Изгубената армия на Камбиз

15

Луксор

— И не знаеш нищо за никаква нова находка, така ли? — попита уморено Халифа и загаси цигарата си в празната чаша от кафе.

Мъжът пред него поклати глава.

— Никаква гробница? Никакво скривалище? Нищо необичайно?

Ново поклащане на глава.

— Стига, Омар. Ако има нещо, ние рано или късно ще го открием, затова така или иначе можеш да ни кажеш.

Мъжът сви рамене и издуха нос в ръкава на туниката си.

Беше осем сутринта и Халифа не беше мигнал цяла нощ. Очите го боляха, устата му беше пресъхнала и му се виеше свят. През последните седемнайсет часа, с изключение на кратките почивки за молитви и хранене, двамата със Сарийя бяха разпитали всички в Луксор, за които се знаеше, че са по един или друг начин свързани с търговията на антики, с надеждата да открият някаква следа по случая с Абу Наяр. Целия следобед, цялата нощ и цялата сутрин през полицейското управление на „Шария ел-Карнак“ се бяха извървели всички известни търговци и всички бяха дали едни и същи отговори на въпросите му — не, не знаели нищо за никакви нови открития; не, не знаели нищо за никакви нови антики на пазара; и да, ако се сетели нещо, щели да се обадят. Сякаш някой го беше проклел да слуша отново и отново една и съща песен.

Халифа запали поредната цигара. Изобщо не му се пушеше, просто се мъчеше да не заспи.

— И как смяташ, че някой като Абу Наяр е могъл да си позволи да купи нов телевизор и хладилник на майка си?

— Откъде да знам, по дяволите? — изръмжа Омар, дребен жилав мъж е късо подстригана коса и нос като луковица. — Аз почти не го познавах.

— Но е намерил нещо, нали?

— Щом казваш.

— Намерил е нещо, заради което са го убили, и ти знаеш какво е то.

— Не знам нищо.

— Ти си Абд ел-Фарук, Омар! В Луксор не става нищо без знанието на фамилията ти.

— Е, този път не знаем. Колко пъти да ти го повтарям? Не знам нищо. Нищо. Нищо.

Халифа се изправи и отиде до прозореца е цигарата в уста. Разбираше, че си губи времето. Омар нямаше да му каже нищо, и толкова. Можеше да му задава въпроси до посиняване и пак нямаше да постигне нищо. Халифа въздъхна дълбоко.

— Добре, Омар — каза, без да се обръща. — Свободен си. Ако научиш нещо, обади ми се.

— Разбира се — отвърна Омар и побърза да си тръгне към вратата. — Веднага ще ти се обадя.

Измъкна се и остави Халифа и помощника му сами.

— Колко още има? — попита Халифа.

— Това беше — отвърна Сарийя, наведе се напред и разтри слепоочията си. — Прекарахме ги всичките. Свършиха.

Халифа се свлече в един стол и запали още една цигара, без да забелязва, че предишната още дими в пепелника на прозореца.

Може да беше объркал нещо. Може смъртта на Наяр в крайна сметка да нямаше нищо общо е антиките. Ако се съдеше по онова, което беше чул, имаше още куп причини някой да пожелае смъртта на Наяр. Не разполагаше с нито една улика, която да го свързва с антики. Нито една.

И въпреки това чувстваше — не можеше да обясни смислено причината — просто усещаше, дълбоко в себе си, че смъртта на Наяр е свързана с търговията с древни артефакти, чувстваше го по същия начин, както археолозите усещат, че са близо до важна находка. Шесто чувство, инстинкт. Беше разбрал в мига, когато беше видял татуировката на скарабея върху тялото: в този случай единствено миналото щеше да обясни настоящето.

Имаше и улики. Достатъчно, за да не изглежда насоката на разследването му съвсем безсмислена. Наяр определено беше замесен в търговията с антики. Определено се беше сдобил с пари наскоро — естествено, повече пари, отколкото би могъл да изкара от работите, с които се хващаше от дъжд на вятър, за да храни семейството си. При краткия разпит на жена му миналия следобед, тя беше отрекла мъжът й да притежава каквито и да било антики, което не би било изненадващо, ако той изобщо ги беше споменал. Стори му се направо подготвена за въпроса. Не му харесваха и реакциите на търговците, които беше разпитал.

— Страх — каза той и проследи с поглед колелцето дим, което се издигна към тавана, разшири се и бавно се разтвори във въздуха.

— Какво?

— Страх ги е, Мохамед. Търговците. Всичките. Изплашени са до смърт.

— Не се учудвам. Могат да получат пет години за притежание на крадени антики.

Халифа издуха още едно колелце дим.

— Не ги е страх от това. От нещо друго. От някого другиго.

Сарийя присви очи.

— Не разбирам.

— Някой се е добрал до тях, Мохамед. Опитват се да го скрият, но са се омръзнали от ужас. Видя какво ставаше, като им показвахме снимките на Наяр. Пребледняваха, все едно са видели как същото се случва с тях самите… Всички търговци на антики в Луксор са напълнили гащите. Досега не съм виждал нищо подобно.

— Мислите, че знаят кой го е убил ли?

— Със сигурност подозират. Но няма да проговорят. Истината е, че се страхуват много повече от хората, които са накълцали Наяр, отколкото от нас.

Сарийя се прозя. Броят на дупките в устата му надхвърляше броя на зъбите.

— Тогава с кого предполагате, че си имаме работа? — попита сержантът. — Местната мафия? Момчетата от Кайро? Фундаменталистите?

Халифа сви рамене.

— Може да е от тях. Едно обаче е сигурно: работата е голяма.

— Наистина ли смятате, че може да е открил нова гробница?

— Възможно е. Или някой друг я е открил, а Наяр я е обрал. А може и да става въпрос само за няколко дреболии. Обаче ценни. Нещо, заради което си струва да убиеш.

Той метна цигарата през прозореца. Сарийя се прозя отново.

— Извинете, но напоследък не си доспивам с бебето.

— Забравих — Халифа се усмихна. — Колко станаха вече?

— Пет.

Халифа поклати глава.

— Не знам откъде намираш сили. Мен моите три едва не ме убиха.

— Трябва да ядете повече фъстъци — каза Сарийя. — Дават сила.

Искреният му съвет развесели Халифа и той се разсмя. Сарийя отначало сякаш се обиди, но след това се разсмя и той.

— Прибирай се вкъщи, Мохамед — каза Халифа. — Хапни фъстъци, наспи се, почини си. След това отиди на западния бряг и поговори с вдовицата и семейството на Наяр. Виж дали ще изкопчиш нещо от тях.

Сарийя се изправи и взе сакото си от облегалката на стола. Стигна до вратата, но се сети нещо и се обърна.

— Господине?

— Ммм?

Сарийя подръпваше ръкава на ризата си, без да вдига поглед към Халифа.

— Вярвате ли в проклятия?

— Проклятия ли?

— Да. Древни проклятия. Като, нали се сещате, проклятието на Тутанкамон.

Халифа се усмихна.

— Че всеки, който безпокои мъртвите, ще бъде застигнат от ужасна смърт ли?

— Нещо такова.

— С това ли смяташ, че си имаме работа?

Помощникът му сви рамене и не отговори.

— Не, Мохамед. Не вярвам в древните проклятия. Ако питаш мен, това са глупави суеверия. — Той отвори кутията цигари, но тя беше празна. Смачка я и я захвърли в ъгъла на стаята. — Обаче вярвам в злото. В онова тъмно нещо, което грабва сърцата и умовете на хората и ги превръща в чудовища. Виждал съм го. И сега сме изправени срещу злото. Чистото зло. — Той се наведе, разтри слепоочията си и измърмори: — Аллах да ни пази. Аллах да ни е на помощ.

По-късно, след като хапна за закуска две варени яйца и сирене, Халифа прекоси реката, хвана една маршрутка, плати таксата от двайсет и пет пиастра, слезе чак на Абу ел-Нага и продължи пеш до храма на Хатшепсут на Деир ел-Бахри.

Храмът още от дете беше един от любимите му монументи. Смайващ комплекс от зали, тераси и колонади, изсечен в самия камък в основата на стометрова скала. Дързостта му го оставяше без дъх всеки път, когато го погледнеше. Едно от чудесата на Луксор. И на цял Египет. И на света.

Но опетнено чудо. През 1997-а фундаменталистите бяха избили тук шейсет и двама души, най-вече туристи. По това време Халифа разпитваше някого в близкото село и беше първият полицай на местопрестъплението. След това месеци наред се беше будил нощем облян в пот и чуваше жвакането на обувките си по залените с кръв подове на храма. Сега всеки път, когато виждаше храма, възхищението му се смесваше с усещането за гадене.

Стигна до редицата прашни магазинчета за сувенири от дясната страна на пътя. Собствениците им стояха отпред и подвикваха на минаващите туристи — приканваха ги да разгледат пощенските им картички, бижутата, сламените шапки и алабастровите статуетки и всеки настояваше, че стоката му е най-евтината и най-добрата в цял Египет. Един се впусна към Халифа, размахал някаква тениска с йероглиф отпред, но детективът му махна да го остави на мира, сви наляво, прекоси асфалтирания паркинг, спря пред една подвижна тоалетна и извика:

— Сюлейман! Сюлейман, тук ли си?

Появи се дребен мъж в бледозелена джелаба. Накуцваше. Челото му беше прорязано от дълбок белег, започващ от лявото око и изчезващ под косата.

— Инспектор Халифа, вие ли сте?

— Салаам алекум. Как си приятелю?

— Квайис, хамдулилях. — Мъжът се усмихна. — Благодаря на Аллаха. Ще пиете ли чай?

— Благодаря.

— Седнете, седнете!

Мъжът му посочи скамейката в сянката на близката сграда и сложи чайника на котлона зад фургона. Когато чаят стана, наля две чаши и ги понесе, пристъпвайки много внимателно по неравната земя, сякаш се боеше да не се спъне. Подаде едната чаша на Халифа и седна, като остави своята на скамейката до себе си. Халифа пое ръката на мъжа и сложи в нея един найлонов плик.

— Малко цигари.

Сюлейман бръкна в плика и извади кутия „Клеопатра“.

— Нямаше нужда, инспекторе. Аз съм длъжникът.

— Не си ми длъжен за нищо.

— С изключение на живота ми.

Преди четири години Сюлейман ал-Рашид беше работил като охрана на храма. Когато фундаменталистите бяха дошли, той беше получил куршум в главата, опитвайки се да защити група шведки и децата им. След кланицата всички го бяха помислили за мъртъв, но Халифа беше напипал пулса му и беше повикал линейка. Сюлейман беше изкарал няколко седмици на ръба на смъртта, но в крайна сметка беше оживял. Беше ослепял от раните си и затова не можеше повече да работи като пазач. Сега държеше една от тоалетните при храма.

— Как ти е главата? — попита Халифа.

Сюлейман сви рамене и потри слепоочията си.

— Горе-долу. Днес ме боли малко.

— Ходиш ли редовно на лекар?

— Лекари ли! Пфу! Боклуци!

— Ако те боли, трябва да се прегледаш.

— Добре съм си, благодаря.

Сюлейман беше горд мъж и Халифа реши да не настоява. Вместо това го разпита за жената и децата му и го подразни за загубата на любимия му отбор „Ел-Ахли“ от отбора на Халифа „Ел-Замалек“ в последното дерби на Кайро. След това се умълчаха. Халифа беше зяпнал група слизащи от автобуса си туристи.

— Сюлейман, имам нужда от помощта ти — каза накрая.

— Разбира се, инспекторе. Каквото кажете. Знаете, че съм на ваше разположение.

Халифа отпи от чая си. Беше му съвестно, че замесва приятеля си и че се възползва от чувството му за задълженост. Човекът беше изстрадал достатъчно. Но информацията му беше необходима. А Сюлейман винаги държеше ухото си близо до земята.

— Мисля, че са открили нещо. Гробница или тайник. Нещо голямо. Никой не иска да говори, което не е странно. Странното обаче е, че не алчността им държи устите затворени, а страхът. Всички са изпаднали в ужас. — Той допи чая си. — Да си чул нещо?

Сюлейман не каза нищо, само продължи да разтрива слепоочията си.

— Вярвай ми, не ми е приятно да питам точно теб. Но един човек вече е убит и не ми се ще други да го последват.

Сюлейман продължи да мълчи.

— Има ли нова гробница? — попита Халифа. — Ти чуваш почти всичко, което става.

Сюлейман се намести на скамейката, взе чашата си и бавно започна да отпива малки глътки.

— Чувам разни работи — каза замислено. — Нищо конкретно. Както сам казваш, хората ги е страх.

Обърна бавно глава и огледа е невиждащите си очи трептящите в жегата стени жълтеникавокафяв камък.

— Мислиш, че ни наблюдават ли? — попита Халифа, след като проследи погледа му.

— Знам, че ни наблюдават, инспекторе. Те са навсякъде. Като мравките.

— Кои са навсякъде? Какво знаеш, Сюлейман? Какво си чул?

Сюлейман продължи да отпива от чая си. Халифа забеляза, че очите му са се насълзили.

— Слухове — промълви накрая. — Парчета. Една дума тук, друга дума там.

— И какво казват?

Гласът на Сюлейман се сниши до шепот.

— Че са открили гробница.

— И?

— И че в нея има нещо изключително. Нещо безценно.

Халифа разклати листенцата чай на дъното на чашата.

— Имаш ли представа къде?

Сюлейман кимна към хълмовете.

— Някъде там.

— „Някъде там“ е доста обширно понятие. Нещо по-точно?

Поклащане на глава.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

Продължително мълчание. Над асфалта на паркинга трептеше мараня. Някъде отзад се чу рев на магаре. Двама европейци се пазаряха с един шофьор на такси за цената до реката.

— Защо всички са толкова изплашени, Сюлейман? — попита тихо Халифа. — Кой се е добрал до тях?

Мълчание.

С кого си имам работа?

Сюлейман се изправи и взе двете празни чаши. Все едно не беше чул въпроса.

— Сюлейман? Кои са тези хора?

Мъжът се отправи към фургона-тоалетна. Заговори, без да обръща глава.

— Саиф ал-Таар. Страх ги е от Саиф ал-Таар. Съжалявам, инспекторе, но имам работа. Радвам се, че наминахте.

Изкачи се по стълбичката на фургона, влезе и затвори вратата.

Халифа запали цигара, облегна се на стената и прошепна: Саиф ал-Таар. Защо ли си знаех, че ще си ти?

Абу Симбел

Младият египтянин се смеси с тълпата. Бейзболната му шапка беше нахлупена ниско над очите. Не се различаваше но нищо от другите туристи, които се разхождаха в краката на четирите гигантски статуи, ако не се броеше това, че си говореше тихо сам и не проявяваше никакъв интерес към огромните седнали фигури. Вниманието му по-скоро беше насочено към тримата униформени пазачи на пейката наблизо. Младежът погледна часовника си, свали сака от рамото си и започна да го разкопчава.

Беше утро. Два автобуса току-що бяха стоварили на асфалта група американски туристи, всичките в жълти фланелки. Продавачите на картички и дрънкулки ги наобиколиха като ято оси.

Младежът приклекна, отвори сака и зарови вътре. Вляво от него група, японски туристи се бяха скупчили около екскурзоводката си, която държеше в ръка вятърна въртележка, за да могат да я различават.

— Великият храм е построен от фараон Рамзес II през тринадесети век преди Христа — извиси глас тя — и е посветен на боговете Ре-Характи, Амон и Пта…

Единият от тримата пазачи наблюдаваше младежа, който говореше на себе си. Двамата му колеги пушеха и разговаряха.

— Четирите седнали статуи представляват царя-бог Рамзес, Всяка от тях е висока над двайсет метра…

Американските туристи заприиждаха сред смях и глъч. Един държеше камера и наставляваше съпругата си как да позира, казваше й да отиде по-напред, да мръдне наляво, да се усмихне. Младият египтянин се изправи отново с едната ръка в сака. Пазачът продължаваше да го гледа и ръгна с лакът колегите си, които прекратиха разговора си и също погледнаха към него.

— По малките статуи в краката на Рамзес представляват майката на царя Мутийя, любимата му жена Нефертари и някои от децата му.

Младежът изведнъж повиши глас. Няколко туристи се обърнаха и го изгледаха. Той затвори очи за миг, след което се усмихна широко и извади ръката си от сака. В нея имаше автомат „Хеклер и Кох“. Едновременно с това свали кепето си и между веждите му лъсна дълбок вертикален белег.

— Саиф ал-Таар! — изкрещя той, насочи автомата срещу тълпата и натисна спусъка. Чу се щракане, но огън не последва.

Тримата полицаи скочиха и грабнаха карабините си. Всички останали просто застинаха на място, вкаменени от ужас. За миг всичко замря, докато младежът трескаво се бореше с оръжието си, след което натисна спусъка и този път хеклерът не засече. Звуците на забиващите се в плътта куршуми, на трошащите се кости и на плискането на кръвта по пясъка бяха неописуеми. Хората се разбягаха обезумели, някои далеч от стрелеца, други, напълно объркани, право към него, разнесоха се писъци на болка и ужас. Мъжът с камерата падна под краката на бягащите; тримата пазачи бяха изблъскани на земята. Въпреки трещенето на автомата и писъците се чуваше, че младежът пее и се смее.

Изстрелите продължиха не повече от десет секунди, напълно достатъчни да покрият нозете на статуите с трупове. След това хеклерът засече отново и настъпи странна тишина. Стрелецът захвърли автомата и хукна към пустинята.

Не стигна далеч. Петима търговци на сувенири се втурнаха след него, хванаха го, събориха го на земята и започнаха да го ритат. Главата му отскачаше като топка.

— Саиф ал-Таар — изкрещя през смях, с бликаща от устата и носа кръв той. — Саиф ал-Таар!