиляда бойни колесници. Вятърът едва не го събори, пясъкът го заслепи, разкъса туниката му, разкъса плътта му. Сенчести фигури се лутаха в мрака, размахваха оръжия, писъците им потъваха в оглушителния рев на бурята. Едно знаме се откъсна от дръжката си и се уви около краката му, след което вятърът отново го поде и го запрати в пясъчния водовъртеж.

Гъркът замахна с меча си срещу вятъра, но той беше твърде силен. Натискът го огъна назад и го принуди да коленичи. Той се опита да стане, но почти веднага падна отново и повече не се изправи. Един пясъчен талаз го засипа.

Той продължи да се бори още малко, но след това застина. Изведнъж се почувства много уморен и много спокоен, сякаш се намираше под вода. В съзнанието му бавно заплуваха образи — Наксос, където се беше родил и израснал; гробницата в Тива; Федис и скорпионът; първият му поход преди толкова много години, срещу свирепите лидийци, когато беше спечелил меча си. С едно последно върховно усилие на волята той вдигна оръжието високо във въздуха, така че дори когато пясъкът го погребеше, острието с увитата около него гравирана змия да стърчи над пясъците и да показва мястото, където е паднал.