Клуб „Вторник вечер“

Глава XIII Смърт чрез изнудване

Бившият комисар от Скотланд Ярд — сър Хенри Клидъринг, беше отседнал при едни свои приятели — семейство Бантри, в дома им недалеч от малкото селце Сейнт Мери Мийд.

В събота сутринта, докато слизаше за закуска в удобния за гостите час — десет и петнадесет, той почти се сблъска на вратата на трапезарията със своята домакиня — мисис Бантри. Тя стремително изхвръкна от стаята, очевидно в състояние на голяма възбуда и тревога. Полковник Бантри седеше на масата с лице по-червено от обичайното.

— Добро утро, Клидъринг — поздрави го той. — Хубав ден. Сядайте и започвайте.

Сър Хенри се подчини. Докато се настаняваше на мястото си, където бе поставена чиния с бъбреци и бекон, домакинът му продължи:

— Тази сутрин Доли е малко разстроена.

— Да… ъ-ъ-ъ… и аз така си помислих — меко отвърна сър Хенри. Той леко се почуди. Домакинята му беше с ведър нрав, който рядко се помрачаваше от различни настроения. Доколкото сър Хенри знаеше, нейната единствена страст бе градинарството.

— Да — каза полковник Бантри. — Една новина, която получихме тази сутрин, я разстрои. За едно селско момиче… дъщерята на Емът… Емът, дето държи „Синия глиган“.

— А, да, разбира се.

— Мда-а-а — замислено повтори полковник Бантри.

— Хубаво девойче. Ала загазило — забременяло. Обичайните истории. Спорихме с Доли за това. Глупаво от моя страна. Жените изобщо не разбират. Доли с все сили защищаваше момичето. Нали ги знаете жените — мъжете били зверове и прочие, и прочие. Ала не е толкова просто — не и в днешно време. Момичетата знаят какво правят. Човек, който прелъстява една девойка, не е непременно негодник. Доста често в тези случаи вината се разпределя по равно. Аз самият много харесвам младия Сандфорд. Бих го нарекъл млад глупак, а не дон Жуан.

— Този Сандфорд ли е докарал неприятности на момичето?

— Така изглежда. Разбира се, лично аз не зная нищо — предпазливо отбеляза полковникът. — Всичко са само клюки и брътвежи. Знаете що за село е това! Както казах, нищо не знам. Не съм като Доли — да правя прибързани заключения, да сипя навсякъде обвинения. Дявол го взел, човек доста трябва да внимава с приказките си! Нали знаете, следствие и прочие…

— Следствие ли?

Полковник Бантри го изгледа.

— Да. Не ви ли казах? Момичето се е удавило. Затова е целият този шум.

— Голяма неприятност — отбеляза сър Хенри.

— Естествено, че е неприятно. Аз сам не искам да мисля за това. Бедното малко дяволче! Всички казват, че баща й е суров човек. Предполагам, че тя просто не е можела да приеме последствията.

Той направи пауза.

— Затова Доли е толкова разстроена.

— Къде се е удавила?

— В реката. Точно под воденицата тя е доста буйна. Там има пътечка и над реката минава мостче. Мислят, че се е хвърлила оттам. О, ужасно е дори само да си го помислиш!

И с невъобразим шум полковник Бантри отвори вестника си и се зае да отвлече вниманието си от тъжната случка, потъвайки в последните новини относно некадърността на правителството.

Сър Хенри прояви твърде слаб интерес към селската трагедия. След закуска той се настани в един удобен стол на моравата, нахлупи шапката си над очите и започна да размишлява за живота откъм спокойната му страна.

Беше около единадесет и половина, когато една спретната прислужница се затича през ливадата към него.

— О, сър, ако нямате нищо против, мис Марпъл е тук и би желала да се срещне с вас.

— Мис Марпъл?

Сър Хенри се изправи и килна шапката си назад. Името го изненада. Той много добре помнеше мис Марпъл с нейните кротки и спокойни обноски на стара мома, с нейната удивителна проницателност. Помнеше още и дузината неразрешени или хипотетични случаи и как във всеки един от тях тази типична „селска стара мома“ бе стигала безпогрешно до верния отговор на загадката. Сър Хенри изпитваше дълбоко уважение към мис Марпъл. Зачуди се какво ли я бе довело насам.

Мис Марпъл седеше в салона — изпъната, както винаги, като свещ, до себе си бе поставила ярко оцветена пазарна кошница, явно чужда направа. Бузите й бяха доста порозовели и тя изглеждаше притеснена.

— Сър Хенри, толкова се радвам. Такъв късмет, че ви открих! Случайно чух, че сте отседнали тук… надявам се, ще ми простите…

— За мен е голямо удоволствие — каза сър Хенри, като пое ръката й. — Боя се, че мисис Бантри излезе.

— Да — отвърна мис Марпъл. — Видях я да говори с Футит — месаря, докато минавах оттам. Вчера прегазиха Хенри Футит — това е кучето му. Един от онези фокстериери с гладка козина, много едър и сприхав, дето като че ли все месари си ги взимат.

— Да… — услужливо рече сър Хенри.

— Радвам се, че дойдох тук, когато нея я няма — продължи мис Марпъл. — Защото исках да се видя именно с вас. Относно тази тъжна случка.

— За Хенри Футит? — попита сър Хенри, леко озадачен.

Мис Марпъл укоризнено го погледна.

— Не, не, заради Роуз Емът, разбира се. Чухте ли новината?

Сър Хенри кимна.

— Бантри ми каза. Много тъжно наистина.

Той беше леко озадачен. Не можеше да си представи защо мис Марпъл ще иска да го види заради Роуз Емът.

Мис Марпъл отново седна, което стори и сър Хенри. Когато старата дама заговори, тонът й беше променен. Сега тя се държеше сериозно и от нея лъхаше достойнство.

— Може би си спомняте, сър Хенри, как един-два пъти играхме една наистина много приятна игра. Поставяхме загадки и намирахме отговорите им. Вие бяхте много любезен като казахте, че аз… че аз се справям нелошо.

— Вие бихте всички ни — топло отвърна сър Хенри.

— Проявихте невероятна гениалност в разкриването на истината. Помня още, че винаги вземахте за пример някоя сходна случка от вашето село, която ви даваше ключа към загадката.

Докато говореше, той се усмихваше, ала не и мис Марпъл. Тя остана сериозна.

— Именно тези ваши думи ми вдъхнаха кураж да дойда при вас сега. Мисля, че ако ви кажа нещо, вие поне няма да ми се смеете.

Внезапно той осъзна, че тя говореше изключително сериозно.

— Разбира се, че няма да се смея — внимателно каза той.

— Сър Хенри… онова момиче… Роуз Емът. Тя не се е удавила сама… била е убита… и аз зная кой е убиецът.

Цели три секунди сър Хенри беше като онемял от истинско изумление. Гласът на мис Марпъл бе съвършено спокоен и лишен от емоции. Ако се съдеше по чувствата, които показваше, тя сякаш правеше едно съвсем обикновено изказване.

— Много е сериозно това, което казвате, мис Марпъл — рече сър Хенри, след като успокои дишането си.

Тя няколко пъти кимна кротко с глава.

— Зная, зная… Затова дойдох при вас.

— Но скъпа госпожо, не съм аз човекът, който ви трябва. В момента просто представлявам единствено себе си. Ако сте сигурна в това, което казвате, то вие трябва да отидете в полицията.

— Не мисля, че мога да направя това — каза мис Марпъл.

— Но защо?

— Защото, видите ли, не съм… както вие се изразихте „сигурна“.

— Искате да кажете, че това е само предположение от ваша страна?

— Можете и така да го наречете, ако искате, но всъщност въобще не е това. Аз зная. Аз съм в положение на човек, който знае. Но ако разкрия пред инспектор Друит причините, поради които зная, той… ами той просто ще ми се изсмее. И едва ли бих го обвинила за това. Много е трудно да се разбере онова, което вие бихте нарекли информация от по-особен тип.

— Например? — попита сър Хенри.

Мис Марпъл леко се усмихна.

— Ако трябва да ви кажа, че знам това заради един случай с човек на име Пийсгуд, който оставяше ряпа вместо моркови на моята племенница преди няколко години, когато идваше тук с каручката си… — тя многозначително замълча.

— Много подходящо име за търговец на зеленчуци? — измърмори сър Хенри. — Искате да кажете, че просто правите изводите си въз основа на един сходен случай.

— Познавам човешката природа — каза мис Марпъл. — Не е възможно да не я познавам, след като живея на село от толкова години. Въпросът е дали ми вярвате или не.

Тя го погледна прямо. По бузите й плъзна червенина. Погледът й срещна неговия, без очите й да трепнат.

Сър Хенри беше човек с огромен житейски опит. Той вземаше решенията си бързо и без да го усуква. Колкото фантастично и неправдоподобно да изглеждаше казаното от мис Марпъл, той мигновено осъзна, че го приема.

— Вярвам ви, мис Марпъл. Но не разбирам какво искате да направя по този въпрос или пък защо сте дошли при мен.

— Дълго мислих върху това — рече мис Марпъл. — Както казах, ще бъде безсмислено да отида в полицията, без да разполагам с никакви факти. Нямам факти. Това, което искам, е да се заинтересувате от случая. Сигурна съм, че инспектор Друит ще бъде безкрайно поласкан. И, разбира се, ако нещата отидат твърде далеч — полковник Мелчит, полицейският началник, ще е в ръцете ви като глина, сигурна съм.

Тя умолително го погледна.

— А какви сведения ще ми дадете, с които да започна?

— Мислех си — каза мис Марпъл — да ви напиша едно име… името… на късче хартия и да ви го дам. А ако при разследването решите, че… тази личност… по никакъв начин не е замесена… е, значи ще съм била изцяло на погрешен път.

Тя направи пауза, а после потръпна леко и добави:

— Би било ужасно… толкова ужасно… ако невинен човек бъде обесен.

— Какво, да му се не види… — стреснато извика сър Хенри.

Тя извърна тревожно лице към него.

— Може и да греша, макар да не мисля така. Видите ли, инспектор Друит е наистина интелигентен човек. Но средното ниво на интелигентност понякога може да бъде доста опасно. Такъв човек не би стигнал твърде далеч.

Сър Хенри я изгледа с интерес. Леко припряно мис Марпъл отвори едва малка дамска чанта, откъдето извади тефтерче, скъса един лист, внимателно написа едно име на него, сгъна го на две и го подаде на сър Хенри. Той го отвори и прочете името. То нищо не му говореше, но той леко повдигна вежди. Погледна мис Марпъл и пъхна листчето в джоба си.

— Тъй, тъй — каза той. — Доста необичайна работа е тази. Никога преди не съм правил такова нещо. Но ще го направя заради вас, мис Марпъл.

Сър Хенри седеше в една стая с полковник Мелчит — областния полицейски началник — и инспектор Друит.

Полицейският началник бе дребно човече с враждебното поведение на един военен. Инспекторът беше едър и широкоплещест и безкрайно здравомислещ.

— Наистина мисля, че се меся във вашата работа — каза сър Хенри с любезна усмивка. — Не мога всъщност да ви обясня защо го правя. (Това си беше чистата истина.)

— Скъпи ми друже, много ни е приятно. Чувстваме се поласкани.

— За нас е голяма чест, сър Хенри — каза инспекторът.

Полицейският началник си мислеше: „Бедният човек, отегчил се е до смърт при семейство Бантри. Старецът постоянно плюе правителството, а старицата плещи само за луковици.“

Инспекторът си мислеше: „Жалко, че не сме изправени срещу истинско предизвикателство. Чувал съм да казват, че той е един от най-големите умове в Англия. Жалко, че става дума за нещо толкова просто.“

Полицейският началник каза на глас:

— Боя се, че цялата работа е много неприятна и съвсем ясна. Първото впечатление беше, че момичето само се е удавило. Била е бременна, нали разбирате. Обаче нашият доктор Хейдък е много старателен. Забелязал синини на двете й ръце — над лактите. Получени преди смъртта. Точно на място, където човек би трябвало да я хване, за да я хвърли във водата.

— Нужна ли е била много сила?

— Мисля, че не. Не е имало борба… момичето е било изненадано. Стояло е на тясно мостче, дъските му са били хлъзгави. Най-лесното нещо на света е било да я хвърлят оттам — от тази страна няма парапет.

— Имате ли доказателства, че трагедията е станала именно там?

— Да. Имаме показанията на едно момче — Джими Браун, на дванадесет години. Бил е в горичката от другата страна. Чул някакъв вик откъм моста, последван от плясък във водата. Било е по здрач, нали знаете, трудно се е виждало каквото и да е. Малко по-късно видял нещо бяло да се носи във водата и хукнал за помощ. Измъкнали я, но било твърде късно, за да я върнат към живот.

Сър Хенри кимна.

— Момчето видяло ли е някого на моста?

— Не, но както ви казах, било е по здрач, а и там винаги има мъгла. Ще го попитам дали е видял някого преди или след това. Видите ли, той съвсем естествено е допуснал, че момичето само се е хвърлило. В началото всеки би си помислил така.

— Все пак у нас е бележката — каза инспектор Друит и се обърна към сър Хенри. — Бележка в джоба на мъртвото момиче, сър. Била е написана с нещо като молив за скици и въпреки че хартията бе подгизнала цялата, ние успяхме да разчетем написаното.

— И какво пишеше?

— Била е от младия Сандфорд. „Добре — пише в нея, — ще се срещнем на моста в осем и тридесет — Р. С.“ Сигурно е, че е било към осем и половина… или няколко минути по-късно, тогава Джими Браун е чул вика и плясъка във водата.

— Не зная познавате ли изобщо Сандфорд — продължи полковник Мелчит. — Тук е от около месец. Един от онези съвременни млади архитекти, които строят чудати къщи. Сега точно строи къща за Алингтън. Бог знае как ще изглежда тя! Предполагам, че ще е пълна с ония модерни джунджурии. Стъклена маса за вечеря и хирургически столове, направени от стомана и брезент. Това не е от значение в случая, но показва що за човек е Сандфорд. Нали знаете, болшевик, без никакъв морал.

— Прелъстяването — меко каза сър Хенри — е доста древно престъпление, въпреки че, разбира се, не е по-старо от убийството.

Полковник Мелчит втренчено го изгледа.

— О, да! — каза той. — Съвсем вярно, съвсем вярно.

— Е, сър Хенри — обади се и Друит. — Ето на — неприятна работа, но поне е ясна. Момичето е загазило от младия Сандфорд. Сетне той се е канел да духне пак за Лондон. Има си момиче там — една хубава млада дама, за която бил сгоден. Е, разбира се, ако тя чуеше за тази работа, това щеше да му се отрази доста зле. Среща се с Роуз на моста, вечерта е мъглива, няма никой наоколо, хваща я за раменете и я хвърля във водата. Истинска млада свиня, заслужава това, което го очаква. Така мисля аз.

Сър Хенри помълча минута-две. Долови някакво силно подмолно настроение, основаващо се на местните предразсъдъци. Един авангарден архитект вероятно не би се ползвал с добра репутация в консервативно селце като Сейнт Мери Мийд.

— Предполагам няма съмнение, че този Сандфорд всъщност е бил бащата на нероденото дете? — попита той.

— Съвсем ясно е, че той е бащата — каза Друит. — Роуз Емът се изпуснала пред баща си. Мислела си е, че Сандфорд щял да се ожени за нея. Да се ожени, как не!

„Боже мой — помисли си сър Хенри, — като че ли съм се върнал в мелодрама от средновикторианската епоха. Наивно момиче, негодникът от Лондон, суровият баща, измяната… трябва ни само и един предан местен любовник. Да, мисля че е време да се позаинтересувам и за него.“

И той каза на глас:

— Нямаше ли момичето свой приятел от селото?

— Имате предвид Джо Елис? — попита инспекторът. — Джо е добър момък. Дърводелец по занаят. Ех, да си беше стояла при Джо…

Полковник Мелчит кимна одобрително.

— Човек трябва да се държи за хората от своята черга — отсече той.

— Как прие Джо всичко това? — попита сър Хенри.

— Никой не знае — каза инспекторът. — Потаен момък е този Джо, затворен. Всичко, което правеше Роуз, за него беше добро. Въртеше го на малкия си пръст. Сигурно се е надявал, че тя ще се върне при него някой ден. Навярно така си е мислел.

— Бих искал да го видя — рече сър Хенри.

— О, ще го посетим — каза полковник Мелчит. — Ще работим по всички направления. Лично аз мислех първо да отидем при Емът, после при Сандфорд, и тогава чак да се видим с Елис. Това устройва ли ви, Клидъринг?

Сър Хенри каза, че го устройва идеално.

Намериха Том Емът в „Синия глиган“. Беше едър и широкоплещест мъж на средна възраст с игриви очи и силно издадена напред челюст.

— Радвам се да ви видя, господа, добро утро, полковник. Елате, тук ще бъдем насаме. Да ви предложа нещо, господа? Не? Както желаете. Дошли сте заради онази работа с бедното ми момиче? Ех, добро момиче беше Роуз! Винаги е била добро момиче… докато тази проклета свиня… извинете ме, но той е точно такъв… докато той не се появи в живота й. Обеща й да се оженят. Но ще направя така, че да не остане ненаказан. Той я докара дотам, кръвожадната му свиня! Опозори всички ни. Бедното ми момиче!

— Сигурен ли сте, че дъщеря ви е казала, че Сандфорд е отговорен за нейното положение? — попита Мелчит отривисто.

— Да. Ето в тази стая тук ми го каза.

— А вие какво й отвърнахте? — попита сър Хенри.

— Какво съм й отвърнал ли? — За миг човекът изглеждаше изненадан.

— Да. Не сте я заплашили например че ще я изгоните от къщи?

— Бях малко разстроен — това е съвсем естествено. Сигурен съм, ще се съгласите, че това е съвсем естествено. Но, разбира се, не я изхвърлих от къщи. Не бих направил такова нещо. — Той си даде вид, че е възмутен не на шега. — Не. Та за какво е законът? Това питам аз. За какво е законът? Той трябваше да се държи почтено с нея. А щом не е, ще си плати, Бога ми! — той удари с юмрук по масата.

— Кога за последен път видяхте дъщеря си? — попита Мелчит.

— Вчера, на чай.

— Как се държеше тя тогава?

— Ами както обикновено. Нищо особено не съм забелязал. Ако знаех…!

— Но не сте — сухо отбеляза инспекторът. Те си тръгнаха.

— Емът не оставя особено приятно впечатление — замислено произнесе сър Хенри.

— Пада си малко мерзавец — каза Мелчит. — Съвсем ясно е, че ако имаше възможност, би пуснал кръв на Сандфорд.

Следващото им посещение беше в дома на архитекта. Рекс Сандфорд никак не приличаше на образа, който сър Хенри несъзнателно си бе изградил за него. Беше висок млад мъж, много рус и много слаб. Очите му бяха сини и замечтани, косата му — несресана и доста дълга. Говореше малко предвзето, като жена.

Полковник Мелчит представи придружаващите го и себе си. След това премина направо към целта на своето посещение и поиска от архитекта да опише действията си предишната вечер.

— Вие разбирате — предупреди го той, — че не мога да ви заставя да дадете показания и че всичко, което кажете, може да се използва като доказателство срещу вас. Искам това да ви стане пределно ясно.

— Аз… аз не разбирам — каза Сандфорд.

— Но знаете, че едно момиче се е удавило снощи — Роуз Емът?

— Знам. О, това е много, много трагично! Наистина не съм мигнал цяла нощ. Днес въобще не мога да подхвана работа. Чувствам се отговорен… ужасно отговорен.

Той прокара ръце през косата си, като я разроши още повече.

— Изобщо не съм искал да й причиня, зло — жално изрече той. — Не съм и помислял. Не съм предполагал, че ще го приеме така.

Той седна на масата и зарови лице в ръцете си.

— Да разбирам ли, мистър Сандфорд, че отказвате да дадете показания къде сте били снощи в осем и тридесет?

— Не, не… в никакъв случай! Бях излязъл. Отидох да се разходя.

— Излязъл сте, за да се видите с мис Емът ли?

— Не, разхождах се сам. В гората. Доста надалеч.

— Тогава как ще обясните тази бележка, сър, която намерихме в джоба на мъртвото момиче?

И инспектор Друит сухо я прочете на глас.

— Е, сър — каза накрая той. — Отричате ли да сте я писали?

— Не, не. Прав сте, аз съм я писал. Роуз ме помоли да се видим, настояваше за това. Не знаех какво да правя, затова й написах тази бележка.

— Е, така е по-добре — рече инспекторът.

— Но не отидох! — Сандфорд възбудено повиши глас. — Не отидох! Чувствах, че ще е по-добре да не го правя. На другия ден се връщах в града. Чувствах, че ще е по-добре да не се… да не се срещаме. Имах намерение да й пиша от Лондон… и да… и да уредя нещата…

— Съзнавате значи, сър, че това момиче е щяло да има дете и че е посочило вас като негов баща?

Сандфорд изстена, но не отговори.

— Вярно ли е това, сър?

Сандфорд зарови лице още повече.

— Предполагам — изрече той глухо.

— А-а-а! — инспектор Друит не можа да прикрие задоволството си. — А сега да поговорим за тази ваша „разходка“. Видял ли ви е някой снощи?

— Не знам. Едва ли. Доколкото си спомням, аз не срещнах никого.

— Жалко.

— Какво искате да кажете? — диво го изгледа Сандфорд. — Какво значение има дали съм бил на разходка или не? Какво общо има с това, че Роуз се е удавила сама?

— А! — възкликна инспекторът. — Само че, видите ли, тя не го е направила сама. Била е умишлено хвърлена във водата, мистър Сандфорд.

— Била е… — бяха му нужни минута-две, за да схване ужаса на случилото се. — Господи! Но тогава… — Той се свлече в един стол.

Полковник Мелчит се приготви да си тръгва.

— Разбирате, Сандфорд — каза той, — че в никакъв случай не трябва да напускате тази къща.

Тримата мъже излязоха заедно. Инспекторът и полицейският началник си размениха бързи погледи.

— Мисля, че беше напълно достатъчно, сър — рече инспекторът.

— Да. Изискайте заповед за задържане и го арестувайте.

— Извинете ме — обади се сър Хенри. — Забравих си ръкавиците.

Той бързо се върна в къщата. Сандфорд седеше точно както го бяха оставили, вперил невиждащ поглед пред себе си.

— Върнах се — започна сър Хенри, — за да ви кажа, че аз лично имам голямо желание да сторя всичко, което е по силите ми, за да ви помогна. Нямам право да разкрия причините за моя интерес към вас. Но ще ви помоля, ако нямате нищо против, да ми разкажете съвсем накратко какво точно се е случило между вас и това момиче Роуз.

— Тя беше много хубава — каза Сандфорд. — Много хубава и много съблазнителна. И… и ме преследваше непрекъснато. Господ ми е свидетел, че това е самата истина. Не ме оставяше на мира. Бях съвсем самотен, тук никой не ме харесва и… и, както казах, тя беше удивително красива и изглеждаше много оправна и така нататък… — гласът му заглъхна. Той вдигна поглед. — А после се случи това. Тя искаше да се оженим. Не знаех какво да правя. Сгоден съм за едно момиче в Лондон. Ако тя по някакъв начин научи за това… тя, разбира се, ще… е, това ще е краят. Тя няма да разбере. И как би могла? Аз, разбира се, съм негодник. Както казах, не знаех какво да правя. Гледах да не се виждам с Роуз повече. Мислех да се върна в града… да се видя с адвоката си, да се разпоредя тя да получи някакви пари и така нататък. Господи, какъв глупак съм бил! А сега нещата са ясни — всичко е срещу мен. Но те грешат — тя трябва сама да се е удавила!

— Тя въобще заплашвала ли ви е, че ще посегне на живота си?

Сандфорд поклати глава.

— Никога. Не бих казал, че е от този тип хора.

— А какво ще кажете за един човек на име Джо Елис?

— Дърводелеца? Добър селски момък. Глуповат… но беше луд по Роуз.

— Да е ревнувал? — предположи сър Хенри.

— Сигурно малко… но той си пада темерут. Би страдал мълчаливо.

— Е — каза сър Хенри. — Трябва да вървя. — Той се върна при другите двама.

— Знаете ли, Мелчит — започна той. — Мисля, че трябва да идем да видим онзи приятел — Елис, преди да предприемем някакви крайни мерки. Ще бъде жалко да арестуваме онзи човек, а после да се окаже, че е било грешка. В края на краищата ревността е доста силен мотив за убийство и също така често срещан.

— Съвсем вярно — каза инспекторът. — Но Джо Елис не е такъв човек. Не би убил и муха. Ха, никой не го е виждал да си изтърва нервите. Все пак съгласен съм, че е по-добре да го попитаме къде е бил снощи. Сега трябва да си е вкъщи. Живее на квартира у мисис Бартлет — много свястна жена. Вдовица е. Прехранва се, като пере дрехите на чужди хора.

Малката къща, до която стигнаха, беше безупречно чиста и спретната. Вратата им отвори едра пълна жена на средна възраст. Имаше приятно лице и сини очи.

— Добро утро, мисис Бартлет — поздрави инспекторът. — Тук ли е Джо Елис?

— Върна се преди по-малко от десет минути — отвърна мисис Бартлет. — Влезте, ако обичате, господа.

Бършейки ръце в престилката си, тя ги въведе в малка гостна, пълна с препарирани птици и порцеланови кучета. Имаше още и канапе и куп ненужни мебели. Тя припряно им приготви да седнат, като вдигна всевъзможни вещи, разхвърляни по канапето, за да освободи повече място. После излезе и се провикна:

— Джо, трима господа са дошли да те видят.

Един глас отвърна откъм кухнята:

— Само да се измия и идвам.

Мисис Бартлет се усмихна.

— Елате при нас, мисис Бартлет — покани я полковник Мелчит. — Седнете.

— О, не, сър, не бих си и помислила.

Мисис Бартлет изглеждаше шокирана от тази идея.

— Добър квартирант ли е Джо Елис? — осведоми се Мелчит с привидно небрежен тон.

— Не би могло да има по-добър, сър. Младеж на място, сър. Не близва алкохол. Гордее се с работата си. Винаги е отзивчив и помага в къщата. Той ми постави тези лавици и направи нов шкаф за кухнята. И всичко, което се нуждае от поправка вкъщи… Джо, разбира се, се заема с него, без да чака отплата за това. Ех, не са много младежите като Джо, сър!

— Ще ощастливи някое момиче някой ден — нехайно подхвърли Мелчит. — Доста беше хлътнал по онова бедно девойче — Роуз Емът, нали?

Мисис Бартлет въздъхна.

— Направо ми беше дошло до гуша от това. Той боготвореше земята под краката й, а тя не даваше и пет пари за него.

— Къде прекарва вечерите си Джо, мисис Бартлет?

— Обикновено тук, сър. Понякога вечер се залавя за някаква работа. Опитва се и да учи за счетоводител чрез кореспонденция.

— А, виж ти! Тук ли беше той снощи?

— Да, сър.

— Сигурна ли сте, мисис Бартлет? — рязко попита сър Хенри.

Тя се извърна към него.

— Съвсем сигурна, сър.

— Не е излизал, например, някъде около осем — осем и половина?

— О, не — мисис Бартлет се засмя. — Почти цяла вечер се занимаваше с кухненския шкаф, а аз му помагах.

Сър Хенри погледна усмихнатото й, уверено лице и усети, че го обхващат съмнения.

Миг по-късно самият Елис влезе в стаята. Беше висок широкоплещест млад мъж, който притежаваше някаква груба привлекателност. Имаше срамежливи сини очи и блага усмивка. Изобщо — един добродушен млад исполин.

Мелчит подхвана разговор, а мисис Бартлет се оттегли в кухнята.

— Разследваме смъртта на Роуз Емът. Познавахте ли я, Елис?

— Да — той се поколеба и после промълви: — Надявах се да се оженим един ден. Бедната девойка!

— Чули сте за състоянието й?

— Да — в очите му проблесна гняв. — Измами я той. Но е било за хубаво. Тя нямаше да бъде щастлива, ако се омъжеше за него. Мислех, че ще дойде при мен след това, което се случи. Щях да се грижа за нея.

— Въпреки че…

— Вината не беше нейна. Завъртял й главата с красиви обещания. О, тя ми разказа. Не е трябвало да се дави. Той не е достоен за това.

— А вие къде бяхте, Елис, снощи в осем и тридесет? Дали сър Хенри си въобрази или наистина в гласа му се прокрадна притеснена нотка при бързия… прекалено бързия отговор.

— Тук бях. Поправях една дреболия в кухнята на мисис Б. Питайте я, тя ще ви каже.

„Прекалено бърз отговор — помисли си сър Хенри. — А той е човек с бавна мисъл. Издекламира го като стихотворение и аз подозирам, че го е подготвил предварително.“

После си рече, че си го е въобразил. Въобразяваше си разни неща — да, въобрази си даже, че зърна неспокоен проблясък в тези сини очи.

Размениха се още няколко въпроса и отговора и накрая си тръгнаха. Сър Хенри си намери повод да иде в кухнята. Мисис Бартлет се суетеше около печката. Тя го погледна с мила усмивка. На стената бе закачен нов шкаф. Не беше напълно завършен. Наоколо лежаха инструменти и парчета дърво.

— С това ли се занимаваше снощи Елис? — попита сър Хенри.

— Да, сър, хубав шкаф е направил, нали? Много способен дърводелец е Джо!

В очите й не се четеше никакво притеснение… никакъв смут. Но Елис, беше ли си въобразил той за Елис? Не, тук имаше нещо.

„Трябва да се заема с него“ — помисли си сър Хенри.

Докато се обръщаше, за да напусне кухнята, той се удари в една детска количка.

— Дано не съм събудил бебето — рече той. Смехът на мисис Бартлет прокънтя.

— О, не сър, аз нямам деца… колко жалко. С това разнасям прането, сър.

— А, разбирам… — той млъкна, а после нещо му хрумна.

— Мисис Бартлет, вие познавахте Роуз Емът. Кажете ми честно какво мислите за нея.

Тя го погледна с любопитство.

— Ами, сър, мисля, че беше вятърничава. Но е мъртва… а не искам да говоря лошо за мъртвите.

— Но аз имам причина — много основателна причина, за да ви питам.

Той говореше настоятелно.

Тя сякаш се замисли, като внимателно го изучаваше. Накрая се реши.

— Не беше стока, сър — каза тихо. — Не бих го казала пред Джо. Завъртя му главата. Такива като нея го могат това… за жалост. Нали знаете как е, сър.

Да, сър Хенри знаеше. Хора като Джо Елис са особено уязвими. Те сляпо се доверяваха. Но точно поради тази причина шокът от откритието навярно би могъл да е по-голям.

Той си тръгна от къщата объркан и озадачен. Беше в задънена улица. Цялата вечер вчера Джо Елис е работил вкъщи. Всъщност през цялото време е бил пред очите на мисис Бартлет. Можеше ли човек да пренебрегне този факт? Нямаше какво да се противопостави на това — освен може би подозрително бързият отговор от страна на Джо Елис — онова предположение, че предварително е заучил отговора си.

— Е — обади се Мелчит. — Това сякаш напълно изясни нещата, а?

— Да, сър — съгласи се инспекторът. — Сандфорд е нашият човек. Нищо не потвърждава невинността му. Всичко е ясно като бял ден. По моему момичето и баща му са се опитвали… е, ами… всъщност да го изнудват. Не е имал кой знае колко много пари… а пък не е искал тази работа да стига до ушите на младата му дама. Бил е отчаян и е действал по съответния начин. Какво ще кажете вие, сър? — добави той и почтително се обърна към сър Хенри.

— Така изглежда — призна сър Хенри. — И все пак… трудно мога да си представя Сандфорд да извърши такава жестока постъпка.

Но докато говореше, той си даваше сметка, че това възражение трудно би могло да се приеме. И най-кроткото животинче е способно на изумителни неща, когато е притиснато до стената.

— Въпреки това бих искал да видя и момчето — изведнъж рече той. — Това, дето е чуло вика.

Джими Браун се оказа интелигентно дете, доста дребен за възрастта си, с умно и дори хитро личице. Изгаряше от желание да го разпитват и доста се разочарова, когато прекъснаха драматичния му разказ за това, което се бе случило през фаталната нощ.

— Разбрах, че си бил от другата страна на моста — каза сър Хенри. — Не от страната на селото, а от другата. Видя ли някого там, докато минаваше по моста?

— Някой се разхождаше в гората. Мисля, че беше мистър Сандфорд — онзи господин — архитектът, дето строи странната къща.

Тримата мъже си размениха бързи погледи.

— Било е десетина минути преди да чуеш писъка?

Момчето кимна.

— Видя ли някой друг… откъм страната на селото?

— Един мъж идваше по пътеката от онази страна. Вървеше бавно и си подсвиркваше. Май беше Джо Елис.

— Но не си могъл да видиш кой е бил всъщност — рязко рече инспекторът. — Било е на здрачаване, а и при тая мъгла…

— Заради мелодията, което си подсвиркваше — отвърна момчето. — Джо Елис винаги си свирка една и съща мелодия: „Искам тя да е щастлива“. Само нея знае.

Той говореше с презрението на съвременния млад човек спрямо всичко старомодно.

— Всеки може да си подсвирква — рече Мелчит. — Към моста ли идваше?

— Не. Отиваше към селото.

— Не мисля, че трябва да се занимаваме с това неустановено лице — каза Мелчит. — Чул си вика и плясъка, а след няколко минути си видял тялото да се носи по течението. Изтичал си за помощ, като си се върнал по моста, минал си по него и си се упътил право към селото. Не си ли видял някого в близост до моста, като си отивал за помощ?

— Мисля, че видях двама мъже с ръчна количка по пътеката до реката, но те бяха по-далечко и не мога да кажа дали отиваха нанякъде или се връщаха. И тъй като къщата на мистър Джайлс беше най-близко — аз отидох там.

— Добре си се справил, момчето ми — похвали го Мелчит. — Постъпката ти ти прави чест. Действал си много благоразумно. Ти си скаут, нали?

— Да, сър.

— Много добре. Наистина много добре.

Сър Хенри мълчеше и мислеше. Измъкна от джоба си късче хартия, погледна го и поклати глава. Изглеждаше невъзможно и все пак…

Той реши да се отбие при мис Марпъл.

Тя го прие в своята хубава, малко претрупана старомодна дневна.

— Дойдох да ви осведомя за хода на работата — каза сър Хенри. — Боя се, че от наша гледна точка нещата не вървят добре. Ще арестуват Сандфорд. И трябва да кажа, че, по моему, не без основание.

— Не открихте ли нещо в… как да кажа… в подкрепа на моята хипотеза? — Тя изглеждаше объркана, разтревожена. — Може би съм сгрешила… много съм сгрешила. Вие имате такъв голям опит, със сигурност бихте стигнали до моя отговор, ако бях права.

— От една страна — започна сър Хенри, — не мога да го повярвам. От друга сме изправени през безупречно алиби. Джо Елис е слагал лавици в кухнята през цялата вечер и е бил пред погледа на мисис Бартлет.

Мис Марпъл се наклони напред, като бързо си пое дъх.

— Не може да бъде — каза тя. — Говорим за петък вечерта.

— Петък вечерта?

— Да — петък вечерта. По това време мисис Бартлет разнася готовото пране по хората.

Сър Хенри се облегна в креслото си. Той си спомни историята на момчето Джими за подсвиркващия си мъж… да… всичко съвпадаше.

Изправи се и топло пое ръката на мис Марпъл.

— Мисля, че знам какво да направя — каза той. — Поне мога да опитам…

Пет минути по-късно той отново отиде в къщата на мисис Бартлет и намери Джо Елис в малката гостна сред порцелановите кучета.

— Вие ни излъгахте за снощи, Елис — рече отривисто той. — Между осем и осем и половина не сте били в кухнята и не сте поправяли този шкаф. Видели са ви да се разхождате по пътеката край реката в посока към моста няколко минути преди времето, по което е била убита Роуз Емът.

Мъжът изохка.

— Не беше убита… не беше. Нищо общо нямам с това. Тя сама се е хвърлила, наистина. Беше отчаяна. Аз не бих дал косъм да падне от главата й, наистина.

— Тогава защо ни излъгахте за това, къде сте били снощи? — попита рязко сър Хенри.

Очите на човека се отместиха и той неловко сведе поглед.

— Бях уплашен. Мисис Б. ме видяла там и когато чухме какво се е случило малко след това… тя рече, че съм в опасност. Реших да кажа, че съм работил тук и тя се съгласи да ме подкрепи. Тя е необикновен човек, наистина. Винаги е била добра с мен.

Без да каже нито дума сър Хенри излезе от стаята и отиде в кухнята. Мисис Бартлет миеше чинии на мивката.

— Мисис Бартлет — каза той. — Знам всичко. Мисля, че ще е по-добре да си признаете… освен ако не искате Джо Елис да бъде обесен за нещо, което не е извършил… Да, виждам, че не искате това. Ще ви кажа какво се е случило. Вие сте били да събирате прането. Натъкнали сте се на Роуз Емът. Помислили сте си, че е зарязала Джо и че ще тръгне с онзи непознат. Била е загазила… Джо е бил готов да й се притече на помощ, дори да се ожени за нея, ако е станело нужда и ако тя поискала. Живял е в дома ви четири години. Влюбили сте се в него. Искали сте го за себе си. Мразели сте това момиче. Не сте можели да понесете факта, че тази безполезна малка мръсница е можела да ви отнеме този мъж. Вие сте силна жена, мисис Бартлет. Хванали сте момичето за раменете и сте я блъснали във водата. След няколко минути сте срещнали Джо Елис. Джими ви е видял в далечината заедно, но при тази мъгла и по здрач му се е сторило, че бебешката количка е всъщност товарна и че я теглят двама мъже. Убедили сте Джо, че може да го заподозрат и сте скалъпили това, което е трябвало да бъде негово алиби, но което в действителност е било вашето алиби. Е, прав съм, нали?

Той си пое дъх. Беше заложил всичко на тази карта. Тя стоеше пред него и триеше ръце в престилката си, като се колебаеше какво решение да вземе.

— Всичко е точно както го казвате, сър — каза тя накрая със своя тих, приглушен глас (сър Хенри внезапно осъзна, че зад този глас се крие опасен човек). Не знам какво ме прихвана. Безсрамница… ето това беше тя! Просто не бях на себе си — тя нямаше да ми отнеме Джо. Животът ми не беше щастлив, сър. Съпругът ми… нямах късмет с него — беше инвалид с много опак характер. Гледах го и всеотдайно се грижех за него. А сетне Джо дойде тук на квартира. Аз не съм толкова стара, сър, въпреки сивите ми коси. Само на четиридесет съм, сър. Такива като Джо са един на хиляда. Бих направила всичко за него… наистина всичко. Беше като малко дете, сър, толкова нежен и доверчив. Аз трябваше да го гледам и да се грижа за него, сър. А тази… тази — тя преглътна и се овладя. Дори в този миг тя беше силна жена. Стоеше съвършено изправена и гледаше сър Хенри изпитателно. — Готова съм да тръгваме, сър. Въобще не съм и мислела, че някой ще разбере истината. Не знам как сте разбрали, сър… наистина, не знам.

Сър Хенри кротко поклати глава.

— Не аз разбрах — каза той и се сети за късчето хартия, което още си седеше в джоба му. На него с прилежен старомоден почерк бяха изписани следните думи: „Мисис Бартлет от «Мил Котиджис №2», у която е на квартира Дьо Елис.“

Мис Марпъл отново беше права.