Клуб „Вторник вечер“

Глава V Мотив срещу възможност

Мистър Педърик прочисти гърлото си по-важно от друг път.

— Страхувам се, че моята малка загадка ще ви се стори доста банална — започна извинително той, — особено след сензационните истории, които чухме досега. В нея няма кръв, но според мен тя е доста интересна и заплетена и за щастие зная отговора й.

— Не е свързана с ужасната правна тематика, нали? — попита Джойс Лемприер. — В смисъл — не включва точки от закони, цитати от делото „Барнаби срещу Скинър“ от 1881 и други такива?

Мистър Педърик й се усмихна с разбиране, поглеждайки я над очилата си.

— Не, не, скъпа млада госпожице. Не трябва да имате опасения в това отношение. Историята, която се каня да ви разкажа, е съвършено проста и обикновена и всеки лаик би я разбрал.

— И никакви правни каламбури, нали? — обади се и мис Марпъл, като му се закани с куката за плетене.

— Но разбира се — отвърна мистър Педърик.

— Не ме убедихте докрай, но да чуем все пак вашия разказ.

— Той е свързан с един мой бивш клиент. Ще го нарека мистър Клод — Саймън Клод. Беше доста заможен човек и живееше в голяма къща, недалеч оттук. Единственият му син бе убит във войната, но беше оставил едно дете — момиченце. Майка му бе починала при раждането и, след смъртта на бащата, момиченцето бе дошло да живее при дядо си, който веднага се бе привързал към него. Малката Крис можеше да прави с дядо си всичко, което пожелае. Не бях виждал човек така изцяло отдаден на едно дете и не мога да ви опиша скръбта и отчаянието му, когато на единадесетгодишна възраст момиченцето заболя от пневмония и умря. Бедният Саймън Клод бе безутешен. Един негов брат наскоро се бе споминал в бедност и Саймън Клод великодушно предложи дома си на децата му — две момичета, Грейс и Мери и едно момче, Джордж. Но въпреки че бе мил и щедър към племенниците си, старецът не ги удостои с онази любов и привързаност, с която бе обградил малкото си внуче. Джордж Клод започна работа в една банка наблизо, а Грейс се омъжи за учен млад мъж — химик-изследовател на име Филип Гаръд. Мери, която беше тихо и затворено момиче, продължи да живее в къщата, като се грижеше за чичо си. Мисля, че го обичаше по свой кротък и ненатрапчив начин. Както изглежда, всичко вървяло мирно и тихо. Нека добавя, че след смъртта на малката Кристобал Саймън Клод дойде при мен и поиска да изготвя ново завещание. Според това завещание неговото състояние — а то не бе никак малко — трябваше да бъде поделено поравно между племенниците му, като на всеки се падаше по една трета. Времето си течеше. Един ден случайно срещнах Джордж Клод и се поинтересувах за чичо му, когото не бях виждал отдавна. За моя изненада лицето на Джордж помръкна.

„Бих искал да се опитате да вразумите чичо Саймън — каза той унило. Честното му, но мрачно лице изглеждаше объркано и тревожно. — Тази спиритическа история ще го довърши.“

„За какво говорите?“ — попитах го аз силно изненадан.

— И тогава Джордж ми разказа всичко. Мистър Клод постепенно започнал да се увлича от спиритизъм и като капак на всичко попаднал на един американски медиум — някоя си мисис Юридис Спраг. Тази жена, която Джордж без колебание определи като изпечена лъжкиня, бе придобила огромно влияние над Саймън Клод. На практика тя живеела в дома му. Непрекъснато се провеждали спиритически сеанси, в които духът на Кристобал се явявал на оглупелия старец. Тук е времето да кажа, че не принадлежа към категорията на онези, които се отнасят към спиритизма с презрение и насмешка. Както вече ви казах, аз вярвам в очевидното. И мисля, че ако погледнем непредубедено, претегляйки фактите в подкрепа на спиритизма, ще се намерят много, които не могат да се обяснят с измама и с лекота да бъдат отхвърлени. Вече подчертах, че нито вярвам в това, нито го отричам. Но има някои свидетелства, които човек не може да си позволи да пренебрегне. От друга страна спиритизмът лесно може да бъде използван от мошеници и шарлатани, а след всичко, което чух от младия Джордж Клод за тази мисис Юридис Спраг, останах с твърдото убеждение, чу Саймън Клод е попаднал в лоши ръце и че мисис Спраг вероятно е измамница от най-висша класа. Старецът — здравомислещ, що се отнася до практическите въпроси, лесно би могъл да бъде измамен, ако се спекулира с любовта му към мъртвата му внучка. Колкото повече премислях тези неща, толкова повече притеснението ми растеше. Харесвах младите Клод — Мери и Джордж — и разбирах, че тази мисис Спраг може да им докара неприятности с влиянието си над техния чичо. При първа възможност намерих предлог, под който да посетя Саймън Клод. Заварих мисис Спраг настанена там като почитан и уважаван гост. Още щом я видях, моите най-лоши предчувствия се потвърдиха. Беше пълна жена на средна възраст, облечена крещящо, натъпкана с лицемерни фрази от рода на „обичните ни същества, които се пренесоха в отвъдното“ и други подобни. Съпругът й също живееше в къщата. Мистър Абсълъм Спраг бе слаб, длъгнест мъж с меланхолично изражение и изключително лукави очи. При първа възможност останах насаме със Саймън Клод и деликатно го подпитах по темата. Той бе изпълнен с ентусиазъм. Юридис Спраг била чудесна! Изпратена била в отговор на молитвите му. Нехаела за парите, достатъчна й била радостта да помогне на едно опечалено сърце. Дори изпитвала майчински чувства към малката Крис. Той пък бе започнал да я възприема като своя дъщеря. После се впусна в подробности — как чул гласа на своята Крис, колко била тя щастлива при майка си и баща си. Той продължи да изрежда още сантименталности, приписвайки ги на детето, които, съпоставени с моите спомени за малката Кристобал, ми се сториха доста неправдоподобни. Тя дори била подчертала, че „татко и мама обичат милата мисис Спраг“.

„Но, разбира се — прекъсна разказа си той, — вие сте неверник, Педърик.“

„Не съм такъв. Нищо подобно. Някои от хората, писали по тези въпроси, са личности, чиито свидетелства приемам без колебание и на всеки препоръчан ми от тях медиум бих оказал подобаващо доверие и уважение. Предполагам, че мисис Спраг има добри препоръки?“

— Саймън изрази възторга си от мисис Спраг. Тя му била пратена от Небето. Попаднал на нея в един курорт, където отишъл за два месеца през лятото. Една случайна среща с толкова прекрасно продължение! Заминах си напълно неудовлетворен. Най-лошите ми опасения се бяха оправдали и не виждах какво бих могъл да сторя. След дълъг размисъл писах на Филип Гаръд, който, както споменах, наскоро се бе оженил за по-голямата племенница — Грейс Клод. Разбира се, изложих случая пред него много внимателно и предпазливо. Посочих му опасността, че тази жена придобиваше все по-голямо влияние над стареца. Предложих още при възможност мистър Клод да бъде запознат с човек, уважаван в спиритическите среди. Сметнах, че за Филип Гаръд не би било трудно да го уреди. И така той бе принуден да действа. Беше забелязал нещо, което на мен ми убягна — че здравето на Саймън Клод силно се бе влошило, а като практичен човек Гаръд нямаше никакво намерение да позволи полагащото се на съпругата му, сестра й и брат й наследство да бъде заграбено. Той посети чичо си на следващата седмица, водейки със себе си не кого да е, а известния професор Лонгмън. Лонгмън бе първокласен учен, човек, чийто познания в областта на спиритизма караха хората да се отнасят към него с респект. Той беше не само блестящ учен, но безкрайно честен и почтен мъж. Резултатът от визитата му бил доста неудачен. Изглежда Лонгмън не бе говорил много по време на посещението си. Били проведени два сеанса — не знам при какви условия. Докато бил в къщата, не се ангажирал с мнение, но след заминаването си написал писмо до Филип Гаръд. В него признавал, че не бил в състояние да изобличи мисис Спрат в измама, макар, по негово мнение, феноменът да не бил съвсем автентичен. Добавил още, че мистър Гаръд можел да покаже писмото на чичо си, ако реши, че е необходимо и предложил да свърже мистър Клод с някой медиум с безупречна репутация. Филип Гаръд занесъл писмото на чичо си, но не постигнал очаквания резултат. Старецът изпаднал в неудържима ярост. Това било заговор за дискредитирането на мисис Спрат — една злостно оклеветена и онеправдана светица. Тя вече била споделила с него, че страдала горчиво от завистта на хората в тази страна. Клод изтъкнал, че самият Лонгмън бил принуден да признае, че не е открил измама. Юридис Спрат била дошла при него в най-мрачните мигове от живота му, дала му помощ и утеха и той бил готов да я защищава, дори ако теша означавало да се изпокара с останалите членове на семейството. За него тя значела повече от когото и да било на този свят. Филип Гаръд най-безцеремонно бил изгонен от къщата, но като резултат от гневния изблик здравето на Клод определено се влошило. През последния месец почти не ставал от леглото си и вече изглеждало, че по всяка вероятност ще остане прикован към него, докато смъртта не го избави от мъките. Два дни след изгонването на Филип бях спешно повикан и тръгнах незабавно. Клод беше в леглото си и дори за моето непрофесионално око изглеждаше наистина много зле. Бореше се за всяка глътка въздух.

„Това е краят ми — рече той, — усещам го. Не го отричайте, Педърик. Ала преди да умра, ще изпълня дълга си спрямо едно човешко същество, което направи за мен повече от всяко друго на света. Искам да променя завещанието си.“

„Разбира се — отвърнах аз, — ако ми дадете своите указания, аз ще изготвя завещанието и ще й го изпратя.“

„Така няма да стане — рече той. — Човече, та аз може да не преживея нощта. Тук съм написал какво искам — той бръкна под възглавницата си, — а вие ще ми кажете дали е направено както трябва.“ Изкара лист хартия, на който с молив набързо бяха надраскани няколко думи. Беше от ясно по-ясно. Оставяше на всеки от племенниците си по пет хиляди лири, а на Юридис Спраг — остатъка от огромното си имущество „в знак на почит и признателност“. Не ми хареса, но това беше положението. И дума не можеше да става, че старецът не е с всичкия си — беше си съвсем наред. Той позвъни за двете си прислужници, които дойдоха незабавно. Едната — Ема Гонт — висока жена на средна възраст, работеше там от дълги години и всеотдайно се грижеше за Клод. С нея дойде и готвачката — свежа и напета млада жена на възраст около тридесетте. Саймън Клод ги изгледа изпод рунтавите си вежди.

„Искам вие двете да бъдете свидетели на завещанието ми. Ема, подай писалката!“ Ема послушно отиде до бюрото.

„Не в лявото чекмедже, момиче — рече ядно старият Саймън. — Не знаеш ли, че е в дясното!“

„Не, сър, в лявото беше“ — отвърна Ема, като му я показа.

„Тогава значи миналия път не си я прибрала където трябва — възропта старецът. — Не обичам нещата да не са по местата си.“ Като не спираше да мърмори, той взе писалката от момичето и преписа черновата си, поправена преди това от мен, върху чист лист хартия. После се подписа. Ема Гонт и готвачката — Люси Дейвид, също се подписаха. Сгънах завещанието и го сложих в дълъг син плик. Това беше необходимо, нали разбирате, след като бе написано на обикновена хартия. Точно когато прислужниците се обърнаха да си ходят, Клод изохка и със сгърчено лице се отпусна на възглавницата. Разтревожен, аз се надвесих над него, а Ема Гонт бързо се върна. След малко обаче старецът се съвзе и немощно се усмихна.

„Няма нищо, Педърик, не се притеснявайте! Във всеки случай вече ще умра спокоен, след като направих това, което исках.“

Ема Гонт ме погледна въпросително, сякаш за да разбере дали може да напусне стаята. Кимнах й утвърдително и тя тръгна, но преди това се спря, за да вдигне синия плик, който бях изтървал на пода, когато се уплаших за Клод. Тя ми го подаде, аз го прибрах в джоба на палтото си и тя излезе.

„Яд ви е, Педърик — рече Саймън Клод. — Предубеден сте като останалите.“

„Не е въпрос на предубеждение — отвърнах аз. — Мисис Спрат може и да е такава, за каквато се представя и не възразявам да й завещаете нещо в знак на признателност. Но ще ви кажа съвсем честно, Клод, че не е съвсем правилно да лишите от наследство собствената си плът и кръв заради една непозната.“ При тези думи тръгнах да си вървя. Според мен нямаше какво повече да се направи. Мери Клод излезе от салона и ме пресрещна в антрето.

„Ще пиете чай, преди да си тръгнете, нали? Заповядайте, насам“ И тя ме поведе обратно към салона. Огънят в камината гореше и стаята изглеждаше уютна и приятна. Тя ми помогна да си сваля палтото и точно в този момент брат й Джордж влезе при нас. Той го пое от нея и го преметна върху един стол в другия край на салона, а после се върна до огнището, където пихме чай. Стана ясно, че възникнал някакъв проблем, свързан с имота, с който Саймън Клод не искал да се нагърбва и оставил на Джордж да разреши. Джордж беше доста нервен и не смееше да се довери на своята преценка. По мое предложение след чая се оттеглихме в кабинета и аз прегледах въпросните документи. Мери Клод също беше дошла с нас. Четвърт час по-късно се приготвих да си ходя. Спомних си, че бях оставил палтото си в салона и отидох да го взема. В стаята беше само мисис Спраг, коленичила до стола, връз който бе преметнато палтото. Тя без нужда се опитваше да поправи нещо в кретонената му кувертюра. Когато влязохме, тя се изправи с пламнало лице.

„Тази покривка никога не застава както трябва — оплака се тя. — Боже, аз самата бих я скроила далеч по-добре.“ Взех палтото си и го облякох. Докато правех това, забелязах, че пликът, в който беше завещанието, е изпаднал от джоба и лежи на пода. Върнах го обратно, сбогувах се и си тръгнах. Сега ще опиша много внимателно действията си след влизането ми в моя кабинет. Съблякох се и извадих завещанието от джоба на палтото си. Стоях до масата с писмото в ръце, когато влезе моят секретар, за да ми каже, че ме търсят по телефона, а дериватът на бюрото ми не работеше. Така че последвах служителя си в другия кабинет, където останах около пет минути, ангажиран с разговора по телефона. Когато свърших, видях, че секретарят ме чака.

„Мистър Спраг е дошъл да ви види, сър. Оставих го в кабинета ви.“ Отидох там и заварих мистър Спраг да седи до масата. Той се изправи и ме поздрави някак мазно, а после се впусна в дълга, несвързана реч. Общо взето представляваше неловък опит за оправдание на съпругата му и него самия. Боял се, че хората приказвали… и прочие и прочие. Жена му още от дете била известна с чистотата на сърцето си и безкористността на подбудите си… и така нататък и така нататък. Боя се, че аз се държах доста рязко с него. Накрая той сякаш проумя, че посещението му се оказа безуспешно и някак внезапно стана да си ходи. Тогава си спомних, че бях оставил завещанието на масата. Взех го, запечатах плика, надписах го и го прибрах в сейфа. Сега стигам до загадъчния момент в моя разказ. Два месеца по-късно мистър Саймън Клод почина. Няма да се впускам в многословие, ще ви изложа просто сухите факти. Когато запечатаният плик със завещанието бил отворен, в него се намирал само един празен лист хартия.

Адвокатът замълча, огледа слушащата го с интерес аудитория и се усмихна с голямо задоволство.

— Схващате тънкия момент, разбира се? Два месеца запечатаният плик стоя в сейфа ми. Не е било възможно да бъде подменен. Не, времето за това е било твърде малко — от момента, в който завещанието бе подписано, до момента, в който го прибрах в сейфа. Така че кой е имал възможността да извърши подмяната и кой печели от нея? Ще обобщя накратко в резюме по-важните подробности — завещанието е подписано от мистър Клод, а аз го поставям в плик — дотук добре. После аз го прибирам в джоба на палтото си. Сетне Мери поема палтото ми, подава го на Джордж, който през цялото време е пред погледа ми и той го оставя върху стола. Докато съм бил в кабинета, мисис Юридис Спраг е имала достатъчно време да извади плика от джоба и да прочете съдържанието, а всъщност фактът, че после аз го намерих на пода, а не в джоба явно сочи, че тя е сторила точно това. Но тук стигаме до нещо любопитно — тя е имала възможността да подмени оригиналния лист с празен, но не е имала мотив. Завещанието бе в нейна полза и с подмяната тя се лишаваше от наследството, към което така отчаяно се стремеше. Същото се отнася и за мистър Спраг. Той също е разполагал с възможност. В моя кабинет, в продължение на две-три минути, е бил съвършено сам, а въпросният документ е лежал на масата. Но отново е ясно, че от подобно действие той не би спечелил. И така, ние се изправяме пред интересен проблем — двамата, които са имали възможността да подменят листите, не са имали мотив да го направят, а двамата, които са имали мотив, не са разполагали с възможност. Между другото, не бях изключил от подозрение и прислужницата Ема Гонт. Беше предана на младите си господари и мразеше Спраг. Сигурен съм, че би могла да се опита да подмени листите, ако й бе минало през ум. Но въпреки че тя всъщност бе държала плика, когато го вдигна от пода, за да ми го подаде, определено не е имала възможност да подмени съдържанието му. А и не би могла да размени пликовете посредством някакъв ловък трик (което така или иначе не би й се удало), защото въпросният плик бе донесен в къщата от мен и не е възможно някой от хората там да е разполагал с такъв. Той сияещ огледа аудиторията си.

— Е, това е моята малка загадка. Надявам се, че изложих фактите ясно. Любопитен съм да чуя вашите мнения.

За всеобщо удивление мис Марпъл се разхихика. Изглежда нещо извънредно много я забавляваше.

— Какво има, лельо Джейн? Кажи и ние да се посмеем! — рече Реймънд.

— Сетих се за малкия Томи Саймъндс. Едно, боя се, малко палаво момченце, но понякога много забавно. От тези деца с чисти, невинни личица, които постоянно замислят по някоя лудория. Сетих се как миналата седмица в неделното училище казал: „Учителко, как е правилно да се каже — жълтъкът на яйцата е бял, или жълтъкът на яйцето е бял?“, а мис Дърстън пояснила, че всеки би се изразил: „жълтъците на яйцата са бели, или жълтъкът на яйцето е бял“, а палавият Томи отвърнал: „Е, аз пък бих казал, че жълтъкът на яйцето е жълт!“ Разбира се, бе много невъзпитано от негова страна, а и тази шега е стара като света. Аз самата я знаех още като дете.

— Много забавно, скъпа лельо Джейн — спокойно каза Реймънд, — но това със сигурност няма нищо общо с интересната история, която мистър Педърик ни разказа.

— О, не, има — каза мис Марпъл. — Това е уловка! В историята на мистър Педърик също има уловка. Типично за адвокат. Ах, вие, скъпи ми стари приятелю! — тя укорително поклати глава към него.

— Чудя се дали наистина се досещате — рече адвокатът, като примигна.

Мис Марпъл написа няколко думи на къс хартия, сгъна го и му го подаде. Мистър Педърик разгъна хартията, прочете написаното и я погледна одобрително.

— Скъпа ми приятелко — каза той, — има ли нещо, което да не знаете?

— Известно ми е още като дете — каза мис Марпъл, — дори съм си играла с него.

— Мисля, че нищо не разбирам — обади се мис Хенри. — Сигурен съм, че мистър Педърик е измислил някакъв хитър юридически фокус.

— Нищо подобно — рече мистър Педърик, — няма такова нещо. Задачата е съвсем проста и ясна. Не трябва да обръщате внимание на мис Марпъл. Тя гледа на нещата по свой начин.

— Трябва да можем да стигнем до истината — каза Реймънд с леко раздразнение. — Фактите наистина изглеждат съвсем ясни. Пет души всъщност са пипали този плик. Очевидно е, че съпрузите Спрат биха могли да бърникат в него, но е също толкова очевидно, че не са го сторили. Остават значи другите трима. Е, ако човек има удивителните способности на илюзионистите, докато правят фокуси пред очите ти, тогава ми се струва възможно листът хартия да е бил изваден и подменен с друг от Джордж Клод през времето, докато е отнасял палтото в далечния ъгъл на стаята.

— О, аз пък мисля, че е било момичето — каза Джойс.

— Смятам, че прислужницата е изтичала долу, казала й е какво е станало и Мери е намерила друг син плик, подменяйки с него оригиналния.

Сър Хенри поклати глава.

— Не съм съгласен и с двама ви — каза бавно той. — Такива неща се правят от илюзионистите, ала само на сцена или в романите, обаче не смятам, че е възможно тяхното осъществяване в реалния живот, особено пред проницателния поглед на човек като моя приятел — мистър Педърик. Но имам една идея… само идея, нищо повече. Знам, че професор Лонгмън е бил на посещение там и е казал твърде малко. Просто е логично да предположим, че семейство Спрат вероятно са били притеснени за резултата от визитата му. Ако Саймън Клод не им се е доверил, което е твърде възможно, може да са погледнали на идването на мистър Педърик от съвсем различен ъгъл. Сигурно са смятали, че мистър Клод вече е направил завещание, облагодетелстващо Юридис Спраг и че новото ще бъде изготвено с цел именно нейното отстраняване — в резултат от разкритията на професор Лонгмън. Като алтернативна възможност, както вие адвокатите казвате, Филип Гаръд е привел пред чичо си доводите за „унаследяване от собствената му кръв и плът“ и ето че в този случай, предполагам, мисис Спраг е била готова да действа. Това и прави, но тъй като мистър Педърик влиза в неподходящ момент, тя няма време да прочете оригиналния документ, затова бързо го хвърля в огъня, в случай че адвокатът открие липсата му. Джойс решително поклати глава.

— Не го е изгорила, без да го прочете.

— Това разрешение звучи доста неубедително — призна сър Хенри. — Предполагам… ъ-ъ-ъ… мистър Педърик не е подпомогнал Провидението сам?

Това изявление бе, разбира се, само на шега, но дребничкият адвокат се изправи с вид на накърнено достойнство.

— Крайно неуместно предположение — каза той с известна острота.

— А какво ще ни каже доктор Пендър? — попита сър Хенри.

— Не мисля, че имам някакви кой знае колко ясни идеи. Мисля, че подмяната трябва да е била извършена или от мисис Спраг, или от съпруга й, вероятно заради подбудите, които изложи и сър Хенри. Ако тя не е прочела завещанието преди заминаването на мистър Педърик, тогава би се изправила пред дилема, тъй като не би била в състояние да признае действията си. Вероятно после го е поставила сред документите на мистър Клод, като си е мислила, че то ще бъде намерено там след смъртта му. Но защо не е открито — това не зная. Може да се предположи и следното — да речем, че Ема Гонт попада на него и преднамерено го унищожава в израз на криворазбрана преданост към работодателите си.

— Струва ми се, че решението на доктор Пендър е най-доброто — каза Джойс. — Така ли е, мистър Педърик?

Адвокатът поклати глава.

— Ще продължа оттам, където спрях. Бях слисан и също толкова объркан, колкото сега сте и вие. Не мисля, че някога щях да открия истината… вероятно не… но скоро бях осветлен по въпроса. И то по много остроумен начин. Около месец след това отидох да вечерям с Филип Гаръд и след вечерята, в хода на разговора ни, той спомена за един интересен случай, който наскоро привлякъл вниманието му.

„Бих искал да ви разкажа за него, Педърик, но, разбира се, трябва да си остане между нас.“

„Абсолютно“ — отвърнах аз.

„Един мой приятел възлагал големи очаквания на свой роднина и бил ужасно огорчен, когато открил, че този роднина решил да облагодетелства една съвсем недостойна личност. Опасявам се, че моят приятел е малко безскрупулен в методите си. В къщата работела една прислужница, изключително предана на интересите на онези, които бих нарекъл «законни наследници». Моят приятел й дал съвсем прости инструкции. Връчил й писалка, пълна с мастило, и тя трябвало да я постави в едно чекмедже на писалището в стаята на господаря си, но не в чекмеджето, където обикновено стояла писалката. При положение че господарят й поиска от нея да свидетелства при подписването на какъвто и да било документ и я помоли да му донесе писалката, тя е трябвало да му даде не неговата, а другата, която била точното й копие. Това било всичко, което се искало от нея. Не й дал никаква друга информация. Прислужницата се оказала предано създание и доверчиво последвала инструкциите.“ Тук Гаръд прекъсна разказа си и каза: „Дано не ви отегчавам, Педърик.“

„Ни най-малко — рекох аз. — Страшно ми е интересно.“

Погледите ни се срещнаха.

„Естествено, вие не познавате моя приятел“ — каза той.

„Естествено, че не“ — отвърнах аз. „Тогава всичко е наред“ — каза Филип Гаръд.

Мистър Педърик замълча, след което се усмихна и додаде:

— Схващате ли? Химикалката е била напълнена с вещество, познато като „симпатично мастило“ — воден разтвор на скорбяла, към който са прибавени няколко капки йод. Получава се наситена синьо-черна течност, но написаното с нея изчезва напълно след четири-пет дни.

Мис Марпъл се подсмихна.

— Симпатично мастило — каза тя. — Знам го. Като дете много пъти съм си играла с него — и тя огледа присъстващите с лъчезарна усмивка, като не пропусна още веднъж да се закани с пръст на мистър Педърик. — Все пак си беше уловка, мистър Педърик — каза тя. — Типично за адвокат.