Клуб „Вторник вечер“

Глава X Трагедия по Коледа

— Имам оплакване — каза сър Хенри Клидъринг. Очите му кротко заблестяха, докато отглеждаше присъстващите. Протегнал крака, полковник Бантри се мръщеше на камината, сякаш тя беше провинил се на парад войник. Съпругата му скришом хвърляше бързи погледи към каталога с луковици, който беше пристигнал с последната поща. Доктор Лойд зяпаше с открито възхищение Джейн Хелиър, а тази красива млада актриса замислено съзерцаваше лакираните си в розово нокти. Само възрастната стара мома — мис Марпъл, която седеше изпъната като свещ, насочи бледите си сини очи към сър Хенри и в отговор на неговия поглед в тях заиграха весели пламъчета.

— Оплакване? — измърмори тя.

— Дори много сериозно оплакване. Тук сме шест човека с по трима представители от всеки пол и аз протестирам от страна на онеправданите мъже. Тази вечер чухме три истории, всяка от които разказана от мъж! Протестирам срещу това, че дамите не са изпълнили своята част от уговорката!

— О! — възкликна възмутено мисис Бантри. — Сигурна съм, че това не е вярно. Ние ви изслушвахме и давахме своята крайно интелигентна преценка. Проявихме най-правилния подход, присъщ на жените, като не искахме да заставаме в центъра на вниманието!

— Отлично извинение — каза сър Хенри. — Но няма да се отървете толкова лесно. Освен това имаме добрия пример на „Хиляда и една нощ“. Така че, Шехеразада, в атака!

— За мен ли говорите? — попита мисис Бантри. — Но аз не зная какво да ви разкажа. Никога не съм била свидетелка на кървави загадки.

— Не държа особено много на кръвта — отвърна сър Хенри. — Но съм сигурен, че все една от вас трите си има своя любима загадка. Хайде, например вие, мис Марпъл — „Странното съвпадение в случая с чистачката“ или „Загадката от енорийската селянка“. Не ме разочаровайте от Сейнт Мери Мийд.

Мис Марпъл поклати глава.

— Нищо, което би било от интерес за вас, сър Хенри. Разбира се, имаме си нашите малки загадки — например онзи джил чистени скариди, дето изчезна толкова непонятно, но това няма да ви заинтересува, защото отговорът се оказа толкова банален, макар да хвърли доста светлина върху човешката природа.

— Научихте ме безумно да обичам човешката природа — важно каза сър Хенри.

— А вие, мис Хелиър? — попита полковник Бантри. — Сигурно имате някое интересно преживяване?

— Да, наистина — додаде и доктор Лойд.

— Аз ли? — рече Джейн. — Искате да кажете… искате от мен да ви разкажа нещо, което ми се е случило?

— На вас или пък на някой от вашите приятели — поправи я сър Хенри.

— О! — възкликна Джейн неопределено. — Не мисля, че изобщо някога ми се е случвало нещо… искам да кажа, поне не от този род. Разбира се, цветя или странни послания… но това е присъщо на мъжете, нали? Не мисля… — тя спря и като че ли потъна в размисъл.

— Виждам, че ще се наложи да изслушваме епопеята за скаридите — каза сър Хенри. — Хайде тогава, мис Марпъл!

— Много ви харесва тази шега, сър Хенри. Случаят със скаридите е чиста глупост, но като се замислих, наистина се сетих за един нещастен случай… дори не точно инцидент, а нещо много по-сериозно — трагедия. И аз донякъде бях въвлечена в нея. Ала никога не съм съжалявала за това, което сторих… не, никога не съм съжалявала. Обаче не се случи в Сейнт Мери Мийд.

— Разочарован съм — каза сър Хенри. — Но ще се постарая да го преглътна. Знаех си, че ще оправдаете доверието ни.

Той се настани, готов да слуша, а мис Марпъл леко порозовя.

— Дано успея да я разкажа както трябва — притеснено изрече тя. — Боя се, че съм склонна да се изразявам непоследователно. Човек се отклонява от темата, макар и несъзнателно. А и е толкова трудно да представиш фактите в тяхната точна последователност. Всички вие ще трябва да сте търпеливи към мен, ако разказвам историята си разхвърляно. Тя се случи преди доста време. Както казах, няма нищо общо със Сейнт Мери Мийд. Всъщност случи се в Хидро23…

— Искате да кажете в някой хидроплан? — попита Джейн, ококорила очи.

— Не познахте, скъпа — обади се мисис Бантри и поясни, а сетне и съпругът й даде своя принос в обяснението:

— Отвратителни места са тези бани… абсолютно противни! Трябва да ставаш рано и да пиеш гадна на вкус вода. Пълно е с бабички, разположили се навсякъде, разправящи гнусни клюки. Боже, като си помисля…

— Хайде, Артър — спокойно се намеси мисис Бантри. — Знаеш, че баните много ти помогнаха.

— Пълно е с бабички, седнали да плетат интриги — изсумтя полковник Бантри.

— Боя се, че това е така — каза мис Марпъл. — Самата аз…

— Скъпа мис Марпъл — извика ужасен полковникът. — Нито за миг не съм искал…

Порозовяла, мис Марпъл го спря с лек жест на ръката.

— Но е така, полковник Бантри. Само че аз исках да кажа следното. Нека събера мислите си. Да. Както вие казахте, плетат интриги… е, наистина го правят. А хората никак не харесват това — особено младите. Моят племенник, който пише книги — вярвам, много умни — беше доста ожесточен срещу това да накърняваш доброто име на хората без ни най-малки доказателства. Колко било пошло и така нататък. Но моето мнение е, че нито един млад човек не спира, за да помисли, дори не подлага фактите на проверка. Със сигурност най-важното при тези случаи е следното: колко често зад клюките, както ги наричате вие, се крие истина? И както вече казах, ако младите наистина преценяваха добре фактите, щяха да открият, че истината преобладава в девет от всеки десет случая. Именно това ядосва най-вече хората.

— Дръзко предположение — каза сър Хенри.

— Не, не е това, ни най-малко! Говоря от гледна точка на практиката и опита. Чувала съм, че ако на един египтолог покажете едно от онези странни малки бръмбарчета, той може да ви каже само като го погледне и пипне от кой век преди Христа е или пък дали става въпрос за бирмингамска имитация. И невинаги може да ви обясни точно как го отгатва. Той просто знае. Цял живот се е занимавал с такива работи. Именно това се опитвам да ви кажа (при това много нескопосно, зная). Тези, които моя племенник нарича „безполезни жени“, разполагат с доста свободно време и основният им интерес обикновено са хората. Така че видите ли, те се превръщат в онова, което човек нарича експерти. А да вземем съвременните млади хора — те говорят много свободно за неща, които по мое време дори не се споменаваха, но от друга страна пък съзнанието им е страшно чисто. Вярват във всичко и всеки. И ако човек се опита да ги предупреди, дори съвсем деликатно, те казват, че си с остаряло мислене и че главата ти е като мивка, така казват.

— В края на краищата — рече сър Хенри — какво й е толкова лошото на една мивка?

— Това казвам и аз — нетърпеливо се обади мис Марпъл. — Това е най-необходимото нещо в един дом, но, разбира се, като предмет е твърде прозаичен. Трябва да призная, че аз също имам чувства като всеки друг и понякога съм била жестоко наранявана от недомислени забележки. Зная, че господата не се интересуват от домакински работи, но трябва да спомена моята прислужница Етел — много симпатично момиче, внимателно във всяко едно отношение. Веднага щом я видях, разбрах, че е от същия тип като Ани Уеб и дъщерята на бедната мисис Брут. Ако й падне сгода, тогава дали нещо е твое или мое за нея ще е без значение. Така че я уволних още същия месец и й дадох писмена препоръка, казвайки, че е честна и прилежна, но предупредих насаме старата мисис Едуардс да не я взема. А моят племенник, Реймънд страшно се разсърди и каза, че не бил чувал за по-долна постъпка — точно така каза — долна. Да, ама тя отиде при лейди Аштън, която не се чувствах длъжна да предупреждавам и какво стана? Изрязала всичката дантела от бельото и задигнала две диамантени брошки, а самата тя изчезнала посред нощ и оттогава никой не я е виждал! — Мис Марпъл спря, пое дълбоко дъх и продължи: — Ще кажете, че това няма нищо общо със случилото се в Кестън Спа Хидро, но ще сте прави само донякъде. Това обяснява моите подозрения, зародили се още в първия миг, в който видях семейство Сандърс — че той има намерение да убие съпругата си.

— А? — възкликна сър Хенри и се наклони напред.

Мис Марпъл обърна ведрото си лице към него.

— Вътре в себе си, както ви казах, сър Хенри, не изпитвах никакви съмнения относно това. Мистър Сандърс беше едър, красив, червендалест мъж, с много сърдечно държание, в резултат на което се бе сприятелил с доста хора. Никой не е бил по-добър към съпругата си от него. Но аз знаех! Той искаше да свърши с нея.

— Скъпа мис Марпъл…

— Да, знам. Точно това често повтаря и моят племенник Реймънд Уест. Той би казал, че нямам никакви доказателства. Но добре помня Уолтър Оунс, който държеше „Дъ Грийн Ман“. Една нощ се прибирал със съпругата си и тя паднала в реката — а накрая той взе парите от застраховката! И до ден-днешен един-двама още се разхождат на свобода — единият всъщност е човек от нашата черга. Заминаваше с жена си на лятна ваканция да катерят планини в Швейцария. Предупредих я да не ходи — бедната, тя никак не ми се ядоса, както можеше и да стане, а само се изсмя. Виждаше й се странно една чудата старица като мен да й говори такива неща за нейния Хари. Тъй, тъй! Но стана нещастен случай… и сега нейният Хари е женен за друга жена. Но какво можех да сторя? Знаех, но нямах доказателства.

— О, мис Марпъл — извика мисис Бантри. — Нямате предвид наистина…

— Скъпа, тези неща са така банални, наистина твърде разпространени. Особено за господата — те често се изкушават, защото са по-силният пол. Толкова е лесно, ако всичко изглежда като нещастен случай. Както казах, усетих подобно нещо и у Сандърс. Пътувахме в трамвая. Беше претъпкан и аз трябваше да се кача горе. После трябваше да слезем и мистър Сандърс загуби равновесие и падна върху жена си, която полетя с главата надолу по стълбите. За щастие кондукторът се оказа много силен млад мъж, та я хвана.

— Но това навярно е било неволен инцидент.

— Разбира се, нищо не изглеждаше по-неволно. Но мистър Сандърс е работил в търговския флот, така ми каза, а човек, който може да пази равновесие върху един клатушкащ се кораб, няма да вземе да го загуби на втория етаж на трамвая, щом дори старица като мен няма проблеми. Не ми ги разправяйте такива!

— Във всеки случай ще приемем, че тогава сте разбрали какво става, мис Марпъл — каза сър Хенри. — Разбрали сте го тогава в трамвая.

Старата дама кимна.

— Бях напълно сигурна, но последва друг инцидент, докато пресичаха улицата и то скоро след първия, така че моята увереност се засили. Питам ви сега — какво можех да сторя, сър Хенри? Една хубава, щастливо омъжена женица скоро щеше да бъде убита.

— Скъпа госпожо, взехте ми акъла!

— Това е защото и вие като повечето хора в днешно време не виждате фактите. Предпочитате да смятате, че такова нещо не може да се случи. Но беше истина и аз го знаех. Ала за жалост все има пречки. Не можех, например, да отида в полицията. А и разбирах, че да предупредя младата жена щеше да бъде безполезно. Тя му беше толкова предана. Лично се заех да науча колкото се може повече за тях. Човек разполага с доста възможности, докато кротко си шие до камината. Мисис Сандърс (името й беше Гладис) много обичаше да си говори с някого. Изглежда не бяха женени от дълго. На съпруга й по наследство трябвало да му се падне един имот, но за момента я карали доста скромно. Всъщност живеели с нейните малки доходи. Всички сме слушали такива истории. Тя се вайкаше, задето не можела да използва цялото си наследство, а само рентата, но изглежда някой е проявил достатъчно разум, прилагайки такава мярка за защита на парите й. Открих, че наследството си е нейно и че само тя има право на него. Тя и съпругът й веднага след женитбата направили завещания всеки в полза на другия. Много трогателно! Особено, разбира се, когато нещата са се подредили така изгодно за него! Естествено докато се наредяха, всеки ден си беше истинско бреме, а междувременно те наистина бяха много бедни. Всъщност държаха стая на последния етаж, където живее и прислугата и в случай на пожар щеше да стане доста опасно, макар че по една случайност точно до техния прозорец отвън се намираше противопожарният изход. Деликатно подпитах дали имат балкон… опасни неща са тези балкони, едно бутване и… нали знаете! Накарах я да ми обещае, че няма да излиза на балкона, казах й, че съм сънувала лош сън. Това я впечатли, човек може да постигне доста, ако използва суеверието на хората сегиз-тогиз. Тя беше русичка, с доста бледа кожа, носеше косата си небрежно навита на руло на тила. Беше и много доверчива. Повторила пред мъжа си моите думи за съня и забелязах, че един-два пъти той ме погледна доста особено. Той не беше доверчив. А и знаеше, че аз пътувах заедно с тях в трамвая. Но бях доста разтревожена — ужасно притеснена, защото не виждах как бих могла да го надхитря. Можех да предотвратя евентуални негови действия в баните само като кажа няколко думи, с които да му покажа, че го подозирам. Но това само щеше да отложи плановете му за някой друг път. Не, почнах да мисля, че само полицията ще може да поеме нещата в свои ръце и по един или друг начин да му постави капан. Ако можех да го предизвикам да се опита да посегне на живота й по начин, който е избран от мен… е, тогава маската му щеше да падне, а тя щеше да бъде принудена да застане с лице към истината, колкото и голям да се окажеше шокът за нея.

— Направо ме смайвате — каза доктор Лойд. — Че какъв приемлив план можехте да изработите?

— Имах готов такъв, бъдете спокоен — отвърна мис Марпъл. — Но той бе по-хитър от мен, нямаше да чака. Мислел си е, че може би го подозирам, затова нанесе удара, преди да имам време да се уверя със сигурност. Знаеше, че един евентуален инцидент ще предизвика подозрения. Така че той се реши на убийство.

Наоколо се разнесе въздишка. Мис Марпъл кимна и сурово сви устни.

— Боя се, че ви разкрих какво се случи прекалено рано. Трябва да се опитам да ви разкажа точно какво стана. Постоянно се терзая за това, струва ми се, че трябваше по някакъв начин да се опитам да го предотвратя. Но несъмнено Провидението знае по-добре от нас. Във всеки случай направих каквото можах. Във въздуха витаеше нещо, което можех да опиша единствено като тайнствена прокоба. Сякаш върху всички ни лежеше някаква тегоба, предчувствие за нещастие. Първи беше портиерът Джордж. Работил там от години и познаваше всички. Бронхит, пневмония и се помина на четвъртия ден. Ужасно тъжно! Беше голям удар за всички. Случи се четири дни преди Коледа. После една от прислужничките — такова хубаво момиче — наранила си пръста и получила отравяне на кръвта. Умря всъщност за двадесет и четири часа. Бях в салона с мис Тролъп и старата мисис Карпентър, която като някакъв вампир сякаш се наслаждаваше на всичко това, ако ме разбирате.

„Помнете ми думите — рече тя. — Това не е краят. Нали знаете поговорката? «Където са две, там са и три». Неведнъж се е оказвало така. Ще умре още някой, няма съмнение. Няма да чакаме дълго. Където са две, там са и три.“

Докато изричаше последните си думи, кимайки с глава и потраквайки с куките за плетене, случайно вдигнах глава и видях мистър Сандърс да седи на прага. За миг го сварих неподготвен и разчетох изражението на лицето му като отворена книга. До последния си час ще вярвам, че именно тези прокобни думи на мисис Карпентър му подсказаха проклетата идея. Видях направо как мозъкът му заработи. Той влезе в стаята с онази негова добродушна усмивка на уста.

„Искате ли да направя някакви коледни покупки за вас, госпожи? — попита той. — След малко отивам в Кестън.“ — Постоя при нас минута-две, като се усмихваше и разговаряше, а после си тръгна.

Както казах, бях разтревожена и запитах направо:

„Къде е мисис Сандърс? Знае ли някой?“

Мис Тролъп каза, че била отишла при някакви нейни приятели — семейство Мортимър — да поиграе бридж и за известно време това ме поуспокои. Но все още бях много разтревожена и несигурна какво да предприема. Някъде след около половин час тръгнах да се качвам към стаята си. Там срещнах доктор Коулс, който бе моят лекар, да слиза по стълбите, докато аз се изкачвах и понеже случайно исках да се консултирам с него относно моя ревматизъм, веднага го отведох в стаята си. Тогава той ми спомена (поверително, разбира се) за смъртта на онова бедно момиче Мери. Управителят не искал новината да се разчува, каза ми той, така че трябвало да я пазя в тайна. Разбира се, не му казах, че през последния един час дискутирахме само това… всъщност още откакто бедната девойка издъхна. Тези неща се разчуват веднага и човек с неговия опит би следвало да го знае добре. Доктор Коулс обаче винаги си е бил обикновен, доверчив човечец, който вярва в онова, което нему е удобно и точно това ме разтревожи минута по-късно. Каза, че като си тръгвал онзи Сандърс, го помолил да хвърли един поглед и на съпругата му. Изглежда напоследък била леко неразположена — лошо храносмилане и прочие. Да, ама точно същия ден Гладис Сандърс ми беше казала, че имала отлично храносмилане и била много признателна за това. Виждате ли? Моите подозрения към онзи човек не само се възвърнаха, но се и усилиха стократно. Той подготвяше почвата — за какво? Доктор Коулс си тръгна, преди да се реша дали да говоря с него или не… макар че всъщност и да бях го заговорила, нямаше да знам какво да му кажа. Като излизах от стаята си, самият Сандърс слизаше от по-горния етаж надолу по стълбите. Беше облечен за излизане и пак ме попита дали можел да направи нещо за мен в града. Сторих всичко възможно, за да бъда любезна с него. После отидох право във всекидневната да си поръчам чай. Помня, че беше точно пет и половина. Страхувам се дали ще успея да ви предам ясно какво се случи после. В седем без четвърт все още бях в салона, когато мистър Сандърс влезе вътре. С него бяха още двама господа и тримата бяха в доста приповдигнато настроение. Мистър Сандърс остави двамата си приятели и дойде веднага при нас с мис Тролъп. Обясни, че искал съвета ни за един коледен подарък, който щял да направи на жена си. Ставаше дума за вечерна ръчна чанта.

„Разбирате ли, госпожи — каза той. — Аз съм само един недодялан моряк. Какво разбирам аз от тези неща? Накарах да ми изпратят три, за да огледам и да си избера и сега искам за тях мнението на експертите.“ Казахме му, разбира се, че с радост ще му помогнем и той ни попита дали сме щели да имаме нещо против да се качим с него в стаята му, защото жена му можела да се прибере всяка минута и щяла да види чантите, ако той ги донесял долу. Така че се качихме с него горе. Никога няма да забравя това, което се случи после… и сега усещам как ми изтръпват върховете на пръстите. Мистър Сандърс отвори вратата на спалнята и запали лампата. Не зная кой от нас пръв я видя… Мисис Сандърс лежеше на пода по очи — мъртва. Отидох при нея първа, коленичих, взех ръката й, за да потърся пулса, но беше безполезно, защото самата ръка беше студена и вкочанена. Току до главата й лежеше чорап, пълен с пясък — оръжието, с което е била умъртвена. Мис Тролъп — глупаво създание, опяваше ли опяваше от вратата, като се държеше за главата. Сандърс извика силно: „Жена ми, жена ми!“ и се втурна насам. Спрях го да не я докосва. В този миг, видите ли, бях сигурна, че го е извършил той и че може да има нещо, което да иска да вземе или скрие.

„Нищо не трябва да се пипа — казах аз. — Овладейте се, мистър Сандърс. Мис Тролъп, слезте, моля ви, долу и доведете управителя.“ Аз останах там, коленичила до тялото и нямаше да позволя на Сандърс да бъде насаме с трупа. Все пак бях принудена да призная, че ако той се преструваше, то правеше го чудесно. Изглеждаше замаян, зашеметен и изплашен до безумие. Управителят дойде при нас незабавно. Набързо огледа стаята, после ни изкара всички навън, заключи вратата и прибра ключа. Сетне отиде да телефонира на полицията. Стори ни се цял век преди те да дойдат (научихме после, че линията била повредена). Наложи се управителят да праща куриер до полицейския участък, а баните са точно извън града, на границата с тресавищата. Мисис Карпентър безмилостно измъчи всички ни. Беше много доволна, че пророчеството й „Където са две, там са и три“ се бе изпълнило толкова скоро. А Сандърс излезе навън, бродейки из градината, стиснал Глава с ръце. Той надаваше стонове и изобщо показваше всички признаци на дълбока скръб. Полицията най-после дойде. Полицаите се качиха горе с управителя и мистър Сандърс. По-късно изпратиха долу човек да ме повика, така че се качих до стаята на семейство Сандърс. Инспекторът беше там, седеше на масата и пишеше нещо. Беше човек с интелигентно лице и веднага ми стана симпатичен.

„Мис Джейн Марпъл?“ — попита ме той.

„Да.“

„Разбрах, мадам, че сте присъствали, когато е било открито тялото на покойната?“

Казах, че е така и описах точно какво се случи. Мисля, че за бедния човек бе облекчение да попадне на някого, който да може да отговори смислено на въпросите му, след като по-напред се е разправял със Сандърс и Емили Тролъп, която, разбрах била съвсем не на себе си — напълно в неин стил! Глупаво създание! Помня как скъпата ми майка ме учеше, че една дама винаги трябва да може да се владее пред хората, колкото и силно да дава воля на чувствата си насаме.

— Максима, достойна за възхищение — отбеляза важно сър Хенри.

— Като свърших, инспекторът каза:

„Благодаря ви, мадам. Сега, боя се, трябва да ви по моля да разгледате трупа още един път. Това ли е точно то положение, в което лежеше той, когато влязохте в стаята? Или е бил преместван?“

Обясних, че бях попречила на мистър Сандърс да пипа тялото и инспекторът кимна одобрително.

„Господинът изглежда ужасно разстроен“ — отбеляза той.

„Да, така изглежда“ — отвърнах аз. Не мисля, че наблегнах особено на „изглежда“, но инспекторът ме изгледа проницателно.

„Можем значи да приемем, че трупът е точно в същото положение, както когато е бил намерен?“ — попита той.

„Като изключим шапката — да“ — отвърнах аз.

Инспекторът вдигна поглед и изпитателно ме изгледа.

„Шапката? Какво искате да кажете?“ Обясних, че тя е била на главата на бедната Гладис, докато сега лежеше до нея. Бях решила, разбира се, че полицията я е свалила. Инспекторът обаче категорично отрече. Досега нищо не било пипано или местено. Той стоеше, вперил поглед на долу към проснатото тяло на бедната Гладис и се мръщеше озадачено. Гладис беше облечена в дрехите, с кои то е излизала — тъмночервено връхно палто от туид със сива кожена яка. Евтината й шапка от червен филц стоеше до главата й. Инспекторът остана мълчалив за известно време, като се мръщеше. После му хрумна една идея.

„Мадам, ще можете ли случайно да си спомните дали на ушите й е имало обици и дали изобщо покойната е имала навик да носи обици?“

За щастие имам навика да наблюдавам хората внимателно. Спомних си, че на ушите й проблясваха перли точно под ръба на шапката, макар да не бях забелязала дали ги е носила редовно. Затова можех да отговоря утвърдително само на първия му въпрос.

„Тогава това обяснява нещата. Кутията й за скъпоценности е била обрана, не че е имало нещо кой знае колко ценно, доколкото разбрах. Пръстените са били свалени от пръстите й. Убиецът сигурно е забравил обиците и се е върнал за тях, след като трупът е бил намерен. Хладнокръвен тип! Или може би… — той огледа стаята и бавно изрече: — Може би се е крил тук в стаята… през цялото време.“ Само че аз отхвърлих тази идея. Обясних му, че самата аз бях погледнала под леглото, а управителят — в гардеробите. Нямаше къде другаде да се скрие човек. Вярно, че отделението за шапки в средата на гардероба беше заключено, но тъй като беше много плитко и имаше рафтове, никой не би могъл да се свре там. Инспекторът бавно клатеше глава, докато му обяснявах всичко това.

„Ще се доверя на думите ви, мадам — каза той. — В такъв случай, както вече допуснах, той сигурно се е върнал. Много дързък тип!“

„Но управителят заключи вратата и взе ключа със себе си!“

„Това не е от значение. Балконът и противопожарният изход — ето откъде е влязъл крадецът. Най-вероятно сте прекъснали работата му и той всъщност се е измъкнал през прозореца, а след като вие сте си отишли, той се връща и продължава делото си.“

„Сигурен ли сте — попитах аз, — че наистина е бил крадец?“

Той сухо каза:

„Е, така изглежда, нали?“

Нещо обаче в неговия тон ми се понрави. Усещах, че не възприема насериозно мистър Сандърс в ролята на скърбящ вдовец. Видите ли, честно да си кажа, бях напълно под влиянието на това, което, струва ми се, нашите съседи французите наричат: „dee fixe“. Знаех, че този мъж Сандърс е искал жена му да умре. Но не допусках станалото да е просто едно странно и фантастично съвпадение. Преценката ми за мистър Сандърс бе абсолютно точна и правилна, сигурна бях в това. Този човек беше негодник. Но въпреки че лицемерните му демонстрации на скръб нито за миг не бяха ме заблудили, помня как тогава реших, че изненадата и удивлението му са превъзходно изиграни. Изглеждаха съвършено неподправени, ако разбирате какво искам да кажа. Трябва да призная, че след разговора с инспектора започна да ме обзема някакво странно чувство на неувереност. Защото ако Сандърс бе извършил това ужасно деяние, не можех да измисля нито една смислена причина защо ще се връща през противопожарния изход и ще сваля обиците от ушите на жена си. Това би било неразумно, а Сандърс беше доста умен мъж, ето защо винаги го бях смятала за опасен.

Мис Марпъл изгледа слушателите си.

— Виждате, навярно, какво имам предвид. Много често на този свят стават най-неочаквани неща. Бях напълно сигурна и мисля, че именно това ме беше заслепило. Последвалото за мен се оказа истински шок. Защото се доказваше извън всякакво съмнение, че не е било възможно мистър Сандърс да е извършил престъплението…

Мисис Бантри ахна изненадано. Мис Марпъл се обърна към нея.

— Зная, скъпа, не това очаквахте, когато започнах разказа си. Аз също не го очаквах. Но фактите са си факти и ако се окаже, че си преценила някой от тях погрешно, трябва да се примириш и да започнеш отначало. Знаех, че мистър Сандърс си бе роден убиец и не можеше да стане нищо, което да разклати това мое твърдо убеждение. А сега навярно бихте искали да научите истинските факти. Както знаете, мисис Сандърс следобеда е играла бридж с някакви свои приятели — семейство Мортимър. Тръгнала си е около шест и четвърт. Пътят от дома на приятелите й до баните се изминава пеша за около четвърт час и дори за по-малко, ако човек бърза. Прибрала се е тогава около шест и половина. Никой не я е видял, така че трябва да е влязла през страничния вход и бързо да се е качила в стаята си. Преоблича се (бежовото сако и пола, с които е била на бридж, висяха в гардероба) и явно се е приготвяла да излезе отново, когато ударът е бил нанесен. Казват, че е съвсем възможно тя въобще да не е разбрала кой я е ударил. Разбрах, че торбата с пясък е много ефикасно оръжие. Изглежда нападателите са се криели в стаята, вероятно в едно от големите крила на гардероба — това, което тя обикновено не отваря. Сега за действията на мистър Сандърс. Излязъл, както казах, около пет и половина или малко по-късно. Отбил се в няколко магазина за покупки и около шест часа влязъл в „Гранд Спа Хотел“, където е попаднал на двама приятели, същите, с които по-късно дойде и в баните. Поиграли билярд и, както разбрах, изпили заедно доста уиски със сода. Тези двамата (Хичкок и Спендър) всъщност са били с него през цялото време от шест нататък. Върнали са се пеш заедно в баните и той ги остави за малко, когато дойде при мен и мис Тролъп. Както ви казах, това стана в седем без четвърт — време, през което жена му вече е била мъртва. Трябва да ви кажа, че аз самата разговарях с двамата му приятели. Те въобще не ми харесаха. Не бяха нито приятни, нито възпитани, но бях съвсем сигурна в едно — говореха истината, когато заявиха, че Сандърс през цялото време е бил в тяхната компания. Появи се и още една малка подробност. Изглежда по време на бриджа мисис Сандърс е била повикана на телефона. Някой си мистър Литълуърт искал да говори с нея. Изглеждала и развълнувана, и доволна от нещо и допуснала една-две груби грешки. Тръгнала си доста по-рано, отколкото се е очаквало. Попитаха мистър Сандърс дали познава приятел на жена си на име Литълуърт, но той заяви, че не бил чувал за човек с подобно име. А, струва ми се, за мен това се потвърждава и от цялостното поведение на жена му, защото тя също изглежда не е познавала такава личност. Въпреки че се е върнала от телефонния разговор засмяна и зачервена — може би който и да се е обадил, не се е представил с истинското си име. Това само по себе си е доста подозрително, нали? Както и да е, тази загадка за момента бе оставена настрана. Историята за крадеца, която изглежда невероятна — или алтернативната хипотеза, че мисис Сандърс се е приготвяла да излиза, за да се срещне с някого. Дали този някой е дошъл в нейната стая през противопожарния изход? Скарали ли са се? Или той вероломно я е нападнал изотзад? — Мис Марпъл спря.

— Е? — рече сър Хенри. — Какъв е отговорът?

— Чудя се дали някой от вас може да познае?

— Аз не съм много добра в гатанките — каза мисис Бантри. — Изглежда жалко, че Сандърс е имал такова превъзходно алиби, но ако вас то ви задоволява, тогава значи с него всичко е наред.

Джейн Хелиър поклати красивата си глава и запита:

— Защо — каза тя — е било заключено отделението за шапки?

— Колко умно от ваша страна, скъпа — каза мис Марпъл и лъчезарно й се усмихна. — Точно това се чудих и аз, макар обяснението да беше съвсем просто. В него имаше чифт домашни пантофи с бродерия и няколко джобни носни кърпи, които бедното момиче беше избродирало, за да ги подари на съпруга си за Коледа. Затова заключила отделението за шапки. Открихме ключа в ръчната й чанта.

— О! — възкликна Джейн. — Тогава това въобще не е интересно.

— А, напротив! — рече мис Марпъл. — Това е всъщност единственият истински интересен факт… факт, който проваля целия план на убиеца.

Всички впериха поглед в старата дама.

— И аз не го проумях в продължение на два дни — продължи мис Марпъл. — Чудех се непрестанно… и тогава изведнъж — хоп! Всичко се изясни! Отидох при инспектора, помолих го да направим един експеримент и той прие.

— Какъв експеримент?

— Накарах го да пробва онази шапка на главата на клетото момиче — и, разбира се, тя не й стана. Нямаше и как да й стане — видите ли, това не беше нейна шапка.

Мисис Бантри ококори очи.

— Но първо на първо тя е била на нейната глава.

— Не на нейната… — мис Марпъл спря за миг, за да могат думите й да бъдат осмислени и след това продължи: — Приехме, че там е лежало тялото на бедната Гладис, но ние въобще не разгледахме лицето. Помните, че лежеше по очи и шапката го дозакриваше.

— Но тя е била убита?

— Да, по-късно. По времето, по което сме звънели на полицията, Гладис Сандърс все още си е била жива.

— Искате да кажете, че някой се е престорил на нея? Но несъмнено, когато сте я докоснали…

— Нямаше съмнение, че докоснах труп — каза мрачно мис Марпъл.

— Ама стига вече — намеси се полковник Бантри. — Не може трупове да се разнасят наляво-надясно! А и какво са направили после с… с първия труп?

— Върнал го е — рече мис Марпъл. — Идеята е била противна — но тя е много хитра. Нашият разговор в салона му я е подсказал. Става дума за тялото на бедната прислужница Мери — защо да не го използва? Помните, че стаята на Сандърсови е била на най-горния етаж, до тези на прислугата. Стаята на Мери е била две врати по-нататък. Погребалните агенти нямало да дойдат, преди да се стъмни и той разчитал на това. Пренесъл е трупа по балкона (в пет часа вече е тъмно), облякъл го е в една от роклите на жена си и нейното връхно червено палто. После открива, че отделението за шапки е заключено! Можел да стори само едно — донесъл една от шапките на бедното момиче. Никой нямало да забележи. Сложил до трупа торбичката с пясък. После излязъл, за да си изработи алиби. Телефонирал на жена си, представяйки се като мистър Литълуърт. Не знам какво й е казал — тя беше наивно момиче, както току-що споменах — но я е накарал да си тръгне по-рано от бриджа и да не се връща в баните. Уговорили се да се срещнат в парка на баните, близо до противопожарната стълба в седем часа. Вероятно й е казал, че има някаква изненада за нея. Той се връща в баните с приятелите си и наглася нещата така, че аз и мис Тролъп да открием трупа заедно с него. Прави се дори, че се кани да преобърне тялото и аз го спирам! После изпращат човек да извика полицията, а той излиза и почва да се вайка в градината. Никой не му е потърсил алиби за времето след престъплението. Среща се с жена си, качват се заедно по противопожарната стълба и влизат в стаята. Вероятно вече й е бил разказал някаква история за намиращия се там труп. Тя се навежда над него, а той взима торбата с пясък и я удря… О, Боже! Дори сега ми прилошава като се сетя! После бързо съблича сакото и полата й, окачва ги на закачалка, а нея облича в дрехите, които сваля от другия труп. Но шапката не й става! Мери е късо подстригана, а Гладис Сандърс, както казах, носеше голям кок на тила. Принуден е да я остави до тялото и да се надява, че никой няма да забележи. Сетне отнася трупа на бедната Мери наново в стаята й и го привежда отново в ред.

— Изглежда невероятно! — възкликна доктор Лойд. — Поел е огромен риск. Полицията е можела да пристигне твърде скоро.

— Помните, че линията е била повредена — рече мис Марпъл. — И това също е било негово дело. Не можел да допусне полицията да пристигне на мястото толкова бързо. Когато полицаите са дошли, известно време са се забавили в кабинета на управителя, преди да се качат в спалнята. Това е било най-уязвимата част от плана му — възможността някой да забележи разликата между трупа на човек, умрял преди два часа и на такъв, умрял преди половин час. Разчитал е обаче на факта, че хората, които първи пристигат на местопрестъплението, нямат да имат познанията на специалисти.

Доктор Лойд кимна.

— Щяло е да се предположи, че престъплението е било извършено около седем без четвърт или там някъде, мисля — каза той. — Извършено е било всъщност в седем или в седем и нещо. Когато полицейският патолог е преглеждал тялото, щяло да бъде най-рано седем и половина. Той нямало да може да посочи със сигурност часа на смъртта.

— Аз съм тази, която е трябвало да знае това — продължи мис Марпъл. — Докоснах ръката на бедното момиче и тя бе леденостудена. Обаче малко по-късно инспекторът говореше така, сякаш убийството е било извършено точно преди да пристигнем — а аз нищо не забелязах!

— Мисля, че сте забелязали достатъчно, мис Марпъл — каза сър Хенри. — Това се е случило преди аз да почна работа в полицията. Не помня дори да съм чувал за този случай. Какво стана по-нататък?

— Сандърс беше обесен — отривисто рече мис Марпъл. — Така му се падаше! Никога не съм съжалявала за това, че помогнах този човек да бъде изправен пред съда. Не понасям съвременните хуманни скрупули относно най-тежкото наказание.

Строгото й лице отново стана благо.

— Но често горчиво се упреквам, че не можех да спася живота на бедното момиче. Но кой щеше да чуе една старица, която прави прибързани умозаключения! Тъй, тъй, ама знае ли човек! Може би за нея е било по-добре да умре докато все още е била щастлива, вместо да продължи да живее нещастна и разочарована в свят, който внезапно би й се сторил ужасен. Тя обичаше този негодник и му вярваше и въобще не разбра какъв е всъщност.

— Ами тогава — рече Джейн Хелиър — за нея е било по-добре така. Много по-добре. Ще ми се… — и тя спря.

Мис Марпъл погледна популярната, красивата, преуспяващата актриса и кротко кимна с глава.

— Разбирам, скъпа — рече нежно тя. — Разбирам.