Изгубената армия на Камбиз

17

Сакара

Взеха такси до Сакара и минаха почти по същия път като Тара преди два дни, Хасан, мъжът, с когото беше открила тялото на баща си, не беше в кабинета си. Един от колегите му обаче я позна и й даде ключовете от къщата. Минаха покрай възвишението, спряха пред сградата и казаха на шофьора да ги изчака.

Вътре беше тъмно и хладно. Даниел отвори няколко прозореца и вдигна кепенците, Тара тъжно огледа варосаните стени, старите канапета и паянтовите рафтове за книги и си помисли колко щастлив е бил тук баща й и как къщата в някакъв смисъл беше станала част от неговия, но и от техния живот. Тя избърса очите си с ръкав и се обърна към Даниел, който се взираше в една фотография в рамка на стената.

— И какво точно търсим? — попита тя.

— Нямам представа. — Той сви рамене. — Предполагам, нещо, което изглежда древно. С йероглифи по него.

Той започна да оглежда книгите по рафтовете. Тара хвърли чантата си на един стол и влезе в една от другите стаи. В ъгъла имаше тясно легло, до стената — гардероб, а на един пирон на вратата беше закачете парцаливо яке. Тя бръкна в един от джобовете и извади портфейл. Прехапа устни. Беше на баща й.

— Това е стаята на татко — извика на Даниел.

Той дойде и двамата започнаха да преравят вещите на баща й. Не бяха кой знае колко — малко дрехи, фотоапарат, няколко тефтера и подвързан в кожа дневник на стола до леглото. Записките вътре бяха кратки и лаконични и се отнасяха почти само за напредъка на разкопките. На няколко места се споменаваше Тара — беше я отбелязвал с „Т“ — за последно в деня преди пристигането й в Египет, предпоследния ден от живота му:

И толкова. Нищо, което да хвърли светлина върху последвалите събития. Оставиха дневника настрана.

— Може вече да са намерили каквото им трябва — каза тя.

— Едва ли. Защо тогава ще те преследват?

— Откъде тогава сме сигурни, че е тук, а не в Кайро?

— Не сме сигурни. Просто предполагам, че нещото, каквото и да е то, е попаднало у баща ти наскоро. И тъй като това е мястото, където е живял през последните три месеца, има смисъл да търсим точно тук. Дай да огледаме другите стаи.

Отне им близо час да огледат къщата, да погледнат във всяко чекмедже и във всеки шкаф и дори да се пъхнат под всички легла. Без успех. С изключение на скъпия фотоапарат нямаше нищо, което да заинтригува някой що-годе нормален крадец.

— Сигурно съм се объркал — каза унило Даниел накрая.

Тара беше в една от спалните. Претърсването я беше изнервило. Изведнъж я обзе непреодолима умора. Болката от смъртта на баща й я връхлетя отново, по-силна от всякога, заедно с усещане за невероятна самота и безпомощност. Тя прокара ръце през косата си, свлече се тежко на леглото и положи глава на възглавницата. Нещо изхрущя под главата й. Тя се изправи и вдигна възглавницата. На чаршафа лежеше парче сгънат папирус и отгоре му беше изписано с черно мастило нейното име Тири. Тя го отпори и го прочете. После извика:

Даниел! Яла да видиш нещо.

Той влезе и тя му подаде папируса. Той зачете на глас:

— Не си ли малко стара да те праща да дириш съкровища? — попита Даниел.

— Беше организирал такова търсене за петнайсетия ми рожден ден. — Тара се усмихна тъжно на спомена. — Това беше един от редките моменти, когато съм чувствала, че наистина ме обича. Мисля, че това е бил неговият начин да се опита да излекува старите рани. Нещо като предложение за помиряване.

— Чудя се дали… — измърмори Даниел.

— Да не мислиш…

— Че наградата на баща ти е онова, което търсим ли? Нямам представа. Но си струва да разберем.

Той тръгна към голямата стая.

— Мариет е Огюст Мариет — каза през рамо. — Един от основателите на египтологията. Работил е дълго тук в Сакара. Открил е Серапейона.

Тара го последва и го откри пред фотографията, в която се беше взирал преди.

— Огюст Мариет — каза той. Фотографията изобразяваше брадат мъж с костюм и старинна египетска прическа. Даниел свали рамката от стената и я обърна. На гърба й беше прикрепен с лепенка друг сгънат папирус.

— Бинго! — Очите му блестяха.

— Хайде — каза Тара развълнувано. — Разгъни го.

Той отлепи папируса от гърба на фотографията и го разгъна.

— Това пък какво означава? — попита Тара.

— Нефертити е била официалната жена на фараон Ехнатон — обясни той. — Името й означава „Прекрасната дойде“. След смъртта на Ехнатон променя: името си на Шменкара и управлява като фараон без регенти. На престола я сменя Тутанкамон, който е син на Ехнатон от друга негова съпруга.

— Да бе, как не се сетих — изръмжа Тара.

— Следващите поколения обругават Ехнатон, защото изоставя традиционните египетски божества за сметка на почитането на един-единствен бог: Атон. Двамата с Нефертити построяват нова столица на двеста километра южно оттук и наричат града Ахетатон. Днес е известен с арабското си име — Тел ел-Амарна. Веднъж водих там разкопки.

Той отиде до полиците с книги.

— Изглежда, трябва да намерим книга за Амарна.

Тя се присъедини към него и двамата започнаха да оглеждат гърбовете на книгите. Тези, в чиито заглавия фигурираше „Амарна“, бяха няколко, но в тях нямаше други папируси. В една от спалните имаше още рафтове с книги и те прегледаха и тях, и този път без успех. Тара ядосано поклати глава.

Типично в негов стил. Имам предвид, щом не мога да ги открия с помощта на египтолог, какво остава, ако бях сама! Така и не проумя, че това просто не ме интересува!

Даниел не я слушаше. Беше клекнал и беше присвил очи.

— Къде е живяла? — мърмореше. — Къде е живяла Нефертити?

В един момент се изправи рязко и възкликна:

— Merde! Какъв съм идиот!

Върна се бързо в голямата стая, коленичи пред библиотеката, прокара пръсти по гърбовете на книгите и извади едно тънко томче.

— Направих се на прекалено умен. Подсказката е по-буквална, отколкото изглежда. — Той вдигна книгата и посочи заглавието й: „Нефертити живя тук“. На устните му цъфтеше доволна усмивка. — Това е може би най-добрата книга за разкопки на света. От Мери Чъб. Срещал съм я. Невероятна жена. Я да видим какво пише в този папирус?

Следващата гатанка — за династиите на Древен Египет — се оказа по-лесна от предишната и ги отведе до плаката с маската на Тутанкамон в кухнята. Подсказка номер пет беше пъхната в старинна амфора в една от спалните, шест беше закачена на вътрешната стена на комина, а седем беше скрита зад казанчето на тоалетната. Последният, осми папирус, беше свит в руло паус в шкафа в голямата стая. И двамата вече изгаряха от нетърпение да разберат какво пише в него. Прочетоха стихчето заедно — в бързината да открият какво пише заекваха и двамата.

— Мъртва пейка ли? — попита тя.

— Мастаба — отвърна Даниел. — Вид правоъгълна гробница от кирпич. Мастаба е арабската дума за пейка. Хайде.

Тя грабна чантата си и го последва навън; потръпна от жегата след хладината в къщата. Таксиметровият шофьор беше паркирал в една дебела сянка пред сградата и беше заспал на спуснатата седалка — босите му крака стърчаха през страничния прозорец. Даниел заслони очи и се огледа, после посочи една продълговата могилка, която стърчеше от пясъците на около петдесет метра напред и вляво от тях.

— Трябва да е това. Не виждам други мастаби.

Пресякоха пътя и забързаха към възвишението. Когато се приближиха, Тара забеляза, че е направено от много, много стари непечени тухли. Даниел отиде в десния край и отмери петнайсет крачки покрай стената… Горната част на мастабата стигаше почти до врата му.

— Някъде тук — посочи той средата на стената. — Търсим изображение на чакал.

Клекнаха и заоглеждаха неравната повърхност.

— Ето го! — извика Тара.

Върху една от тухлите беше издълбан едва различим образ на наведен чакал с протегнати лапи и наострени уши. Тухлата изглеждаше хлабава и Тара я хвана, за да я измъкне от стената. Явно беше махана наскоро, защото излезе лесно. Зад нея имаше дълбока кухина. Даниел нави ръкава си, бръкна и извади плоска картонена кутия. Сложи я на коляното си и започна да развързва връвта, с която беше вързана.

— Какво е това? — попита Тара.

— Не знам. Доста е тежко. Може да е и…

Над главите им падна сянка и се чу изщракване на метал. Двамата се сепнаха и вдигнаха глави. На върха на мастабата стоеше брадат мъж в черна роба, с автомат в ръка и увит ниско над очите тюрбан. Махна им да се изправят и каза нещо на арабски.

— Какво казва? — Гласът на Тара беше пресипнал от ужас.

— Кутията — преведе Даниел. — Иска кутията.

Понечи да я подаде на мъжа, но Тара го сграбчи за ръката.

— Не!

— Какво?

— Не и докато не видя какво има вътре.

Мъжът каза още нещо и размаха автомата. Даниел отново се опита да протегне ръка и Тара отново я дръпна.

Казах, не — изсъска тя. — Не и докато не разберем защо го правят.

— Майка му мръсна, Тара, това не е игра! Той ще ни убие. Познавам тези хора!

Мъжът явно вече се дразнеше. Насочи автомата първо към главата на Тара, след това към тази на Даниел, после пусна един бърз откос в тухлите под краката си. Бучки пръст посипаха лицата им. Даниел издърпа ръката си и хвърли кутията върху гробницата.

— Недей, Тара. И аз искам да знам какво има вътре, но не си струва. Повярвай ми, най-добре е да изчезваме.

Мъжът клекна, без да ги изпуска от прицел, и заопипва за кутията с една ръка. Кутията беше паднала малко по-наляво, той не можеше да я напипа и затова отклони поглед само за миг. Точно в този миг, почти без да си дава сметка какво прави, Тара протегна ръка и го дръпна за робата. Мъжът изкрещя, строполи се от мастабата с главата надолу и остана с извит под неестествен ъгъл врат.

За миг Тара и Даниел замръзнаха. След това Даниел хвърли един поглед на Тара, коленичи и опипа китката на мъжа за пулс.

— В безсъзнание ли е? — Тара шепнеше, без да знае защо.

— Мъртъв е.

— О, Господи! — Тя закри устата си с ръце. — О, Господи!

Даниел продължи да се взира в тялото, после посегна, свали черната вълнена имма и двамата видяха вертикален белег на челото. Даниел рязко се изправи и сграбчи Тара за ръката.

— Да се махаме оттук.

Повлече я след себе си, но след няколко метра тя се отскубна и се втурна към мастабата, за да вземе кутията, която все още лежеше на покрива й.

— За Бога! — изкрещя Даниел, втурна се след нея и я хвана за рамото. — Остави я! Нямаш представа какво… нищо не разбираш… ще дойдат още…

Тя го блъсна и грубо извика:

— Те убиха баща ми! Ти прави каквото искаш, но аз няма да им дам тази кутия! Ясно ли ти е? Няма да им я дам.

Очите им се срещнаха за миг, след което тя го подмина и закрачи към къщата, като пъхаше кутията в чантата си. Даниел я изгледа с изкривено от безсилна ярост лице, после тръгна след нея, мърморейки проклятия.

Стрелбата беше разбудила шофьора — той стоеше на пътя и гледаше към тях.

— Какво става? — попита, когато го приближиха.

— Нищо — процеди Даниел. — Върни ни в Кайро.

— Чух стрелба.

— Просто пали колата и тръг…

Автоматична стрелба секна думите му. И тримата се извърнаха рязко и видяха двама души в черни роби, които стреляха и тичаха към тях по пътя. Още един откос, този път отзад. Други двама бяха изникнали от пустинята и също тичаха към тях. Черните им одежди се вееха в маранята над жълтия пясък. Шофьорът изпищя и се хвърли на земята.

— Казах ти, че ще дойдат и други! — изкрещя Даниел. — Бягай към къщата!

Сграбчи я за ръката и затичаха с всичка сила към къщата. Един куршум изсвири край главата на Тара, друг вдигна облак прах точно пред краката им. Стигнаха до сградата и скочиха на задната тераса. От другата й страна имаше стръмен склон, който стигаше чак до селото отдолу — хората бяха наизлезли от къщите си и гледаха нагоре учудени каква е цялата тази шумотевица.

— Пускай се по склона — изкрещя Даниел.

— А ти?

— Няма да те оставя!

— Господи!

Чу се тропот на крака. Даниел се огледа трескаво, видя една стара турия, подпряна на пейката, грабна я, изтича до ъгъла и се долепи до стената. Тропотът ставаше все по-силен. Той вдигна турията, пое си дъх и замахна с всичка сила тъкмо когато първият преследвач изскочи иззад ъгъла. Желязото размаза лицето му с отвратителен звук и го отхвърли назад в храсталака. Ръката му продължаваше да стиска автомата „Хеклер и Кох“. Даниел се хвърли към него, грабна оръжието и изкрещя:

— Давай! Няма време!

Затичаха се към края на терасата и скочиха. Паднаха едновременно на склона и се затъркаляха надолу сред облаци прах. Тара продължаваше да стиска чантата си. В края на склона имаше ивица пясък, след нея път и след него бе селото, разположено в края на гъста палмова горичка. Насреща им се носеше някаква кола и Даниел се втурна към нея, размахвайки ръце. Шофьорът първо намали, след това видя автомата и спря. Отгоре отекваха изстрели. Даниел се обърна и отговори на стрелбата. Чуха се писъци и селяните се разбягаха. Даниел натисна отново спусъка и не махна пръста си, докато пълнителят не свърши. Тогава захвърли оръжието и се обърна към колата. Шофьорът беше избягал, оставяйки колата запалена и ключовете в стартера. Даниел скочи зад волана и изкрещя на Тара:

— Качвай се! Бързо!

Тя се хвърли на дясната седалка и Даниел натисна газта до дупка. Гумите изхвърлиха гейзер от чакъл и колата се понесе бясно по пътя. Един куршум пръсна задното странично стъкло, друг проби калника. Колата попадна в някаква огромна дупка и за миг изглеждаше, че ще си останат там, но Даниел успя да я овладее, след което подкара с пълна газ сред дъжд от куршуми. Къщата се скри в завеса от прах.

— Не знам какво има в шибаната ти кутия — изръмжа Даниел, — но се надявам да си струва всичко това!