Клуб „Вторник вечер“

Глава IV Кръв по паважа

— Странно — започна Джойс Лемприер, — но някак не ми се ще да ви разказвам моята история. Случи се отдавна — преди пет години, ако трябва да бъдем точни, но оттогава тя непрестанно ме преследва. На пръв поглед изглежда забавна и приятна, но всъщност от нея лъха ужас. И още нещо странно — картината, която нарисувах тогава, е пропита със същата тази злокобна атмосфера. Когато я погледнете за пръв път, ще ви се стори като най-обикновена груба скица на малка и стръмна корнуолска уличка, окъпана в слънчева светлина. Но ако я съзерцавате по-продължително време, ще забележите зловещото й излъчване. Не съм я продала, но и никога не я гледам. И до днес си стои в един ъгъл на ателието ми с лице към стената. Мястото на действието се нарича Ратхоул. Странно, малко корнуолско рибарско селище, което е много живописно… може би дори повече от необходимото. Атмосферата твърде много напомня за Старата корнуолска чайна. Пълно е с дюкянчета, в които разни късо подстригани момичета във везани ризи рисуват на ръка върху пергамент. Мястото е хубаво и необичайно, но по свой собствен начин.

— Като че ли не знам! — изпъшка Реймънд. — Проклятието на шофьора. Тесни улички, които на практика са много опасни във всички подобни живописни селца.

Джойс кимна.

— Пътищата, които водят до Ратхоул, са толкова тесни и стръмни — почти като отвесна стена. Но да продължа разказа си. Отидох в Корнуол за две седмици, за да порисувам. В Ратхоул има една стара странноприемница — Поларуит Ар ме. Смята се, че това е единствената къща, останала неразрушена от испанците, когато обстрелвали селището от корабите си през хиляда петстотин и някоя си година.

— Не от корабите — рече Реймънд Уест и се намръщи. — Опитайте се да бъдете по-точна в исторически план, Джойс!

— Добре де, във всеки случай разположили оръдията си някъде по брега, стреляли с тях, а къщите падали. Както и да е, това не е най-важното. Странноприемницата беше чудесна старинна сграда, а отпред имаше нещо като навес, поддържан от четири колони. Бях си намерила чудесно място и точно се захващах за работа, когато една кола закриволичи надолу по хълма. И разбира се, взе, че спря току пред странноприемницата, точно там, където най-много щеше да ми пречи. Отвътре излязоха двама души — мъж и жена, но не им обърнах особено внимание. Жената носеше някаква светловиолетова ленена рокля и шапка в същия цвят. След малко мъжът се появи отново и за моя най-голяма радост премести колата някъде надолу към кея и я остави там. На връщане към странноприемницата той бавно мина покрай мен. Точно в този миг още една ужасна кола започна да криволичи надолу по хълма. В нея седеше жена, облечена в най-ярката басмена рокля, която някога бях виждала — на едри алени поинсетии12 — май така им казваха и носеше една от онези големи сламени шапки — дали не бяха кубински? — също с яркочервен цвят. Тя не спря пред странноприемницата, а продължи да кара надолу по улицата към другия автомобил. Там тя спря колата и слезе, а когато мъжът я видя, той нададе удивен вик:

„Карол — възкликна той, — чудо на чудесата! Това е невероятно! Виж ти, да те срещна на такова затънтено място. Не съм те виждал от години! Здравей. Ето я и Марджъри — съпругата ми, нали знаеш. Трябва да дойдеш да те запозная с нея.“

— Те заедно поеха нагоре по улицата към странноприемницата, а аз видях, че другата жена беше излязла и точно тръгваше към тях. Едва успях да зърна тази, която назоваха Карол, докато тя минаваше покрай мен. Достатъчно, за да видя прекалено напудрената й брадичка и огненочервените й устни и се зачудих — просто ми стана любопитно — дали на Марджъри ще й бъде приятно да се запознае с нея. Не бях я виждала отблизо, но отдалече ми се стори старомодна, предвзета и благопристойна. Това, разбира се, не беше моя работа, но понякога в живота човек се сблъсква със странни неща, над които не може да не се замисли. От мястото, където се бяха спрели, до мен достигаха откъслечни реплики от разговора им. Говореха за морски бани. Съпругът, чието име изглежда бе Денис, изяви желание да вземе лодка и да погребе около брега. На около миля по-нататък имало някакъв интересен залив, който си струвало да се види, говореше той. Карол също искаше да види залива, но предложи да тръгнат по скалите и да стигнат до него откъм сушата. Казваше, че не понасяла лодките. Накрая взеха следното решение: Карол поема по скалната пътека и ги чака на залива, а Денис и Марджъри ще вземат лодка и ще стигнат дотам с гребане. Като ги слушах да си говорят за къпане и на мен ми се прииска да се изкъпя. Сутринта беше много гореща и работата не ми спореше особено. Освен това смятах, че светлината на следобедното слънце ще бъде всъщност далеч по-ефектна. И така, събрах нещата си й се отправих към един малък плаж, който знаех от по-рано и който си беше мое откритие — намираше се в посока, обратна на пещерата. Прекарах си чудесно там, обядвах език от консерва и два домата, а следобед се върнах изпълнена с увереност и ентусиазирани да се заема с работата си върху моя пейзаж. Цял Ратхоул като че ли спеше. Оказах се права за следобедното слънце — сега сенките бяха далеч по-изразителни. Централният обект на моята картина бе Поларуит Армс. Сноп слънчева светлина падаше косо, отразяваше се в земята пред странноприемницата и ефектът бе доста причудлив.

Разбрах, че компанията от залива се бе прибрала благополучно, съдейки по двата бански костюма — аленочервен и тъмносин, които висяха на балкона и съхнеха на слънцето. Нещо не се получаваше както трябва в единия ъгъл на картината ми и аз се наведох над нея за малко, за да го пооправя. Когато отново вдигнах поглед, видях фигура, подпряна на една от колоните на Поларуит Армс, появила се там сякаш като с вълшебна пръчица. Човекът носеше моряшки дрехи и според мен бе рибар. Имаше дълга черна брада и ако търсех модел за зъл испански капитан, едва ли бих могла да намеря нещо по-добро. Трескаво се захванах за работа от страх да не си тръгне, въпреки че, съдейки по позата му, той изглеждаше готов като че да подпира колоната цяла вечност. Все пак се раздвижи, но за късмет не преди да получа това, което исках. Приближи се към мен и ме заговори. О, само как говореше този мъж!

„Ратхоул — започна той — е бил доста интересно място.“

— Вече знаех това, но въпреки че му го казах, не можах да се отърва. Разказа ми цялата история на бомбардирането… исках да кажа на разрушаването на селото и за това, че съдържателят на Поларуит Армс бил убит последен — прободен на прага на собствения си дом от сабята на някакъв испански капитан, а кръвта му бликнала върху паважа и в продължение на сто години никой не успял да я измие оттам. Всичко това се връзваше много добре със спокойния унес на сънливия следобед. Гласът на мъжа бе много приятен, но в същото време в него се долавяше нещо зловещо. Държеше се доста вежливо, но усещах, че в него се таи скрита жестокост. Накара ме да си представя по-добре от всякога Инквизицията и ужаса на всичко, което испанците са извършили. През цялото време, докато той говореше, аз не спрях да рисувам и изведнъж осъзнах, че захласната от неговия разказ, съм нарисувала нещо, което го нямаше там. Върху белия квадрат на паважа, пред входа на Поларуит Армс, където падаше снопът слънчеви лъчи, бях нарисувала петна от кръв. Стори ми с удивително как мозъкът да си играе с ръката, но когато отново погледнах странноприемницата, ме очакваше нов шок. Аз просто бе нарисувала това, което очите виждаха — кръв върху белия паваж. Гледах ги минута-две, затворих очи и си казах: „Не ставай глупава, в действителност там няма нищо.“ После отново ги погледнах — петната все още си стояха. Изведнъж усетих, мога да издържам. Прекъснах потока от думи.

„Кажете — рекох аз, — зрението ми не е ми не е както преди. Кръв ли е това там, на паважа?“.

Той ме погледна снизходително.

„Кръвта отдавна я няма, мадам. Това, което разправях, се е случило преди близо петстотин години.“

„Да — измънках аз, — но сега там…“ — Но думите заседнаха в гърлото ми. Знаех си, знаех не вижда това, което виждах аз. Изправих се и с треперещи ръце започнах да си прибирам нещата. Докато вършех това, младият мъж, който пристигна тази сутрин с колата, излезе през вратата на странноприемницата и смутено огледа улицата в двете посоки. А на балкона се появи жена му, за да свали от телта банския си. Той бавно се запъти към колата си, но изведнъж се обърна, пресече пътя и се приближи до рибаря.

„Кажете, приятелю — рече той, — не знаете ли дали дамата, която пристигна днес с колата си, вече върнала?“

„Онази с роклята на цветя? Не, сър, не съм я виждал. Сутринта тя тръгна към залива през скалите.“

„Знам, знам. Къпехме се заедно, а после тя реши да се прибере пеша, но оттогава не съм я виждал. Не е възможно да се забави толкова. Скалите наоколо са опасни, нали?“

„Зависи по кой път минавате, сър. А най-добре вземете някой, който познава добре околностите“ — Той съвсем явно намекваше за себе си и точно да се впусне в безкраен монолог, когато младия мъж го прекъсна най-безцеремонно и се втурна към странноприемницата, викайки към жена си на балкона.

„Слушай, Марджъри, Карол още не се е върнала. Не е ли странно?“ Не чух отговора на Марджъри, но съпругът й продължи: „Е, не можем повече да чакаме. Трябва да тръгваме към Пенридър. Готова ли си? Ще докарам колата.“

— Така и направи и не след дълго двамата потеглиха. Междувременно аз се опитвах да събера кураж, повтаряйки си колко нелепи са моите фантазии. След като колата замина, аз отидох до странноприемницата и внимателно разгледах паважа. Разбира се, там нямаше никакви кървави петна. Не, всичко е било в резултат на развинтеното ми въображение. В същото време обаче цялата работа започна да ми се струва още по-зловеща. Докато стоях там, чух гласа на рибаря. Той любопитно ме наблюдаваше.

„Сторило ви се е, че сте видели кървави петна тук, а, мадам?“

Аз кимнах.

„Интересно, много интересно. Тука си имаме едно поверие, мадам. Ако някой «види» тези петна…“. — Той спря.

„Е?“ — подканих го аз.

Той продължи да говори със спокойния си глас. Интонацията му беше като на корнуолец, но произнасяше думите благовъзпитано, с неосъзната напевност, съвсем лишена от корнуолските извивки на речта.

„Говори се, мадам, че ако човек «види» онези кървави петна, то до двадесет и четири часа някой ще умре.“ Ужас! По гърба ми пробягнаха тръпки. А той настоятелно продължи:

„В църквата има един интересен надпис за смъртта…“

„Не, благодаря“ — казах аз решително, рязко се завъртях на пети и тръгнах по улицата към вилата, където бях отседнала. Когато стигнах там, в далечината видях жената на име Карол да се връща по скалната пътека. Бързаше. На фона на сивите скали тя изглеждаше като някакво отровно алено цвете. Шапката й бе с цвят на истинска кръв… Тръснах глава. Наистина все кръв ми се въртеше в ума. После чух шума на колата й. Почудих се дали и тя отива в Пенридър, но тя пое по пътя отляво, точно в обратната посока. Гледах как колата пъпли нагоре по хълма и когато се скри, задишах някак си по-леко. Стори ми се, че Ратхоул отново потъна в следобедния си сън.

— Ако това е всичко — каза Реймънд Уест, когато Джойс спря, — мога веднага да ви кажа какво е моето мнение. Лошо храносмилане и цветни петна пред очите след ядене.

— Това не е всичко — рече Джойс. — Трябва да чуете и продължението. Два дни по-късно прочетох във вестника една статия, озаглавена „Къпане в морето с фатален край“. Пишеше, че мисис Дейкър — съпругата на капитан Денис Дейкър, се удавила в залива Лендиър — малко по-надолу покрай брега. Преди това тя и съпругът й били отседнали в тамошния хотел и изказали намерението си да идат да се изкъпят, но излязъл студен вятър. Капитан Дейкър решил, че времето е неподходящо за къпане, затова с още няколко души от хотела отишъл на близкото игрище за голф. Мисис Дейкър обаче споделила, че на нея студът не й пречел и поела сама към залива. След като не се върнала, съпругът й се разтревожил и заедно с няколко приятели отишли на брега. Намерили дрехите й до една скала; но от нещастната жена нямало и следа. Тялото й било намерено едва около седмица по-късно, когато било изхвърлено на брега на известно разстояние надолу по крайбрежната ивица. На главата й имало голяма рана, получена преди смъртта и се изказа предположението, че тя вероятно се е гмуркала в морето и е ударила главата си о някоя скала. Доколкото успях да пресметна, смъртта бе настъпила точно двадесет и четири часа след като бях видяла кървавите петна.

— Протестирам — каза сър Хенри. — Това не е загадка, а история за духове. Мис Лемприер очевидно е медиум.

Мистър Педърик се покашля както винаги.

— Едно нещо ми направи особено впечатление — започна той, — тази рана на главата. Мисля, че не бива да изключваме възможността за убийство. Но виждам, че не разполагаме с факти в подкрепа на това. Халюцинацията или видението на мис Ламприер е определено интересно, но не ми е съвсем ясно по кой пункт от историята иска тя да се произнесем.

— Лошо храносмилане и съвпадение — каза Реймънд, — пък и все пак не можете да сте сигурни, че е ставало въпрос за същите хора. Освен това проклятието или каквото е било там, би трябвало да се отнася само за постоянните жители на Ратхоул.

— Мисля — рече сър Хенри, — че зловещият моряк има нещо общо с тази история. Но съм съгласен с мистър Педърик — мис Лемприер ни предостави недостатъчно информация.

Джойс се обърна към доктор Пендър, който се усмихна и поклати глава.

— Безкрайно интересна история — рече той, — но се боя, че трябва да се съглася със сър Хенри и мистър Педърик — фактите, на които бихме могли да се опрем, са твърде малко.

Тогава Джойс погледна с интерес към мис Марпъл, която в отговор й се усмихна.

— Аз също смятам, че не постъпвате съвсем честно, скъпа Джойс — каза тя. — Разбира се, при мен е различно. Искам да кажа, че като жени ние придаваме по-голямо значение на дрехите. Но не мисля, че е съвсем уместно такава загадка да се поставя пред мъж. Сигурно е паднало трескаво преобличане! Каква лоша жена! И един още по-лош от нея мъж!

Джойс се ококори насреща й.

— Лельо Джейн, — започна тя. — Искам да кажа мис Марпъл. Аз мисля, да, наистина мисля, че знаете истината.

— Е, добре, скъпа — рече мис Марпъл, — за мен е по-лесно, отколкото е било за вас, защото аз научих всичко, седейки си спокойно тук… а вие сте художничка и сте много податлива към „атмосферата“, нали? Аз пък, както си седя тук с плетка в ръце, мога ясно да видя фактите. Капките кръв на паважа са се отцедили от окачения горе бански костюм и тъй като той е бил червен, престъпниците от своя страна, разбира се, не са забелязали, че по него е имало кръв. Бедната, клетата млада жена!

— Извинете ме, мис Марпъл — обади се сър Хенри, — но трябва да знаете, че все още съм в пълно неведение. Вие и мис Лемприер изглежда разбирате за какво говорите, докато ние мъжете все още тънем в пълен мрак.

— Сега ще ви разкажа края на историята — каза Джойс. — Случи се година по-късно. Бях в един малък морски курорт на източното крайбрежие и рисувах. Внезапно изпитах онова странно чувство за нещо вече преживяно. На улицата пред мен стояха двама души — мъж и жена, които поздравяваха трета — една дама, облечена в басмена рокля на алени поинсетии. „Карол, но това е чудесно! Не съм и предполагал, че ще те срещна след толкова години. Познаваш ли жена ми? Джоан, това е една моя стара приятелка — мис Хардинг.“ Веднага познах мъжа. Беше същият онзи Денис, когото бях срещнала в Ратхоул. Съпругата беше друга — този път Джоан вместо Марджъри, но беше същият тип — млада, някак благопристойна и невзрачна. За миг реших, че полудявам. Те заговориха за къпане. Ще ви кажа какво направих. Моментално се запътих право към полицейския участък. Мислех, че те вероятно ще решат, че съм откачила, но не ме беше грижа. И случайно нещата се наредиха. Там беше един човек от Скотланд Ярд, пристигнал във връзка с тази работа. Изглежда… о, ужасно ми е неприятно да го кажа, но полицията била заподозряла Денис Дейкър. Това не било истинското му име — за различните случаи имал различни. Запознавал се с момичета, обикновено кротки и безлични, без много роднини или приятели, женил се е за тях и застраховал живота им за големи суми, а сетне… о, ужасно е! Жената на име Карол била истинската му съпруга и те винаги следвали един и същи план. Ето затова успели да ги хванат. Застрахователните компании станали подозрителни. Той пристигал в някое тихо крайбрежно селище със своята нова съпруга, после се появявала другата жена и те заедно отивали да се къпят. Сетне съпругата бивала премахната, а Карол обличала дрехите й и се връщали с лодката. После напускали селището, след като поразпитвали тук-там за мнимата Карол. Щом напуснели селото, истинската Карол бързо се преобличала в своята крещяща рокля и слагала ослепителния си грим. После се връщала обратно в селището и отпътувала със собствената си кола. Те проверявали посоката на морското течение в района и инсценирали смъртния случай на следващия плаж по брега, покрай който минавало течението. Карол играела ролята на съпругата, отивала до някой самотен плаж, оставяйки дрехите й там до някоя скала. После си тръгвала облечена в басмената рокля на цветя, за да изчака спокойно някъде съпруга й да я настигне. Мисля, че когато са убили бедната Марджъри, кръвта й вероятно е опръскала банския на Карол и понеже той бил червен, те не забелязали това, както каза и мис Марпъл. Но докато висял на балкона, кръвта се отцедила върху паважа. Пфу! — тя потръпна. — Още ми е пред очите!

— Разбира се — каза сър Хенри, — сега си спомням много добре. Истинското име на мъжа беше Дейвис. Просто съвсем ми беше изхвръкнало от ума, че едно от многобройните му фалшиви имена бе Дейкър. Те са били изключително изкусна двойка. Винаги ми се е струвало удивително, че никой не е забелязвал смяната на самоличността. Предполагам, че както каза мис Марпъл, дрехите по-лесно се помнят от лицата, но все пак планът е бил много хитър. Затова въпреки че подозирахме Дейвис, не беше лесно да го изобличим в това престъпление, тъй като той винаги имаше безупречно алиби.

— Лельо Джейн — каза Реймънд и я погледна с любопитство, — как го правиш? Водиш толкова спокоен живот, а все пак нищо не може да те изненада.

— В този свят винаги има едно нещо, което си прилича с друго — каза мис Марпъл. — Знаете ли, имаше една мисис Грийн, която погреба пет деца и те до едно бяха застраховани. Е, човек естествено, започва да храни подозрения.

Тя поклати глава.

— В селския живот също стават доста отвратителни неща. Дано вие, скъпи млади хора, никога да не разберете колко лош е светът.